Възходът на Дерините

Четвърта глава

Наблюдавайки клокочещата струйка в мраморния съд за светена вода, който пълнеше, монсиньор Дънкан Маклейн бе зареял мисълта си надалеч, дал воля на проникновеността й и способността й за издирване на най-заплетените тайнства.

Времето напредваше. Аларик трябваше да бъде тук отдавна. Тревожеше го липсата на връзка с неговия родственик от толкова месеци насам. Може би нямаше да дойде. Навярно не бе получил вест и за смъртта на Брайън, въпреки че новината се бе разнесла и до най-отдалечените кътчета на Единадесетте кралства.

Когато водата изпълни съда, Дънкан застина на място за част от секундата, после бързо се изправи и остави бутилката на пода.

Аларик се задаваше заедно с младия принц. В Дънкан все повече нарастваше безпогрешното усещане за спешността и неотложността на посещението.

Той се приближи до отворената врата на западния портал, приглаждайки поизмачканото си расо с бързо, машинално движение на ръката си с дълги и изящни пръсти, после излезе на слънчевата светлина и заслони очите си срещу яркия й блясък.

Там, на фона на сивата отдалечена стена, той зърна Келсън да влиза през дворната порта, облечен в кралското пурпурночервено с извезани върху него блестящи златни кръстове. А до него гордо крачеше тъмен силует, увенчан с пригладена златиста коса, чиито дълги нозе бързо поглъщаха разстоянието.

Когато двамата се заизкачваха по стъпалата към западния портал, Дънкан почувства спокойната, вдъхваща увереност аура, която винаги обграждаше знатния му братовчед. С въздишка на облекчение той пристъпи напред, за да ги приветства.

— В името на Св. Георги и Св. Камбър, идвате навреме — продума Дънкан, теглейки нетърпеливо Морган и принца към сянката зад вратата. — Какво толкова ви забави? Вече започнах да се тревожа.

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Морган, отправил неспокоен поглед към прозорците на средния църковен кораб и към нефа. — Следи ли те някой?

— Страхувам се, че да — кимна Дънкан. — От погребението на Брайън всеки ден в базиликата свободно влизат кралски стражи. Но не мисля, че ме подозират. Аз съм изповедникът на Келсън и може би те просто са се досетили, че щом се върнеш, първото, което ще направиш, е да се отбиеш тук.

Морган се обърна към Дънкан и Келсън и въздъхна.

— Да се надяваме, че си прав. Защото ако хранят и най-малкото подозрение, че се занимаваш и с нещо друго, освен с официалните си задължения, досега отдавна да не сме между живите.

— Ами тогава да се държим, както подобава на църковния устав — усмихна се Дънкан, взе празната бутилка и ги поведе към страничния кораб. — А ако някой ни спре, ще му обясним, че си дошъл да се изповядаш и да получиш причастие преди процеса. Мисля, че не биха ни обърнали особено внимание.

— Добре.

Когато закрачиха към вътрешността на базиликата, Морган огледа мимоходом, ненатрапчиво богомолците. Дънкан бе прав за кралските стражи. Сред поклонниците се спотайваха най-малко трима или четирима. И съдейки по погледа, с който го посрещнаха, явно не набожността и благочестивостта ги водеха тъй често през последната седмица в храма „Св. Хилъри“.

Дънкан и спътниците му се спряха пред олтара да се поклонят, а Морган, усърдно се опитваше да изпише на лицето си печал и разкаяние заради наблюдаващите го. Очевидно бе достатъчно убедителен, тъй като никой не направи опит да ги спре, когато се изнизаха през страничната вратичка.

Морган спусна с решителен жест резето на вратата в уединения кабинет на Дънкан, при което металът издрънча. Дънкан прекоси стаята, за да остави бутилката някъде, а Морган още веднъж огледа с поглед познатото обкръжение.

Беше малка стаичка, не по-голяма от три на пет метра, оградена от двете си надлъжни стени с ниски библиотечки и богато извезани над тях гоблени, изобразяващи ловни сцени и картини от дворцовия живот. Срещу вратата се намираше широк прозорец, закрит от пода до тавана с богати завеси от червено кадифе. На стената откъм вратата се издигаше огромна сива каменна камина, чиято широка полица бе украсена единствено от два оловни свещника с жълти свещи и малка икона на Св. Хилъри, патронът на базиликата.

Вдясно от прозореца, обърнат към ъгъла, се намираше богато орнаментиран молитвен стол, чиято възглавничка за коленичене и облегалки за ръцете бяха тапицирани в същото бургундско червено като завесите. На малка поставка в самия ъгъл бе изправено разпятие от слонова кост, обградено от двете страни с трепкащи оброчни светлинки в рубиненочервени стъклени кандила. Вляво пред прозореца бе поставено малко бюро от тъмно полирано дърво, покрито с документи и книги.

