Възходът на Дерините

Осма глава

Невярващ, Морган се наведе да изследва лицето на трупа по-отблизо. Но и без да се взира толкова щателно, бе очевидно, че тялото не е на Брайън. Лицето, чието було беше отмахнал, бе на много възрастен човек, брадат и с посивяла коса. Някой отдавна починал крал или сродник на Брайън, може би.

Силно потресен, Морган се изправи и сложи коприната обратно на мястото й, после облегна ръце на ръба на гробницата и недоумяващо поклати глава. Все още не можеше да повярва в това, което бе видял.

— Добре — произнесе той накрая с безжизнен, унил глас, — това, което току-що видяхме, е невъзможно, но е факт. Келсън сигурен ли си, че тук са погребали баща ти?

Келсън бавно кимна.

— Видях ги да запечатват тялото в тази гробница. Тя е, няма съмнение по въпроса.

Дънкан скръсти ръце и потри загрижено чело.

— Добре, налага се да приемем факта, че сме се натъкнали на чужд труп. Познава ли някой този човек?

И двамата му спътници поклатиха глави.

— Добре тогава — продължи той, мислейки полугласно. — Да се опитаме да погледнем на нещата от друг ъгъл. Първо: Келсън е видял как погребват тялото на Брайън в тази гробница, но сега виждаме, че това не е Брайън. Второ: стражите са били поставени на пост пред криптата около час преди погребението. Хипотеза: при дадените обстоятелства би било извънредно трудно да се изнесе тялото от криптата без някой да забележи. Това подсказва ли ви нещо?

Морган кимна.

— Виждам накъде биеш. Възможно заключение: тялото на Брайън е по всяка вероятност все още някъде в криптата, но са го скрили — в друга гробница, в някоя от стенните ниши. Трябва да го намерим.

Келсън следеше разговора с голямо внимание, ала сега неспокойно се размърда.

— Не искам да бъда песимистичен, но навярно някой го е взел. Искам да кажа, след като ние сме влезли вътре и никой не подозира, че сме тук, може би са ни изпреварили.

— По моему той е прав — въздъхна Дънкан и се облегна унило на съседния саркофаг. — Ако Чариса е отговорна за това дело например тя би могла да го извърши. А ако действително го е сторила, знаете какво значи това.

Морган присви устни в напрегнат размисъл, после поклати глава.

— Не, не мисля, че Чариса има нещо общо с това. Няма причини да подозира колко е важно тялото за нас. И ние сами не знаехме до днешния следобед. Но Джихана — това е вече друг въпрос. Тя е толкова разтревожена от враждебното ми отношение към Брайън, както се твърди, че може да е преместила тялото в случай, че се опитам да му повлияя след смъртта му. Бих добавил, че тя значително надценява възможностите ми.

— Значи мислиш, че тялото е все още тук, някъде в криптата? — попита Дънкан.

— Струва ми се, че трябва да се заемем с това предположение — отвърна Морган. Нямаме никаква друга възможност. Така че предлагам да се захващаме за работа.

Дънкан кимна в знак на съгласие и Морган взе една тънка свещ от свещника, който момчето бе донесло и му я подаде. Дънкан взе друга и се отправи из помещението да изследва другите гробници, а Келсън се насочи към стенните ниши да провери какво има в ковчезите. Морган отново се взря в коприненото було в саркофага на Брайън, после взе свещ и за себе си и тръгна да претърсва гробниците от другата страна на криптата.

Задачата не бе от най-приятните. Морган отваряше последователно ковчезите, само за да зърне оголени кости и изгнили платове, знаейки, че Дънкан действа по същия начин. А в периферията на помещението, под светлината на тънката свещица и Келсън правеше своето неприятно проучване.

Един кратък поглед към момчето потвърди подозренията му. Защото Келсън, макар и добросъвестно да изследваше всяка ниша, се движеше разтревожен, стискайки здраво свещицата в изпотената си длан и стрелкаше неспокойно очи при всяко потрепване на сенките в полумрака.

Морган повдигна друг капак. Глождеше го неприятното чувство, че момчето бе поело най-непривлекателната задача — да се взира в отворените ниши. Ала нямаше друг избор. На Келсън просто му липсваше физическа възможност да се справя с тежките капаци на саркофазите. Всъщност Морган едва можеше да помръдне някои от тях.

