Възходът на Дерините

Единадесета глава

Морган светкавично се извърна, наполовина в очакване да съзре лицето от видението си.

Ала се приближаваше не русият, дългоног призрак на Св. Камбър, а самодоволният Бран Корис. С него Иуон, Нигел, Ян и множество царедворци и благородници бързаха към сцената на неотдавнашното клане. А зад тях пристъпваше вбесената Джихана и две от придворните й дами. Пръв пристигна Бран Корис.

— Да. Добре изпипано, няма що! — продължи Бран. — Накрая успяхте да си свършите работата, нали? Сега вие сте единственият оцелял, който знае какво се е случило по дългия път към Ретмут!

Морган внимателно се изправи, когато останалите се приближиха, и целият се сви напрегнато пред Бран, повелявайки си да се успокои и да даде смислен отговор.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, лорд Бран — дръпнато отвърна той, правейки знак на един от хирурзите да се приближи и да се погрижи за Дери.

— Но той не е мъртъв. Беше за известно време в безсъзнание, но не е ранен. Без съмнение, някой добре се е погрижил да устрои този малък спектакъл тази нощ.

— Морган не възнамеряваше да признае за новооткрития си талант. Това би предизвикало само по-големи страхове и враждебност.

Джихана си проправи път през мърморещата тълпа и се спря между лорд Иуон и както винаги елегантния Ян. Морган никога не я бе виждал по-красива, с дълги, спуснати по раменете коси и съжали повече от всякога, че с времето не бе успял да се помири с гордата кралица. Тя бе наметнала бледоморав халат върху нощницата си и го придържаше на шията си с бледа, тънка ръка, на която бе надяната венчалната й халка с блестящи скъпоценни камъни.

— Ваше Величество — поклони се Морган, стараейки се да избягва излишните дрязги, — съжалявам за сполетелия ви удар, особено в този късен час. Това не е мое дело.

Лицето на Джихана се втвърди и очите й заблестяха като зелен лед.

— Не е твое дело? Морган, да не ме вземаш за идиот? Мислиш ли, че не зная за стража, който уби в собствения ми дворец. Дължиш ми обяснение, преди да те арестуват и екзекутират за убийство!

В този момент на вратата се появи Келсън с изпито и измъчено лице, но с решително изражение.

— Морган ми даде достатъчно обяснения, майко — тихо съобщи той, като излезе от стаята си и застана до Морган. — И тук няма да има арести и екзекуции без прякото ми нареждане. Ясно ли ти е?

Всички около Джихана се поклониха почтително при приближаването на Келсън и момчето отвърна решително на въпросителните им погледи.

— Господа, вие се чудите на среднощния опит за покушение на живота ми. Чудя се и аз — продължи той със спокоен глас. — И без съмнение любопитството ни ще бъде удовлетворено в скоро време. — Той обгърна присъстващите с уверен поглед. — Но ви предупреждавам. Всеки опит да се занимавате с мен в следващите няколко часа, преди коронацията ми, ще бъде считан за предателство. Нямам намерение да търпя повече въпроси, независимо дали за лоялността на Морган към мен или за собствената ми оценка на събитията. Ясно ли е? Ако не се подчините, ще разберете колко добре ме е научил баща ми да бъда крал на Гуинид.

Всички се поклониха в знак на внимание, освен Джихана, която стоеше като истукана, втренчила гневно поглед в Келсън.

— Нима ще ми се възпротивиш за нещо толкова важно, Келсън? — прошепна тя. — Нещо, което намирам за истинско зло?

Келсън запази хладнокръвие.

— Върни се в покоите си, майко, моля те. Не искам да споря с теб пред целия ни двор.

Тя забави отговора си, а Келсън се обърна към капитана на стражите, който бе привършил претърсването на кралския апартамент и сега събираше хората си вън пред вратата.

— Капитане, отново се оттеглям за нощна почивка. Ще наглеждате ли стражите си, за да не бъда обезпокояван повече? Генерал Морган ще остане с мен.

— Да, Ваше Величество — отдаде чест изопнат капитанът.

— Колкото до вас, господа, и до теб, майко, ще се видим всички сутринта. През това време смятам да си отпочина. Утрешният ден няма да е като другите.

