Възходът на Дерините

Трета глава

Джихана, кралицата на Гуинид, изучаваше с критичен поглед отражението си в огледалото, докато фризьорът навиваше дългите кестеняви плитки на тила й и ги прикрепваше с чифт филигранни карфици.

Брайън не би харесал стила на прическата й. Абсолютната й простота бе твърде сурова и мрачна за фино изваяните й черти. Тя подчертаваше високите скули, леко ъгловатата извивка на челюстта й и само мъгливо зелените очи изглеждаха единствено живи на светлото й лице.

Нито пък черният цвят й отиваше. Надиплените коприна и кадифе на траурното й облекло, неосвежено от огърлица и брошки или поне от по-светла бродерия, само подсилваха монохромния ефект на черното и бялото, подчертаваха бледността на посърналото й лице и я правеха да изглежда много по-възрастна от нейните тридесет и две години.

Не, Брайън изобщо не би одобрил външността й.

Не че някога би възразил с нещо, размишляваше тя, докато фризьорът покриваше блестящите плитки с фин дантелен воал. Не и Брайън. Той просто щеше да посегне към косата й, за да извади придържащите я карфици, щеше да пусне каскадата от дълги кичури, свободно стелещи се по гърба й, да я погали с тънките си, нежни пръсти под брадичката и да извърне леко лицето й към себе си и да посрещне с устните си нейните…

Тя здраво впи пръсти в опит да прогони неканените спомени и потрепери под прикритието на дългите си, тесни ръкави. Разгневена на себе си, преглътна познатите сълзи.

Не за Брайън трябваше да мисли сега. Не трябваше да вярва нито за миг, че той би могъл да узнае намеренията й. Имаше сериозни причини да изглежда така в ден като днешния. Защото, когато застанеше пред Съвета на Брайън тази сутрин и уведомеше членовете му за страшното зло, заплашващо Келсън, не биваше да я сметнат единствено за млада и глупава жена. Тя все още бе кралица на Гуинид, макар и само до утре. Трябваше да бъде сигурна, че Съветът не е забравил това, когато тя пожелае да отнемат живота на Морган.

Ръката й леко потрепери, когато се пресегна за златната диадема върху шкафчето пред нея, но наложи на волята си да бъде спокойна, да положи бляскавата малка корона плътно върху траурния си воал. Това, което възнамеряваше да стори днес, й бе противно и отблъскващо. Каквито и да бяха личните й чувства към този проклет, омразен Морган и заклеймената му сила на Дерините, той все още бе най-близкият приятел и довереник на Брайън. И ако Брайън знаеше какво възнамерява да направи…

Джихана рязко се изправи и с нетърпелив жест освободи прислужничките си. Брайън нямаше как да научи. Макар и сърцето й да се гърчеше от това самопризнание, той беше мъртъв и лежеше от две седмици в гробницата си. Въпреки отдавнашните легенди за страховитото могъщество на Дерините — могъщество, толкова чуждо на възприятията й, че тя не правеше и опит да го проумее — нямаше начин човек, дори тачен и обичан от Дерините, да възкръсне от мъртвите. И ако смъртта на Морган бе необходима, за да стане сигурно, че единственият й син ще царува като смъртен, без прокълнатите сили, то тя бе необходима, независимо на каква цена.

Тя решително прекоси стаята и се спря пред вратата на Слънчевото помещение. В единия му ъгъл млад менестрел свиреше тихо на лютня от светло, полирано дърво. Около него десетина придворни дами, облечени в черно, спокойно работеха върху везмото си или се вслушваха в жаловната мелодия, която свиреше менестрелът. Над главите им, около дървени решетки, се виеха розови храсти и разгръщаха червени, светловиолетови и златисти листенца срещу ясното есенно небе. Наоколо утринните слънчеви лъчи изписваха неясни шарки от светлини и сенки върху застлания с плочи под и върху бродерията на дамите. Когато Джихана се спря на вратата, те вдигнаха изчакващо поглед, а менестрелът прекъсна ромона на сипещите се, тихи звуци.

Влизайки в залата, Джихана им даде знак да продължат заниманията си. Щом менестрелът отново прокара пръсти по звънтящите струни на лютнята си, Джихана зарея бавно стъпки в противоположния край на помещението. Откъсна един цвят от ниско надвесена клонка и седна изнурено на драпирана в черно скамейка под плетеницата на розовия храст.

Може би тук, сред розите и слънчевата светлина, които Брайън толкова бе обичал, можеше поне за малко да намери вътрешен покой, от който отчаяно се нуждаеше, особено след като знаеше какво я очаква. Навярно тук тя можеше да събере силата и смелостта за това, което смяташе да извърши.

Слаба тръпка пробяга по крехките й рамене и тя се загърна по-плътно с наметката си, сякаш бе подухнал мразовит повей на вятър.

Никога в живота си не бе убивала човек — дори и Дерини.

