Възходът на Дерините

Тринадесета глава

Позлатено разпятие — твоето, Дънкан!

Дъхът на Дънкан за миг пресекна. Не можеше да оспори обвинението, тъй като кръстчето наистина бе негово. Не можеше да го отрече. Това, което бе положено в гробницата с Брайън в деня на погребението му, бе зарегистриран факт. Неоспорим факт бе също, че гробницата бе претърсена и че позлатеното кръстче бе намерено там, където не му беше мястото.

Дънкан внезапно осъзна, че е затаил дъха си и го изпусна в шумна въздишка. Събитието хвърляше съвършено нова светлина върху нещата. Защото сега името му не само щеше да се забърка в разни съмнителни дела, които се случваха напоследък с такава странна последователност, но и самата му самоличност беше изложена на опасност. Доколкото бе осведомен, само Аларик и Келсън знаеха за произхода му на Дерини и той би предпочел да съхрани тайната си. Ала сега щяха да последват ред други въпроси относно връзката му с Аларик и Келсън. Нямаше как да обясни участието си в приключението предишната вечер. Накрая той притеснено се покашля, решил, че все пак се налага да даде на Нигел някакви обяснения.

— Бяхме в гробницата снощи, Нигел. И отворихме саркофага на Брайън — захвана бавно той. — Дори не се опитвам да го отрека. — В смущението си той сключи ръце. — Ала когато напуснахме криптата, поставихме обратно капака на саркофага, а Роджиър и другите стражи бяха живи. Излишно е да подчертавам, че нямаме никаква вина за смъртта им.

Нигел недоумяващо поклати глава.

— Но защо, Дънкан? На първо място, защо сте отворили саркофага? Ето това не мога да проумея.

— Щяхме да поемем много по-голям риск, ако не го бяхме отворили — намеси се Морган. — Брайъновият ритуал за Келсън изискваше нещо, което бе погребано с краля по грешка. Трябваше да го вземем — нищо друго не ни оставаше. Ето защо се наложи да разпечатаме гробницата. — Той се втренчи в ръцете си и в двата блещукащи пръстена. — Както впоследствие се оказа, извършихме добро дело. Брайън се намираше… под зла магия, видоизменяща формите му. Навярно бе засегнала по някакъв начин и душата му. Налагаше се да разрушим магията и го освободим от нея.

— О, Господи! — промърмори Нигел. — А сигурни ли сте, че това е всичко, което сте извършили?

— Не — продължи Морган. — Взехме онова, от което се нуждаехме на първо място: Окото на Ром. Келсън не искаше да го вземем просто така, ето защо Дънкан остави в замяна кръстчето. Никога не сме и подозирали, че някой друг ще отвори гробницата, щом напуснем криптата.

— Но ето, че са го сторили — прошепна Нигел и поклати глава. — Горкият Брайън. И горкият Келсън. Знаете, че вас ще обвинят за всичко, независимо от онова, което признавате. Аларик, какво ще правим сега?

Ала преди Морган да отговори, по вратата се разнесоха силни удари и Нигел разтревожен вдигна глава.

— О, Божичко, това навярно е Джихана! Тя научи за кръстчето. По-добре е да я пуснете да влезе, докато не е разбила вратата!

Преди някой да успее да се намеси, Келсън се приближи до вратата и дръпна резето. Както и се очакваше, разгневената Джихана се втурна в стаята с лице — буреносен облак. Но Келсън чевръсто затвори вратата под носа на стражите-придружители на кралицата. Джихана бе толкова вбесена, че без да се владее, незабавно се изправи пред Морган и Дънкан и ги нападна с отровния си език.

— Как смеете! — просъска тя през стиснати зъби. — Как сте посмели да се отнесете към него по този начин! И ти, отче Дънкан! — нахвърли се тя върху свещеника.

— Наричаш се служител на Бога! Убийците нямат право да носят такова име!

Тя протегна ръка, смъкна позлатеното разпятие от гърдите на Дънкан, силно почервеняла от гняв и го размаха пред очите му.

— Какво ще кажеш в своя защита? — заповеднически го попита тя, без да повишава ниския си, вледеняващ глас, с който бе започнала. — Настоявам да ми дадеш разумно обяснение за това, което си извършил!