Завъртайки се грациозно на пети, той прекрачи в покоите си, следван от Морган и ключалката прещрака като финал на всичко случило се.

След моментно колебание кралицата решително се обърна и се запъти към покоите си. А Ян, следващ оттеглящата се групичка царедворци и благородници, даде знак на един страж да го последва и се запъти към един страничен коридор.

След като заключиха вратата, Келсън накрая припадна от напрежение и се улови за плаща на Морган, като се свличаше в нозете му. С мрачно изражение Морган го вдигна на ръце и го пренесе до кралското легло, а Дънкан се измъкна от скривалището си на балкона.

— Хм-м, ама че студ е тук — забеляза той, духайки в шепите си да се стопли и се приближи към другата страна на леглото.

— Добре ли е той?

— Ще се оправи — отвърна Морган, като поохлаби яката на момчето и се зае да съблича горния му жакет. — Струваше му много сили да издържи на всички тия събития. Ти сам беше казал, че ще спи непробудно до сутринта.

Дънкан постави ръка на челото на момчето и разви превръзката на ранената му ръка.

— Добре, че не спа. Трудно можеше да обясниш на ония стражи какво се е случило. Нещата не се оказаха толкова прости, както си мислехме.

Той доволно изсумтя и отново превърза ръката на Келсън. Морган съблече плаща на момчето и го издърпа под тялото му, после го вдигна за раменете, за да свали Дънкан жакета му. В същия миг Келсън отвори очи.

— Морган? Отче Дънкан? — обади се той със слаб гласец.

— Тук сме, мой принце — успокои го Морган и положи внимателно момчето на възглавниците.

Келсън извърна глава надясно към Морган.

— Кажи ми, Морган, добре ли се справих? — попита той почти шепнешком. — Боя се, че се държах доста наперено.

— Справи се чудесно — усмихна се Морган. — Брайън би се гордял с теб.

Келсън слабо се усмихна и обърна взор към тавана.

— Аз го видях, Морган. И чух гласа му — преди, искам да кажа. Той ме повика по име и после… — той изви глава към Дънкан. — Сякаш бях обвит в коприна, в кълбо от слънчева светлина… не, в лунна светлина. И имаше още нещо, отче Дънкан. Един мъж с блестящо лице и златиста коса — ала това не беше ти, Морган. Спомням си, че бях уплашен, но тогава…

— Тихо, мой принце — каза Морган, като протегна ръка и докосна челото на момчето. — Сега трябва да си отпочинеш и да се наспиш. Спи, мой принце. Аз ще бдя до теб.

Както говореше, клепачите на Келсън затрепкаха, той затвори очи и дишането му подсказа, че наново се е унесъл в дълбок сън. Морган се усмихна и поглади разрошената му коса, после помогна на Дънкан да свалят ботушите му. Когато го завиха добре срещу нощния студ, Дънкан духна всички свещи и остави да гори само една до леглото му, после се приближи до Морган край камината.

Морган облегна ръце и чело върху лавицата й и се загледа в пламъците в нозете си.

— Странно нещо се получава — прошепна той на Дънкан. — Мога да се обзаложа чие лице е видял Келсън по време на извършването на ритуала.

— На Св. Камбър ли? — попита Дънкан. Той отстъпи назад и скръсти ръце на гърба си, а Морган вдигна глава и изнурено потърка очи.

— Да — отвърна Морган. — И ще ти кажа още нещо, от което кръвта ти ще се вледени. Дери лежеше ранен в коридора. Той бе на прага на смъртта, когато го открих, с рана на хълбока си, достатъчно голяма, за да навреш юмрука си в нея. Ала аз го излекувах!

— Какво?

— Зная, че звучи абсурдно — продължи Морган. — Но си спомних за древната лековита сила, която някога са практикували Дерините. И някаква… луда надежда или нещо такова ме обзе… не зная, ала реших, че трябва да опитам. Не мислех, че ще подейства. Как може след толкова години един роден наполовина Дерини, който никога не е бил свободен да използва принадлежащите му сили, още повече, че…

Както и да е, опитах се. Използвах печата с грифона си като точка на концентрация, по същия начин, по който търсих ключа за разгадаване на ребуса в библиотеката. С ръце върху челото, със затворени очи. И тогава изведнъж почувствах нечие присъствие до мен, друг чифт ръце, лежащи върху моите, сила, която ме пронизваше, при това не идваше от мен самия.