В средата на стаята, на около четири стъпки от камината, привличаше погледа масивна дъбова кръгла маса, чиито крака във форма на лапи стояха тежко върху лъскавия мраморен под. От двете й страни бяха разположени два стола с високи облегалки, а още няколко с подобен дизайн бяха разпръснати около камината, обърнати към пламъците. Тежък многоцветен килим покриваше пространството между масата и камината и стопляше строгостта и празнотата, които иначе биха преобладавали в стаята.

Морган издърпа един от столовете до масата за Келсън, после придърпа друг за себе си от обграждащите камината. Дънкан сложи празната бутилка на бюрото и открехна тежките завеси.

— Мислиш ли, че е разумно? — попита Морган и вниманието му се отклони от задачата, от която беше погълнат.

Дънкан стрелна с поглед братовчед си, после надникна през прозореца с кехлибарена рамка.

— Струва ми се, че сме достатъчно в безопасност — пророни накрая той. — Никой не може да ни види посред бял ден, стъклото замъглява образите. — Той пресече стаята и седна до масата. — Освен това, така ще можем да забележим приближаването на хора отвън. След около половин час това ще има голямо значение, ако правилно съм преценил.

— Толкова скоро? — запита сухо Морган и се пресегна към туниката си, за да извади малка черна кожена торбичка. — Значи нямаме много време.

Той се огледа спокойно в стаята, положи торбичката на масата и развърза кожените връвчици, с които беше пристегната.

— Имам нужда от повече светлина тук, Дънкан, ако обичаш. Между другото, откога си пълниш сам съда за светена вода? Мислех си, че това не е работа на един първосвещеник.

Дънкан изсумтя присмехулно, взе високия свещник от бюрото си и го постави на масата.

— Много забавно, братовчеде. Знаеш добре, че всичките ми помощници са в катедралата, подготвяйки се за утрешната коронация на Келсън. — Той се усмихна на момчето и седна отново. — Едва ли е нужно да ти припомням къде се намира неоценимият ни архиепископ в този момент. Трябваше да измоля специално разрешение да остана днес тук, в случай, че Келсън се нуждае от мен — което, подозирам, е така, макар и не точно по начина, по който си го представя архиепископът.

Двамата си размениха многозначителни усмивки и Келсън смушка нетърпеливо с лакът Морган, проточвайки шия да надзърне в торбичката, която опекунът му още не бе отворил. Морган му се усмихна окуражително, след това доразвърза кожените ремъчета. Пресегна се вътре с облечени в ръкавица пръсти и внимателно извади нещо златно и пурпурночервено и го постави върху дланта си.

Келсън разпозна предмета и зяпна от изумление, а Морган замислено протегна ръка към момчето.

— Познаваш този пръстен, нали, мой принце? Не го докосвай. Още не си предпазен от въздействието му.

Келсън тихо въздъхна и отдръпна ръката си, а очите му бяха пълни с благоговение.

— Това е Огненият пръстен, печата на могъществото на баща ми. Откъде си го взел?

— Брайън ми го даде на съхранение, преди да замина за Кардоса — отвърна Морган, обръщайки тъй ръката си, че скъпоценните камъни да заблестят.

— Мога ли да го видя? — попита Дънкан, извади копринена кърпичка от ръкава си и се пресегна да вземе пръстена.

Морган кимна и протегна ръка.

Като обви пръсти с краищата на коприната, Дънкан предпазливо пое пръстена и го приближи към светлината на свещника. Когато го обърна, алените камъчета хвърлиха мънички отблясъци върху тримата наблюдаващи и върху тапицираните стени.

Дънкан обстойно разгледа пръстена, после го постави в ъгъла на масата, все още сред диплите на бялата коприна.

— Истински е — ликуващо изрече той с тон на известно облекчение. — Все още чувствам неизбледнялата му сила. У теб ли е печатът?

Морган кимна и свали ръкавиците си.

— Страхувам се обаче, че ще се наложи да отстъпиш, Дънкан. Не се осмелявам да се приближа до олтарната стена с шпионите на Джихана отвън. — Той свали инкрустиран пръстен с печат от пръста си и го задържа между палеца и показалеца си. — Ще го направиш ли?

Келсън нетърпеливо скочи от мястото си, горейки от желание да го види. „На Черен фон е Зеленият терзаещ Грифон“ — гласеше надписът под изображението. — Това е древният хералдически знак на Коруин, нали, Морган?

