Завърналите се

13

Съобщаваше се, че един мъртъв преди френски художник бе открит там, след като световната общественост го издирваше от седмици. Бил се оженил за петдесет и няколко годишната жена, която му предоставила подслон и имала заслуга светът да научи името му.

Когато беше открит, Жан Ридо не направи никакви изявления пред медиите за причините за изчезването му, но това не им попречи да предполагат. Малкият, подобен на колиба дом в покрайнините на Рио, в който той бе успял да избяга от света, беше обкръжен от репортери и любопитни, а не след дълго и от войници, изпратени да опазят реда. Жан и съпругата му успяха да се задържат там почти цяла седмица, защитени с полицейски кордон от тълпите, които се събираха ден след ден.

Но тъкмо преди тълпата да се окаже твърде многобройна, а полицаите твърде малко, се наложи известният френски художник и съпругата му да бъдат изведени от града. Тогава започнаха безредиците. Този ден загинаха почти равен брой Завърнали се и Истински живи. Привлекателността на Жан Ридо и възможностите пред неговото следсмъртно изкуство притегляха всички.

Ако можеше да се вярва на новините, броят на жертвите от бунта около Рио достигаше стотици. Повечето бяха умрели при паническото бягство на огромното гъмжило от стрелбата на полицаите. Другите просто бяха загинали от куршумите на полицаите.

А след като положението беше овладяно, след като Жан Ридо и съпругата му бяха изведени от Рио — а френското правителство крещеше да му бъдат върнати, — за тях нищо не бе свършило, тъй като в някакъв момент от цялата тази лудост съпругата на Жан беше получила удар по главата и сега лежеше в кома, но светът все още пищеше, че тя и съпругът й трябва да направят нещо неизвестно, да поемат някаква неведома роля, да споделят нещо тайно за живота след смъртта чрез своето изкуство. Но Жан не желаеше нищо друго, освен да бъде с жената, която обичаше.

Пасторът и мъничката му съпруга седяха на дивана и гледаха телевизия, оставили между себе си достатъчно място за друг възрастен. Той сърбаше от кафето си и го разбъркваше пак и пак, само за да чуе звука от почукването на лъжичката по порцелана.

Жена му седеше, подгънала малките си крака под себе си, с ръце в скута и изправен гръб. Изглеждаше много чистичка, като котка. Постоянно посягаше и приглаждаше косата си, без всъщност да знае защо.

По телевизията много известна водеща на токшоу задаваше въпроси на един свещеник и на един учен. Конкретната специалност на учения така и не беше изяснена, но той се бе прочул с книгата за Завърналите се, която бе написал в първите дни след появата им.

— Кога ще свърши всичко това? — попита водещата, без да се разбира към кого точно беше насочен въпросът и. Може би от скромност или защото просто не му се искаше да признае, че не знае отговора — поне пасторът си помисли така, — свещеникът си мълчеше.

— Скоро — отвърна ученият.

Името му се появи в долната част на екрана, но пастор Питърс не си направи труда да го запомни. Човекът не произнесе нищо повече, сякаш една дума беше достатъчна.

— Но какво ще кажете на хората, които твърдят, че се нуждаят от по-конкретен отговор от този? — попита водещата. Тя огледа публиката в студиото и после пак се обърна към камерите, сякаш за да покаже, че също е от обикновените хора.

— Това състояние не може да продължава вечно — отговори ученият. — Казано по-просто, има ограничение колко хора могат да се завърнат.

— Що за глупаво твърдение! — възкликна съпругата на пастора, като сочеше към телевизора. — Откъде ще знае той колко хора могат да се завърнат?

Ръцете й нервно се размърдаха в скута.

— Как може да претендира, че знае каквото и да е? Това е Божия работа. А Бог няма нужда да ни казва защо Той прави нещо!

Пасторът само седеше и гледаше телевизия. Съпругата му го погледна, но той не реагира.

— Това е просто смешно — заключи тя накрая.

По телевизията свещеникът най-сетне се включи в разговора, но доста предпазливо.

— Вярвам, че ще бъде най-добре, ако всички запазим търпение в този момент. Никой от нас не би трябвало да претендира за нищо. Това е много опасно.

— Амин — вметна съпругата на пастора.

— Явно преподобният иска да каже — започна ученият, като наместваше вратовръзката си, докато говореше, — че тези събития са извън сферата на религията. Може би някога, когато все още сме вярвали в призраци и видения, щеше да е въпрос от компетенциите на църквата да ги овладее. Но сега случаят не е такъв. Случаят със Завърналите се не е такъв. Те са хора. Реални и истински. Те са физически същества. Не са призраци. Можем да ги пипнем. Можем да говорим с тях. А те от своя страна също могат да ни пипнат, могат да ни отговорят.

Той поклати глава и с уверен вид се облегна назад в стола си, сякаш всичко беше част от някакъв велик замисъл.

— Това вече е научен въпрос.

Съпругата на пастора се надигна в своя край на дивана.

— Той се опитва да разбуни хората — отбеляза съпругът и.

— Ами точно това прави — поклати глава тя. — Не разбирам защо пускат хора като него по телевизията.

— Какво ще възразите на това, преподобни? — попита водещата.

Вече беше сред публиката, с микрофон в едната ръка и малка пачка светлосини картончета в другата. Стоеше до висок як мъж, облечен така, сякаш току-що идваше от много дълго пътешествие през много студени и сурови земи.

