Възходът на Дерините

Шеста глава

Щом екотът на вечерните камбани отзвънтя в далечината, Морган сепнат се събуди, мигновено разпознавайки мястото и часът — много по-късен, отколкото бе възнамерявал да стане, и потръпна от хлад. Изтлелият огън в стаята се бе превърнал в сиви въглени, а погледът надясно през все още отворените балконски врати потвърди подозренията му, че вън се готви да се извие буря. Нищо чудно, че в стаята бе мразовито.

С продължително сумтене той се надигна от претрупания стол, който му бе служил за легло през последните три часа и с леко полюшваща се походка се отправи към вратите на балкона. Навън бе много спокойно и твърде тъмно за толкова ранна вечер, а утежнелият, слегнал се въздух бе изпълнен със заряда на приближаващата се буря. До довечера несъмнено щеше да завали и то, може би, сняг — точно, както следваше да се очаква в нощ, през която имаше да свърши толкова неща.

Изтощен, Морган затвори остъклените врати, спря се за миг с ръка на бравата, облегнал чело о дървената рамка със затворени очи.

Беше толкова уморен — Господи, колко бе уморен! Болките в тялото му от едноседмичната езда, напрежението през изминалия следобед едва ли биха могли да бъдат компенсирани от няколкото часа сън. А толкова много работа му предстоеше, и то за кратко време. Сега трябваше да е вече на долния етаж, в библиотеката на Брайън, за да открие някакъв ключ за разгадаване, който би направил тазвечершната му задача по-поносима.

Не че очакваше да открие нещо. Брайън беше твърде предпазлив, за да остави нещо твърде важно на място, където всеки можеше да пристъпи и да го намери. Но при все това трябваше да има оставен някакъв отличителен знак. Длъжен бе да надзърне вътре. А преди да стори каквото и да било, нужно бе да осигури безопасността на Келсън по време на отсъствието си.

Като се изправи с усилие, той се загледа в затворените врати, сякаш за да събере сили и потърка с лявата ръка очите си в желанието умората му да изчезне. Жестът му подейства както обикновено, макар и Морган да съзнаваше, че така не може да продължава дълго. Рано или късно трябваше добре да се наспи, иначе нямаше да бъде от полза никому. Може би тази вечер, след като привършеха работата си, щеше да му се удаде да поспи.

Той дръпна тежките сини сатенени завеси върху двойните врати, после бързо се приближи до камината и пъхна малко дърва в нея. След няколко минути, когато огънят отново силно запращя, той се озърна из стаята сред неясната светлина и най-сетне откри, каквото му бе нужно.

Видя облегнати до стената край вратата пътните торби, които Дери му бе донесъл след заседанието на Съвета. Примъкна ги до огъня, бързо разкопча катарамата им, опипа гладката издутина на изкусно изработената кожена кесия и я отвори.

Сега, ако Дери не ги бе пъхнал обратно там, където ги бе намерил, той просто нямаше да може да убеди младия лорд на покрайнините, че кубчетата не са само странна игра на зарове.

Аха!

При краткото претърсване на дъното на кесията откри познатата форма на червената кожена кутийка и чу успокоителното дрънчене на съдържанието й, което си бе на мястото.

Без да надзърта повече вътре, Морган постави кутийката на стола, приближи се до гардероба на Келсън и се зае да търси нещо, което да му бъде по мярка. Все още му бе студено. А ако възнамеряваше да скитосва из двореца в такова време, решен бе да не мръзне.

Накрая намери син вълнен плащ с кожена яка и ръкави, които щяха да му станат и го навлече, като се върна до камината. Ръкавите му стигаха до лактите, а плаща — до коленете, ала той реши, че това ще е достатъчно за целта.

Взе от лавицата над камината свещник с дебела жълта свещ, запали я от огъня, после огледа съдържанието на кожената кутийка и се върна до леглото на Келсън.