Той млъкна и си пое дълбоко дъх.

— Дънкан, кълна се във всичко свято, че никога не съм изпитвал подобно нещо. Когато отворих очи, сепнат от собствените си мисли, повярвай ми — Дери бе започнал да диша нормално, сякаш току-що бе заспал! Отвих раната и тя бе напълно изчезнала! Не бе останало даже драскотина!

Дънкан се взираше в братовчед си зяпнал от почуда.

— Кълна се, Дънкан — продължи той, говорейки сякаш на себе си, — той беше напълно излекуван, без следа от раната си. Дори китката му бе оздравяла. Аз… — гласът му се прекърши. — Ти си експерт по чудесата, отче. Може би ще ми дадеш някакво обяснение за това, което ми се случи.

Дънкан възвърна присъствието на духа си достатъчно, за да затвори уста, след което невярващо разтърси глава.

— Нищо не мога да ти обясня, Аларик. Ти… мислиш ли, че е същото присъствие като в предишното ти видение?

Морган потърка брадичката си и кимна отрицателно.

— Не зная. Ала сякаш някой влагаше чужди мисли в главата ми, мисли, върху които не упражнявах контрол. Е, това бяха добри мисли, на… по дяволите, Дънкан! Може би Св. Камбър от Кулди работи за нас. Сега съм готов да повярвам едва ли не във всичко, независимо дали е пресилено. — Той отиде до балконските врати, дръпна пердетата и застана там, загледан в тъмния град. — В края на краищата, какво знаят двама наполовина Дерини за света?

Дънкан се приближи до балкона и също се взря в мрака.

— Би трябвало да съществува някакво рационално обяснение, Аларик. Може би всичко ще се изясни, когато приключим битката със злите сили.

— Добре. Освободи съзнанието си от тази мисъл. Имам друг проблем. Разтревожи ли те нещо тази вечер?

— Имаш предвид нападението на лорд Едгар и неговите безпочвени обвинения?

— Ни най-малко — отвърна Морган. — А това, че Келсън притежава способности за вътрешно прозрение. Бих искал да разбера ти ли си го научил на това. Ще ми спестиш сума ти излишни тревоги.

— Аз? — удивен възкликна Дънкан. — Искаш да кажеш, че ти не си го научил на нищо?

Морган дръпна завесата на мястото й и втрещен се обърна към Дънкан.

— Шегуваш ли се? Аз никога… — той се спря да поразмисли. — Възможно ли е Брайън да го е научил на това?

— Не, със сигурност — отвърна Дънкан. — Брайън не беше Дерини, а само друг Дерини може да го направи.

— Да не би да го е видял от теб?

— Невъзможно! Никога не съм правил практически демонстрации пред Келсън досега. Помни, че той дори не знае какво представлявам. Възможно ли е да е видял теб?

— Разбира се. Поне десетина пъти. Ала без силата на баща си, с която още не е в състояние да си послужи… Дънкан, хрумна ми случайно нещо. Възможно ли е момчето да има кръв на Дерини в жилите си?

Дънкан се замисли.

— Просто не виждам как. Брайън бе изцяло смъртен човек. В това няма абсолютно никакво съмнение, така че… не намекваш, че Брайън не му е истински баща, нали? Това би било абсурд.

Морган объркан тръсна глава.

— Не, разбира се. Брайън му е истинският баща. Достатъчно е да погледнеш Келсън, за да разбереш, че му е одрал кожата. Ала не мислиш ли, че Джихана…

Очите му подозрително се присвиха и гласът му потрепери. Той се взря в Дънкан и се зарадва да открие, че реакцията на братовчед му потвърждаваше опасенията му.

Дънкан издаде дълга тягостна въздишка и невярващо раздвижи глава.

— Кралицата да е Дерини? Това, разбира се, би обяснило много: свръхчувствителността към силата на Брайън, непреклонното й враждебно отношение към теб, външно маскирано като религиозен плам… Мислиш ли, че го съзнава?