— На това — спокойно заговори преподобният — бих отвърнал, че в крайна сметка всичко от физическия свят се корени в духовния. Бог и свръхестественото са корените, от които израства физическият свят. Въпреки целия напредък на науката, въпреки многото и дисциплини и теории, мигащите светлини и зумери на съвременната фаланга на технологиите най-големият въпрос — как се е зародила Вселената, каква е крайната съдба и цел на човечеството — си остава и днес без отговор, както е било винаги.

— Е, и какво може да каже Бог за всичко това? — изкрещя високият мъж, преди от публиката да прозвучат каквито и да е аплодисменти за думите на свещеника. Той обхвана с едрата си месеста ръка и дланта на водещата, и микрофона и излая въпроса си: — Щом твърдиш, че проклетите учени не знаят нищо, какво пък знаеш ти, преподобни?

Пастор Питърс въздъхна. Вдигна ръка към темето си и започна да се почесва по главата.

— Ей сега добре се насадиха — подхвърли той. — И двамата.

— Какво искаш да кажеш? — попита жена му.

Не се наложи да чака дълго за отговора.

По телевизията обстановката изведнъж стана много шумна и разбунена. Едрият мъж беше изтръгнал микрофона от ръката на водещата и крещеше, че и преподобният, и известният учен не струват и пукната пара, защото само обещават отговори, а не могат да обяснят нищо.

— Стигне ли се до това — изръмжа мъжът, — и двамата сте безполезни.

Откъм публиката се надигнаха аплодисменти и скандирания, на които едрият мъж реагира, като се впусна в тирада как никой — нито учените умове, нито църквите, нито правителството — няма отговор за морето от Завърнали се, което скоро ще издави всички Истински живи.

— Всички те са изключително доволни само да си седят и да ни убеждават как трябва да чакаме послушно като деца, докато немъртвите ни завличат в гроба един по един!

— Изключи го — каза пастор Питърс.

— Защо? — попита жена му.

— Тогава го остави. — Той се изправи. — Отивам в кабинета си. Имам да пиша проповед.

— Мислех, че си готов.

— Винаги има още една за писане.

— Може би аз мога да помогна — предложи жена му и изключи телевизора. — Не ми трябва да гледам това. Предпочитам да ти помогна.

Пасторът взе кафето си и избърса масата, където беше стояло. Движеше едрото си туловище бавно и с голяма прецизност, както правеше винаги. Жена му се изправи и допи последната глътка от своята чаша кафе.

— Това шоу ми дава идея за проповедта, която можеш да изнесеш — как хората не трябва да бъдат мамени от фалшиви пророци.

Пасторът изсумтя неразбираем отговор.

— Според мен всички трябва да разберат, че това не е нещо, което става по случайност. Те трябва да знаят, че всичко това е част от план. Хората трябва да почувстват, че за живота им има замисъл.

— А когато ме попитат какъв е замисълът? — подхвърли пасторът, без да поглежда към жена си.

Тръгна бавно към кухнята. Тя се помъкна след него.

— Кажи им истината, че не знаеш, но си сигурен, че съществува план. Това е най-важното. От това имат нужда хората.

— Хората са уморени от чакане. В това е проблемът на всеки пастор, свещеник, проповедник, шаман, вуду жрец и какъвто друг искаш. Хората са уморени да им разправят, че има план, но всъщност никой да не им казва какъв е планът.

Той се обърна и я погледна. Внезапно му се стори по-дребна от обичайното, смалена и изпълнена с недостатъци. Тя винаги ще бъде въплъщение на провала, прозвуча в ума му изведнъж. Мисълта го смрази, преряза на две хода на размислите му и го остави застинал в мълчание.

Тя стоеше също толкова тихо. Откакто бе започнало всичко, нейният съпруг се променяше. Нещо заставаше между тях тези дни. Нещо, за което той не би й разказал. Нещо, за което не се осмеляваше да намери място в проповедите си.

— Трябва да започвам — каза той и направи крачка, за да напусне кухнята. Тя пристъпи пред него — цвете пред планина. Планината се спря в краката и, както ставаше винаги.

— Обичаш ли ме още? — попита тя.

Той взе ръката й в своята. Приведе се и нежно я целуна. Обхвана лицето й с ръце, после прокара пръст по устните й, целуна я отново, дълго и дълбоко.

— Разбира се — отвърна тихо.

И вярваше, че казва самата истина. После я повдигна с огромна нежност и обич и я отмести.

Харолд днес беше особено кисел. Прекадено горещо е, за да направи човек друго, освен да умре, помисли си той, каквото и да означаваше смърт тези дни.

Седна на походното си легло с крака, свити към тялото, с незапалена цигара, увиснала от устата му, и съвършено равен слой пот, блестящ на челото му. Навън в коридора вентилаторите бръмчаха, като раздвижваха въздуха само колкото да повлече някой захвърлен лист хартия из сградата.

Джейкъб скоро щеше да се върне от банята и тогава Харолд щеше да може да излезе, за да отиде до тоалетната. Вече не беше безопасно да се оставят леглата без надзор. Прекалено много бяха станали хората, които нямаше къде да спят, и ако някой изпуснеше кревата си от поглед дори за миг, неизменно откриваше, когато се върнеше, че тази вечер щеше да му се наложи да спи на твърдия паваж под звездите.

Човек вече можеше да запази само вещите, които бе способен да носи със себе си. Харолд имаше късмет, защото съпругата му го посещаваше и му носеше чисти дрехи за смяна, когато изпиташе нужда, и храна, когато беше гладен, но дори и това започваше да става все по-трудно. Военните просто не даваха същата възможност за посещения както преди. „Хората стават прекалено много“, твърдяха те.