— Правилно — отвърна той. — Пръстенът на Брайън е изработен много отдавна. И тъй като гербът принадлежи на майка ми от рода на Дерините, той го считаше за изключително подходящ със забележителните си свойства за ключ към придобиване на твоята власт. — Морган насочи вниманието си към Дънкан. — А сега трябва да ти го настроя. Готов ли си?

— Ами… Келсън? — Дънкан извърна поглед към момчето.

Морган спря очите си на младия принц, после на братовчед си и слаба усмивка пробяга по лицето му.

— Мисля, че всичко е наред. Ако не е подозирал нищо досега, то утре така и така ще го научи. Не се страхувай, тайната ни ще бъде съхранена.

— Добре — кимна Дънкан и се усмихна окуражително на Келсън. — Няма нищо тайнствено, Келсън. Когато печатът с грифона се активизира правилно, той ще отвори една скрита камера във високия олтар. Той бе предаден на Аларик от баща ти много отдавна, така че, когато настъпи подходящия момент, да можем да вземем оттам някои вещи, съхранени за теб.

— Виждаш ли, че когато Аларик държи пръстена, инкрустираното изображение на грифона леко проблясва? Това ни показва, че то все още е активизирано с енергия. Ако някой ненастроен на неговата вълна се опита да си послужи с него, като мен сега или теб например, то няма да задейства силата си.

Дънкан се обърна към Морган, макар и все още да обясняваше някои неща на недоумяващия Келсън.

— Само ще добавя, че малцина могат да настроят този механизъм и да активизират силата му. Аз съм… като Аларик.

Още преди Келсън да е доосъзнал ударната сила на тези думи, Морган постави пръстена с грифона между себе си и Дънкан и повдигна лявата си вежда.

— Готов ли си?

Дънкан кимна и двамата започнаха да се концентрират върху изображението на грифона в центъра на печата.

Келсън наблюдаваше като омагьосан как двамата се бяха втренчили с притворени очи в пръстена. Последва продължителна тишина, сред която Келсън чуваше само рязкото си дишане, единственият звук в смълчаната стая. После Дънкан бавно протегна ръка към пръстена все още със затворени очи.

Слаба искрица заблестя и запулсира на кратки интервали миг преди да го докосне. Дънкан сложи ръка на пръстена. Тогава и двамата мъже отвориха очи и Морган отдръпна дланта си. Грифонът все още слабо блестеше.

— Силата е задействана — прошепна Келсън, като думите му прозвучаха като полупотвърждение, полувъпрос.

— Несъмнено — отвърна Дънкан. — Убеди се сам с ръката си.

Келсън предпазливо протегна ръка и леко трепна, щом пръстенът падна върху дланта му. Беше студен на пипане, макар че би трябвало да се е нагрял до телесна температура. Ала когато се взря в грифона в центъра на печата, бързо пусна пръстена.

— Сега не блести! Какво му направих?

Дънкан щракна с пръсти и се усмихна.

— Забравих да ти кажа. Ти не си настроен. — Той взе пръстена и го подържа пред погледа на Келсън и грифонът отново слабо заблещука. Келсън смутено се усмихна.

Дънкан се изправи на крака, подхвърли леко пръстена във въздуха и отново го улови.

— След малко отново ще дойда.

Келсън наблюдаваше със страхопочитание, докато свещеникът се скри зад вратичката на кабинета си и отново се обърна към Морган.

— Морган, правилно ли чух… че Дънкан е от рода на Дерините? Значи трябва да сте свързани по майчина линия, а не по бащина.

— Всъщност, и по двете — призна Морган. — Ние сме петима братовчеди по бащина линия. Но майката на Дънкан и моята всъщност бяха сестри. Разбира се, това е строго съхранявана тайна. Родството с Дерините може да бъде неизгодно, дори фатално в положението на Дънкан. Малцина от нас не си спомнят инквизициите и преследванията на Дерините преди малко повече от век. Лошите чувства съвсем не са отшумели, дори в наши дни. Сам знаеш.

— Но ти не се страхуваш, че хората знаят за произхода ти, Морган — възрази Келсън.

— Аз съм изключение, както добре знаеш, мой принце — отвърна Морган. — Повечето от нас ги чака лошо бъдеще, ако останалите ги считат за Дерини. В резултат на това мнозина крият произхода си, дори и да са склонни да използват силата си за добро. — Той замислено поклати глава. — Основният конфликт произтича от това, разбира се: от една страна, желанието да използваш унаследените си способности, а от друга — да си обвързан от стародавна вина и с проклятието на Църквата и на държавата.

— И все пак, ти си направил своя избор — настояваше да знае Келсън.

— Да. От самото начало открито пожелах да използвам възможностите си и пратих по дяволите последствията! Бях изключително щастлив да бъда под закрилата и настойничеството на баща ти, докато не започнах да се грижа сам за себе си. — Той сведе очи към ръцете си. — Но да бъдеш само наполовина Дерини е от голяма полза.