— Навярно не — замислено отвърна Морган. — Знаеш не по-зле от мен колко е опасно да бъдеш Дерини. Убеден съм, че през последните пет или шест поколения са съществували много Дерини, сметнали за най-безопасно да не разкриват на децата си кои са те. А в свят, в който гражданските и църковните закони забраняват занимаването с окултна практика, как ще можеш да откриеш произхода си? Ако имаш способностите на Дерините и го знаеш, това е вече нещо друго. Винаги можеш да намериш някого, който да те напътства в развитието ти, ако достатъчно се постараеш.

— Ала ако не знаеш кой си и подобни въпроси са крайно нежелателни, не можеш да направиш много, нали? Не твърдя, че случаят с Джихана е такъв, но сам разбираш колко много може да сме пропуснали през всичките тия години. Навярно съществуват хиляди Дерини, които не знаят за произхода и възможностите си.

— Няма спор по въпроса — потвърди Дънкан. — Както и да е, ако Джихана е Дерини, това може да ни осигури предимство при утрешните ни действия. Поне ако по някакъв начин сме разрушили ритуалната наследственост, не можем да предвидим какво може да извлече Келсън от собствените си източници на енергия. Тази вечер беше блестящ пример.

Морган замислено поклати глава.

— Не ми харесва тая работа. Келсън е напълно необучен. Неговите умения трябва да бъдат придобивка на Брайъновата сила — той замълча. — Питам се дали Брайън е съзнавал какво стоварва на плещите ни. В това отношение не зная как да гледам на нещата — като на благословия или проклятие.

Дънкан се усмихна и се върна при камината.

— Нима приехме наследството, което ни остави Брайън, понеже си мислим, че ще се справим лесно? Или защото обичахме Брайън, обичаме и сина му — а може би защото така е правилно?

Морган тихичко се засмя.

— Добре, отче. Но без проповеди, моля те. Знаеш, че мотивите ми съвпадат изцяло с твоите. — Той стисна ръцете си една в друга, несъзнателно потърквайки печата с грифона на пръста си. — Ала трябва да признаеш, че внезапно изникнаха цял куп неизвестни. Собствената сила на Келсън. Ами Джихана — може ли да наблюдава спокойно отстрани как синът й умира? И съществуването на предател сред нас, както изглежда.

— Предател?

— Най-малкото в двореца. Очевидно, твърде високопоставен. Да не мислиш, че Чариса сама е измислила случая с Едгар? Някой друг се е разшетал за нея, ясно е като бял ден.

— Е, след като си тръгнал да изреждаш неприятностите, има още нещо тревожно — каза Дънкан. — Представи си, че утре Чариса надвие Келсън в двубоя — това би засегнало всички нас. Какво ще се случи с Келсън? Какво ще стане с кралството? И какво ще правим всички ние, като теб например, които поддържат Келсън и Брайън?

— И като теб, братовчеде — повдигна вежди Морган.

— Ако Чариса победи, свещеническото ти расо не ще те предпази. Като изповедник на Келсън и мой духовен наставник ще бъдеш двойно осъден от самото начало. А утрешното ти наложително участие в тържеството ще реши окончателно съдбата ти.

— Страхуваш ли се?

— По дяволите, да! — избухна Морган. — Трябва да съм глупак, за да не… надявам се, че не съм достигнал още до този стадии. Не зная как се чувстваш ти, но аз вече съм заспал на крака.

— Амин — съгласи се Дънкан. — Не само това, но аз въобще не бива да съм тук. Ако побързам, мога да се измъкна, преди да забележат, че ме няма. Не мисля, че високоуважаваният ни архиепископ би одобрил тазвечершните ми действия. — Той извърна тяло към спящия Келсън, после се приближи до скритата врата. — Струва ми се, че днес изразходвах повече сили, отколкото през последните десет години!

— Браво на теб. Ще трябва да го правиш по-често — ухили се Морган, отваряйки вратата към тайния коридор и подаде на Дънкан една запалена свещ от полицата над камината.

