Възходът на Дерините

Девета глава

Лъвът на Гуинид нямаше зъб! Пурпурния лъв бе без зъб!

Дънкан се пресегна за брошката, задържа я в ръце и я заобръща между пръстите си, замислен над очевидната непоследователност.

Някъде, не си спомняше точно къде, може би в онези неясни и твърде подробни трактати за древната магия, отнякъде той като че ли бе запомнил нещо за такъв вид строфи, нещо за двойствено значение, фигури на речта, обикновено използвани за…

Като обърна брошката от обратната й страна и прокара тънките си пръсти по орнамента, очите му се фокусираха върху нея и той замърмори:

— Да, разбира се, винаги съществува препятствие, бариера, изпитание за храбростта.

Морган се изправи бавно с потъмняло от подозрение лице, щом също разбра значението на строфата.

— Закопчалката ли е Лъвският зъб? — прошепна той сдържано.

— Погледът на Дънкан се върна към настоящето.

— Да.

Келсън се изправи и се пресегна към масата, за да прокара пръсти по хладното, блестящо злато. Той преглътна.

— И това ли трябва да пробие ръката ми?

Дънкан безстрастно кимна.

— Изглежда този е верният ключ, Келсън. Всичко досега бе подготовка за това събитие и всичко останало е послепис. Освен това, трябва да го сториш сам. Ние можем да проправим пътя ти, да стоим край теб и да те пазим. Ала ти сам трябва да го извършиш. Разбираш ли?

Келсън замълча за момент. После бавно кимна.

— Разбирам — промълви той много тихо. — Ще направя, каквото е необходимо. — Гласът му се пресече. — Аз… аз трябва да помисля малко. Ако има време…

Той погледна с уплашен обезкуражен поглед с големите си сиви очи към Дънкан, превърнал се отново в малко момче, а Дънкан кимна разбиращо.

— Разбира се, мой принце — меко произнесе той, кръстосвайки поглед с Морган, като се приближи до вратата. — Имаш на разположение толкова време, колкото пожелаеш. Аларик ще ми помогне с облеклото за церемонията.

Щом двамата с Морган напуснаха стаята, Дънкан затвори здраво вратата и кимна на Морган да го последва по късия коридор. Когато прекрачиха в тъмната сакристия, Дънкан надзърна през шпионката, за да се увери, че няма никой отвън, после запали свещ и се облегна с ръце на скрина с дрехите с гръб към Морган.

— Няма за какво да се приготвяме с теб, Аларик — отрони той накрая. — Момчето се нуждае от няколко минути, за да събере мислите си. Надявам се, че постъпваме правилно.

Морган енергично закрачи в сакристията, нервно свивайки и разпускайки юмруци.

— И аз съм на същото мнение. Откровено казано, ставам все по-неспокоен с напредъка на нощта. Казах ли ти какво ми се случи, когато идвах насам?

Дънкан го изгледа остро.

— Преди да ти съобщя — продължи Морган, без Дънкан да е произнесъл и дума, — позволи ми да ти задам един въпрос. Къде възнамеряваш да свършиш работата си с Лъвската брошка тази нощ? В кабинета си ли?

— Смятах да се усамотим в тайното светилище зад него — предпазливо отвърна Дънкан. — Защо питаш?

Морган прехапа устни.

— Това светилище е било на свети Камбър навремето, нали?

— Между другото — кимна изморено Дънкан, — Св. Камбър беше патрон на магията на Дерините, знаеш това. Какво общо има то със случилото се? Изплюй камъчето!

— Добре — рече Морган. Той си пое дълбоко дъх, сякаш искаше с неохота да приключи с онова, с което беше започнал. — Дънкан, ще ми повярваш ли, ако ти разкажа за едно мое видение?

— Продължавай — подкани го Дънкан, който слушаше внимателно.

Морган въздъхна.