Не можеха да се справят с броя им — Завърнали се или Истински живи — и нещо повече, бояха се, че в училището може да се промъкнат погрешните хора и да започнат бунт — вече се бе случило в Юта. Дори и сега те си оставаха окопани там, в пустинята, с пушките си и с исканията си да бъдат пуснати на свобода.

Но правителството все още не беше сигурно какво иска да направи с хората, така че ги задържаха там, обкръжени от повече войници, отколкото малобройните бунтовници някога биха могли да се надяват да победят. Безизходното положение продължаваше вече седмица и само присъствието на медиите и споменът за инцидента в Рочестър възпираха военните.

Така че те доставяха храна, а бунтовниците — ръководени предимно от Истински живи — крещяха лозунги за свобода и равни права на Завърналите се, докато излизаха колебливо от укреплението си и вземаха храната, донесена от войниците. После се връщаха зад барикадите и продължаваха живота, наложен им от самите тях и от обстоятелствата.

Но независимо от факта, че в сравнение с Рочестър и смъртта на германските войници и еврейското семейство, всичко вървеше гладко като по масло, Бюрото не искаше да изпусне положението от контрол. Навсякъде бе установен пропускателен режим и се поддържаше с желязна ръка. Сега Люсил можеше да посещава съпруга си и сина си само веднъж седмично. Вече твърде много хора бяха натъпкани в пространство, което никога не е било предназначено да ги побере, а из лагера се носеха слухове, че се разработват планове да се осигури на всеки повече място, което означаваше, че по някакъв начин мнозина трябваше да отидат някъде — и Харолд не можеше да пренебрегне колко зловещо звучеше тази идея.

В Аркадия водата не достигаше, макар че още не бе привършила напълно. Всичко беше на дажби. И ако получаването на храна на дажби бе достатъчно неприятно, то вода на дажби им се струваше прекалено драконовско ограничение.

Макар че никой не умираше от жажда, човек беше щастлив, ако успееше да се изкъпе на три или четири дни. Научиха се да пазят дрехите си чисти, доколкото успяваха.

В началото всичко това изглеждаше незначително, може би дори леко забавно. Всички се смееха и се хранеха изящно вирнали кутрета, с хартиени салфетки, постлани в скутовете и затъкнати в яките на ризите, а когато нещо се разлееше, се втурваха да го почистят с пресилено старание и драматизъм. В началото всички се бояха да не постъпят неуместно, бояха се да не допуснат ситуацията да промени тях или поведението им.

В началото имаха достойнство. Сякаш внезапно всичко щеше да свърши и те щяха да се приберат вкъщи в края на деня, да се настанят на дивана и да гледат каквото си изберат тази вечер телевизионно риалити шоу.

Но после седмиците се проточиха до цял месец — а дори и повече — и все още никой не си беше у дома на дивана в гледане на телевизия. А когато първият месец мина и най-старите от затворниците осъзнаха истината, че няма да си идат вкъщи и че нещата се влошават с всеки изминал ден, всички те започнаха да се грижат все по-малко и по-малко за своя вид и как ще изглеждат пред другите.

Бюрото не се справяше с почистването за толкова много хора по-добре, отколкото с осигуряването на храна и вода. В западното крило на училището тоалетните бяха разнебитени от прекалената употреба, но това не бе спряло нуждаещите се да ги използват. Някои хора си мислеха, че е по-добре да продължиш да използваш излезлите от строя тоалетни, докато можеш да ги понасяш.

Други просто вече спря да ги е грижа. Бяха готови да се изпикаят или да се изходят където и да е, щом си осигурят момент на уединение. Някои дори не се нуждаеха от уединение.

А сред всичко това разочарованието обхващаше хората. На Завърналите се, както би било и с всеки друг, не им харесваше особено, че са задържани против волята им. Прекарваха дните си в копнеж да се върнат при онези, които обичаха, или поне да се върнат в света на живите. И макар някои от тях да нямаха представа какво точно или къде искат да бъдат, те знаеха, че целта им не е да бъдат затворници в Аркадия.

Навсякъде из лагера Завърналите се започваха да мърморят. Започваха да губят търпение.

Ако някой се беше вгледал по-внимателно, би могъл да предвиди какво щеше да се случи в крайна сметка.

Малко след пет часа всяка сутрин през последните няколко седмици половин дузина мъже в град Аркадия получаваха телефонно обаждане от Фред Грийн. Нямаше празни приказки, въведения или извинения за ранното сутрешно събуждане, а само грубите дрезгави викове на Фред:

— Да си там след час! Носи достатъчно храна за цял ден. Аркадия се нуждае от нас!

През първите дни на техния протест Фред и неговият отбор се държаха на разстояние от войниците и портата, където влизаха автобусите, натъпкани със Завърнали се. Първоначално не бяха сигурни към кого точно трябваше да насочат гнева си: към правителството или към Завърналите се.

Да, Завърналите се бяха ужасни, неестествени създания, но не беше ли същото и правителството? В края на краищата правителство бе окупирало Аркадия. Правителството бе изпратило войниците, мъжете в костюми, строителите и всички останали.

Да се протестира се оказа трудна работа. По-трудна, отколкото бяха очаквали. Често се чувстваха изтощени, а гърлата им бяха почти постоянно възпалени. Но всеки път, когато автобус със Завърнали се наближеше с бръмчене по улицата, на път за училището, Фред и останалите чувстваха как отслабналият им дух се възражда. Грабваха транспарантите си, напрягаха уморените си гласове, започваха да размахват плакатите и да вдигат ръце, свити в юмруци.

Когато автобусите наближаваха, през прозорците ги връхлитаха скандиранията. Всеки от непокорните мъже крещеше сам за себе си. „Вървете си у дома!“ — викаха. И „Не ви искаме тук! Напуснете Аркадия!“.

