Завърналите се

8

Преди три седмици избухливият съпруг на Люсил и нейният по-рано покоен син бяха арестувани за нещо, което и се струваше раздуто и пресилено обвинение в хулиганско поведение и пребиваване на Завърнал се на публично място. И докато всеки от тях беше наистина виновен по своето индивидуално обвинение, никой адвокат в света не би могъл да твърди, че Харолд Харгрейв е извършил нещо друго освен нарушение на обществения ред. А статусът на Джейкъб като някога-мъртъв-но-вече-не-мъртъв бе също толкова несъмнен.

Но Люсил дълбоко вярваше, с онази част от душата си, побрала някои всеобщи и неотменими представи за добро и зло, че ако имаше някой виновен, това беше Бюрото. Нейните близки не бяха сторили нищо. Нищо, освен да се разхождат по частна земя — не правителствена земя, забележете, а частна собственост, и при своята разходка просто бяха минали там, където хора на Бюрото караха по магистралата. Хора на Бюрото, които ги бяха проследили и арестували.

След ареста им, колкото и да се опитваше, Люсил все не успяваше да спи цяла нощ. А когато сънят идваше, то ставаше като връчване на съдебна призовка, в най-непредсказуеми и неподходящи моменти. Тъкмо сега Люсил бе задрямала на пейката в църквата, облечена в официалния си неделен тоалет, с клюмнала глава под онзи познат ъгъл, често пъти наблюдаван при малките деца, пропуснали часа за следобеден сън. Потеше се малко. Беше юни и всеки ден бе сауна.

Докато спеше, Люсил сънуваше риби. Сънуваше как стои сред тълпа гладни хора. В краката на Люсил имаше голяма пластмасова кофа, пълна с костур, пъстърва, камбала и писия.

— Аз ще ви помогна. Заповядайте — казваше тя. — Ето. Вземете. Ето. Съжалявам. Да. Моля, вземете. Заповядайте. Съжалявам. Ето. Съжалявам.

Всички в съня Й бяха Завърнали се и тя не знаеше защо се извинява, но й се струваше жизненоважно.

— Съжалявам. Заповядайте. Опитвам се да помогна. Съжалявам. Не, не се безпокойте. Ще ви помогна. Ето — устните й мърдаха сами, докато тя седеше отпусната на пейката. — Съжалявам — произнесе на глас. — Ще ви помогна. Не се безпокойте.

В съня й тълпата я наобиколи, приближи се по-плътно и Люсил разбра, че всички те са затворени в невероятно голяма клетка — със стоманена ограда и бодлива тел, — която обаче се смаляваше.

— Мили Боже — възкликна на висок глас. — Всичко е наред. Ще ви помогна.

После се събуди. Събуди се, а в нея се беше втренчило почти цялото паство на баптистката църква в Аркадия.

— Амин — каза пастор Питърс от амвона, усмихвайки се. — Дори и в сънищата си сестра Харгрейв помага на хората. Защо да не можем и ние, останалите, да го правим, когато сме будни?

После продължи с проповедта си — нещо за търпението от Книгата на Йов.

Срамът от заспиването в църквата не беше толкова голям, колкото срама, че е отвлякла вниманието на пастора от неговата проповед. Но и това бе смекчено от факта, че тези дни пастор Питърс често предлагаше отвлечени проповеди. Нещо тормозеше ума му — и сърцето му — и макар никой от стадото му да не можеше да диагностицира точната причина, не беше трудно да се каже, че нещо го гложди.

Люсил седна с изпънат гръб, избърса потта от челото си и промърмори едно закъсняло „Амин“ под носа си в съгласие с важен извод в проповедта на пастора. Очите й още бяха подпухнали и пареха. Намери Библията си, отвори я и сънливо затърси стиховете, които тълкуваше пастор Питърс. Книгата на Йов не беше от най-дългите в Стария завет, но все пак бе доста голяма. Тя прелиства страниците, докато не стигна до стиховете, които й се сториха подходящи. После се загледа в страницата и веднага заспа отново.