— Ами Дънкан? — тихо попита Келсън.

— Дънкан направи друг избор — прикри се зад маската на свещеничеството — усмихна се Морган.

Дънкан се спря до скритата шпионка на сакристията, за да огледа нефа, мислено благодарен на строителите на „Св. Хилъри“, които бяха предвидили това надзираващо приспособление. Безспорно, не за това бяха го направили архитектите — шпионката бе замислена като помощно средство за избора на точния момент при синхронизираните литургии, когато всеки от служителите трябваше да знае за движенията на другите.

От мястото, където беше застанал, той можеше да огледа цялата вътрешност на базиликата, от първата редичка седалки до вратите в дъното, от единия църковен кораб до другия. И това, което успя да забележи, потвърди подозренията му, че задачата им нямаше да е толкова проста.

Кралските стражи, за които бе споменал на Аларик, бяха още там, включително двамата, за които мислеше, че го следят особено внимателно през последната седмица. Знаеше, че са членове на личната охрана на кралицата и често се запитваше, минавайки покрай тях, дали наистина го подозират. Не смяташе, че е извършил нещо, с което да привлече специалното им внимание — освен че бе изповедник на Келсън и братовчед на Аларик — но човек никога не знаеше какво може да очаква от типове като тези.

Той взе от килера вдясно извезан със сърма епитрахил, докосна го до устните си и го постави на раменете си. С тези кралски песове тук бе сигурно, че не може просто да излезе, да отвори олтарната камера и да извади съдържанието й. Те щяха да станат още по-подозрителни в мига, когато влезе в олтарното пространство. Трябваше с нещо да отвлече вниманието им.

Отново надзърна през шпионката и си намисли план за действие.

Много добре. Нека го подозират. Ако кралските стражи сами настояваха да усложняват нещата, на него му беше все едно. Той ни най-малко не би се отказал да употреби свещеническата си ловкост, за да прикрие истинските си намерения. Ако не успееше, винаги можеше да се позове на традиционната власт на първосвещениците. Когато човек си имаше работа с подобни хора, да ги сплаши не бе особено трудно, особено щом ставаше дума за заплаха с анатема.

Поемайки си дълбоко дъх, за да се овладее, Дънкан отвори страничната вратичка и влезе в олтарното пространство. Както и очакваше, единият от стражите незабавно напусна мястото си и притича към средния кораб.

Чудесно, помисли си Дънкан и ниско коленичи, за да предостави време на мъжа да се приближи. „Той е сам и не си е извадил меча. Хайде да видим какво ще предприеме.“

Когато Дънкан се изправи, дочу глухо отекващите стъпки на мъжа, които се приближаваха и плъзна нехайно ръка в пояса си, за да извади ключа за дарохранителницата. В мига, когато сетивата му подсказаха, че мъжът почти се е приближил до олтарната преграда, той разтвори пръсти и пусна ключа да издрънчи на пода. В умишлено несръчния си опит да го подхване той го побутна надолу по мраморните стъпала, право в краката на изненадания страж.

Дънкан впери невинните си сини очи в мъжа с леко объркано изражение на лицето, после се втурна загрижено по стъпалата. Поведението му така обърка стража, че когато Дънкан се озова до него, той се бе навел и вдигаше ключа, без да съзнава какво прави. Със смутена полуусмивка той внимателно го положи в протегнатата ръка на Дънкан.

— Благодаря ти, сине — промърмори Дънкан с най-прочувствения си бащински тон.

Мъжът кимна нетърпеливо, но не направи опит да се отдръпне.

— Желаеш ли нещо? — попита Дънкан.

Мъжът се отмести смутено.

— Монсиньор, трябва да ви попитам… генерал Морган с вас ли е?

— Искаш да кажеш, в кабинета ми? — попита Дънкан търпеливо, като лицето му изразяваше върха на невинността.

Мъжът кимна леко.

— Генерал Морган дойде при мен да се покае, сине мой — тихо каза Дънкан. — Той иска да получи причастие преди процеса, както и принц Келсън. Има ли нещо нередно в това?

Обяснението на отеца слиса мъжа. Очевидно мисълта, че Морган не е безбожник, а истински християнин, никога не му бе хрумвала досега. Явно не такова признание бе очаквал да чуе. А кой беше той, за да се намесва в спасението на една човешка душа — особено тъй необходимо като на Аларик Морган?

Убеден, че е смутил нещо твърде естествено и благочестиво, стражът смирено поклати глава и се отдръпна от Дънкан, покланяйки се до кръста. Щом Дънкан се обърна към олтара, мъжът бързо прекоси средния кораб до църковната пейка, където бяха коленичили неговите колеги и се присъедини към тях, прекръствайки се суеверно.