Келсън все още спеше непробудно, проснал се по корем диагонално на широкото легло, сгушил лице в присвитата си лява ръка. В краката му се валяха излишни одеяла и Морган внимателно освободи едно от нозете на момчето, обути в чорапи. Като остави свещника и червената кутийка до леглото, той изтърси одеялото и го метна върху спящото тяло. После коленичи, отвори червената кутийка, разтърси я и разпръсна съдържанието й на леглото.

Това бяха осем кубчета — „стражи“, според терминологията на професионалния магьосник — четири бели и четири черни, големи колкото върха на малкото му пръстче. Той изкусно ги нареди по определен начин: в центъра четирите бели образуваха квадрат, а на всеки външен ъгъл стоеше по едно черно, но без да се докосват едно до друго. После, започвайки с бялото кубче в горния ляв ъгъл, той ги докосна едно след друго, и същевременно изрече словата, обозначаващи тяхната защитна позиция в „стражата“, която измайсторяваше.

Приме. — Първото бяло кубче леко засия.

Секонде. — Той докосна горното дясно кубче и то също заблещука в млечнобяла светлина.

Тиерце. Кварте. — От останалите кубчета лумна блясък и те оформиха първия квадрат, който блестеше с призрачно бяла светлина.

После започна с черните:

Квинте. Сиксте. Септиме. Октаве. — Черните кубчета слабо засияха със зелено-черен пламък дълбоко във вътрешността им.

Сега му предстоеше същинското усилие: свързването на черните и белите кубчета по такъв начин, че да довърши измайсторяването на главния страж; стражът, който поставен до леглото на спящия Келсън, щеше да предпази момчето от каквато и да било опасност.

Морган потри ръце срещу всяка страна на черния и белия квадрат, след което издърпа първото бяло кубче. Внимателно го докосна до петото — черното му съответстваше.

— Примус!

Чу се глух щракащ звук и двете кубчета се сляха в един продълговат четиристенник, който заблещука в сребристосиво на светлината на свещта.

Морган неспокойно облиза устни и взе второто кубче, съединявайки го с шестото.

— Секундус!

Отново се чу щракане и сребърната светлина проблесна.

Той бавно вместваше кубчетата едно в друго, събирайки сили за следващото си движение. Процедурата бе изчерпала много от изразходваните му вече сили, но нямаше друг избор, освен да продължи, ако желаеше да изследва библиотеката. Не можеше да остави Келсън беззащитен. Той взе третия куб и го приближи до седмия.

— Тертиус!

След като двете споени кубчета проблеснаха, Келсън се размърда в леглото си и сепнат отвори очи.

— Какво… Морган, какво правиш? — Той се облегна на лакти, приведе се над кубчетата, после се вгледа в Морган.

Морган повдигна едната си вежда от изненада, после примирен облегна брадичка на ръката си.

— А аз си мислех, че спиш — изрече той укоризнено.

Келсън примига от удивление, все още не напълно събуден. Той колебливо протегна лявата си ръка към останалите кубчета.

— Не пипай! — заповяда Морган, възпирайки Келсън да докосне кубчетата с протегната длан. — Само наблюдавай.

Поемайки си дълбоко дъх, той съедини последните две кубчета в едно.

— Квартус!

После постави изградения четиристенник до останалите три и въздъхна.

— А сега — изгледа той Келсън още веднъж, — защо си буден?

Келсън се превърголи на леглото и се изправи.

— Чух те да мърмориш нещо на латински в ухото ми. Между другото, какви са тия неща? — Той подозрително спря поглед на блестящите призми.

— Това са компонентите на Главния страж — отвърна Морган, изправяйки се на крака. — Трябваше да изляза за малко и не ми се искаше да те оставя без охрана. След като стражите са наредени по такъв начин, само аз мога да разруша конфигурацията. Ти ще бъдеш в пълна безопасност.

Морган се пресегна и събра призмите, постави два в отдалечените краища на леглото, а останалите на близките ъгли.

— Почакай малко — каза Келсън, плъзгайки се леко към края на кревата. — Къде отиваш? Ще дойда с теб.