Дънкан не отвърна нищо и тя се обърна към Морган, ала тъкмо да се нахвърли с гневни думи върху него, когато зърна Окото на Ром, просветващо с тъмни отблясъци върху ухото на Келсън. Тя застина на място като истукана, неспособна да повярва на очите си, и се обърна към сина си с хладен гняв.

— Ти, чудовище! — просъска тя. — Ти, изпаднало създание на мрака! Осквернил си гроба на собствения си баща и си станал убиец, за да унаследиш силата му! О, Келсън, виж какво е направил с теб проклетият Дерини!

Келсън я наблюдаваше безмълвен и печален. Как можеше да си помисли такова нещо за него? Как бе могла така да изопачи истината, че да го свърже заедно с името на Морган, в последното гнусно деяние, извършено в катедралата?

— Джихана — тихо промълви Морган, — не е това, за което си мислиш. Ние бяхме…

Джихана се обърна към него с вледеняващ гняв.

— Не искам и да чуя обясненията ти! — прокънтяха думите й като залп. — И ти забранявам да правиш предположения какво мисля за случилото се, ти, зъл дух! Първо поквари душата на съпруга ми, може би дори имаш пръст в смъртта му, а сега се опитваш да сториш същото и със сина ми; а Роджиър, бедният, невинен Роджиър е убит по най-зверски начин, докато е охранявал тленните останки на краля… — Гласът й се прекърши. — Е, сам си си виновен, Дерини. Нямам намерение да ти помагам в това, което ще извършиш. Що се отнася до Келсън, по-добре да не беше се раждал!

Келсън пребледня.

— Майко!

— Не се осмелявай да ме наричаш така! — процеди тя и извърна поглед от него, като се запъти към вратата. — Вече нямам нищо общо с теб. Нека Морган те придружи на коронацията. Не желая да виждам трона на Гуинид, узурпиран от един… един…

Тя се разхлипа горчиво и зарови лице в ръцете си, обърнала гръб на Келсън и другите. Келсън понечи да се приближи до нея, да я успокои, ала Морган го възпря с остър поглед. Ако имаха макар и нищожен шанс за успех, то трябваше да потърсят подкрепата на Джихана, дори да бе дадена неохотно или по принуда.

— Джихана? — тихо се обади той.

— Остави ме на мира — хълцаше тя.

Морган се приближи до нея и й заговори с много нисък глас.

— Джихана спирам да те утешавам. Трябва да направим някои неща тъкмо сега, а не ни остава много време. Келсън е невинен във всичко, в което го обвиняваш, и…

— Спести си лъжите на Дерините за някой друг, Морган — отвърна тя, избърсвайки очи и протегна ръка към резето на вратата.

Морган я изпревари и застана пред нея, като се облегна на резето и я погледна право в очите.

— Лъжите на Дерините ли, Джихана? — попита тихо той. — Използваш термина доста произволно, не мислиш ли? Особено за човек като теб.

Джихана застина на място и върху лицето й се изписа объркване, макар и да се стараеше да го прикрие.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се прави на толкова невинна. Знаеш за какво става дума. Само се питам защо не се досетих по-рано. Това би обяснило много неща, които стори през всичките тия години.

— За какво говориш? — настоятелно запита Джихана, готова всеки миг да обърне гръб на поверително държащия се Морган.

— Ами за твоята Деринийска кръв, разбира се — спокойно изрече той. — Кажи ми, по майчина линия ли си я наследила, или по бащина? А може би и по двете едновременно?

— Моята Дери… Морган, ти си луд! — прошепна тя с разширени от ужас очи, залъгвайки дори собствените си съмнения.

Морган леко се усмихна.

— Не мисля така. Келсън притежава здрава Деринийска жилка отнякъде, а и двамата знаем, че не е наследена от Брайън.

Джихана пресилено се засмя.

— Това е най-голямата нелепост, която съм чувала. Всеки знае за отношението ми към Дерините.

— Някои от най-пристрастните врагове на Дерините в историята са били самите те Дерини, Джихана, или поне в кръвно родство с тях. Онези, които изучават това явление, твърдят, че то произтича от погребано в подсъзнанието чувство за вина. Ето какво се случва, когато хората прикриват истинското си аз за поколенията, като отричат кръвната си Деринийска „жилка“.

— Не! — извика Джихана. — Това не е истина. Ако бе така, щях да зная!