— Преди да дойда тук, оставих Келсън да спи, охраняван от Големия страж, за да мога да се поровя на спокойствие в библиотеката на Брайън и да прегледам книгите и книжата му. Мислех, че ще попадна на някакъв ключ, който да ни улесни да разгадаем ритуалното стихотворение — може би дори на някакви бележки, които е използвал при написването му.

Дълго време не открих нищо, така че използвах техниката на Турин, надявайки се да посъбера достатъчно енергия, за да получа информация къде да надникна. Използвах печата си с грифона, за да фокусирам вниманието си.

Той повдигна лявата си ръка и отново я отпусна, сякаш търсеше най-подходящите думи.

— Спомням си, че стоях със затворени очи и внезапно пред мен изникна лицето на висок мъж с гугла, обградено от тъмнина. В същото време изпитах ясното чувство за сигурност — и необходимостта от незабавност на действията си. Отворих очи, но мигновеното видение се бе стопило. В стаята нямаше никой.

— Нещо друго? — попита Дънкан с присвити от напрежение очи.

Морган заби поглед в пода.

— Реших да разлистя страниците още веднъж, да не би да попадна случайно на нещо важно. Първото томче, което разгледах, бе „Животът на светците“ от Талбот, старо издание, и когато го разгърнах — о, Господи, бях забравил всичко за това!

Дънкан наблюдаваше озадачен как Морган трескаво тършува из джобовете си.

— С парченце пергамент бе отбелязана онази страница в книгата — продължи възбудено Морган. — Бях до такава степен изненадан от това, което бе написано там, че дори не си направих труда да го прочета внимателно — само взех онова парченце… ето го!

Той откри пергаментовото листче във вътрешния джоб на туниката си и триумфално го измъкна. В желанието си да го разгъне час по-скоро пръстите му затрепериха. Дънкан спокойно се пресегна, взе сгънатото парченце и внимателно го приближи към свещта.

— Съдържаше ли се нещо друго по-важно в книгата, Аларик? — попита свещеникът, като поглади листчето и го поднесе към светлината.

— Открих портрета на човека, когото видях по време на медитацията си — залисано отвърна Морган, надничайки зад рамото на Дънкан, за да разчете написаното. — Ала най-изумителното бе, че главата в книгата бе житие-описанието на Св. Камбър.

— Св. Камбър? — слисан попита Дънкан. — Сигурен ли си, че си видял Св. Камбър?

Морган кимна и нетърпеливо посочи листчето.

— Да, да. Какво пише там?

Дънкан се приближи до него, за да го разгледа. От едната му страна с ръката на Брайън бе изписано името му с познатия, закръглен почерк. Надничайки зад рамото на Дънкан, Морган обърна листчето. Ръката му затрепери, когато прочете написаното.

— „Св. Камбър от Кулди, защити ни от злото!“ — прошепна Морган като ехо на непроизнесените думи на Дънкан. — Боже мой, Дънкан, наистина ли мислиш, че съм имал видение?

Дънкан тържествено поклати глава и връчи пергамента на Морган.

— Не зная — прошепна той, несъзнателно триейки длани в торбичката си. — Аларик, аз… това хвърля съвършено различна светлина върху онова, което вършим. Позволи ми да помисля минута-две.

Извръщайки се настрана от компаньона си, Дънкан обхвана с длани лицето си, за да възвърне самообладанието си, после си наложи да доосмисли получената нова информация.

Сега Дънкан бе толкова несигурен. Защото като свещеник, както и като Дерини, той знаеше колко неуловима е границата между Доброто и Злото. Като Дерини в него не съществуваше и грам съмнение, че Св. Камбър от Кулди бе наистина спасител на хората в онези тъмни времена след преврата на Дерините. Нали именно той бе открил, че силата на Дерините понякога може да бъде споделена с човечеството. Ето защо бе унищожено ужасяващото Междуцарствие на Дерините преди около двеста години, което правеше възможно хора като Брайън Халдейн да се опълчат срещу силите на Злото и да съкрушат ужасяващото могъщество на Марлук.