Следващия път, когато се събуди, службата беше свършила. Въздухът бе неподвижен. Всички пейки бяха празни. Сякаш самият добър Господ беше решил, че Той вече трябва да иде някъде другаде. Там бе само пасторът с дребничката си жена, чието име Люсил все не можеше да запомни. Седяха на предната пейка и гледаха назад към старицата с меки полуусмивки.

Пастор Питърс заговори първи:

— Мислил съм няколко пъти дали да прибавя фойерверки към моите проповеди, но шефът на пожарната уби тази идея. Както и да е… — той сви рамене.

Раменете му се надигнаха като планини под сакото.

По челото му блестяха капчици пот, но той продължаваше да седи в тъмното си вълнено сако, изглеждащ така, както един Божи човек трябва да изглежда: решен да издържи.

Тогава дребната му съпруга заговори с тихия си, незапомнящ се глас:

— Тревожим се за вас.

Беше със светла рокля и малка шапка с цветя. Типично за нея, дори усмивката й бе малка. Изглеждаше не просто склонна, а напълно готова да припадне всеки момент.

— Не се тревожете за мен — каза Люсил. Тя се изправи, затвори Библията и я притисна към гърдите си. — Господ ще ми помогне.

— Не, сестро Харгрейв, няма да ви оставя така — включи се пасторът и се усмихна широко и искрено.

Съпругата му се пресегна през облегалката на пейката и сложи малката си ръка върху ръката на Люсил.

— Не изглеждате добре. Кога спахте за последен път?

— Само преди няколко минути — отвърна Люсил. — Не видяхте ли? — Тя се засмя кратко. — Съжалявам. Това не бях аз. Онзи мой безпътен съпруг говореше чрез мен, какъвто е дявол — притисна Библията към гърдите си и изсумтя. — Какво по-добро място за почивка от църквата? Има ли друго място на тази земя, където да се чувствам толкова удобно? Едва ли.

— У дома? — подхвърли съпругата на пастора.

Люсил не можеше да прецени дали тя го казва като обида или просто като искрен въпрос. Но тъй като жената беше толкова мъничка, Люсил реши да допусне презумпцията за невинност.

— Домовете не са домове тези дни — въздъхна тя.

Пастор Питърс постави длан на ръката и, до дланта на жена му.

— Говорих с агент Белами — каза той.

— Аз също — отвърна Люсил.

Лицето й се изопна.

— Обзалагам се, че ви е казал същото, което каза и на мен. „Това не е в моята власт.“ — Тя изсумтя отново и приглади косата си. — Какъв е смисълът да си правителствен служител, ако не можеш да направиш нищо? Ако нямаш никаква власт, също като нас останалите.

— Е, казано в негова защита, правителството още е доста по-силно, отколкото който и да е човек, работещ за него. Сигурен съм, че агент Белами прави всичко възможно, за да помогне. Изглежда ми почтен човек. Не той държи там Джейкъб и Харолд, държи ги законът. Харолд е избрал да остане с Джейкъб.

— Какъв избор е имал? Джейкъб е негов син!

— Знам. Но някои хора не правят и това. Както ми каза Белами, било е предвидено само Завърналите се да бъдат задържани там. Но понеже хора като Харолд не искат да оставят своите близки, сега… — гласът на пастора заглъхна.

После заговори отново.

— Но аз вярвам, че така е най-добре. Не бива да допускаме хората да бъдат разделени, поне не напълно, както някои искат да направим.

— Той избра да остане — промърмори Люсил тихо, сякаш го напомняше на себе си.

— Така е — отвърна пастор Питърс. — А Белами ще се погрижи и за двамата. Както казах, той е добър човек.

— И аз си помислих така. Преди, когато го срещнах за първи път. Изглеждаше добър, нищо че беше от Ню Йорк. Дори не съдех за него по това, че е чернокож.

Люсил силно натърти на последната дума. И двамата й родители бяха дълбоко убедени расисти, но тя бе разбрала нещо повече, беше разбрала от Словото — че хората са просто хора. Цветът на кожата им означаваше толкова, колкото и цветът на бельото им.