— Може би винаги си го подозирала по един или друг начин.

— Не! Аз никога…

— Можеш ли да го докажеш? — меко я попита Морган. — Има начини, знаеш.

— Какво? — прошепна Джихана, дръпвайки се от него.

Морган я хвана за ръка и я привлече плътно към себе си.

— Нека използвам вътрешното си прозрение, Джихана. Нека премахнем веднъж завинаги сянката помежду ни, всички недоразумения.

— Не! Не, моля те!

Морган не разхлабваше хватката си.

— Искаш ли да сключим една сделка, тогава?

— Каква сделка? — прошепна Джихана.

— Много просто — продължи Морган с фамилиарен тон. — Мисля, че и двамата знаем какво бих могъл да открия с вътрешното си прозрение. Но, за да ти го спестя, бих желал да продължиш да се самозаблуждаваш още малко — ала при едно условие.

— Какво?

— Да присъстваш на коронацията и да подкрепиш поне външно Келсън. Също така да не правиш опити да се намесваш, каквото и да се случи днес. Съгласна ли си?

— Това ултиматум ли е? — попита Джихана, възвърнала донякъде присъствието на духа си.

— Ако желаеш — спокойно отвърна Морган. — Какво избираш? Да те разоблича с вътрешното си прозрение, или да ни съдействаш, поне през днешния ден?

Джихана отклони взор от Морган и отправи боязлив поглед към Келсън. Заплахата на Морган бе упражнила мощно въздействие върху нея. И тъй като подозираше за своя произход, за възможността да бъде наследница на Дерините, ултиматумът на Морган я бе ужасил още повече. При все това още не искаше да го приеме. Следователно, присъствието й на коронацията бе поне по-малката от двете злини.

Тя вдигна глава, но не пожела да срещне очите на Морган.

— Много добре — прошепна тя с глух, потиснат глас в тишината на стаята.

— Много добре какво? — настоя да узнае Морган.

— Ще дойда на коронацията — съгласи се с неохота тя.

— Но ще се държиш както подобава, нали? Няма да разиграеш някоя сцена, за да ни попречиш? Обещавам ти, Джихана, всичко ще бъде решено в твоя полза. Няма да останеш разочарована. Довери ни се.

— Да ти се доверя? — изсмя се горчиво тя. — Да, може би нямам право на избор в тази ситуация, нали? — Тя сведе очи. — Няма да правя никакви сцени.

Морган кимна и пусна ръката й.

— Благодаря ти, Джихана.

— Не е нужно, Морган — прошепна тя и отвори вратата. — И запомни, че действам по принуда, против най-добрия си съветник — разума. Нямам друг избор. А сега, извини ме, ще се срещнем по-късно на церемонията.

При дадения от Морган знак Нигел скокна от мястото си да изпрати Джихана и тихо затвори вратата след нея. След кратка пауза Морган се обърна към Келсън и Дънкан и въздъхна.

— Е, изглежда, вече трябва да насочим вниманието си към предстоящите събития. Няма каква повече подготовка да правим, няма какво повече да предприемем в наша защита. Съжалявам, че трябваше да бъда толкова груб към майка ти, Келсън, но се налагаше.

— Наистина ли е възможно да притежавам кръв на Дерините в жилите си, Морган? — попита момчето. — Откъде ти хрумна тази идея? Или това е само хитър трик, за да накараме майка ми да ни съдейства?

Морган сви рамене и побутна и двамата към вратата.

— Не зная със сигурност, Келсън. Съществуват явни признаци, че ти имаш родство с Дерините и при други обстоятелства бих използвал вътрешното си прозрение, за да го докажа. Ала мисля, че не си струва да изразходваме енергията си в този напреднал час, само и само да задоволим любопитството си. Много по-добре би било да разчиташ днес на новата сила.

— Разбирам — промълви Келсън.

— Добре. Тогава, да започваме шествието — заключи Морган. — Какво ще кажеш, Дънкан?

— Готов съм — отвърна свещеникът.

— Мой принце?

Келсън пое дълбоко въздух.

— Да започваме — потвърди той.

Чариса вдигна глава и отклони поглед от кристала, който наблюдаваше.

— Значи нашата млада кралица е кръвно свързана с Дерините? — промърмори тя. — Ян, няма ли да спреш да крачиш напред-назад? Нервираш ме.