С отминаването на дните, Фред и неговите хора се умориха да крещят от разстояние. Затова взеха да застават на пътя на автобусите. Все пак внимаваха. Те искаха да упражнят правото си на свобода на словото, да дадат на света да разбере, че все още има достойни и добри хора, които няма да седят безучастно, докато всичко рухва. Не искаха да бъдат премазани и да се превърнат в мъченици.

Затова се удържаха до момента, в който автобусите спираха на портата, за да получат разрешение за достъп, преди да продължат към приемния център. Тогава пресичаха с бърза крачка улицата с вдигнати лозунги, с гневни викове и размахани юмруци. Някои дори отиваха по-далеч, грабваха камък и го хвърляха, макар че всъщност внимаваха да не попадне някъде, където можеше наистина да нарани някого.

Но всеки следващ ден ставаха малко по-дръзки.

На втората седмица вече четирима войници, а не само един, охраняваха пред Фред и неговите последователи. Стояха с ръце зад гърба и строги и безизразни лица, без да отделят погледи от протестиращите, но и без никога да правят нищо, за да ги провокират.

Когато пристигаха автобуси със Завърнали се, войниците излизаха от караулното помещение и заставаха в редица пред протестиращите.

Фред Грийн и останалите се съобразяваха с тази демонстрация на власт. Скандираха лозунгите си и крещяха заканите си иззад войниците, без да ги заплашват по никакъв начин. Показваха добре възпитано гражданско неподчинение.

Беше малко след шест часа — в деня, който щеше да се окаже забележителен, — когато Фред Грийн спря на алеята пред Марвин, а слънцето едва бе изгряло.

— Още един ден тук — обади се Джон Уоткинс.

Седеше в пикапа си с отворена врата, провесил крак от кабината. Радиото му беше включено, музиката звучеше накъсано и тенекиено от повредените високоговорители. Някаква песен за проклета бивша съпруга.

— Колко съм пропуснал? — попита Фред с груб и заядлив тон.

Излезе от пикапа, стиснал пръта на плаката си. Започваше деня в лошо настроение. Бе прекарал още една неспокойна нощ и както често се случва с някои типове мъже, беше решил, че да бъде ядосан на всичко е най-добрият начин да се справи със случващото се в сърцето му, което не успяваше да разбере.

— Какво става с теб? — попита Джон. — Добре ли си?

— Добре съм — отговори Фред. Намръщи се и избърса чело — не бе забелязал кога точно е започнал да се изпотява. — Много ли бяха автобусите тази сутрин?

— Няма засега — отвърна Марвин Паркър, като пристъпи зад Фред.

Фред се извърна бързо, лицето му почервеня.

— Фред, добре ли си? — сепна се Марвин.

— Добре съм — изплю той.

— Питах го същото — каза Джон. — Не ви ли изглежда зле?

— По дяволите! — извика Фред. — Хайде да отиваме.

Тръгнаха към улицата, както правеха всяка сутрин. Те вече се занимаваха само с това, със своето малко гражданско неподчинение. Нивите на Фред бяха обрасли, стъблата на царевицата започваха да гният. Не беше ходил до дъскорезницата от седмици.

Нищо от това сякаш вече нямаше значение. Нормалността на начина на живот, който бе водил в продължение на години, беше изчезнала, а в безсънните си нощи той обвиняваше за всичко Завърналите се. В края на краищата започнаха да пристигат автобуси и всеки път, когато някой минаваше, Фред започваше да крещи:

— Вървете в ада, изроди!

Всички останали вземаха пример от него. Днес беше малко по-ожесточен от обикновено, така че и те се разгорещиха. Крещяха много по-силно и размахваха прътовете с плакати много по-разпалено, а мнозина взеха да търсят и по-големи камъни за хвърляне.

В крайна сметка войниците на пост извикаха подкрепление, защото усетиха, че нещата се изострят. Един от военните предупреди Фред и останалите да се успокоят.

— Майната им на Завърналите се! — извика Фред в отговор.

Войникът повтори предупреждението си с по-твърд глас.

— Майната му и на Бюрото! — добави Фред.

— Предупреждавам те за последен път — каза войникът и вдигна флакона с лютив спрей.

— Майната ти и на теб! — изкрещя Фред.

Изплю се в лицето на мъжа и с дипломацията бе свършено.

Най-напред Марвин Паркър изскочи пред един от автобусите, които идваха по улицата. Това вероятно беше най-голямата глупост, която бе правил през живота си, но ето че стоеше там, по средата на платното, крещеше, размахваше плаката си и отказваше да се отмести. Двама войници се хвърлиха върху него и го събориха на земята, но той се оказа изненадващо пъргав за човек на неговата възраст и скочи на крака. Пълният със Завърнали се автобус удари спирачки пред мелето.

Фред и останалите — бяха близо дузина — наобиколиха автобуса и започнаха да тропат по него и да размахват плакатите си с крясъци и ругатни. Войниците започнаха да ги хващат и дърпат, но все още не се престрашаваха да използват спрея или да ударят истински някого. Все пак Фред и неговата групичка бяха безвредни от седмици. Войниците още се опитваха да разберат какво, по дяволите, се бе променило днес.

Но тогава Марвин Паркър улучи с дясно кроше в челюстта един от войниците и го повали в безсъзнание. Марвин беше кльощав и висок като върлина, но се бе боксирал доста някога, когато беше достатъчно млад за подобни неща. После всичко стана на кълбо от размахани крайници и крясъци.