— Но като го гледам сега — продължи, — се чудя как някой порядъчен човек, независимо от цвета си, може да участва в такова нещо като отвличането на хора от домовете им, дори на деца, и хвърлянето им в затвора? — гласът на Люсил вече отекваше като гръмотевична буря.

— Стига, стига, Люсил — обади се пасторът.

— Стига, стига — повтори жена му.

Пастор Питърс заобиколи пейката, седна до старицата и я прегърна през раменете с голямата си ръка.

— Те не отвличат хора, макар да знам, че може би се чувстваш така. Бюрото само се опитва да… ами, просто те май че помагат. Вече има толкова много Завърнали се. Мисля, че Бюрото се опитва да направи така, че хората да се чувстват в безопасност.

— Ще направят така, че хората да се чувстват в безопасност, като отвеждат старец и детето му от дома им под дулата на пушките?

Люсил едва не изпусна Библията си, когато ръцете й изведнъж оживяха пред нея. Винаги ръкомахаше, когато беше ядосана.

— Като ги задържат вече три седмици? Като ги вкарват в затвора, без… без… По дяволите, не знам, без да им повдигнат обвинение или без нещо подобно на съдебно заседание?

Тя погледна през прозореца на църквата. Дори от мястото, където седеше, можеше да види града, в далечината под хълма, на който се издигаше църквата. Виждаше училището и всички околни новопостроени сгради и огради, всички войници и Завърнали се, които се мотаеха наоколо, скупчените къщички, които все още не бяха попаднали зад загражденията. Нещо в сърцето й подсказваше, че няма да остане дълго така.

Далеч, в другия край на града — невидим заради дърветата и разстоянието, там, където градските квартали се разтваряха в околните поля — беше домът и, останал тъмен, празен.

— Господи… — изпъшка тя.

— Стига, стига, Люсил — спря я съпругата на пастора, без резултат.

— Все му казвам на този Мартин Белами — продължи Люсил. — Все му казвам, че не е правилно и че Бюрото няма право да върши това, но той все ми отговаря, че нищо не може да направи. Казва, че сега за всичко отговарял полковник Уилис. Всичко зависи от него, казва Мартин Белами. Какво значи, че той не можел да направи нищо? Той е човешко същество, нали? А човешките същества могат да правят купища неща, нали?

Капки пот се стичаха по челото и. И пасторът, и жена му бяха отдръпнали ръцете си от нея, сякаш тя беше котлон, включен от някого без предупреждение.

— Люсил — сниши глас пасторът и заговори бавно, нещо, за което бе разбрал, че успокоява хората, независимо дали искат или не. Старицата наведе очи към Библията в скута си. Някакъв голям въпрос се изписваше в извивките на лицето и.

— Бог има план — продължи пастор Питърс, — дори ако агент Белами няма.

— Но минаха вече седмици — отговори Люсил.

— И двамата са живи и здрави. Нали?

— Предполагам — тя отвори Библията си напосоки.

Отвори я само за да се увери, че думите и Словото са си все още там.

— Но те са… — потърси точната дума. Щеше да се почувства по-добре, ако успееше да намери истинската дума точно сега. — Те са… зазидани.

— Те са в същото училище, където почти всяко дете в този град се е научило да чете и пише — напомни пасторът. Ръката му отново обгръщаше Люсил. — Да, знам, че сега изглежда различно с всички тези войници наоколо, но още си е нашето училище. Това е същата сграда, където е ходил Джейкъб преди всичките тези години.

— Тогава училището беше ново — прекъсна го Люсил, чиито мисли се отклониха към спомените.

— Сигурен съм, че е било прекрасно.

— О, така беше. Направо грееше като ново. Е, тогава беше много по-малко. Преди пристрояванията и ремонтите, които направиха, когато градът стана малко по-стар и малко по-голям.

— Значи можем просто да си мислим, че са още там, в онази версия на училището?

Люсил не отговори.

— Те са на топло и ги хранят.

— Защото аз им нося храна!