Един поглед в последния от тях го увери, че Брайън не лежи там и той още веднъж намести капака. Бяха отворили почти една трета от саркофазите без всякакъв резултат. Подозираше, че претърсването на другите две трети нямаше да доведе до по-плодоносни резултати.

Би ли могъл някой наистина да отвлече тялото в последните седмици? И къде ли би могъл да го скрие в този коптор на разложението, ако не на някое очевидно място? Може би Чариса наистина бе идвала тук? Но откъде би могла да знае колко важно бе за тях да открият тялото? А може би бе решила просто да ги подразни? Ако бе така, отговорът бе по-прост, отколкото си мислеше. Ами ако тялото на Брайън не бе премествано изобщо?

След като подозренията му се затвърдиха, той се втурна обратно към първата гробница и отмахна коприненото було.

— Дънкан, Келсън! — извика ги незабавно той, взирайки се проницателно в лицето на непознатия в ковчега. — Елате тук. Мисля, че зная къде се намира Брайън!

Дънкан и момчето се втурнаха към него.

— Какво говориш, Морган? — нетърпеливо попита Дънкан.

— Мисля, че през цялото време е бил под носа ни — отвърна Морган, като не сваляше очи от тялото пред себе си. — Никой не го е местил. Намира се точно тук.

— Но това не е… — запротестира Келсън.

— Тихо, Келсън — прекъсна го Дънкан и скептичното изражение изчезна от лицето му. — Мислиш, че има промяна във формата, създаване на илюзия, а, Аларик?

Морган кимна.

— Погледни сам. Струва ми се, че това е Брайън.

Дънкан се намръщи, втъкна свещта в свещника и изтри потта от ръцете си в бедрата. С притворени очи, държейки обърнати дланите си надолу, той заизследва сантиметър по сантиметър странния труп. След миг отдръпна ръце, отвори очи и дълбоко въздъхна.

— Е? — попита Морган. — Какво мислиш?

Дънкан кимна.

— Прав си за илюзията. Промяната във формата е майсторски направена. Около него има странна аура: определено излъчване на злото — той леко поклати глава. — Но съм уверен, че не е непреодолимо. Ти ли искаш да разрушиш магията или аз?

Морган отново погледна тялото и поклати глава.

— Направи го ти. Мисля, че делото е по-подходящо за ръцете на свещеник.

Дънкан си пое дълбоко дъх, бавно го издиша, после внимателно постави ръце върху челото на трупа. След няколко секунди затвори очи и дишането му се учести, странно дрезгаво в мрака.

Келсън, който се вслушваше в разговора на двамата господари на Дерините, разбирайки само част от него, хвърли изкосо поглед на Морган, после потрепери, възвръщайки вниманието си към свещеника. Не беше убеден, че му харесва това, което се вършеше тук и се надяваше то скоро да приключи.

Сега Дънкан дишаше още по-учестено и капчици студена пот се стичаха по челото му и опакото на дланите му дори в пронизващия студ на криптата. Докато Морган и момчето наблюдаваха, очертанията на тялото под ръцете на Дънкан се извиха, потрепериха и се размазаха пред погледа им. Накрая Дънкан въздъхна и леко се вцепени, и в същия миг чертите на трупа се стабилизираха в познатото лице на Брайън. Дънкан рязко отдръпна ръце и залитна назад от ковчега. Лицето му бе изтощено и бледо.

— Добре ли си? — попита Морган, пресегна се през ковчега и докосна приятеля си.

Дънкан леко кимна и се опита да нормализира дишането си.

— Беше… Лоша работа, Аларик — промърмори свещеника. — Той… не беше изцяло свободен и връзката бе твърде силна. Щом премахнах злата магия, почувствах, че умира. Беше… непроизносимо.

Тръпки побиха тялото на Дънкан и Морган стисна уверено рамото му, а после отпусна ръка и бързо примига, тъй като собственото му зрение се замъгли. Тялото на Брайън спеше спокойно между двамата сега, сивите му очи бяха затворени завинаги, устните му бяха успокоени, а изражението на напрегнатост, присъщо на Брайън, доколкото Морган го помнеше, сега се бе отпуснало дълбоко в смъртта.

Морган бавно се пресегна и извади Окото на Ром, което пагубно блестеше, втъкнато в дясното ухо на Брайън. Той се вгледа задълго в дълбочината на камъка, после го скри на сигурно място в торбичката на пояса си.

Движението му извади Келсън от унеса, който наблюдаваше като поразен от гръм промяната на формите. Момчето се пресегна и докосна за последен път с глухо хлипане ръката на баща си. Но после решително преглътна сълзите си и умолително се вгледа в Дънкан.