Свещеникът в Дънкан му подсказа да пренебрегне ироничната забележка, ала той не можа да сдържи усмивката си, щом пристъпи в нишата.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той, като се спря край отвора. — Келсън ще спи до зори, но…

— Намекна ми това и предишния път — тихо изсумтя Морган.

— Аларик, знаеш, че не беше по моя вина — прошепна Дънкан с шеговито-сериозен тон. — Освен това мисля, че си забавлявал достатъчно много гости тази вечер. Уморен съм от толкова срещи!

Преди Морган да намери подходящия отговор, Дънкан се обърна и изчезна надолу по тъмните стъпала.

Морган замислено кимна и доволно се подсмихна, сетне затвори плътно скритата ниша. Втренчи отсъстващ поглед в нея за миг, после се върна при камината.

Бе дълъг ден — както и двете дълги седмици. И макар че краят му се виждаше, той знаеше, че най-трудното тепърва предстои.

Уморено потърка очи и се опита да прогони тревожните си мисли. Ако искаше да бъде в помощ на Келсън за утрешния ден, трябваше малко да поспи. Издърпа претрупания стол от камината до леглото на Келсън, после разкопча плаща си и уморено се отпусна върху меките възглавници. Щом се докосна до стола, го обхвана летаргия, неотложна нужда от сън и почивка. Едва събра сили да събуе ботушите си, и да се загърне с кожените краища на плаща като с импровизирано одеяло, докато най-накрая сънят го надви.

В леката си замаяност той бледо съзнаваше, че Келсън спи непробудно до него, че всичко е наред в тишината и че мигновено ще се събуди, ако настъпеше промяна в обстановката.

С тези мисли той заспа.

За лорд Ян Хауел обаче дългата нощ тепърва предстоеше. Високият млад мъж отвори вратата на покоите си и кимна на стража, който го придружаваше, също да влезе.

— Как се казваш, приятелю? — попита го той, затваряйки внимателно вратата зад него.

— Джон от Елсуърт, милорд — с дрезгав глас се обади стражът.

Той не бе като първия човек от охраната, използван за злите му цели. Джон от Елсуърт бе нисък, набит, мускулест възрастен мъж с дългогодишен опит в царския двор. Беше също много силен — ето защо Ян го бе избрал.

Ян вътрешно се усмихна, приближавайки се към масата в стаята и си наля чаша вино.

— Много добре — доволно изсумтя той, обръщайки се с лице към мъжа. — А сега искам да направиш нещо за мен.

— Да, милорд — незабавно се отзова стражът.

Ян лениво се приближи до него и се втренчи в очите му.

— Гледай към мен, Джон — заповяда той.

Очите на стража се кръстосаха с тези на Ян, леко озадачени и Ян протегна показалеца си.

— Виждаш ли пръста ми? — запита той, приближавайки го бавно към лицето на мъжа.

— Да, милорд — отвърна стражът, като следеше показалеца му.

Щом пръстът на Ян докосна челото на мъжа между очите, той прошепна една-едничка дума — „спи“ — и мъжът моментално се унесе в сън. На Ян бе нужен миг концентрация, за да установи контакт със сънародничката си на много мили разстояние. Аурата, запращяла от енергия между него и неволния посредник, хвърляше призрачни отблясъци върху тапицираните с гоблени стени.

— Чариса, чуваш ли ме?

Устните на мъжа се раздвижиха и той заговори с друг глас.

— Чувам те.

Ян се усмихна.

— Те отидоха в криптата, както ти предсказа, обич моя. Сега Келсън носи Окото на Ром. Не мисля, че някой друг го е забелязал в царящата суматоха. Не зная доколко са успели с прехвърлянето на силата. Момчето беше страхотно изморено, но така и трябваше да се очаква.

Последва пауза, след което стражът му отвърна с дълбок, вибриращ глас, но с тона и модулациите на лейди Чариса.

— Е, той още не е привършил с последствията на цялата сила. Тя ще да е запазена за коронацията или за някоя друга публична церемония. Знаеш какво да направиш в катедралата, нали?

— Разбира се.