Ян се закова по средата на крачката си и леко се поклони на Чариса.

— Съжалявам, скъпа — отвърна той с добродушен глас. — Но знаеш колко мразя да чакам. Очаквах този ден от месеци насам.

— Зная — рече Чариса, намествайки сапфирената си коронка върху светлата си коса. — Но ако проявиш малко повече търпение, ще бъдеш богато възнаграден.

Ян кимна и вдигна чашата си за тост.

— Благодаря ти, обич моя. Ала какво ще кажеш за Джихана? Мислиш ли, че тя е Дерини?

— Ако е Дерини, ще мога да се справя с нея — вдигна нехайно рамене Чариса. — Най-малката ми тревога тази сутрин е една необучена Дерини с неизвестен произход, която дори не желае да признае унаследената си сила.

Ян се изправи и се заигра с дръжката на меча си, после вдигна златистия си плащ и го преметна през рамо.

— Е, тогава е най-добре да си тръгвам. Шествието вече се оформя. Сигурна ли си, че не желаеш да се разкрия до последния момент?

Чариса кисело се усмихна.

— Не, ти не бива да се появяваш заедно с мен — отвърна тя. — А ако те повикам да ми се притечеш открито на помощ, то ще е, за да унищожим напълно Морган. Ясно ли ти е?

— Напълно, моя любов — рече Ян и подмигна, като се спря за миг на вратата.

— Ще се видим в катедралата.

Щом вратата се захлопна след Ян, Чариса възвърна вниманието си към кристала на тоалетната масичка. Тя съзираше в него приблизително онова, което виждаше и Морган, — всичко, отразено върху повърхността на големия камък от значката му. Тя зърна Келсън в кралската каляска встрани от него и част от пътя пред тях, по който яздеше Морган.

Скоро щяха да бъдат пред катедралата. Беше време и за нея да потегли.

Щом Морган закова коня си пред катедралата „Св. Георги“, той се огледа подозрително наоколо, както бе правил стотици пъти досега по време на бавното шествие към църквата. Малко по-напред пред него откритата каляска на Келсън също спря и трима епископа и двама архиепископа зачакаха да изпроводят Келсън от каляската му до мястото, където се оформяше ново шествие.

Архиепископите Кориган и Лорис гледаха навъсено и Морган се досети, че те навярно са дочули за кражбата и насилственото проникване в криптата, ала поне епископ Арилан се усмихна широко при вида на младия принц. Дънкан се спря на почтително разстояние от архиепископите, в опит да бъде близо до Келсън, за да му окаже морална подкрепа, както и да се държи по-далеч от първосвещениците, на които беше подчинен.

Щом Морган скокна от седлото на големия боен жребец, той кимна на Дънкан. После сигнализира на Дери, оглеждайки се неспокойно в тълпата, докато Дери не го забеляза и не се приближи бързо до него.

— Някакви неприятности? — попита Дери.

— Възможно е — отвърна Морган и посочи към Келсън и архиепископите. — Да си забелязал нещо нередно?

— Никаква следа от Чариса, ако това имате предвид, милорд. Но в тълпата цари странно оживление. Сякаш всички се досещат, че нещо ще се случи.

— Е, прави са да мислят така — отговори Морган. — Има нещо. — Той обгърна с поглед сградите пред себе си, сетне направи знак на Дери.

— Виждаш ли камбанарията на катедралата? Искам да се качиш на нея и да хвърлиш някой и друг поглед наоколо. Тя трябва да пристигне с няколко войника до себе си, така че не може да се появи току-тъй. Ще ни предупредиш за пристигането й поне пет минути преди да се е добрала до катедралата.

— Добре — кимна Дери. — Кога очаквате да се появи, сър?

— Може би след час — отвърна Морган. — Доколкото познавам Чариса, тя ще изчака процедурите по коронацията да напреднат, преди да се намеси. Тя знае също, че сме уведомени за пристигането й, така че ще разчита на собствения ни разум да се уплаши и да ни предаде.

— Тя вече донякъде е извършила това — промърмори Дери.

Щом Дери пое към върха на камбанарията да заеме наблюдателна позиция, Морган си проправи път към Дънкан, избягвайки тълпата от суетящите се наоколо момчета, хора и слуги, като се стараеше да остане вън от полезрението на Лорис и Кориган.