Но Камбър от Кулди — самото име смразяваше кръвта на свещеника в него. Защото макар и властелинът на Дерините наистина да бе провъзгласен за светец след смъртта си, светостта му бе отменена твърде скоро от безмилостната Църква — същата църква, която бе обявила силата на Дерините за забранено унаследявано зло.

Той устоя на внезапния порив да се прекръсти срещу безславното име, после възвърна здравия си разум.

Светец или демон, Камбър от Кулди явно бе дълбоко почитан от Брайън Халдейн. И ако Брайън, който бе направил толкова много за народа си, бе призовал името на Камбър — не, на Св. Камбър, за Бога! — то бе немислимо да се твърди, че в него се крие някакво зло.

Колкото до видението на Аларик, трябваше да отложи преценките си за по-късно. Откровено казано, Дънкан не бе по-склонен да вярва в привидения, отколкото Аларик. При все това се бяха случвали и по-странни неща…

Той се обърна към Морган с неуверено изражение на лицето.

— Е? — изпитателно го погледна Морган. Той не се преструваше, че отгатва какви мисли обезпокояват родственика му.

Дънкан извинително сви рамене.

— Вече съм добре. Просто в мен се бореха свещеникът и Дерини. — Той се усмихна слабо и неусетно в същия миг предаде колебанието на обърканите си мисли и на братовчед си.

Морган се усмихна накриво.

— Разбирам — промълви той. — Бих желал да имаме по-ясна представа за това, което вършим. Чувствам се така, сякаш се движа слепешката.

— И аз — призна Дънкан. — Но нямаме друг избор, освен да продължим. Ако Келсън се изправи срещу Чариса без силата на Брайън, независимо от нейния произход, той ще загине. Това е неизбежно. От друга страна предадената му сила може да го убие. Ако сме допуснали грешка — или ако направим такава в следващите няколко минути — все едно е да го поднесем на Чариса и да кажем: „Заповядай, милейди. Вземи го с нашата благословия. Ние искаме да управляваш Гуинид во веки веков“.

Той се обърна и взе богато извезан епитрахил от скрина с дрехите, докоснато до устните си и го наметна на раменете си.

— Разбира се — добави той, обръщайки се към Морган, — ние никога не ще узнаем нищо, докато не опитаме, нали? — Той пристъпи към свещта и обви ръце около пламъка й. — Готов ли си?

Морган неохотно сви рамене.

— Да продължаваме тогава — каза Дънкан, като духна свещта и побутна Морган към вратата на сакристията. — Знаеш ли, това наистина е нелепо. Ето ме мен — свещеник и магьосник на Дерините — еретик поначало, да помагам на един военен лорд на Дерините да предаде забранената сила на смъртния крал на Гуинид. Трябва чавка да ми е изпила ума!

Келсън стоеше в кабинета със скръстени ръце, сивите му очи бяха сънено вгледани в трепкащия пламък на свещицата пред него. До нея Пурпурния лъв блещукаше слабо във възглавничката си от черно кадифе, хвърляйки танцуващи отблясъчета от блед огън върху лицето и ръцете на момчето.

Но не свещта и Лъва занимаваха мисълта му сега. Съзнаваше ясно, че е изправен на кръстопът, че цялото му бъдеще, дори възможността да оживее тази нощ зависеха изцяло от поведението му следващия половин час.

Тази мисъл не бе успокояваща, но Келсън отхвърляше идеята да я заобиколи слабоволно и да й позволи да се разсее в нощната тишина. Трябваше да се изправи очи в очи със страха. Брайън бе втълпявал това в главата му от незапомнени времена. Келсън не се осмеляваше да се огъне пред това, което се изискваше от него.

Свали ръце от гърдите си и преплете пръсти, сякаш искаше да си представи образа на Морган в пламъка на свещта.