Чифт яки ръце обхванаха Фред през гърдите и го отлепиха от земята. Той опита да се освободи, но те бяха по-силни. Взе бясно да рита и се натъкна на тила на нечия глава. Хватката около гърдите му отслабна и Фред се срина в краката на войника, който го прекатури.

Някой крещеше непрекъснато „Фашисти!“, което правеше цялата бъркотия още по-нереална. Завърналите се гледаха през прозорците на автобуса, несигурни колко точно би трябвало да са уплашени от всичко това. Повечето от тях не се сблъскваха за първи път с такъв вид протести, което въобще не ги правеше по-приемливи.

— Не се тревожете — успокои ги шофьорът на автобуса. — Виждам тези момчета тук от седмици — той сбърчи чело. — Съвсем безвредни са — заключи.

Фред проклинаше и продължаваше да се бори с един от младите войници, в когото се беше вкопчил в някакъв момент, когато друг чифт ръце го задърпа, придружен от виковете на Марвин Паркър.

— Хайде, Фред! Размърдай си задника!

Въпреки цялата им ярост на Фред и другарите му им липсваше подготовката и — още по-съществено — младостта на войниците.

Фред се изправи на крака и побягна. Дори и с целия адреналин, беше изтощен. Просто бе твърде стар за тези неща, а и сблъсъкът не се бе получил така, както си мислеше. Нищо не беше решено. Нищо не бе уредено. Всичко се беше случило толкова бързо, без всъщност нищо да го подскаже, че му се струваше разочароващо.

Марвин се смееше, докато тичаха. Той очевидно не споделяше изтощението и притесненията на Фред. Струйка пот се стичаше по слепоочието му, но издълженото му слабо лице грееше от вълнение.

— Уха! — крещеше Паркър. — По дяволите, почувствах се добре.

Фред погледна назад през рамо, за да види дали войниците не бяха започнали да ги преследват. Не бяха. Бяха повалили един-двама от хората му на земята и ги притискаха към асфалта. Всички останали от бандата на Фред тичаха след него — някои от тях с леки наранявания, които вече проличаваха по лицата им, но в края на краищата не бяха болка за умиране.

Хукнаха към пикапите, като всеки бързаше да скочи в колата си и да запали двигателя. Марвин се качи в пикапа на Фред и двамата изхвърчаха от алеята с пищене на гуми.

— Сигурно си мислят, че са ни дали урок — каза Фред, загледан в огледалото за обратно виждане.

Никой не караше след тях. Марвин се засмя.

— Е, тогава значи не ни познават, нали? Утре пак сме там!

— Ще видим — измърмори само Фред. Умът му работеше. — Мисля, че можем да направим нещо по-добро — реши той. — Нещо, което даже ще ти хареса още повече, защото май си в най-добра форма от всички нас.

— Уха! — извика Марвин.

— Как се отнасяш към рязането на огради? — попита Фред.

Краката на Харолд го боляха. Без да става от походното легло, той си свали обувките и чорапите и огледа пръстите на краката си. С тях ставаше нещо много странно. Сърбяха го и миришеха, особено между пръстите. Атлетически крак, най-вероятно. Потърка пръстите на краката си, бръкна с пръст между тях и се почесва, почесва, почесва, докато не започна да му пари и не усети, че е разчоплил мястото.

Определено беше микоза.

— Чарлз? — извика Патриша от леглото до него, току-що се бе събудила.

— Да? — отговори Харолд.

Обу си пак чорапите, но реши да не слага обувките.

— Чарлз, ти ли си това?

— Аз съм — откликна Харолд.

Премести се при горния край на леглото и я потупа по рамото, за да я събуди напълно.

— Ставай. Ти сънуваш.

— О, Чарлз — продължи тя и една сълза се стече по лицето й, когато седна. — Беше ужасно. Просто ужасно. Всички бяха мъртви.

— Стига, стига — каза Харолд.

Стана от леглото си и приседна до нея. Някакво дрипаво момче, което тъкмо минаваше покрай вратата, надникна, забеляза празното походно легло на Харолд и направи крачка към него.

— То е мое — заяви Харолд. — И онова до него също е мое.

— Не можете да имате две легла, господине — възрази момчето.

— Не мога — отвърна Харолд. — Но тези три легла тук принадлежат на семейството ми. Това легло е мое, а онова до него е на сина ми.

Момчето огледа подозрително Харолд и старата чернокожа жена.

— Значи това е жена ви?

— Да — кимна Харолд.

Момчето държеше на своето.

— Чарлз, Чарлз, Чарлз — обади се Патриша и потупа Харолд по бедрото. — Знаеш колко много те обичам, нали? Разбира се, че знаеш. Как е Мартин?

Тя погледна към момчето на вратата.

— Мартин, скъпи, къде беше? Ела тук, миличък, и дай да те прегърна. Нямаше те толкова дълго. Хайде, целуни майка си.

Говореше бавно, безизразно, без никаква интонация, поради което думите й звучаха още по-обезпокоително.

Харолд се усмихна и стисна ръката на Патриша. Не беше сигурен колко ясна е мисълта и, но нямаше значение.

— Тук съм, скъпа — напомни Харолд. Целуна ръката й нежно. После погледна към момчето. — Сега се махай оттук. Това, че са ни заключили тук като животни, не означава, че трябва и да се държим по този начин.

Момчето се завъртя на пети и започна да се отдалечава от вратата. Озърташе се наляво и надясно, докато вървеше и вече търсеше друго празно легло, което да си присвои.

Харолд изсумтя.

— Как се справих? — попита Патриша с мек смях.

Той стисна ръката и.

— Чудесно.