— Какво става? — попита с нисък глас той, прокрадвайки се до братовчед си.

Дънкан вдигна вежди.

— Приятелю, няма да повярваш в това, което ще ти кажа. Кориган е толкова потресен от случилото се в криптата, че заплаши с отменяне на коронацията. Келсън тъкмо съумя да пооглади накокошинената му перушина, и тогава започна Лорис. Искаше да те арестува… да отстрани мен от длъжност и бе замислил сериозно да изправи Келсън пред съда за ерес.

— Господи, какво още се е случило?

— Не се безпокой — продължи Дънкан. — Келсън го постави на място. Заплаши, че за подобни хули и клевети ще го изпрати в изгнание и ще го лиши от временните му пълномощия. После подхвърли на Кориган, че ще го прогони след още една негова непристойна проява. Трябваше да видиш изражението на стария Кориган. Само при мисълта, че Арилан или някой друг епископ ще го изместят от Ретмут и владенията му, се лиши от дар слово.

Морган въздъхна от облекчение.

— Мислиш ли, че ще ни причинят още неприятности? Нямаме нужда от религиозни свади днес като връх на всичко.

Дънкан поклати глава.

— Не ми се вярва. Те се оттеглиха, мърморейки нещо за ерес и богохулство. И ти гарантирам, че не могат да понесат мисълта да участвам в церемонията. Но няма какво друго да правят, освен да ме изтърпят, за да запазят позициите си. Дори Лорис не е такъв голям фанатик, какъвто изглежда.

— Надявам се да си прав — отвърна Морган. — Предполагам, че си успял да се държиш колкото се може по-далеч от тях, докато пристигнахме.

— Само посредством някакво благоразумно отклоняване на вниманието им, протакане или шикалкавене. Надявам се да отложа тази свада за неопределено време.

Едно момче от обслужващите олтара в блестящ бял нагръдник и червено расо се втурна към Дънкан, дръпна го бързо за ръкава и Дънкан се отправи да заеме мястото си в шествието. Щом той се оттегли, един паж предаде ножницата с Държавния меч на Морган и му посочи къде трябва да застане.

Келсън премина начело на шествието и зае отреденото му място. Морган му се усмихна окуражително, ала момчето изглеждаше твърде развълнувано и объркано, за да го забележи. Лорис и Кориган стърчаха от двете му страни и когато минаха покрай него, му отправиха гневен поглед. Но Арилан му кимна зад тях с лека прикрита усмивка, с която му правеше знак да не се безпокои.

Проклети архиепископи! Те нямаха право да тревожат момчето по този начин. И без това детската му главица бе презаета в този миг с толкова много неща, които трудно можеше да издържи едно четиринайсетгодишно момче. А двамата враждебно настроени архиепископи не правеха нищо, освен да нажежават обстановката.

Някой тогава явно даде знак, защото момчетата от хора начело на колоната започнаха да изпълняват тържествените химни. Шествието се проточи: първо хорът, после групата момчета от олтара с ясни, ведри лица и белоснежни нагръдници над червените им мантии, всички носещи свещи в блестящи сребърни свещници.

Зад тях вървеше свещеник, размахващ кадилница, провесена на дълъг златен синджир, следван от дякона, който носеше тежкия позлатен кръст на архиепископа на Ретмут. След кръста пристъпваше самият архиепископ в прекрасни одежди в бяло и златисто с висок владишки жезъл в ръка и двувърха шапка, обсипана със скъпоценни камъни, силно удължаваща ръста му и лицето под нея — строго и съсредоточено.

Келсън бе зад него. Крачеше под златен балдахин, поддържан от четирима благородници в алени ливреи. От двете му страни пристъпваха архиепископ Лорис и епископ Арилан, и двамата в облекло, съответстващо на одеждите на Кориган, с високите жезли на сановете си. Те бяха следвани от още четирима епископа.

След епископите тържествено крачеше Дънкан, заел почетното си място като изповедник на краля. Той носеше Огнения пръстен върху малък, сребърен, богато инкрустиран поднос. Пръстенът и подносът хвърляха ярки отблясъци върху снежнобелия нагръдник на расото му и озаряваха лицето му.

Той бе следван от Морган, носещ Държавния меч в ножницата право пред себе си.