— Наистина ли е освободен сега, отче Дънкан? — прошепна то, търсейки някакво потвърждение. — Тя няма да може повече да му навреди, нали?

Дънкан поклати глава.

— Освободен е, мой принце. Можеш да разчиташ на мен за това. И никой вече няма да му навреди.

Келсън хвърли още веднъж поглед на баща си, после продължи с тънко гласче.

— Някак не върви да вземем Окото на Ром, без да оставим нещо в замяна. Не бихме ли могли… — Гласът му затрепери от неувереност и Дънкан кимна.

— Какво ще кажеш за това? — попита той, пресегна се дълбоко в джоба на торбата си и измъкна едно малко позлатено разпятие.

Келсън слабо се усмихна, взе кръстчето и го постави в ръцете на баща си.

— Благодаря ти — прошепна той и от очите му бликнаха непредвидени сълзи. — Мисля, че би му харесал.

Щом момчето се извърна с мълчаливо потръпващи рамене, Морган се обърна към братовчед си и въпросително повдигна вежди. Дънкан кимна и прекръсти тялото. После с Дънкан наместиха отново капака на саркофага на мястото му. Дънкан духна допълнителните свещи, които бяха запалили и постави свещника там, откъдето го бяха взели. После с Морган изведоха Келсън от криптата през вратата.

Щом портите прещракаха зад гърба им, Дънкан пристъпи внимателно към Роджиър, облегнат на стената и докосна челото му. Той незабавно се изправи, все още под властта на свещеника и Дънкан постави меча в ножницата му. Още едно леко докосване накара Роджиър да тръгне сляпо напред и Дънкан се върна при другарите си. Беше време да се върнат в кабинета му.

Дънкан отключи чекмеджето, където бе скрил Огнения пръстен и другите елементи на ритуала за могъщество и ги премести на масата в центъра на кабинета. Морган се приближи до бюрото му и прерови няколко плитки чекмеджета, докато намери онова, което търсеше — хирургически комплект инструменти в кожена торбичка. Той я отвори, като се върна на масата и разпръсна съдържанието и върху покривката, после се зарови из кесийката на пояса си, за да вземе Окото на Ром.

Загрижен, Келсън неспокойно наблюдаваше Морган, после посочи с брадичка хирургическите инструменти.

— Какво смяташ да правиш с това?

— Ами да ти пробия ухото — отвърна добродушно Морган. Той отвори малко шишенце с бледозеленикава течност и намокри с нея едно памучно парченце. После взе Окото на Ром и внимателно избърса повърхността му, особено златната жичка, която щеше да бъде втъкната в ухото на Келсън.

— Дънкан, ще ми прочетеш ли първите два куплета от ритуалното стихотворение? Искам да се уверя, че действам правилно. — Той взе една сребърна игла от комплекта инструменти и се зае да я забърсва, докато Дънкан четеше:

Морган кимна и постави иглата на масата, загърната в парченцето предпазващ памук.

— Добре. Сега ще наблюдавате как пронизвам ухото на Келсън и капчици кръв ще оросят Окото на Ром, които ще го активизират. След това ще докоснем със същата кръв Огнения пръстен, като внимаваме да не го допрем с голи ръце. Това ще бъде достатъчно.

Морган приближи стола си до този на Келсън, взе друго парченце памук и отново го навлажни със зеленикавата течност.

— Само дръж главата му да не помръдне — каза той и се усмихна окуражително на Келсън. — Не ти трябва несиметрична дупка в ухото му.

Келсън слабо се усмихна, но не продума нищо, щом пое Огнения пръстен в ръце, внимавайки да не допре голата си кожа до метала и камъчетата. Обагрените във виненочервено скъпоценни камъни тъмно проблясваха от гнездата си в бялата коприна и отразяваха светлината на Окото на Ром върху масата.

Щом хладните ръце на Дънкан докоснаха главата му от двете й страни, Келсън усети хлад в дясното си ухо, докато Морган намазваше мястото със зеленикавата течност. Последва пауза и той почувства как Морган нагласява иглата, после със слаб пукащ звук кожата се проби и иглата излезе от другата страна на ухото. Келсън не изпита никаква болка.