— Най-добрата храна в страната! — пасторът погледна театрално към жена си. — Все казвам на моята благоверна, че трябва да прекара няколко седмици с вас и да научи тайната на онзи ваш пай с праскови.

Люсил се усмихна и му махна с ръка.

— Не е нищо особено. Дори нося храна на Мартин Белами — тя замълча. — Както казах, аз го харесвам. Струва ми се добър човек.

Пастор Питърс я потупа по гърба.

— Разбира се, че е така. И той, и Харолд, и Джейкъб, и всички останали там в училището, които са опитали от вашия пай — защото чух, че носите големи количества и го раздавате, — всички те са ви задължени. Те ви благодарят всеки ден, знам го.

— Само защото са затворници, не означава, че трябва да ядат държавната помия, с която ги хранят войниците.

— Мислех, че храната им се доставя от фирмата за кетъринг на госпожа Браун. Как я наричаха? Предала Богу дух храна?

— Както казах — помия.

Всички се засмяха.

— Нещата наистина ще се оправят — заяви пасторът, когато смехът заглъхна. — С Харолд и Джейкъб всичко ще бъде наред.

— Ходите ли там?

— Разбира се.

— Благословено да е сърцето ви — каза Люсил. Потупа пастора по ръката. — Те имат нужда от пастир. Всеки в онази сграда се нуждае от пастир.

— Правя каквото мога. Говорих с агент Белами — всъщност с него си говорим понякога. Както казах, изглежда ми порядъчен човек. Вярвам, че наистина се опитва да направи всичко, което може. Но както се развиват нещата, с растящия брой, с който на Бюрото му се налага да се справя…

— Сложили са онзи ужасен полковник Уилис да командва.

— И аз така разбрах.

Люсил стисна устни.

— Някой трябва да направи нещо. — Гласът й беше тих, като шепот на вода в дълбока пукнатина. — Той е жесток човек. Личи по очите му. Очи, които изглеждат все по-безизразни, колкото по-дълго се вглеждате в тях. Трябваше да го видите, когато отидох там, за да взема Харолд и Джейкъб. Студен като декември, такъв беше. Като планина от апатия.

— Бог ще намери начин.

— Да — съгласи се Люсил, макар че сега, след три седмици, се съмняваше все повече и повече. — Бог ще намери начин — повтори тя. — Но все пак се тревожа.

— Всички ние си имаме нашите тревоги — отвърна пасторът.

Фред Грийн се прибираше в празна къща вече няколко десетилетия. Беше свикнал с тишината. Не си даваше много труд да готви и отдавна се задоволяваше със замразени храни и от време на време някоя прегоряла пържола.

Винаги Мери бе готвила.

Когато не работеше по полето, беше в дъскорезницата, опитвайки се да свърши каквото може. Рядко се прибираше у дома, преди да се стъмни, а тялото му всеки ден бе малко поуморено от предишния. Но напоследък забелязваше, че става все по-трудно и по-трудно да си намери работа поради факта че по-младите мъже бяха навсякъде, чакаха в утринния сумрак дневният управител да избере кого ще наеме този ден.

И макар че опитът си имаше своите предимства, когато ставаше дума за физически труд, беше почти невъзможно да се победи младостта. Струваше му се, че започва да се предава. Просто му идваше прекадено много.

Така че всяка вечер Фред Грийн се прибираше, вечеряше претоплено ястие, седнал пред телевизора, включен на новините, в които говореха само за Завърналите се.

Не успяваше да чуе и половината от казаното от водещите, защото през повечето време спореше с тях, обявяваше ги за размирници и глупаци, улавяше само откъслечни подробности за потока от Завърнали се, който набъбваше с всеки изминал ден, набъбваше все повече и повече до пълноводна река.

Всичко това го караше да се чувства неспокоен, обладан от силно предчувствие.

