Завърналите се

Боби Уайлс

Откакто се помнеше, Боби умееше да се озовава на места, където не би трябвало да бъде. Баща му прогнозираше, че когато порасне, ще стане фокусник, толкова начини да изчезва, щом си поиска, владееше момчето. Сега Боби се криеше при кабинета на полковника, във вентилационната шахта на училището, и надзърташе през решетката към полковника.

Тук никога нямаше с какво да се занимава. Нямаше какво да прави, освен да седи, да чака и да не ходи никъде. Но промъкването на разни места правеше нещата по-интересни. В училището имаше много места за проучване. Вече беше открил как да стигне до някогашната кухня. Надяваше се, че там ще намери нож, за да си играе с него, но всичко бе изчезнало. Беше се промъкнал в котелното по въздуховода, който излизаше извън сградата. Всичко вътре бе ръждясало, ръбесто и забавно.

Полковникът седеше зад бюрото си и се взираше в редица компютърни екрани. Беше уморен от Аркадия. Беше уморен от Завърналите се. Беше уморен от цялата тази необичайна ситуация, която бе изникнала и се проявяваше из целия свят. Той можеше да види накъде вървят нещата по-добре от всеки друг. Истерията, бунтовете, всичко останало. За хората времената бяха достатъчно трудни и когато светът се въртеше нормално и умрелите си оставаха заровени в гробовете си.

Положението със Завърналите се, беше се убедил полковникът, бе такова, че никога не би могло да се удържи по мирен начин. Така че той правеше каквото му беше наредено, защото това бе единственият начин да се помогне на хората — като се поддържат редът и доверието в състоянието на нещата.

За разлика от много други хора тези дни, полковникът не се страхуваше от Завърналите се. Напротив, той се страхуваше от всички останали и от това как те биха могли да реагират, когато видят своите близки — независимо дали наистина вярват, че са живи, или не — да застават пред тях, дишащи, молещи да си ги спомнят.

Полковникът имаше късмет. Когато баща му беше открит като един от Завърналите се, полковникът бе информиран за това и му беше дадено правото на избор дали да го види. Той избра да не го прави, но само защото така бе най-добре за всички. Просто не биваше да се окаже предубеден, да бъде подведен от спомени и от надежди за бъдеще с някого, чието бъдеще бе приключило преди много години.

Ситуацията със Завърналите се не беше подходящият начин да бъде устроен светът и хората щяха да го осъзнаят съвсем скоро. Дотогава мъжете като него бяха длъжни да удържат юздите с всичките си сили.

Затова той уведоми Бюрото, че не желае контакт с баща си. Но се постара да уреди той да бъде прехвърлен в един от най-добрите центрове. Не можеше да пренебрегне тази частица от себе си, тази дребна постъпка в полза на това лице, което би могло да бъде баща му.

Независимо колко трудно беше, независимо колко много трябваше да се направи, не би могъл да се откаже от това. В края на краищата може да беше баща му.

На всички монитори пред полковника се виждаше една и съща картина: стара, едра чернокожа жена седеше на бюрото срещу късо подстриган агент с квадратна глава на име Дженкинс. Боби бе интервюиран веднъж от Дженкинс. Но полковникът беше нещо друго.

Боби дишаше бавно и се опитваше да не вдига шум, когато преместваше тежестта си от единия хълбок на другия. Стените на въздуховода бяха тънки и покрити с мръсотия.

Полковникът отпи кафе от чашата си и се загледа в разговора на Дженкинс и старата негърка. Имаше звук, но Боби бе прекалено далеч, за да чуе кой знае колко от това, което казваха на екрана. Няколко пъти улови името „Чарлз“ от устата на чернокожата жена и това изглежда дразнеше Дженкинс.

Вероятно е съпругът и, помисли си Боби.

Полковникът продължи да гледа мониторите. От време на време превключваше някой от тях на изображението на тъмнокож мъж в добре скроен костюм. Мъжът седеше на бюрото си и работеше. Полковникът го наблюдаваше, а след това отново поглеждаше към екрана със старицата.

Скоро агент Дженкинс се изправи и почука на вратата на стаята за разпити. Влезе един войник и внимателно изведе старицата от стаята. Дженкинс погледна в камерата, сякаш знаеше, че полковникът бе наблюдавал, и поклати глава, за да покаже недоволството си.

— Нищо — чу го Боби да казва.

Полковникът не отговори. Само натисна един бутон и изведнъж всички екрани се изпълниха с тъмнокожия агент в добре скроен костюм, работещ на бюрото си. Полковникът го наблюдаваше мълчаливо и лицето му изглеждаше много мрачно и сериозно, докато Боби не заспа заради липсата на нещо по-различно.

Събуди се, когато войниците го задърпаха от въздуховода, като му крещяха въпроси и го стискаха грубо. Зърна полковника за последно да сочи с пръст един млад войник, докато го затваряха в стая без прозорци.

— Хайде, хлапе — махна един от войниците.

— Съжалявам — каза Боби. — Вече няма да правя така.

— Просто ела — поклати глава войникът.

Беше млад, с руса коса и белези от акне и въпреки очевидния гняв на полковника се хилеше, докато извеждаше Боби от стаята.

— Напомняш ми за брат ми — измърмори той под носа си, когато се озоваха извън кабинета.

— Как се казва? — попита Боби след миг. Любопитството както винаги беше силната му страна.

— Казваше се Ранди — отвърна младият войник. И след това: — Не се безпокой. Аз ще се погрижа за теб.

И Боби вече не се страхуваше толкова, колкото преди.