Ако бе на негово място, Морган със сигурност не би се уплашил. Независимо какво го грозеше, Келсън бе уверен, че мъдрият и могъщ владетел на Дерините никога не би си позволил да се уплаши. Родените Дерини не изпитваха надеждите и страховете на смъртните хора.

А и отец Дънкан нямаше от какво да се бои. Освен че беше Дерини, той бе също така и свещеник, служител на Бога. Със силата на Дерините и могъществото на Бога какво можеше да му се случи сега? Наистина под закрилата на тези силни мъже какво зло можеше да го сполети? Само да не позволи на страха да го завладее…

Той подпря брадичка на ръката си и се взря в Лъва по-отблизо. Нямаше нищо трудно в онова, което трябваше да извърши, наистина. Той се пресегна към брошката и я обърна на другата й страна, за да разгледа закопчалката, после отново положи длан под брадичката си.

Не, това, което му предстоеше, нямаше да бъде чак толкова болезнено. Той бе обучен да понася рани, преживял бе злощастни ловни приключения, много по-болезнени от раничката, която щеше да му причини голямата златна брошка.

Разбира се, той не бе сигурен на какво може да се надява, след като извърши исканото от него. Според това, което бе прочел, нищо нямаше да се случи. Но след като баща му бе измислил ритуала и искаше да придобие силата му, поне нямаше да му навреди. Брайън се бе грижил за него — не, бе го обичал от цялото си сърце — нямаше съмнение в душата му.

Той мислено се поздрави, щом стигна до това заключение, когато вратата на кабинета леко се открехна и Дънкан и Морган влязоха вътре. И двамата мъже имаха уверено изражение, ала под спокойната им външност се долавяше напрежение, макар да излъчваха сигурност. Те знаеха, че Келсън е разтревожен.

Той се изправи и леко се усмихна, за да им подскаже, че вече не се страхува.

Дънкан вдигна свещника от масата, усмихна се и окуражително погали Келсън по раменете, не спирайки да крачи из стаята. Морган наблюдаваше как коленичи пред молитвения си стол и сетне взе брошката с Лъва и мускалчето със светлозелената течност. Той отправи поглед към Келсън.

— Дънкан приготвя мястото, мой принце — тихо промълви той. — Готов ли си?

Келсън кимна и спокойно се изправи.

— Готов съм.

До молитвения стол Дънкан внимателно се пресегна към облегалките за ръцете и натисна ред скрити приспособления. Щом стори това, част от стената зад гоблените внезапно се отмести, всмуквайки гоблена в отвора. Сетне отново повтори процедурата и отворът се разшири. Дънкан се изправи и се отдръпна встрани, правейки знак на Келсън и Морган да влязат.

Светилището бе твърде малко, може би наполовина на стаята, която току-що бяха напуснали. Когато стената се затвори с шум зад гърба им и Дънкан се приближи до срещуположния край със свещта, видяха, че стените и таванът са осеяни с фрески, описващи житията на различни светци. Бе използван златен варак, за да се увеличи релефното изображение на стенописите, и той поемаше и отразяваше светлината, от което фреските блестяха като осветени отвътре.

Зад мъничък олтар стената бе оцветена в тъмносиньо и изпъстрена с малки златни звездици. Инкрустирано кехлибарено разпятие висеше от тавана над олтара, поддържано от тънки телени жички, сякаш летеше сред звездното небе. Когато Дънкан запали свещите на олтара, полираните повърхности хвърлиха добавъчно осветление. А вляво от олтара едно-единствено запалено кандило висеше на дълга верига, пръскайки светлочервени отблясъци върху кехлибареното разпятие.

В средата на помещението бяха поставени два по-малки молитвени стола, върху които Келсън и Морган заеха места, щом Дънкан наведе глава пред олтара и изпадна в мълчалива медитация.