Но имаше и нещо друго. Някакво усещане, с което не успяваше да се справи. Спеше неспокойно от няколко седмици. Всяка вечер си лягаше в своята празна и тиха къща — точно както бе правил в продължение на десетилетия — и се опитваше да заспи дълго след полунощ. А когато сънят най-накрая идваше, беше плитък и неспокоен, лишен от сънища, но въпреки това трескав. Някои сутрини се събуждаше със синини по ръцете, за които обвиняваше дървените табли. Една нощ бе обзет от усещане за пропадане, само за да се събуди миг преди да се приземи на пода до леглото с лице, обляно в сълзи и с огромна, неописуема тъга, сякаш сгъстила въздуха около него.

Остана на пода, ридаещ, вбесен заради неща, които не можеше да изрази с думи, с глава, изпълнена с неудовлетвореност и копнеж.

Извика името на жена си.

Беше за първи път от толкова време, че вече не можеше да си спомни откога не бе произнасял нейното име. Композира думата на върха на езика си, изстреля я във въздуха и се заслуша как звукът отеква в задръстената с мебели, мухлясала къща.

Остана там, на пода, в очакване. Сякаш тя можеше внезапно да излезе от скривалището си, да обвие ръце около него, да го целуне и да му запее — с онзи благословен, великолепен глас, за който копнееше, — да му върне музиката след всички тези години на празнота.

Но никой не отговори.

В крайна сметка той се надигна от пода. Отиде до дрешника и извади един сандък, който не бе виждал дневна светлина от десетилетия. Беше черен, тънък слой патина покриваше пантите от пиринч. Сякаш въздъхна, когато го отвори.

Пълен бе с книги, ноти, малки кутийки, съдържащи дребни бижута или керамични дрънкулки, които вече нямаше кой да оцени в този дом. По-дълбоко, заровен под малка копринена блуза с деликатно зашити рози около яката, беше фотоалбумът. Фред го взе, седна на леглото и го разгърна. Той се отвори с изскърцване.

И изведнъж жена му вече беше там и му се усмихваше. Бе забравил колко кръгло беше лицето и. Колко тъмна бе косата и. Как изглеждаше постоянно объркана и как той обичаше най-много в нея тъкмо това. Дори когато спореха, тя винаги изглеждаше смутена, сякаш виждаше света така, както не го виждаше никой друг и не можеше да разбере защо хората постъпваха така, както постъпваха. Той седеше, прелистваше страниците на албума и се опитваше да не мисли за звука на нейния глас, за съвършения начин, по който тя му пееше, когато нощите бяха дълги и той не можеше да заспи. Отваряше и затваряше уста, сякаш се опитваше да изрече някакъв въпрос, който, от упорство, отказваше да прозвучи.

Тогава се натъкна на една снимка, която го накара да застине. Усмивката й не беше толкова ярка. Изразът й вече не бе объркан, а решителен. Беше направена през някой окъпан от слънце следобед на плажа скоро след нейния спонтанен аборт.

Тази трагедия бе тяхната тайна. Едва бяха научили от лекаря новината за нейната бременност, когато всичко рухна. Фред се събуди една нощ от звуците на тихото и хлипане в банята, когато бремето на случилото се вече беше натежало върху нея.

Той винаги бе имал дълбок сън. Да те събуди човек е все едно да събуди мъртвец, беше му казала веднъж. Той и до днес се питаше дали тя се бе опитала да го събуди онази нощ, дали беше поискала помощта му и дали той не я бе провалил. Със сигурност би могъл да направи нещо. Как един съпруг би могъл да проспи такова нещо, питаше се той. Да лежи и да спи като някакво тъпо животно, докато малкото пламъче на живота на детето им е изтлявало.

Бяха планирали да съобщят на приятелите си за бременността на празненството за нейния рожден ден, след по-малко от месец. Но ето че вече не беше необходимо. Само лекарят знаеше какво се е случило с тях.

Единственият признак, че нещо не бе наред, стана сумракът в усмивката й след онзи ден, сумрак, който той никога не можа да забрави.

Отлепи снимката от албума. Миришеше на старо лепило и плесен. Тази нощ, за пръв път след нейната смърт, той заплака.