— Нищо подобно — отвърна Морган и блъсна момчето обратно на възглавницата. — Ти ще си отспиш, а аз ще сляза долу до библиотеката на баща ти, за да потърся ключовете за разгадаване на ребуса. Повярвай, ако имаше друг начин, аз също бих поспал. А ти трябва напълно да си починеш до сутринта.

— Но бих могъл да ти помогна — вяло запротестира Келсън, удивен сякаш, че е отново в леглото. — Освен това сега едва ли ще мога да заспя.

— О, мисля, че можем да уредим този въпрос — усмихна се Морган и леко сложи ръка върху челото на момчето. — Само се отпусни, Келсън. Заспи. Сънувай по-добри времена. Спи дълбоко, мой принце. Спи непробудно.

Докато Морган говореше, миглите на Келсън потрепнаха, после очите му се затвориха и дишането му подсказа, че се е потопил в дълбок сън. Морган се усмихна и поглади разпилените му черни кичури, след което се изправи и посочи последователно към стражите:

— Примус, секундус, тертиус е квартус, фиат лукс3!

Стражите мигновено проблеснаха с нова светлина, после лумнаха около спящия Келсън, обгръщайки го в пашкул от мъгляво сияние. Морган поклати глава и се упъти към вратата.

Сега, на лов за малко полезна информация…

Половин час по-късно в библиотеката Морган не бе постигнал никакъв успех. Прегледал бе буквално всяка книга от частната колекция на Брайън и по-голямата част от общите бележки в държавната документация, но усилията му се оказаха безплодни.

Само да можеше да намери някакъв ключ: важен подчертан пасаж, някои бележки от Брайъновите ритуални стихове, поне намек за това как трябва да се пристъпи към проблема. Възможно бе, разбира се, да си представи нещата и без чужда помощ. Ала Морган мразеше да не бъде стопроцентово сигурен, когато се отнасяше до толкова важни въпроси.

Ритуалното стихотворение трябваше да задейства някакви потайни механизми. Ако това не станеше, то Келсън бе обречен, а и Морган и Дънкан заедно с него. Не бе възможно двамата с Дънкан да се борят сами за каузата на Келсън. Окултната практика просто не го позволяваше.

Само да можеше да си припомни навиците на Брайън за четене, би придобил някаква представа къде да търси. Знаеше, че някъде трябваше да съществува връзка, че Брайън навярно е оставил нещо, дори и само за да увери приятеля си, за когото знаеше, че ще тръгне по дирите. А може би ключът бе в самото стихотворение.

Морган приседна изнурено на писалищната маса на Брайън и се облегна на лакти. Щеше някъде да намери ключа — знаеше, че той съществува.

Щом обгърна с поглед помещението още веднъж, вниманието му привлече печатът с грифона на ръката му. Чел бе веднъж за някакъв лорд на Дерините, който бе използвал подобен пръстен като фокус за дълбока концентрация — техниката на Турин, именувана по Рис Турин, изработил я за пръв път като част от арсенала на Дерините. Морган бе използвал техниката няколко пъти преди, макар и никога за подобна цел. Ала тогава тя бе задействала добре. Може би и сега щеше да подейства.

Насочвайки цялото си внимание върху пръстена, Морган започна да се съсредоточава, опитвайки се да освободи разума си от всички странични тревоги и смущения, за да се отпусне, да се заключи за всички ненужни звуци, гледки и усещания. Притвори очи, забави и успокои дишането си. Напрегнатите му пръсти се отпуснаха.

Поддържайки по този начин съзнанието си ясно, той възкреси в мислите си образа на Брайън, опита се да влезе в него, да схване връзката между възникналия спомен и онова, което търсеше сега.

Внезапно образът на Брайън избледня, замести го тъмна вихрушка и замайване на съзнанието. Възникна мимолетното впечатление за лице на мъж, обградено от черна гугла, странно лице, при все това натрапчиво врязващо се в паметта, внушаващо едновременно и мисълта за неотложност на действието и увереност — ала в миг образът изчезна. Остана само един млад, изумен мъж, седнал доста глуповато на бюрото в библиотеката с притворени очи.