— Добре. И бъди сигурен, че този път няма да има грешка относно виновника. Малко по-рано тази вечер получих ново предупреждение от Съвета на Камбър, който ми нареди да престана да се меся. Естествено, нямам намерение да се вслушвам в техния съвет. Но не е зле да ги помотаеш още малко. В края на краищата, Морган е наполовина Дерини. Възможно е Съветът да стовари цялата вина върху него, ако внимателно планираме това.

Ян изсумтя.

— Идеята на Съвета да заповядва на дъщерята на Марлук е доста смехотворна. Кой си въобразява, че е, Корам?

Ян ясно долови самодоволна усмивка в отвръщащият му глас.

— Няма значение, Ян. Най-добре е да се захванеш за работа, преди да си изчерпал силите на посредника ни. Смъртта му може да събуди излишни подозрения, а аз не искам още да те разкрият.

— Не се страхувай, скъпа — изкиска се Ян. — До скоро.

— Даже дотогава — отвърна гласът.

Аурата избледня и Ян отвори очи, държейки все още обекта под своята власт.

— Не знаеш нищо за това, което се случи, Джон. Ясно ли ти е? Когато те освободя, ще си припомниш само, че съм те помолил да ме изпроводиш до покоите ми.

Мъжът кимна едва забележимо.

— Добре тогава — промърмори Ян и пусна ръце от главата на мъжа. — Сега ще се събудиш и нищо няма да си спомняш.

Щом Ян се завърна на масата и вдигна чашата си вино, очите на Джон от Елсуърт се разтвориха и той хвърли невинен поглед към господаря си.

— Искате ли нещо друго от мен, милорд?

В отговор Ян поклати глава и отпи глътка от чашата си.

— Не. Но ако бъдеш така добър да застанеш на стража вън, пред вратата ми, ще оценя жеста ти. С тия убийци, които се навъртат из коридорите на Замъка Ретмут, не ми се ще да бъда нападнат в леглото си.

— Много добре, милорд — поклони се Джон. — Ще гледам никой да не ви обезпокои.

Ян вдигна чашата си в знак на одобрение, после я пресуши до дъно и я сложи на масата, щом вратата се затвори зад гърба на Джон.

Сега трябваше да действа незабавно: просто убийство — нищо повече. Е, работата беше мръсна, дори физически изтощителна, тъй като трима човека бяха замесени. Но това не представляваше особено предизвикателство за таланта му. Наистина досадно.

Съжаляваше, че с остатъка от силите си можеше само да прескочи оттук най-много до катедралата — но това не бе кой знае каква неприятност. Чариса щеше да замести силата, която използваше той, скоро, щом се върнеше. В края на краищата, като се вземеха предвид всички обстоятелства, малко обикновено придвижване щеше да му помогне да се поразсее. Нямаше нищо по-подходящо от една кратка езда в ноемврийската нощ, за да премахне от главата на човек мислите за убийство и да насочи вниманието му към по-приятни забавления.

Той застана бързо в центъра на стаята и загърна плаща около тялото си. После, мърморейки магическите заклинания, на които го бе научила Чариса, литна във въздуха с протегнати напред ръце — и изчезна в мрака.

Много по-късно Ян яздеше в една гориста местност сред хълмовете северно от Ретмут. Той се ослуша една дълга минута, после подкара коня си в бавен ход, като животното само напипваше пътя си в мрачната, безлунна нощ. Леко валеше сняг и Ян се загърна по-плътно в плаща си с качулка, яздейки в тъмнината.

Накрая той се озова до отвесна скала отдясно, по-висока, отколкото можеше да забележи окото. Беше яздил може би половин миля, когато внезапно го спря дрезгав глас.

— Кой е там?

— Лорд Ян. Дойдох да се срещна с Нейно Благородие.

Вляво някой драсна огънче и в тъмнината запламтя запалена факла. Мъжът, който я държеше високо пред себе си, запристъпва бавно към Ян. А около него се забелязваха петима-шестима мъже само в кръгчето светлина. Преди мъжът с факлата да достигне до Ян, друг мъж пристъпи от мрака и пое поводите на коня.

— Съжалявам, милорд — с пресипнал глас отвърна той. — Не ви очаквахме тази вечер.