Зад него със сериозно лице, пребледняло от вълнение, Нигел държеше Държавната корона върху кадифена възглавница. Следваха Джихана и Иуон, дук Джеърд и лорд Кевин Маклейн, лорд Ян Хауел, лорд Бран Корис и група други високопоставени благородници и придворни дами, удостоени с честта да бъдат включени в шествието. Повечето, разбира се, нямаха и представа каква буря се надига под бляскавата повърхност на това величествено събитие.

Мислите на Келсън препускаха бясно с приближаването му до високия олтар на катедралата. Той бе прогонил от съзнанието си пререканията с архиепископ Кориган и Лорис като една от най-малките беди сега, макар и да съзнаваше, че тя открехва простор за ред други страхове. Още не бе зърнал сред присъстващите ужасната Чариса, но не се и съмняваше, че тя ще се появи преди края на церемонията.

Той коленичи пред своя аналой вдясно от олтара, погълнат в молитва, докато останалите от шествието заемаха местата си, макар и да си даваше сметка, че това е безполезно за момента. Не можеше да се концентрира върху молитвите, които произнасяше и се оглеждаше крадешком от двете си страни през сключените на лицето си ръце.

Къде беше тя?

Попита се за миг дали всичко щеше да протече по същия начин, ако нямаше опасност от появата на Призрачната, и като се поразрови в емоциите си по този въпрос, реши, че би му било трудно да се концентрира и при най-добрите условия, с което смъкна от плещите си чувството за вина. Обеща си, че щом започне церемонията, ще се държи по по-достоен начин.

След като хорът изпя ритуалните си химни и останалите участници заеха местата си, Арилан и Лорис застанаха в очакване от двете му страни. След като си пое дълбоко дъх и се прекръсти, Келсън вдигна глава и позволи на двамата прелати да му помогнат да се изправи. Щом се обърнаха с лице към тълпата, архиепископ Кориган пристъпи напред и го хвана за дясната ръка.

— Господа — отекна чистият и уверен глас на Кориган. — Представям ви Келсън, вашия безспорен крал. Ще му отдавате ли почит и ще му служите ли вярно?

— Бог да пази краля Келсън! — потвърдиха единогласно всички присъстващи.

С лек поклон към множеството Кориган посочи с ръка към олтара и Арилан и Лорис изпроводиха признатия вече крал към олтарните стъпала. Всички се поклониха едновременно, след което Кориган и Келсън изкачиха сами стъпалата. С решителен жест Кориган постави дясната ръка на Келсън върху Светото писание, положи лявата си ръка на главата му и захвана да чете клетвата за коронацията.

— Господарю мой Келсън, желаете ли да произнесете клетвата?

— Да — отвърна Келсън.

Кориган се изправи в целия си ръст.

— Келсън Синил Рис Антъни Халдейн, пред Бога и пред хората признат за безспорен наследник на високопочитаемия ни покоен крал Брайън, ще дадете ли тържествено обещание и клетва да пазите мира в Гуинид и да управлявате народа му в духа на древните ни закони и обичаи?

— Тържествено обещавам да изпълня дълга си.

— Ще спомогнете ли с всички сили Законите, Справедливостта и Милосърдието да ръководят всичките ви действия и преценки?

Келсън се огледа наоколо и почувства по-голяма увереност.

— Заричате ли се, че всяко зло и престъпление ще бъдат наказани и че ще опазвате Божиите закони?

— Кълна се във всичко това — отвърна Келсън.

След като Кориган положи коронационната клетва върху олтара, Келсън отново се огледа и уловил окуражаващия поглед на Морган, почувства нов прилив на сили и увереност. Положи с размах новия си подпис „Келсонус рекс“, после взе документа в лявата си ръка, вдигна го високо и спусна отново дясната си ръка върху Светото писание.

— Ще изпълня всичко обещано, помогни ми, Боже.

Той връчи клетвената декларация в ръцете на един от помощник-свещениците, после се върна при аналоя си. Като коленичи, той усети известно оживление от дясната си страна, извърна поглед натам и зърна Дери, който си проправяше път към Морган и тихо зашепна нещо в ухото му. Щом гласът на архиепископа проехтя из катедралата в традиционните молитви за краля, Келсън се напрегна да долови какво казваше Дери на високия лорд на Дерините, ала прехапа устни от раздразнение, тъй като не можа да дочуе ни дума.