Изведнъж Морган се сепна от унеса си и се огледа наоколо, но в стаята нямаше никой.

Кадаса! Картината бе твърде реална, докато не избледня. Никога не бе постигал такъв ефект, използвайки техниката на Турин. Не си бе спомнял да е виждал в живота си толкова странно лице. Стига с техниката на Турин за днес.

Върна се разсеяно към лавицата с личната колекция на Брайъновите любими книги и наслуки извади една.

„Животът на светците“ от Талбот — прочете той полугласно.

Разгърна лениво овехтелите страници, докато не попадна внезапно на място, отбелязано с изрезка пергамент. Върху пергамента бе написано нещо с ръката на Брайън, но този факт напълно избледня при вида на изображението на отворената страница. Вляво бе разположен живописен портрет на лицето, което Морган бе съзрял във видението си.

Той се приведе внимателно, за да разчете името отдолу, като присви очи под светлината на свещта и видя изписано: „Св. Камбър от Кулди, патрон на магията на Дерините.“

Морган трескаво се огледа, приближавайки книгата до очите си. Невъзможно бе, и все пак това бе лицето, което бе видял по време на транса си. Нямаше съмнение.

Абсурд. Той не вярваше в съществуването на светците — или поне така си мислеше. В края на краищата Камбър бе мъртъв от близо двеста години и отгоре на това бе обявен за светец.

Но какво го бе накарало да си помисли за Камбър точно в този миг? Брайън не бе ли споменал веднъж нещо за светеца-отстъпник, който, малко нещо ударен в главата, си бе останал там, в летописите, дремещ през всичките тия години, докато не бе извикан във времето след цялата тази верига от събития? Въпрос: какво знаеше той за Св. Камбър от Кулди? Отговор: не твърде много. До този момент нямаше необходимата полезна информация.

Раздразнен, тъй като съзнаваше, че трябва да си спомни повече, Морган взе томчето и го приближи до светлината на свещта, пъхвайки разсеяно парченцето пергамент в джоба си. Прочете:

Свети Камбър от Кулди, 846–905. Легендарен пер на Кулди, пълновластен господар на Дерините, живял по време на Междуцарствието им. Към края на този период Камбър открива, че при определени контролирани условия в избрани индивиди може да бъде съсредоточена цялата мощ на Дерините. Той подпомага наследниците на човешките управници да придобият тази сила и впоследствие вдига въстание, което разрушава Междуцарствието на Дерините завинаги.

Морган нетърпеливо обърна страницата. За това вече знаеше. Бе обикновена информация от общата история. Сега се нуждаеше от факти, отнасящи се до Камбър като светец или от нещо, което можеше да му обясни какво се бе случило преди няколко минути. Продължи да чете:

В онези дни е имало по-голяма търпимост към окултните изкуства. И в знак на благодарност за това, което Кулди направил за човечеството, Съветът на архиепископите го обявил за светец. Но не за дълго. След около петнадесет години последвало кърваво преследване на всичко, свързано с Дерините. И за кратко време името на Камбър от Кулди било изличено от свитъците и анатемосано. По време на Съвета на Рамос имената на известен брой от предишните избраници на Съвета били анулирани. И с тях — светостта на Кулди.

Камбър бил почитан като патрон на окултните изкуства и закрилник на човечеството. Но когато Съветът на Рамос го отхвърлил, обявили анатема на цялата окултна практика. Името на Камбър се превърнало в олицетворение на злото. Всички зверства, извършвани някога от господарите на Междуцарствието, били приписвани на предишния светец на Дерините и хората престанали да произнасят дори името му, освен с проклятие.