На следващата сутрин Фред отиде в дъскорезницата, но дневният управител не го взе на работа. Той се прибра у дома и провери нивите, но и те не се нуждаеха от вниманието му. Така че се качи на пикапа си и потегли към Марвин Паркър.

Марвин живееше от другата страна на улицата срещу портата на училището, където държаха Завърналите се. Той можеше да стои в предния си двор и да гледа как там влизат автобусите, пълни със Завърнали се. И правеше точно това изключително много сутрини, откакто всичко бе започнало.

По някаква причина Фред чувстваше, че трябва да бъде там. Изпитваше нужда да види със собствените си очи в какво се беше превърнал светът. Изпитваше нужда да види лицата на Завърналите се.

Сякаш търсеше някого.

Харолд тихо седеше на ръба на походното си легло насред бившето арт студио на г-жа Джонсън. Искаше му се гърбът да го боли, дори и само за да може да се оплаква от това. Харолд винаги установяваше, че е в състояние да размишлява много по-задълбочено по отвлечени или сложни въпроси, след като му е дръпнал едно хубавичко, здраво оплакване от болките в гърба. Потръпна при мисълта какво би могло да се случи, ако някак си беше успял никога да не се оплаква. Люсил можеше вече да го е обявила за светец.

Съседното походно легло до Харолд беше на Джейкъб. Възглавницата и завивката на момчето бяха поставени точно в горния край. Завивката бе правена от Люсил. Беше съшита с фантазия от разноцветни късчета, с шевове, които нищо по-слабо от ядрен удар не можеше да разкъса. Бе сгъната с прави ръбове. Възглавницата беше съвършено равна и гладка. Какво спретнато момче, помисли си Харолд, опитвайки се да си спомни дали винаги е било така.

— Чарлз?

Харолд въздъхна. На прага на арт студиото, превърнато в спалня, стоеше възрастна жена. Една от Завърналите се. Следобедната светлина нахлуваше през прозореца и падаше върху лицето и, а всичко около рамката на вратата беше осеяно с петна от боя във всякакви цветове и форми, останки от години художествени проекти. Имаше заслепяващо жълти и свирепо червени, всичките по-ярки, отколкото Харолд смяташе за възможно, като се имаше предвид колко стари бяха вероятно. Те обрамчваха старицата в дъга от цветове, като й придаваха някак вълшебен вид.

— Да? — отвърна Харолд.

— Чарлз, по кое време ще тръгваме?

— Скоро — обеща Харолд.

— Ще закъснеем, Чарлз. А аз не мога да допусна да закъсняваме. Това е невъзпитано.

— Всичко е наред. Те ще ни чакат.

Той се изправи, разтвори ръце, бавно се приближи до старата жена, г-жа Стоун, и я поведе през стаята към походното й легло в ъгъла. Беше едра чернокожа жена, преполовила осемдесетте и сенилна, както би могло да се очаква. Но сенилна или не, тя се грижеше за себе си и за леглото. Винаги бе чиста, косата й винаги беше добре поддържана. Малкото дрехи, с които разполагаше, някак си оставаха без петънце.

— Не се безпокой — каза Харолд. — Няма да закъснеем.

— Но ние вече закъсняваме.

— Имаме достатъчно време.

— Сигурен ли си?

— Напълно, мила. — Харолд се усмихна и я потупа по ръката, докато тя се отпускаше на леглото.

Седя до нея, докато жената не се извърна на една страна и не потъна в сън. С нея винаги ставаше така: ненадейна възбуда, някакъв неизбежен стрес, последван от внезапно заспиване.

Харолд седя с г-жа Стоун — името й беше Патриша, — докато не я споходи сънят. След това, въпреки юнската жега, той я покри със завивката от леглото на Джейкъб. Тя промърмори нещо, че не бива да карат хората да чакат. После устните й застинаха, дишането й стана бавно и равномерно.

Той се върна при своето легло и седна. Искаше му се да имаше книга. Може би, когато Люсил дойдеше на посещение, щеше да я помоли да му донесе някоя, стига да не беше Библията или друга подобна щуротия.