Морган изпусна дъха си и се наведе по-близо, за да огледа работата си. Пробивът бе сигурен, иглата бе пронизала точното място. С безшумно движение той я извади и избърса за втори път ухото, после впи поглед в малката червена капчица кръв, която изби по повърхността на плътта. Той взе Окото на Ром в изолиращия го мъхнат плат и докосна камъка до капчицата кръв, след което го задържа пред очите на Келсън.

Тримата наблюдаваха как тъмният камък в ухото промени външността си. Къде остана гладкият рубин, който грееше преди със студена и мъглява светлина? Сега той бе топъл, чист и блестеше със собствено сияние, струящо отвътре — по начина, по който искреше, когато го бе носил Брайън.

След странното преображение на Окото на Ром Морган даде знак на Келсън да вземе Огнения пръстен. Той го докосна с окървавеното Око на Ром и верен на своето име, Огненият пръстен започна също да блести с дълбока гранатова светлина, която пронизваше всяко от брилянтно издяланите камъчета.

Морган си пое дълбоко дъх, още веднъж навлажни ухото на Келсън и постави в него Окото на Ром. След докосването си до Огнения пръстен огромният рубин бе прелял всичката си кръв. Сега той хвърляше тъмни отблясъци в ухото на Келсън, осезаем знак за проникващата в него енергия — първото изпълнение на ритуалния стих.

Дънкан пое лумналия Огнен пръстен от ръцете на Келсън и го зави на сигурно място в бялата коприна. Той нямаше да бъде употребяван до утрешната коронация, тъй че Дънкан бързо го отнесе в тайната си ниша и го заключи. Като се върна на масата завари Келсън да си играе с покритата с кадифе кутийка, която бе приютила Пурпурния лъв.

Морган още веднъж разгъна пергамента с ритуалните стихове върху масата и се вгледа в третия куплет.

— Как ще я отворим, Морган? — попита момчето, като леко разтърси кутийката и се ослуша за някакво издайническо трополене вътре, което би могло да им разкрие ключа.

Той приближи кутийката до ухото си и тя започна да издава нисък мелодичен напев, който секна, щом Келсън удивен я свали надолу.

Дънкан се приведе над него и тихо зашепна:

— Направи го още веднъж, Келсън.

— Какво да направя?

— Леко поклати кутийката.

Келсън се подчини, като този път я полюшна по-леко. Но не я приближи до ухото си както преди. Морган забеляза това.

— Приближи я до Окото на Ром, Келсън — нареди той.

Келсън го послуша и мелодичния напев отново се поднови.

— А сега притисни кутийката до обецата — настоя Морган.

Щом Келсън извърши нарежданията му, капачето на кутийката се открехна с меко музикално звучене. Момчето я свали ниско и доотвори — и оттам се показа Пурпурния лъв. Всички се вгледаха с благоговение в кутийката.

Пурпурния лъв съвсем не бе пурпурен. Погрешното наименование бе измислено преди много лета в отдавна забравен каталог на кралските скъпоценности. Човекът бе използвал погрешна терминология, а името си бе останало.

Всъщност, Пурпурния лъв бе гербът на Халдейн: златен лъв, буйно изправен на задните си лапи върху пурпурен емайлиран фон — масивна брошка с големината на юмрук с тежка закопчалка от задната страна. Фино инкрустираните ръбове на това великолепно произведение на изкуството бяха позлатени — работа на най-добрите майстори от Конкарадин.

Щом Келсън повдигна внимателно брошката от леглото й в черния бархет, Дънкан отново седна и придърпа пергаментовия лист към себе си.

Келсън заобръща брошката в ръце, после я протегна в лявата си длан. — „И без да трепне зловещата ръка…“, разбирам тази част, но… — Той постави брошката обратно на масата. — Слушай, Морган, Лъвът на Гуинид е буйният страж. Той гледа към нас.

Морган изглежда бе озадачен.

— И какво?

— Нима не разбираш? — продължи Келсън. — Буйният страж е хералдическата конфигурация, в която лъвът гледа навън, към зрителя. А това означава, че Лъвът на Гуинид няма зъб!

Морган смръщи вежди и вдигна брошката.

— Няма зъб? Но това е невъзможно. Ако няма зъб, няма да има и ритуал. А ако няма ритуал…

Келсън внимателно докосна брошката, после се загледа невиждащо към полираната маса. Нямаше смисъл Морган да довършва изречението, тъй като Келсън вече знаеше отговора. А изричането на този отговор смразяваше кръвта му повече от всякога. Защото съществуваше само един начин да се довърши изречението: ако нямаше ритуал, той щеше да умре.