Дънкан слезе от олтара с облекчено сърце. Знаеше, че стражът все още го наблюдава и бе сигурен, че разказва на оръженосците за случилото се — макар и всички да бяха уж погълнати в молитва. Но се съмняваше, че ще намерят някакъв повод да се намесят отново, стига да не направи нещо твърде необичайно. Разбира се, все някой щеше да отиде при Джихана да й съобщи за местонахождението на Аларик и Келсън, веднага, щом се скриеше от очите им, но не можеше да предотврати това.

Дънкан леко се поклони пред дарохранителницата, след което внимателно дръпна зелените копринени завеси от позлатените й врати. Докато отключваше вратичките с дясната си ръка, с лявата стисна здраво пръстена с печата. И тогава, докато издърпваше един покрит бокал с едната си ръка, лесно можеше да докосне олтарния камък с печата в другата.

При докосването в олтарната стена пред Дънкан се разкри квадратно отверстие с около двадесетина сантиметра ширина и дълбочина, от което се показа плоска черна кутия. Действайки сръчно, Дънкан извади още два бокала и с показен жест вмести съдържанието на трите в тях. След това, вместо да покрие празния бокал с брокатената му покривка и воала, той плъзна черната кутия между тях и обви и двете със зелената коприна.

След като направи това, той постави другите бокали на място и затвори ликуващо вратичките, заключи ги отново, докато с другата си ръка захлупи отвора в олтарната стена. И едва тогава вдигна бокала с допълнителния му товар, поклони се още веднъж и излезе от светилището. Цялата операция му бе отнела не повече от две минути.

Озовал се отново в сакристията, Дънкан изхлузи епитрахила си и надникна през шпионката. Както и бе очаквал, един от стражите напускаше базиликата — без съмнение, за да разкаже на кралицата за Морган. Но очевидно в него не се бе събудило друго подозрение. Никой не се бе поинтересувал къде е отишъл Дънкан. Другите стражи не бяха помръднали от местата си.

Дънкан обви плоската кутия с епитрахила си и намести празния бокал между няколко други, после се върна в кабинета си и заключи вратата след себе си.

— Срещна ли затруднения? — попита Морган, след като свещеникът отви кутията и я постави на масата.

— Никакви — отвърна Дънкан. Той връчи пръстена с печата на Морган и седна до него. — Макар че в момента един от стражите е на път към двореца, за да съобщи на Джихана къде се намираш.

Морган сви рамене.

— Това и трябваше да се очаква. Нека видим сега какво има вътре. — Той се пресегна и взе кутията в ръце.

— Печатът с грифона и нея ли отваря? — попита Келсън въодушевен, премествайки стола си по-близо до Морган и кутията. — Погледни, на капака й е гравиран грифон!

Морган докосна с печата обозначеното място и кутията се отвори с напевна хармония от звуци. Вътре имаше сгънат пергамент и една по-малка кутийка, обвита в червено кадифе и с щампован златен лъв. Докато Дънкан развиваше пергамента, Морган извади втората кутия и я огледа за кратко.

— За отварянето на тази се иска друг печат, Дънкан — каза той и я сложи на масата до обвития с коприна Огнен пръстен. — Това ли са инструкциите за нас?

— По всяка вероятност, да — отвърна Дънкан, като приглади с ръка сгънатия пергамент и го приближи до светлината на свещта. — Нека видим какво пише тук:

Морган се облегна на стола си и тихичко подсвирна.

— Брайън ли го е писал?

— Неговият почерк е — отвърна Дънкан, сложи пергамента на масата и потропа върху него с финия нокът на показалеца си. — Виж сам.

Морган се приведе напред и хвърли бегъл поглед на текста, наизустявайки строфите, после се облегна отново с въздишка на облегалката на стола.

— А ние смятахме, че Брайъновият ритуал за посвещение в силата е загадъчен. Ако се бе позамислил малко, можеше поне да го направи труден за разгадаване.

Келсън, който следеше разговора с широко отворени очи, не можа повече да се сдържи.

— Искате да кажете, че ритуалът не е същият?

Дънкан поклати глава.

— Ритуалът се сменя с всяко ново поколение, Келсън. Това е предпазна мярка силата да не попадне във вражески ръце. В противен случай някой, да речем, би могъл да научи техниката, да обедини елементите на ритуала и да го използва за свои облаги. По-точно казано, силата е предназначена единствено за законния си наследник, но винаги има начини да се заобиколят тези маловажни подробности.

— О! — простена Келсън с изтънял и несигурен глас. — Тогава откъде би трябвало да започне човек с ребус като този? — Той взе пергамента, сякаш се докосваше до мъничко живо същество, което може да ухапе някого, погледна го подозрително и отново го постави на масата.