Морган остави брошката и мускала на пода между тях, после разкопча колана с меча си и спокойно го пусна в краката си, като даде знак на Келсън да стори същото. Съмняваше се, че в действието му има някакъв смисъл, но нямаше защо да се поемат безсмислени рискове. Традицията да се влиза невъоръжен в Божия дом бе древна и силна. Някога и някъде тя е имала своя истински смисъл.

Щом Келсън пусна меча си на каменния под, Дънкан привърши с медитацията си и се присъедини към двамата.

— Струва ми се, че сме готови да започнем — изрече той с нисък глас и застана на едно коляно пред Морган и момчето.

— Аларик, ако си приготвил брошката… — посочи той към мускала със зеленикавата течност.

— Сега слушай, Келсън. Ще започна да изричам кратка серия от молитви, на които ти и Аларик ще се включвате където трябва. След това ще се приближа към вас и ще ви дам специалната си благословия. А после ще се върна при олтара и ще произнеса: „Господи, нека бъде Твоята воля“. Това ще бъде сигнал за вас да започнете.

Морган навлажни закопчалката на брошката с течността и я покри с предпазващо парченце памук.

— А какво ще правя аз? — попива той като взе лявата ръка на Келсън и я избърса отгоре и отдолу. — Трябва ли да върша нещо или просто ще наблюдавам?

Дънкан поклати глава.

— Не. И каквото и да се случи, не бива да го докосваш или да правиш опит да му помогнеш, докато не свърши реакцията. Разполагаме с фантастично количество енергия и ако се намесиш, просто ще го убиеш.

— Разбирам — отвърна Морган.

— Добре. Имаш ли някакви въпроси, Келсън?

— Не, отче.

— Добре.

Дънкан се изправи и се вгледа за миг в Келсън, после се усмихна и му се поклони. След това се обърна и изкачи трите малки стъпалца към олтара.

Келсън наблюдаваше с широко отворени очи как Дънкан коленичи, целуна олтарния камък, после протегна ръце от двете му страни с обигран жест.

— Dominus vobiscum.

— Et cum spiritu tuo.

— Oremus.

Докато устните на Дънкан се движеха в молитва, Морган прокрадна поглед към Келсън от лявата му страна. Коленичило, момчето изглеждаше спокойно и ужасно младо и уязвимо. Морган не се страхуваше за себе си. Той и Дънкан можеха да се защитят, сигурен бе в това, от всяко зло, което биха могли неволно да предизвикат. Но Келсън, смъртно момче, толкова беззащитно…

Разбира се, навярно нямаше причини за паника, възможно бе дори Окото на Ром, блестящо в лявото ухо на момчето, да осигури някаква защита, ако се наложеше, но при все това… Келсън бе толкова млад, толкова доверчив. Морган изпитваше задоволство, че принцът и не подозираше съмненията, които ги бяха обхванали с Дънкан през последния час. Сега момчето се нуждаеше само от доверие и сигурност. Нямаше място за съмнения.

Морган насочи вниманието си към олтара и забеляза, че Дънкан е свършил с молитвите си — необходимо условие за това, което трябваше да последва. Свещеникът се поклони още веднъж пред олтара и се извърна с лице към тях.

— Per omnia saecula saeculorum — пропя той.

Морган и Келсън отвърнаха с тържественото „амин“.

След това Дънкан слезе надолу по трите стъпалца до коленичилия Келсън. Постави ръце на челото му и отново заговори, този път със силен и решителен глас в тишината.

— Келсън Синил Рис Антъни Халдейн. Макар че връзките на пъкления свят те оплитат, макар че капаните на смъртта дебнат около теб, ти не бива да се страхуваш от никакво зло. С крилете си нашият Господ те обвива и под тях ти ще намериш убежище. — Той прекръсти главата на момчето.

— In Nomine Patris et Fils et Spiritus Sancti, Amen4.