После се върна на леглото си — като още се оглеждаше през рамо, за да се увери, че никой няма да се промъкне и да заеме леглото на Джейкъб.

— Няма нужда да ми благодариш, Чарлз.

Харолд се опита да се усмихне.

— Искаш ли бонбони? — попита тя и изведнъж започна да потупва джобовете на роклята си. — Ще видя какво мога да намеря за теб.

— Не си прави труда — спря я Харолд. — Нямаш никакви.

— Мислех, че имам — изглеждаше разочарована, че е била опровергана. Всичките й джобове бяха празни.

Харолд се опъна на своето легло и избърса потта от лицето си. Това беше най-нещастният август през последните години.

— Никога нямаш — каза той.

Жената се приближи и приседна на леглото до него със стон.

— Сега пак съм Марти — поясни Харолд.

— Не започвай да се цупиш. Ще ти взема бонбони, когато отида в града. Но не може да се държиш толкова лошо. Баща ти и аз не сме те учили така. Не приемам да се държиш като разглезено дете.

Харолд вече бе свикнал с тази нова проява на сенилност. Повечето пъти Джейкъб играеше ролята на нейния Марти. Но ето че сега жичките в главата й се бяха оплели повече от обикновено и Харолд внезапно се беше озовал с роля в представлението, което течеше в ума й — на нейното дете, някъде около седемгодишно, доколкото можеше да прецени.

Но в това нямаше нищо лошо, нямаше и какво да се направи. Затова само притвори очи — въпреки раздразнителния си характер — и остави жената да му гука нежно как трябва да се научи да се държи по-добре.

Харолд се опита да се отпусне за известно време, но му беше трудно, защото не можеше да спре да мисли за Джейкъб. Джейкъб бе отишъл до тоалетната преди доста време, а още не се беше върнал. Каза си, че няма от какво да се притеснява. Изброи си всички причини, поради които не си струваше да се тревожи.

Причини, като например факта, че може би не бе минало толкова време, колкото си мислеше. Беше му трудно да се оправя с времето тези дни, не бе носил часовник от години — рядко му се налагаше да бъде някъде в точен час, — затова беше зле подготвен да прецени от колко време го нямаше сина му, така че умът му се впусна в опити сам да реши кога дългото време става прекалено дълго. Този момент наближаваше бързо.

Той седна на леглото си и се загледа към входа, сякаш ако се взираше във вратата достатъчно напрегнато, Джейкъб щеше да влезе през нея. Взирането продължи още известно време, но момчето все не се появяваше.

Въпреки че не бе практикувал от петдесет години, Харолд все още беше родител. Мислите му обходиха всички места, където стигат мислите на родителя. За начало си представи как Джейкъб просто използва тоалетната — макар повечето да бяха счупени, хората все още ходеха там, когато имаха нужда — и се спира по пътя, за да говори с някого. След това умът на Харолд превключи на друг сценарий, в който Джейкъб излезе от тоалетната и беше спрян от един войник. Войникът каза на момчето да тръгне с него. Джейкъб протестира и войникът хвана момчето през кръста, вдигна го и го преметна през рамо, а през цялото време Джейкъб крещеше и викаше баща си.

„Не“, спря се сам Харолд. Поклати глава и си напомни, че не може да е станало така. Нямаше как да стане, нали? Пристъпи в коридора и огледа наляво и надясно хората, които минаваха в двете посоки. Днес бяха повече, отколкото вчера, помисли си. После пак погледна към госпожа Стоун, която още спеше на походното си легло. Накрая изгледа двете празни легла.

Ако излезеше, можеше вече да не са тук, когато се върнеше.

Но тогава в съзнанието му пак изникна гледката на Джейкъб, отнасян от някакъв войник, и Харолд реши, че рискът си заслужава.

Прекрачи бързо в коридора с надеждата, че никой няма да види от коя точно стая бе излязъл. Блъскаше се в някои от хората, с които се разминаваше, и не преставаше да се чуди на огромното многообразие, получило се в лагера. Макар почти всички да бяха американци, сякаш бяха от всякъде. Харолд не можеше да си спомни кога за последен път беше изминавал такова малко разстояние и чул толкова много различни акценти.

Когато наближи тоалетната, Харолд видя един войник да го отминава. Вървеше с изправен гръб, а очите му се взираха напрегнато напред, сякаш там се случваше нещо сериозно.

— Ей! — извика го Харолд. — Ей!

Войникът — младо червенокосо момче с тежко акне — не го чу. Харолд посегна и успя да го хване за ръката, преди да отмине.

— Мога ли да ви помогна? — попита войникът припряно.

Името върху куртката му беше Смит.

— Ей, Смит — Харолд се опитваше да прозвучи едновременно любезно и загрижено. Нямаше нужда да бъде прекалено заядлив точно сега. — Съжалявам. Не исках да ви дърпам така.

— Закъснявам за среща, сър. Какво мога да направя за вас?

— Търся сина си…

— И най-вероятно не сте единственият — прекъсна го Смит, без да смекчи тона си. — Говорете с военната полиция. Те могат да ви помогнат.

— По дяволите, защо вие не ми помогнете? — Той изпъна гръб. Войникът беше висок, едър и мускулест — младеж в разцвета на мъжествеността си.

Смит хвърли поглед към стареца, като го преценяваше.

— Просто имам нужда от малко помощ, за да го намеря — продължи Харолд. — Той отиде до тоалетната преди известно време и.

— Значи го няма в тоалетната?

— Ами… — Харолд замълча, разбрал, че отдавна не се бе държал толкова неразумно. — Всъщност още не съм ходил там — призна най-накрая.