— Аларик, ти на какво мнение си? — попита Дънкан.

— Карай пръв. Вещ си в тия неща повече от мен.

Дънкан смутено се покашля, приближи пергамента до себе си и се втренчи в него, после се спогледа с Келсън.

— Добре. Първото, което трябва да направим с тези стихове, е да ги разделим на съставните им части: основните елементи на ритуала. В този случай имаме две триади и една кварта. Тримата души: Синът, Вестителят на Необята и Тъмният Закрилник са следните — ти, Келсън, аз и Аларик. Те са споменати в първия куплет и олицетворяват нашия човешки елемент.

— Не е съвсем така, братовчеде — промърмори Морган, стиснал пръсти един срещу друг и погледна Дънкан с хитра усмивка.

Дънкан многозначително повдигна вежди.

— Трима човека — промълви Келсън и отправи нетърпеливо взор към Дънкан. — Продължавай, отче.

Дънкан кимна.

— Имаме също така три предмета: Окото на Ром, Огненият Пръстен и Пурпурния Лъв. Това са нашите…

— Почакай — прекъсна го Морган и рязко се изправи от стола си. — Току-що ми хрумна една ужасяваща възможност. Келсън, къде е Окото на Ром?

Келсън го изгледа озадачен.

— Не зная, Морган. Кажи ми какво е това и може би ще се досетя къде се намира.

Дънкан стрелна с поглед Морган.

— Това е тъмен, гладък рубин с големината на нокътя на малкия ми пръст. Брайън винаги го носеше на дясното си ухо. Трябва да си го виждал преди.

Очите на Келсън се разшириха, щом разбра за какво става дума, сянка на тревога пробяга по лицето му.

— О, не. Ако е това, за което си мисля, то е погребано с баща ми. Не знаех, че е толкова важно.

Морган присви устни в напрегнат размисъл, проследявайки с нокът очертанията на златния лъв върху капака на кутията. После решително се вгледа в Дънкан.

— Да отворим ли криптата?

— Нямаме друг избор.

— Но вие не можете! Морган, нямате право!

— Страхувам се, че тази крайна мярка е необходима — спокойно обясни Дънкан. — Трябва да намерим Окото на Ром, иначе няма как да изпълним ритуала. — Той сведе очи. — Както и да е, идеята не е лоша. Ако Чариса наистина има пръст в убийството на Брайън — а имаме всички основания да считаме, че е така — тогава съществува възможност той да не е окончателно освободен.

Очите на Келсън се разтвориха още по-широко и лицето му напълно изгуби цвета си.

— Искате да кажете, че душата му е…

— Къде е погребан? — рязко попита Морган, като прекъсна Келсън и смени посоката на разговора, преди ужасът напълно да е завладял момчето. — Ако ще вършим нещо, трябва да имаме план за действие.

— Намира се в кралската крипта под катедралата — отвърна Дънкан. — Доколкото съм осведомен, най-малко четирима стражи дежурят там денонощно. Имат заповед да не допускат никого зад портала. Човек не може да види гробницата дори отвън.

Морган присви очи, играейки си със своя пръстен.

— Четирима стражи, така ли? През нощта навярно са по-малко, не мислиш ли? Когато вратите на катедралата се затворят след вечернята, няма нужда от толкова силна охрана. Струва ми се, че ще можем да се справим с тях.

Келсън хвърли невярващ поглед на Морган, като постепенно възвръщаше цвета на лицето си.

— Морган, нима наистина ще отворим ковчега? — изрече той с пресекнал дъх.

Отговорът бе прекъснат от чаткането на множество конски копита в двора отвън. Дънкан скочи от мястото си и се втурна към прозореца, след което бързо дръпна завесите.

За миг и Морган застана до него и се взря в процепа помежду им.

— Кой идва? Можеш ли да разпознаеш?

— Архиепископ Лорис — отвърна Дънкан. — Съдейки по многочислеността на свитата му, трудно е да се отгатне дали пристига в града или е дошъл да те арестува.

— Идва за мен. Виж начина, по който разгръща в редица хората си. Само след няколко секунди ще бъдем обградени.

Келсън се присъедини към тях до прозореца, вцепенен от ужас.

— Какво ще правим сега?

— Ще трябва да се предам — кротко рече Морган.

— Да се предадеш! Морган, не! — извика Келсън.

— Морган, да! — възрази Дънкан, отвеждайки обратно със силна ръка момчето до масата. — Ако Аларик избяга от съдебната призовка на твоя Съвет, той ще пренебрегне самите закони, пред които се е клел като негов член. — Той застави момчето да седне. — А ако ти изоставиш задължението си като глава на Съвета, ще извършиш същото — клетвонарушение.