Ян отметна качулката си назад и се смъкна от седлото, наблюдавайки заговорилия го мъж, който подаде поводите на друг и отведе животното до скрита някъде конюшня.

— Нашата лейди все още ли е тук?

— Да, милорд — отвърна капитанът на стражите, докосвайки с ръка о скалата зад него, — но не зная дали ви очаква.

Част от скалата се разтвори и откри път, та Ян тръгна по него, следван от останалите.

— О, тя ме очаква — произнесе той с хитра усмивка, която стражите не можеха да забележат в тъмнината на прохода. Той изчака очите му да свикнат с мрака, сетне се насочи уверено по дълъг коридор към слабата светлина на факлата в далечината.

Както вървеше, Ян плесваше в кожените си ръкавици за езда единия юмрук в дланта на другата ръка. Стъпките му глухо отекваха по мраморния под на коридора. Тежкият плащ тихо прошумоляваше по елегантните му ботуши, а тежката стомана на меча му издаваше леко свистене, щом погледнеше към тях.

Странно, какви ли не връзки си създаваше човек, когато преследваше някаква своя цел. Той никога не бе възнамерявал да обедини силите си със свирепата Чариса. Наистина, в началото изобщо не бе смятал да го стори. А сега дъщерята на Марлук му се доверяваше почти изцяло, съгласила се бе да обединят усилията си за една обща цел. Кой ли би помислил допреди една година, че той, Ян Хауел, ще бъде скоро владетел на Коруин?

Той се усмихна вътрешно, като му хрумна още една мисъл, която не се осмеляваше да произнесе дори полугласно. По-нататъшно управление и власт очакваха подходящия човек, само веднъж да ги вземе. Но когато някой си имаше работа с такива като Чариса, по-добре би било да отстрани от главата си подобни мисли. След смъртта на Морган и Келсън и сигурното завладяване на Коруин щеше да се отвори достатъчно време за други неща. Междувременно…

Сребърните шпори весело дрънчаха по гранитните стъпала, а факлите с извитите си бронзови дръжки хвърляха кървави отблясъци върху кестенявата му коса и отразяваха навярно кръвожадните мисли на човека, който пристъпваше толкова уверено.

Той мина покрай поста от стражи и прие поздрава им с добре премерено равнодушие, после се приближи до двойна златна врата, край която бдяха двама високи Мури.

Те обаче не направиха никакъв опит да го спрат и Ян се шмугна вътре без звук. Облегнат назад върху орнаментираните дръжки, той внимателно фокусира погледа си върху жената, която седеше срещу него и разресваше дългите си светли коси; поне засега всички зли мисли се изпариха от съзнанието му.

— Е, Ян? — попита тя. Гласът й бе нисък и дрезгав, а пълните й устни бяха изкривени в леко саркастична усмивка.

Ян се приближи към нея с нехайна походка и безгрижно лице.

— Стана, както ти обещах, скъпа — ласкаво рече той и я погали по рамото на минаване. — Друго ли очакваше?

Той се спря, за да си налее вино от една кристална гарафа, бързо напълни чашата си и я пресуши, после отново я напълни и я отнесе до една дълга маса зад обширно великолепно легло.

— Ти обикновено действаш според талантите си, Ян — промълви Чариса натъртено.

Ян свали дългия си плащ и го преметна на една скамейка, разкопча пояса с меча си и се отпусна върху облеченото със сатен легло.

— Значи няма да имаме повече проблеми утре, така ли, Ян? — попита Чариса. Тя постави внимателно четката си със сребърна дръжка на тоалетната масичка и се изправи, загръщайки около себе си ефирните дипли на наметалото си в мек ажурен облак.

— Струва ми се, не — усмихна се Ян, като се облегна на лакът и взе чашата си с вино. — Келсън е издал нареждане да не бъде обезпокояван до утре сутринта. Но ако реши да стори нещо в този период от време, ще бъдем осведомени незабавно. Имам свои хора сред стражите. — Кафявите му очи заследиха още по-жадно всяко нейно движение, щом тя пристъпи към него.

— Значи той е издал заповед да не бъде обезпокояван, така ли? — Тя положи тънките си пръсти върху рамото му и се усмихна.

— Смятам, че и аз бих издал същата заповед.