При все това нещата бяха за него повече от ясни. Келсън улови разтревожения поглед на Морган, отправен към Дънкан, зърна свещеника да прехапва долната си устна от гняв и разбра смисъла на думите на Дери. Идваше Чариса. Дери бе зърнал свитата й от върха на камбанарията. Оставаха около десетина минути до крайния сблъсък.

Молитвите за краля, произнесени от Кориган, привършиха, без Келсън да е чул и дума от тях и двамата прелати го поведоха отново към олтара, пред който той се просна за освещаване.

Хорът запя друг химн, докато той лежеше на килима пред високия олтар. Тялото му бе изцяло покрито с мантията в цвят слонова кост, с изключение на главата и връхчетата на ботушите. Всички свещеници, включени в обреда, коленичиха около него и устните им се раздвижиха в молитва.

Келсън сключи още по-здраво ръце и се помоли за сила, чувствайки ледения допир на ужаса по врата си, като се опита да си внуши, че ще бъде спасен, че може да устои на всякакви опити за посегателство на Призрачната срещу законния крал на Гуинид.

Химнът свърши и прелатите помогнаха на Келсън да се изправи, като същевременно съблякоха бялата му мантия. После, щом четиримата рицари, носещи балдахина, се завърнаха по местата си, Келсън коленичи още веднъж на олтарните стъпала, за да получи благословията, която щеше да го превърне в миропомазан крал на Гуинид.

Морган наблюдаваше с гордост как миропомазваха момчето по главата и ръцете, опитвайки се да не дава израз на безпокойството си от страшната свита, която неумолимо наближаваше катедралата. След като и тази процедура привърши и хорът разля гласчетата си в друг хвалебствен химн, Морган се напрегна да долови какво става вън и леко се вцепени, щом звуците на литургийната церемония се смесиха с призрачното ехо на подковани копита, прокънтяващи със стоманен звън по калдъръмената улица.

Келсън се изправи, за да бъде окичен с отличителните символи на неговата служба. Свещениците пристегнаха пурпурната мантия на кралския сан около раменете му и докоснаха нозете му със златни шпори. Щом метална ризница прозвънтя под голата стомана вън пред тежките врати на катедралата, архиепископ Кориган пое от Дънкан Огнения пръстен, промърмори над него някаква благословия, задържа го вдигнат високо и го постави върху левия показалец на Келсън.

След това направи знак на Морган да се приближи с Държавния меч.

Това бе дългоочакваният миг за Морган, тъй като дори с Огнения пръстен на ръката си, Келсън не можеше да направи магия, преди да бъде докоснат от Печата на Закрилника. Застанал до Келсън, той измъкна от ножницата големия меч и го връчи на Кориган, наблюдавайки разтревожен молбите на архиепископа мечът да бъде използван единствено, за да раздава справедливост.

Накрая Кориган връчи меча на Келсън. Момчето обезпокоено отправи поглед към Морган, докосна с устни оръжието и го предаде на притежателя му. След тази процедура Келсън докосна за миг печата върху пръстена на Морган, после смаян застина на място.

Защото, щом стори това, той не почувства прилива на сила, предсказана му от Брайъновото ритуално стихотворение. Изпълненият му с мъка и страдание поглед потърси трескаво очите на Морган, а Морган почувства буца да засяда на гърлото му.

В някоя брънка на ритуала се бяха провалили. Очевидно Моргановият грифон не бе печатът на Закрилника!

Вън пред катедралата се разнесоха шумни стъпки и множеството зажужа в мрачни предчувствия. Докато Кориган, нямащ представа какво става, продължаваше с ритуала и подаваше обсипания със скъпоценни камъни скиптър на Гуинид на Келсън, вратите на катедралата се разтвориха с приглушен трясък и струя леден вятър просвистя в централния неф.

Щом Морган изви глава към задната част на църквата, в него не остана и капка съмнение по това какво му предстои да зърне. Нито пък бе изненадан.

В катедралата влизаше Чариса, дукесата на Толан, Господарката на Сребърните мъгли, Призрачната. Морган видя силуета й на отворените врати, забулен в бледосиво и синьо, обгърнат от мъгла, която се виеше около нея в зловещо сияние.