С годините някои спорове около репутацията на Камбър отшумели. Трудно е да се поддържа една лъжа в продължение на двеста години. Но слуховете продължили да разпалват огъня: че приписваната смърт на Камбър през 905 г. не е съществувала, че той се е укрил, за да изчака по-добра възможност да се появи отново и да продължи заниманията си с магия. Истинността на това твърдение е неизвестна, нито пък ще бъде открита в близко бъдеще. Знае се, че са останали малка група лордове на Дерините и че магията, обявена извън закона, все още се практикува между тях. Ала в голяма степен е невероятно Камбър да е все още сред тях — дори един Дерини едва ли би могъл да просъществува след повече от двеста години. При все това се носят най-различни слухове. И неколцината живи Дерини, които биха могли да знаят истината за Камбър от Кулди, я държат в тайна.

Когато Морган свърши с пасажа, отново обърна страницата, за да разгледа портрета. Камбър от Кулди. Удивително, сега бе сигурен, че никога преди не е виждал този портрет, нито е чел тези странни сведения за светеца. Ако бе тъй, трябваше все нещо да си спомня, но нищо не се бе отпечатало в ума му с такива подробности.

Ала какво всъщност бе разбрал от пасажа? Как можеше да го приложи към настоящата дилема? И защо това лице от страничката му бе толкова натрапчиво познато, макар и да бе уверен, че никога не го е виждал?

Като затвори томчето, той чу звука от леко открехващата се зад него врата. Извърна се предпазливо и зърна някой, облечен в сиво, да се прокрадва в стаята от външния коридор.

Беше жена. Когато тя се обърна към вратата, за да я затвори внимателно зад себе си, Морган забеляза, че това бе… Чариса!

Той се усмихна самодоволно и се разположи на стола си, за да провери колко време ще й е необходимо да усети присъствието му, проследявайки погледа й, шарещ из стаята, зърнал слабата светлина на свещта, струяща от ъгъла.

— Добър вечер Чариса — тихо произнесе той, без да помръдва от мястото си. — Търсиш ли някого или нещо?

Чариса трепна, прикри изненадата си и предпазливо заобиколи ъгъла на пътечката между лавиците с книги, за да се изправи лице в лице с Морган. Като пристъпи в кръга светлина от свещта, той я поздрави, но това не я зарадва особено.

— Какво правиш тук? — попита тя с напрегнат, дрезгав шепот.

Морган небрежно се изправи, нарочно се протегна и прикри прозявката си.

— Тъкмо търсех нещо за четене, ако наистина искаш да знаеш. Макар че би трябвало да съм уморен от изпитанията, на които ме подложи последните няколко дни, открих, че не мога да заспя. Не е ли странно?

— Разбира се, че да — отвърна внимателно тя, краткият й миг на несигурност бе преминал. — Но кое те кара да мислиш, че имам нещо общо с твоята безсъница?

Морган протегна ръка в знак на протест.

— О, не безсъницата, скъпа моя. Умората ми. Мога да си представя какво си сторила за мен: разказвала си разни гадни истории, настроила си Съвета против мен, след като нападна ескорта ми от засада. Подозирам дори, че имаш пръст в смъртта на Брайън. Разбира се, все още нищо не мога да докажа — махна неодобрително с ръка той.

Очите на Чариса се присвиха, докато го изучаваше с поглед, опитвайки се да установи каква част от думите му бяха блъф, каква — перчене.

— Струва ми се, че си преживял трудни мигове, докато си събирал доказателства за подобни изявления, мой скъпи Морган. И си мисля, че ако попиташ някого, ще разбереш, че всичко, в което ме обвиняваш, се приписва именно на теб.

Морган уклончиво сви рамене.

— Колкото до обвиненията, че имам нещо общо със смъртта на Брайън — продължи Чариса, — това е абсурдно. Всеки знае, че той умря от сърдечен удар.

— Аз не го зная — сепнат отвърна Морган. — Нищо подобно не е стигало до ушите ми. Уведомиха ме, че някой от обкръжението му му е дал манерка с вино в онази сутрин на лова… Странно, но той описа дарителя като красива дама със светла коса. А само Брайън и Колин са отпили от тази манерка.