Смит въздъхна с раздразнение.

— Вървете да си гледате работата — махна Харолд. — Аз ще го намеря.

Смит не чака стареца да промени мнението си. Обърна се и се втурна по коридора, като бързо се промъкваше през тълпите от хора така ловко, сякаш ги нямаше.

— Младо копеле — изсумтя Харолд.

Макар да знаеше, че Смит не е направил нищо нередно, се почувства по-добре, след като го изруга. Когато стигна до тоалетната, Джейкъб тъкмо излизаше. Дрехите и косата му бяха раздърпани, а лицето му бе зачервено.

— Джейкъб, какво се е случило? — попита Харолд.

Джейкъб избегна погледа му. Започна да пъха ризата си в панталоните и да се опитва да приглади косата си.

— Нищо — отговори.

Харолд приклекна, повдигна брадичката на Джейкъб и го изгледа продължително в очите.

— Ти си се бил — заключи Харолд.

— Те започнаха.

— Кои бяха?

Джейкъб сви рамене.

— Още ли са там? — попита Харолд и погледна към банята.

— Не — отвърна момчето. — Тръгнаха си.

Старецът въздъхна.

— Какво стана?

— Беше, защото си имаме собствена стая.

Харолд се изправи и се огледа, надявайки се, че замесените момчета са още наоколо. Беше ядосан на себе си, че ги е изпуснал, въпреки че част от него бе странно горда, че синът му се е бил. (Беше се случило веднъж преди, когато Джейкъб току-що бе навършил седем и се беше сбил с момчето на Адамс. Тогава Харолд беше там. Дори тъкмо той ги бе разтървал. И до ден днешен изпитваше леки угризения поради факта че синът му беше спечелил сбиването.)

— Аз победих — заяви Джейкъб с усмивка.

Харолд се извърна, за да не види момчето, че и той се усмихва.

— Хайде — подкани го. — Стигат ни толкова приключения за днес.

Никой не бе заел леглата им, когато се върнаха обратно в залата за изкуства, за щастие. Старицата спеше на нейното.

— Мама ще идва ли днес?

— Не — каза Харолд.

— Утре?

— Вероятно не.

— Вдругиден?

— Да.

— Значи след два дни?

— Да.

— Добре — кимна Джейкъб.

Стъпи на леглото, извади малко парче молив от джоба си и направи две черти на стената над главата си.

— Какво искаш да ти донесе?

— За ядене ли?

— За каквото и да е.

Момчето се замисли за момент.

— Друг молив. И листове.

— Добре, това звучи разумно. Искаш да нарисуваш нещо, предполагам.

— Искам да запиша няколко вица.

— Какво?

— Всички вече са чували тези, които знам.

— Аха. Ами — Харолд леко въздъхна, — случва се и на най-добрите от нас.

— Знаеш ли някакви нови, на които да ме научиш?

Харолд поклати глава. Момчето го молеше вече за осми път и за осми път Харолд му отказваше.

— Марти? — обади се старицата, която пак сънуваше.

— Какво й е? — попита Джейкъб, като гледаше към Патриша.

— Малко е объркана. Случва се понякога, когато хората остареят.

Момчето погледна към жената, после към баща си, след това пак към жената.

— Няма да се случи с мен — обеща Харолд.

Това искаше да чуе Джейкъб. Той се премести към долния край на леглото си и седна, провесил от ръба крака, почти докосващи пода. Изправи гръб и се загледа през вратата в тълпите от хора, които се носеха напред-назад като огромна разпенена вълна.

През последните седмици агент Белами изглеждаше все по-потиснат от ситуацията в живота му, независимо каква точно беше тази ситуация. Той и Харолд бяха прекратили беседите си в непоносимата жега на училищната сграда, където нямаше нито климатик, нито полъх на ветрец, а само вонята на твърде много хора, събрани в твърде малко пространство.

Сега провеждаха беседите си навън, играеха на хвърляне на подкови в непоносимата жега на август, и там също нямаше нито климатик, нито полъх на ветрец, а само тежката влажност, която стискаше белите дробове като в юмрук.

Напредък.

Но Белами се променяше, беше забелязал Харолд. Рядка брадица се опитваше да поникне по лицето на мъжа, а очите му бяха необичайно уморени и зачервени, сякаш наскоро бе плакал или най-малкото не беше спал в големи отрязъци от време. Харолд обаче не бе от хората, които биха разпитвали някого за такива неща.

— Е, как е животът за вас с Джейкъб тези дни? — попита Белами.

Въпросът завърши с тихо изпъшкване, когато той завъртя китка и подковата излетя. Тя увисна във въздуха, а след това се удари в земята с трясък, като пропусна колчето и не му донесе точки. Полето за хвърляне на подкови не беше лошо. Представляваше участък от открития терен, изкопан от задната страна на училището между алеите, прокарани от Бюрото, за да въвеждат новопристигналите в лагера.

Навалицата отново се увеличаваше, дори след разширяването му извън училището, из самия град. Тъкмо когато хората установяваха някакъв ритъм на живот, тъкмо когато успяваха да си намерят място в рамките на града, независимо дали беше в палатка, разпъната на някоя от зелените площи, или, ако имаха късмет, в някоя от къщите в града, използвани от Бюрото, за да посрещнат нуждите — и пристигаха още хора. Нещата ставаха по-трудни. По-сложни. Само преди седмица един войник се бе сбил със Завърнал се. Никой не успя да получи ясен отговор какъв беше поводът — нещо тривиално, бяха се съгласили всички, — но то бе довело до разкървавен нос за войника и насинено око за Завърналия се.