— Но сега това не е моят Съвет — заспори Келсън, — а на майка ми. А тя се опитва да убие Морган. Дънкан взе Огнения пръстен, пергамента и обвитата в червено кадифе кутия и ги отнесе до молитвения стол.

— Не, това е все още твоят Съвет, Келсън. Но ще трябва да им го припомниш. — Той докосна скрита дръжка в молитвения стол и в стената зад него се отвори малко чекмедже.

— Освен това до довечера не можем да направим кой знае какво. Колкото по-дълго време останеш в Съвета, толкова по-малка е вероятността да изфабрикуват и друго обвинение в предателство. Подозирам, че точно сега в Съвета се намират някои от най-върлите ти врагове, но поне ще знаеш къде са и какво вършат. — Той пъхна ритуалните предмети в чекмеджето и го заключи. — Тук ще бъдат в безопасност до довечера.

Келсън не изглеждаше особено въодушевен.

— Да речем, че все пак го намерят за виновен, отче. Да предположим, че вече са го сторили. Не мога да стоя там и да потвърдя смъртната му присъда.

— Ако се стигне до това, длъжен си да го направиш — каза Морган и окуражително стисна момчето за раменете. — Ала помни, че все още не са ме осъдили. И че дори невъоръжен, един Дерини притежава някои могъщи средства за защита, на които може да се осланя.

— Но, Морган…

— Без спорове, мой принце — смъмри Морган момчето, придружавайки го до вратата. — Трябва да си убеден, че знам какво върша.

— Предполагам — сведе глава Келсън. Дънкан отмести резето и отвори вратата.

— Да се видим тук след вечернята, Аларик?

— Ще ти изпратя съобщение за резултата.

— Ще намеря начин да разбера — усмихна се Дънкан. — С Божията благословия, братовчеде.

Морган кимна за благодарност и побутна съпротивляващия се Келсън към вратата. Докато крачеха по късата алея към външния двор, той чу, че вратата на кабинета се затваря и почувства окуражителните благословии, които Дънкан мърмореше. Успокояващо бе да знае, че винаги може да разчита на него.

Когато Морган и Келсън излязоха на слънчева светлина, за миг бяха заобиколени от войници с изтеглени мечове. Келсън ги стрелна с разгневен поглед и те снеха оръжията си, щом го познаха. Ала Морган гледаше да държи ръцете си свободни, далеч от дръжката на меча. Някой непредвиден удар от добронамерен, но уплашен войник можеше да сложи край на шансовете на Келсън да оживее — да не говорим за живота на Морган. Той забеляза, че Келсън стои твърде близо до него, блед, но решителен, щом архиепископ Лорис закрачи към тях.

Архиепископът на Валорет бе все още в ездитни дрехи, черният му плащ бе изцапан и измачкан от дългото пътуване. Ала дори в такова облекло той внушаваше страхопочитание. Макар и Морган да бе добре осведомен какво бе причинил този мъж на някои от близките му Дерини на север, трябваше да признае, че Лорис бе от онзи рядък тип хора, които излъчваха сила и достойнство, подобаващи на високия му църковен ранг. Светлите му сини очи горяха с фанатичен религиозен пламък, фината му сива коса бе оголила мъничка плешивина на темето му. В лявата си ръка стискаше свитък млечнобели пергаменти, прикрепени с няколко увиснали печата от зелен и червен восък. А на дясната му блестеше аметистов пръстен — знакът на църковното господство.

Когато се приближи до Келсън, той леко се поклони и загатна движение, сякаш искаше да поднесе ръката с пръстена си за целувка. Но принцът демонстративно го отбягна. Лорис раздразнено отдръпна ръката си и изгледа под око Морган, но на него не предложи пръстена.

— Ваше Кралско Височество — продума той, все още наблюдавайки генерала. — Надявам се, че сте добре.

— Чувствах се така до пристигането ви, архиепископе — каза кратко Келсън. — Какво желаете?

Лорис отново се поклони и обърна изцяло вниманието си към Келсън.

— Ако бяхте днес на заседанието на Съвета, както изискват задълженията ви, нямаше да ми задавате този въпрос, Ваше Височество — изрече остро Лорис. — Обаче няма да спечелим много, ако разискваме това. Имам писмена заповед за задържането под стража на Негово Благородие, лорд генерал Аларик Антъни Морган, дукът на Коруин. Вярвам, че той ви придружава.

Морган лениво се усмихна и скръсти ръце на гърдите си.

— Струва ми се, че това е повече от очевидно, милорд архиепископе. Ако имате някаква работа с мен, би трябвало лично да ми го съобщите. Не се преструвайте, че не съм тук, само защото бихте желали да е така.