— Нима? — тросна се Чариса. — В отровителство ли ме обвиняваш? Хайде, сега! Можеше да измислиш нещо по-добро.

— Така и ще направя — отвърна Морган. — Зная също, че преди няколко години си приготвила мерашата, питие, което обърква разума на човека и въздейства само на хора, притежаващи кръвта и силата на Дерините, като Брайън например.

— Морган, опитваш се да ловиш риба в мътна вода.

— Нима? Знаеше, че Брайън е уязвим като смъртен и че няма да усети отровата в кръвта си, докато не стане твърде късно. — Той се изправи в цял ръст със застрашителни размери, висок и страховит, като я наблюдаваше гневно. — Защо не го призова на честен двубой, Чариса? Можеше и да спечелиш. В края на краищата, той беше смъртен!

— И да рискувам реномето и силите си срещу един обикновен смъртен, в един ненужен дуел с човек?

— Но ти си замислила утре дуел с един „обикновен човек“, нали?

Тя се усмихна бавно и лениво.

— Да, но това е нещо по-различно. Не мога да загубя борбата с Келсън. Той е само едно малко момче, необучен в уменията на баща си. И ти няма да можеш да му помогнеш, както направи с баща му преди петнадесет години.

— Не бъди толкова сигурна — дръзко й се озъби Морган. — Той притежава много от чертите на баща си. И за разлика от предишната ситуация този път съм тук, за да видя ще прибегнеш ли към предателство и измама.

— Що за глупости дрънкаш, Морган. Мислиш ли, че ме засягат? Разбира се, аз надзърнах в стаята на твоето скъпоценно принцче малко по-рано тази вечер…

Морган се превърна целият в слух.

— Този път той е в безопасност. Тази нощ никоя сила на вселената няма да може да разруши моята защита.

— Навярно е така — съгласи се тя. — Ти си поставил стражите по най-ефектния начин. Всъщност, дори аз бях изумена от уменията ти. Не мислех, че един роден наполовина Дерини е способен на такива развити качества.

Морган се опита да усмири надигащия се в него гняв.

— Когато човек си постави нещо за цел, това му помага неимоверно много, Чариса. Решил съм да ти попреча да се справиш с този Халдейн.

— Е, това ми звучи почти като предизвикателство, мой малки Морган — промърмори дяволито Чариса. — Направо е сърцераздирателно. — Тя погледна ноктите си. — Е, разчитай на енергична схватка утре — може би дори тази вечер. И още от сега те предупреждавам: няма да срещнеш никаква снизходителност или пощада. — Тя присви очи. — Възнамерявам да ти отмъстя за онова, което стори на баща ми. И ще го направя, като унищожа онези, които обичаш най-много, един по един. И нищо на този свят няма да ти помогне, скъпи Морган.

Морган се смълча задълго, загледан в невероятно красивата и зла жена в сиво.

— Ще видим — процеди накрая той. — Ще видим.

Когато той се отправи бавно към вратата, с поглед, впит във всяко нейно потрепване с мигли, всяко прошумоляване на плаща й, тя се усмихна злорадо.

— Повярвай ми, Морган. Без всякаква милост. И след като нещата стоят по този начин, мисля, че трябва да нагледаш своя принц. Може да се наложи твърде скоро да изпита нужда от теб.

Морган бавно отвори вратата и излезе, без да сваля очи от ужасната жена в сиво. Щом вратата се затръшна зад него, Чариса бавно се отправи към мястото, където бе седял, после взе книгата.

Разгърна нехайно страниците. „Животът на светците“.

Какъв интерес би могъл да прояви Морган към такава книга?

Нищо не й хрумна и тя смръщи вежди. Морган явно бе разглеждал книгата с определена цел. Нямаше и съмнение в това. Но защо?

Книгата не се вписваше в представите й. Не бе свързана с детайлите, които очакваше от действията на Морган, и това я подразни.

Чариса не обичаше моментите, когато нещата не се развиваха според плановете й.