Не, помисли си Харолд, като потъркваше брадичката си. По някакъв начин Белами имаше пръст в това. Въпреки намаляването на властта му, след като Бюрото започна да затваря хора, агент Мартин Белами все още бе най-информираният човек в околностите.

По свой собствен начин Белами все още ръководеше шоуто. Той отговаряше за разпределението на храната и стаите, за доставката на дрехи, за това всеки да разполага с тоалетни принадлежности и за какво ли още не. Той контролираше наблюдението както на Истински живите, така и на Завърналите се.

Той отговаряше за всичко това, макар че всъщност други хора вършеха черната работа. А Харолд започваше да открива, благодарение на войниците, които обичаха да обсъждат на висок глас, докато патрулираха около училището, че последните дни имаше все по-малко и по-малко подготвителна работа.

Политиката постепенно ставаше политика на просто задържане на мъртвите, на складирането им, сякаш бяха свръхзапаси от храна. Сега, ако откриеха някого с особена стойност или известност, правеха малко повече, купуваха му самолетен билет за вкъщи, но иначе Завърналите се предимно се оставяха там, където се бе случило да изникнат.

Може би не беше така навсякъде, помисли си Харолд, но щеше да стане скоро. Като цяло ставаше по-лесно и по-евтино да поставите номер и да отворите досие на Завърналия се, да натиснете няколко клавиша на компютъра, да му зададете няколко въпроса, да натиснете още няколко клавиша и да забравите за него. Ако на някого му се искаше да положи допълнително усилие — което се случваше все по-рядко, — можеше да отиде по-далеч, като пусне търсене в интернет за името на лицето. Но това беше всичко. Все по-често с тези няколко натискания на клавиши — усилие, едва различаващо се от нищо — се изчерпваше всичко.

Оставил старата жена да спи, Харолд излезе от стаята и тръгна през пренаселеното старо училище. Още от първия ден, в който започнаха да арестуват Завърнали се, всичко бе сбъркано. И с всеки изминал ден ставаше все по-сбъркано. Всички свободни пространства и коридори, по които преди можеше да се преминава, сега бяха изпълнени с походни легла и хора, вкопчили се в тях от страх да не им бъдат отнети от някой новодошъл. Нещата все още не бяха стигнали дотам да има повече тела, отколкото легла, но вече се бе зародила йерархия.

По-отдавнашните обитатели имаха легла вътре в основната сграда на училището, където всичко работеше и нищо не беше много далеч. Новите хора — с изключение на престарелите и/или немощните; за тях все още се пазеше място вътре — пребиваваха отвън, на паркинга и на малки отсечки от улиците около училището, в район, наречен Палатковото селище.

Палатковото селище бе сиво-зелено скупчване на толкова стари палатки, че Харолд не можеше да ги погледне, без риск внезапно да потъне дълбоко в спомени от детството. Толкова далечни спомени, че се прожектираха на филмовия екран в ума му в черно и бяло.

Спасителната милост досега беше, че времето бе благосклонно. Горещо и влажно, но по-често сухо.

Харолд прекоси Палатковото селище и тръгна към далечния край на лагера, в близост до южната ограда, където беше настанен един приятел на Джейкъб, момче на име Макс. Охранителите патрулираха покрай оградата с пушки на рамо.

— Тъпи копелета — излая Харолд както винаги.

Погледна нагоре към слънцето. Беше си още там, естествено, но внезапно му се стори по-топло. Струйка пот се стече през средата на челото му и в крайна сметка покапа от върха на носа му.

Изведнъж сякаш взе да става още по-горещо. Поне с десет градуса, като че ли слънцето се бе спуснало и се беше настанило върху раменете му, решено да прошепне нещо много важно в ухото му.

Харолд си избърса лицето и изтри потта от ръката си в крачола на панталоните.

— Джейкъб? — извика той.

Треперенето започна в основата на гръбнака му и се разпространи надолу по краката. Удари го в коленете.

— Джейкъб, къде си?

После земята внезапно се надигна, за да го посрещне.