Някои хора бяха сигурни, че това е само началото.

Но Харолд и агент Белами стояха настрана от подобни неща. Те само гледаха какво се случва около тях и се опитваха да не се забъркват. Играта на подкови помагаше.

Често, докато двамата мъже стояха сами и играеха, виждаха да въвеждат Завърнали се и Истински живи, един по един, гледащи мрачно и уплашено.

— Справяме се добре — отвърна Харолд.

Той дръпна от цигарата, стъпи здраво и хвърли на свой ред. Подковата издрънча в металното колче.

Над тях слънцето грееше ярко, небето беше ясно и синьо. Бе достатъчно красиво, мислеше си Харолд понякога, за да повярваш, че той и младият мъж от Бюрото са само двама приятели, излезли да се разведрят в летния следобед. После вятърът се обръщаше, облъхваше ги вонята от лагера и донасяше със себе си мисли за печалното състояние на околностите им, мисли за печалното състояние на света.

Белами беше наред. Отново пропусна колчето и не отбеляза точки. Свали си вратовръзката тъкмо когато водеха малка група Завърнали се по алеята от приемния пункт към основната сграда на училището.

— Няма да повярваш какви неща стават там — поклати глава той, след като шествието отмина.

— Трудно ми е да повярвам какво се случва тук — каза Харолд. — Що се отнася до това, което се случва навън, бих повярвал повече, ако имахме телевизор и ни беше позволено да гледаме — той дръпна от цигарата си. — Да прекарваш живота си само сред клюки и слухове не е най-добрият начин да бъдеш информиран.

Харолд хвърли подковата си. Тя се приземи перфектно.

— Не беше мое решение — изрече Белами с онази негова нюйоркска бързина.

Двамата мъже тръгнаха да съберат подковите си. Харолд водеше със седем точки.

— Полковникът се обади — продължи Белами. — И честно казано, дори не мога да твърдя, че беше негово решение. Онези конгресмени във Вашингтон решиха да лишат от телевизия и вестници центровете. Няма нищо общо с мен. Всичко е много над моите пълномощия.

— Добре де — отговори Харолд. Събра подковите си, върна се на мястото и направи хвърлянето си. Приземи се перфектно. — Не е ли много удобно? А сигурно после ще кажеш, че вината не е даже и на политиците. А е на американския народ. В края на краищата той ги е избрал на постовете им. Той ги е поставил там, за да вземат такива решения. Това няма никакво отношение към теб, нали? Ти си само винтче от една много по-голяма машина.

— Да — съгласи се Белами без особена убеденост. — Нещо такова.

Той хвърли на свой ред и най-накрая наниза подковата на колчето. Изсумтя в знак на сдържано задоволство.

Старецът поклати глава.

— Всичко върви към неприятности.

Белами не отговори.

— А как се справя онзи полковник?

— Добре е. Съвсем добре.

— Ужасно е неприятно какво му се случи. Какво едва не му се случи, искам да кажа.

Харолд направи хвърляне. Още веднъж перфектно. Още точки.

— Да — кимна Белами. — И досега не мога да разбера как тази змия се е вмъкнала в стаята му.

Той хвърли и пропусна, но донякъде защото едва не се разсмя.

Продължиха играта си в мълчание за известно време, сякаш просто живееха под слънцето като останалата част от света. Макар че в Аркадия вече имаше повече хора от всякога, повече хора, отколкото агент Белами можеше да се надява да интервюира или посъветва — което бе станало основната му работа сега, когато полковникът отговаряше за сигурността и цялостното функциониране на лагера, — той винаги провеждаше срещите си с Харолд. Беше се отказал да интервюира Джейкъб.

— Е, разкажи ми за жената — помоли Харолд след известно време. Той направи хвърлянето си. Не бе лошо, но не беше и идеално.

— Страхувам се, че ще трябва да бъдеш по-конкретен.

— Старата жена.

— Все още ми е малко неясно. — Белами хвърли и пропусна колчето на километри. — Оказва се, че има много стари жени на този свят. Наоколо витае една теория, че след достатъчно дълго време всички жени ще станат стари жени. Това е наистина революционна мисъл.

Харолд се разсмя.

Белами хвърли и изруга, когато тази подкова попадна още по-ужасяващо далеч, отколкото предишната. После тръгна към другия край на игрището за хвърляне на подкови, без да чака своя съперник. Запретна ръкави. Някак си, въпреки цялата жега и влажност на въздуха, той още не се потеше.

След като го изгледа за момент, Харолд в крайна сметка го последва.

— Добре — започна Белами. — Какво би искал да знаеш?

— Ами ти ми каза, че някога си имал майка. Разкажи ми за нея.

— Беше много добра жена. Обичах я. Какво друго да кажа?

— Мисля, ти спомена, че не се е завърнала.

— Точно така. Майка ми все още е мъртва.

Белами погледна надолу към краката си. Изтупа едно прашно петънце от крачола си и се взря в тежките подкови, които стискаше в ръка. Бяха мръсни. Ръцете му бяха мръсни. После видя, че петното мръсотия на панталоните от костюма му не беше единствено, те бяха покрити с прах и нечистотии. Как не бе забелязал?

— Тя умря бавно — отрони след малко.

Харолд мълчаливо пушеше цигарата си. Поведоха друга група Завърнали се покрай мястото, където играеха. Те оглеждаха стареца и агента.

— Някакви други въпроси към мен? — попита Белами в крайна сметка. Изопна гръб, пренебрегнал замърсеното състояние на костюма си, но ръката му трепна, когато се обърна и направи хвърлянето си. Пропусна целта напълно.