Нигел нетърпеливо дръпна за пети път брокатената връв на клепалото пред покоите на кралицата, а в сивите му очи припламна гневно блясъче. Предчувстваше, че му предстои тягостна тирада. Доброто настроение, което го бе обзело при краткия му разговор с Аларик, вече бързо се бе изпарило. Ако някой не отвореше вратата след три секунди, той щеше да…

Бе вдигнал ръка да дръпне връвта за шести и последен път, когато дочу тихо шумолене зад вратата. Отстъпи крачка назад и на нивото на очите му се открехна малка шпионка. Едно кафяво око надзърна плахо през отворчето.

— Кой е там? — заповеднически извика Нигел, прилепвайки око до шпионката, за да открие кой наднича зад вратата.

Кафявото око се отдръпна и тогава Нигел зърна една млада слугиня, отдръпваща се от вратата, със зяпнала уста.

— Ей, момиче, ако не отвориш веднага вратата, ще я сритам здравата, тъй че ми помогни!

Очите на момичето се разшириха още повече, щом разпозна гласа, след което незабавно му се подчини. Нигел чу как резето се хлъзга и тежката врата се задвижи. Той я блъсна без колебание и нахлу в помещението.

— Къде е кралицата? — настоятелно попита той, а обиграното му око зашари из стаята, без да пропусне нито една подробност. — В градината ли е?

След като приключи с огледа, той рязко се извърна, грабна изплашеното момиче за ръката и леко го разтърси, като гледаше свирепо със сивите очи на Халдейн.

— Е! Говори, дете, няма да те изям.

Момичето трепна от болка и се опита да се освободи.

— М-моля ви, Ваше Височество — запелтечи то. — Заболя ме.

Нигел охлаби хватката си, но не пусна слугинчето.

— Чакам! — извика нетърпеливо той.

— Тя е в… в Слънчевата стая, Ваше Височество — прошепна то и сведе поглед.

Нигел кимна одобрително, пусна ръката й и прекоси стаята към аркообразния вход на кралската градина. Слънчевата стая, както знаеше, бе свързана в единия си край с покоите на кралицата, но дотам можеше да се стигне и през парка.

Той закрачи припряно по късата, застлана с чакъл алея към входа на градината, после се спря пред черната врата от ковано желязо, обвита с живи рози. Посегна към резето и се вгледа през гъстия листак към залата оттатък.

Вътре кралица Джихана леко изненадана вдигна очи, щом уплашената слугиня се втурна като хала към господарката си през вътрешния вход. След като момичето й зашепна тревожно, Джихана сведе розата, която съзерцаваше, и отправи очаквателен поглед към вратата, от която Нигел я наблюдаваше.

Почудата й бе вече преминала. С решителен жест Нигел отмести резето и открехна широко вратата. После хлътна в стаята и се изправи пред кралицата.

— Джихана — кимна той.

Кралицата неловко сведе поглед и заизследва плочките под нозете си.

— Аз… не бих желала да разговарям с никого сега, Нигел. Не можеш ли да изчакаш?

— Струва ми се, не. Можем ли да останем насаме?

Джихана сви устни, вгледа се в девера си, а сетне в придружителките си. Когато отново сведе очи, тя осъзна, че разнищва стебълцето на розата в ръката си и изхвърли раздразнено цветето. Внимателно скръсти ръце на скута си, преди да благоволи да даде отговор.

— Нямам какво да ти кажа, което не бих споделила в присъствието на придворните си дами, Нигел. Моля те. Знаеш какво трябва да направя. Не ми създавай повече трудности, отколкото си имам.

Но не получи никакъв отговор и вдигна колебливо очи. Нигел не бе помръднал от мястото си. Сивите му очи блестяха заплашително под гъстата, рошава коса, също като на Брайън, когато бе в свирепо настроение. Стоеше решително, в заканителна поза, пъхнал палци в пояса на меча си и я наблюдаваше в пълна тишина.

Джихана извърна очи.

— Нигел, нима не разбираш? Не искам да обсъждаме нищо повече. Зная за какво си дошъл, но то няма да ти е от никаква полза. Не можеш да промениш решението ми.

Тя по-скоро усети, отколкото видя приближаването му, почувства плаща му да докосва ръката й, щом той се приведе над нея.

— Джихана — прошепна той тихо, за да го чуе единствено тя. — Възнамерявам да ти създам такива спънки и толкова да те затрудня, колкото е постижимо за човешките възможности. А сега, ако не отпратиш придворните си дами, ще се наложи аз да го сторя. Това може да постави в неловко положение и двама ни. Не мисля, че би пожелала да обсъждаме плановете си за Морган пред тях — или причината за Брайъновата смърт.

Тя рязко вдигна глава.

— Ти не би посмял!

— Аз ли?

Тя прикова поглед в неговия за няколко секунди, отмерени с ударите на сърцето, после решително се обърна и даде знак с ръка на придворните дами да се оттеглят.

— Оставете ни сами.