Лорис се обърна към Морган и очите му гневно проблеснаха.

— Генерал Морган, имам заповед от кралицата и нейните лордове в Съвета, на който сте подчинен, да се представите пред тях незабавно и да отговорите на някои въпроси.

— Разбирам — промълви спокойно Морган. — И какви са тези обвинения, милорд архиепископе?

— Ерес и предателство срещу краля — отвърна натъртено Лорис. — Оспорвате ли ги?

— Да, разбира се — каза Морган. Той се пресегна за пергамента и в миг застина на място, щом десетина меча се насочиха към гърлото му. Морган се изсмя с покровителствен тон. — Мога ли да видя заповедта, милорд?

Лорис даде кратък знак и войниците отпуснаха оръжията си. Морган пое заповедта, която Лорис му връчи и й отправи бегъл поглед, държейки я така, че Келсън да може да я прочете през рамо. После нави свитъка и го предаде на Лорис.

— Намирам заповедта ви напълно в съгласие с духа и буквата на закона — спокойно изрече Морган. — Обаче мога да поспоря за поднесените по този начин факти. Разбира се, че ще отхвърля обвиненията. — Той се пресегна към пояса си и свали меча си. — Тъй като призоваването ми в Съвета е валидно, аз се подчинявам в името на закона и доброволно се предавам на правомощията му.

Той предаде меча си на изненадания архиепископ, след което протегна ръце.

— Желаете ли да ми завържете ръцете, милорд архиепископе? Или дадената ми дума е достатъчна?

Лорис отстъпи подозрително, полууплашен и притисна с лявата ръка гръдния си кош.

— Морган, ако това е някакъв номер на Дерините — просъска той и се прекръсти — то, предупреждавам ви…

— Няма никакви номера, милорд — меко произнесе Морган и протегна напред опънати длани в знак на примирение. — Предавам дори оръжието си като потвърждение на добрата си воля.

Той изви лявата си ръка и внезапно в нея проблесна камата му. Преди стражите на Лорис да реагират тоя я връчи на Келсън, пресягайки се през лакът, като му я подаде за дръжката.

— Мой принце?

Без да каже нито дума, Келсън пое тънкото острие и мрачно втъкна камата в пояса си. Накрая Лорис съумя да реагира.

— Чуйте сега, Морган! Това не е нито шега, нито игра. Ако мислите, че можете…

— Архиепископе! — прекъсна го Келсън. — Не желая да слушам заплахи нито от вас, нито от него. Генерал Морган ни демонстрира предаността си и добрите си намерения и мисля, че е време вие да ни покажете своите. Мога ли да ви напомня, че тази кама лесно би си проправила път до гърдите ви, както към ръката ми?

Лорис се изправи в целия си ръст.

— Той не би посмял!

Келсън сви рамене.

— Щом казвате, архиепископе… А сега да приключваме с този фарс. Очакват ме по-важни дела.

— Такива като приобщаване към привържениците на злото ли, Ваше Височество? — просъска Лорис.

— Вашето определение е твърде далеч от съвършенството, архиепископе — озъби се на свой ред Келсън.

Лорис си пое дълбоко дъх в опит да се овладее.

— Официалните процедури се изпълняват буквално, Ваше Височество. Този път не мисля, че съществува възможност той да избегне наказанието.

— Празни думи, архиепископе — подхвърли Морган.

Няколко пъти Лорис сви и разпусна гневно юмруците си, след което направи жест към двамина от стражите си.

— Завържете го.

Стражите се подчиниха, завързвайки отзад ръцете на Морган. Лорис насочи вниманието си към Келсън.

— Ваше Височество, съзнавам, че сте преживели много тревожни събития през последните няколко седмици и съм съгласен да забравя резките думи, които си обменихме. И ако сега желаете да се върнете в покоите си и да си починете, то сигурен съм, че при създалите се обстоятелства Съветът ще ви разбере.

Келсън се разгневи.

— При какви обстоятелства, архиепископе? Действително ли мислите, че ще оставя Морган на милосърдието на майка ми и на вас? И въпреки личните ми чувства по този въпрос, струва ми, се, че е извънредно важно следващият крал на Гуинид да присъства на това заседание. Не сте ли съгласен, архиепископе?

Очите на Лорис проблеснаха, но накрая той схвана нелепостта на продължителните си възражения. Най-сетне успя да се убеди, че момчето, изправено пред него, е наистина следващият крал на Гуинид, колкото и неортодоксални да бяха идеите му засега.

Лорис ниско се поклони, но в погледа му блестеше предизвикателство и неподчинение.

— Както желаете, Ваше Височество — бе всичко, което го чуха да промълви.