Щом момчето повдигна глава, Дънкан се пресегна и пое брошката с Лъва от Морган, махна предпазната обвивка на закопчалката и я положи в дясната ръка на Келсън.

— Смелост, мой принце — прошепна той, сетне наново се обърна към олтара и още веднъж разпростря над него ръце.

— Domine fiat voluntas tua5.

Ръцете на Келсън леко трепереха, когато насочи позлатеното острие към лявата си длан и постави връхчето му върху кожата си. Поколеба се за миг, мислено отстранявайки болката, която неминуемо щеше да последва.

После промуши острието в дланта си.

Болка! Изгарящ огън! Непоносимост!

Почувства внезапно изтерзаната си ръка като живо същество, отделено от него, предаващо експлодиращата болка в мозъка му подобно искрици от нажежено желязо, като влудяващата погледа слънчева светлина, проникваща в незасенчени очи. Почувства острието през ръката си като промушване на нож, горещо, студено, времето струващо му се безкрайно, докато иглата преминаваше през тъканта му, сухожилията, мускулите — почувства я да се плъзга между дребните костици на ръката си, видя крайчеца на острието, по-тъмно сега, да се появява от другата страна на дланта му.

Неволно се задъха, щом брошката се закрепи на ръката му, прогорила сякаш плътта й. Той се преви на две, тихо простена, докато ръката му не запулсира с ритъма на сърцето, после здраво стисна очи, щом в орбитите им и в главата му заизбухваха светлини.

Единственото, което Морган можеше да направи, бе да се въздържи да не се притече на помощ на младия си господар. Страдание бе изписано по цялото лице на момчето, болката неистово крещеше във всяка фибра на малкото му телце. Никога не бе изглеждал толкова безпомощен.

Но и Дънкан също се бе извърнал да наблюдава. Острият му поглед напомняше на Морган да не се притичва на помощ на момчето.

Щом Келсън приклекна на пети и допря ранената ръка до гърдите си, той започна да свети с бледа, призрачна златна светлина. Сиянието се усилваше и внезапно момчето застина на място и престана да стене. Докато компаньоните му бездиханни го наблюдаваха, очите на младия крал примигаха и се отвориха със стъклен блясък, втренчени, взрени в предметите, които можеше да забележи.

Светлина… болка… вихрени цветове… пронизваща болка… студено треперене — от какво?… Болката утихва… сега съм по-добре… Вижте!… Цветове… вихрушка… лица… светло… тъмно… световъртеж… тъмнина… Татко!… Тъмнината!… Татко… тъмнината…

Татко, тъмнината…

Изведнъж тънкото тяло се свлече бавно на пода. Светлината около него изчезна.

— Келсън! — извика Морган, трескаво извръщайки лицето на момчето към светлината и опипа пулса му. — Келсън, добре ли си?

Дънкан също коленичи до него и пръстите на Морган напипаха онова, което търсеха: дори в отпуснатото тяло пулсът се засилваше. Той повдигна един от клепачите на момчето и видя, че зеницата реагира на светлината.

Пулсът зачестяваше.

— „Дясната ръка на Бога го е поразила със своята мощ“ — прошепна Дънкан и се прекръсти. — Той няма да умре, а ще живее.

Дънкан се пресегна към лявата ръка на момчето и внимателно издърпа Лъвската брошка, после загърна ръката му в копринената си бяла кърпичка.

— Мислиш ли, че подейства? — попита Морган, като повдигна главата и раменете на момчето и го загърна по-плътно със светлочервения плащ.

Дънкан кимна и свали епитрахила си.

— Струва ми се, да. Твърде рано е още да се каже със сигурност, но той проявява всички верни признаци. — Дънкан приближи епитрахила до устните си, после го преметна с леко движение на олтара и се запъти към тайната вратичка. — Едно е сигурно. Случи му се много повече, отколкото само пробива на дупката в ръката. Трябва да го запитаме, след като дойде на себе си.

Когато Дънкан активизира вратата, Морган вдигна безжизненото тяло на Келсън на ръце, обгръщайки още веднъж червения плащ по-плътно около младия си довереник. Дънкан вдигна мечовете от пода, огледа още веднъж светилището, после отмести гоблена, за да прекрачи отново в кабинета си.

Скоро той и Морган се промъкваха през тайния проход към покоите на Келсън.

— Не разбирам как са минали покрай нас, без да ги забележим!

Говорещият запали свещ и я втъкна в свещника до леглото на Келсън, после се извърна към двамата си компаньони.

— Мислех, че си наблюдавал внимателно, Лорънс.

Накрая Лорънс прибра меча в ножницата си, после отхвърли плаща от раменете си, при което качулката му се свлече от главата.

— Не мога да си го обясня, милорд. Не съм виждал никого от този следобед, когато принцът и Негово Благородие влязоха в стаята. — Той се приближи до камината и разръчка въглените с върха на ботуша си, после сложи няколко пъна в слабо тлеещия огън.

— Добре, ако питате мен — рече третият мъж, който също свали меча си, — радвам се, че не са тук. Не съм сигурен, че е уместно да посегнеш на лорд Аларик. В края на краищата, той е наш законен владетел. — Той внимателно приседна на крайчеца на кралското ложе и леко приведен, го огледа, после бързо се изправи и се втренчи с остър поглед в Лорънс.

— Мислите ли, че има друг изход от тази стая? — попита Лорънс и подозрително огледа мястото от удобната си позиция край огъня. — Чувал съм слухове за разни тайни проходи и тем подобни. Мислите ли, че са излезли по такъв начин?

Едгар, първият мъж, който бе заговорил, се намръщи и се замисли над тази възможност. Макар че беше благородник и един от васалите на Морган, той не се отличаваше с особени умствени качества. Изпълняваше акуратно задълженията си на пазител на границите и бе добър войник, но що се отнасяше до мисловните способности, от него се изискваше безкрайно усърдие. Накрая той поклати глава и извади меча си.

— Да, това е възможно. И ако е вярно, то те могат да се върнат тук всеки момент.

Той закрачи подозрително из стаята, мушкайки с острието си по ъглите, а третият мъж се приближи предпазливо до огъня.

— Наистина ли мислите, че лорд Аларик е пленил нашия млад господар, както мълвят злите езици? Достатъчно ни е, че може да убие хората на краля, но когато заплашва самия му живот, това е друга работа.

— И двете дела са практикувани от една и съща зла воля! — тросна се Едгар и заобикаля из стаята като звяр в клетка. — Той няма право…

— Ш-ш-т! — вдигна за тишина Лорънс лявата си ръка. — Струва ми се, че чух някакъв шум.

— Харълд, скрий се там — заповяда Едгар и накара третия мъж край камината да се присламчи вляво от нея.

Тримата мъже дочуха от стената зад камината някакви драскащи звуци, издавани сякаш от внимателни стъпки. Те мигновено загасиха свещите си и се затаиха с оголени мечове в мрака.

Част от стената глухо проскърца и се поддаде леко, после се плъзна назад. От отвора блесна слабият пламък на свещи, на чиято светлина мъжете зърнаха Морган да внася тялото на изпадналия в безсъзнание принц, последван от Дънкан. Щом двамата се промушиха през вратата, те откриха, че огънят ярко пращи и усетиха присъствието на хора сред сенките.

— Ти, демон такъв! — изсъска гласът на Едгар от мрака. — Какво си направил с Негово Височество?

Тримата мъже пристъпиха в светлия кръг около свещите и предизвикателно измерваха с поглед Морган и Дънкан, заплашвайки ги с оръжията си, а лицата им бяха прикрити под забралата на стоманените шлемове и тъмните плащове с качулки.

— Няма ли да кажеш нещо, чудовище такова? — свирепо изрева Едгар. — Изправи се срещу мен и се защищавай!