— Но Морган, нищо не разбирам. Защо тя иска да стори подобно нещо?

Морган и Келсън се разхождаха около лабиринта от дървета, като се приближаваха към широк басейн с блестяща водна повърхност в центъра на главните градини. Както крачеха, Морган потайно се оглеждаше за скрити нападатели, но изглежда никой не се интересуваше от движенията им.

Морган погледна към Келсън и се усмихна.

— Питаш защо една жена върши нещо, мой принце? Ако бях отгатнал, то бих притежавал сила, надхвърляща и най-развихрените ми мечти. След като майка ти откри Деринийния ми произход, тя никога не ми даде шанс да я уверя в добронамереността си.

— Зная, зная — въздъхна Келсън. — Морган, за какво всъщност се карате с майка ми?

— Имаш предвид отношенията ни в последно време?

— Именно.

— Доколкото си спомням, ставаше въпрос за теб — отвърна Морган. — Напомних й, че вече си пораснал и си достатъчно зрял, за да станеш един ден крал. — Той сведе поглед. — Никога не съм очаквал, че толкова скоро ще настъпи време за това.

Келсън въздъхна горчиво.

— Тя все още си мисли, че съм малкото й, глезено момче. Как можеш да убедиш една майка, че вече не си дете?

Морган обмисляше въпроса, докато спряха край перваза на бляскавия басейн.

— Откровено казано, не зная, мой принце. Майка ми почина, когато бях на четири години. А леля ми, която ме отгледа, лейди Вера Маклейн, никога не си е блъскала главата с подобен въпрос. Когато и баща ми помина и дойдох в двора на баща ти като паж, бях деветгодишен. А кралските пажове, дори на тази възраст, не са вече деца.

— Питам се защо при кралските принцове е по-различно.

— Навярно за да станеш принц, се иска нещо повече — допълни Морган. — В края на краищата, нали знаеш, че израстват и се възпитават като бъдещи крале.

— Ако им се удаде възможност да израснат — промърмори Келсън.

С доста унило изражение момчето седна на една обла скала до заигралата със слънчеви отблясъци огледална повърхност на езерото и започна да хвърля едно след друго малки камъчета във водата. При всеки плисък замислените му сиви очи проследяваха концентричните надиплени вълнички, докато те не изчезнаха напълно в спокойната прегръдка на водата.

Морган бе виждал тези негови настроения и знаеше добре, че не бива да се намесва. Това бяха състояния на замисленост и концентрация, до болка познати му у Брайън, които бяха толкова присъщи на рода Халдейн, колкото сивите очи, жилавостта на ръцете или дипломатичната изкусност на речта им. От такова тесто бе замесен Брайън; брат му Нигел го притежаваше в същия му вид и навярно от него щеше да стане страхотен крал, ако по случайност на съдбата не се бе родил втори син. А сега най-младият Халдейн бе на път да изяви изцяло чертите на баща си.

Морган търпеливо седна и зачака. След продължително мълчание момчето вдигна глава и се загледа замислено над езерото.

— Морган — подхвана тихо то, — познаваш ме, откакто съм се родил. Познаваше баща ми по-добре от всеки друг на този свят. — То запокити друго камъче и обърна лице към Морган. — Мислиш ли… мислиш ли, че бих бил способен да заема неговото място?

„Да заеме неговото място? — помисли си Морган, опитвайки се да прикрие болката си. — Как можеш да запълниш празнотата в нечие сърце? Как можеш да замениш някого, който ти е бил като баща и брат почти от времето, откакто се помниш?“

Морган загреба шепа камъчета, завъртя ги в ръка, налагайки си още веднъж да забрави тъгата си и да се съсредоточи върху настоящите проблеми.

Образът на Брайън се замъгли в съзнанието му. Сега пред него стоеше Келсън. И той трябваше да бъде като баща и брат на сина на любимия си приятел, тъй както Брайън му беше като баща. Такава би била волята на Брайън.

Морган хвърли едно камъче във водата, после се обърна към… сина си.

— Бих те излъгал, ако ти кажа, че можеш да заместиш Брайън, мой принце. Никой не би могъл да го стори. Но ти ще бъдеш добър крал. Може би, дори велик крал, ако вярно съм разгадал знаците — гласът му одрезгавя. — Брайън се грижеше добре за теб. Откакто можеше да седиш без чужда помощ, той всекидневно те държеше на гърба на коня си. Учителите ти по фехтовка бяха най-добрите, които човек можеше да намери, умението ти да си служиш с копие и лък бяха изумителни даже за два пъти по-голямо дете. Ти изучаваше летописите на военната история и стратегия, езици, философия, математика, медицина. Баща ти даже ти даде възможност да се докоснеш до окултните изкуства, което някой ден ще бъде толкова съществено в твоя живот — бих могъл да добавя, в неподчинение на волята на майка ти — макар че това бе внимателно скривано от всеки, който би могъл да се противопостави.

Но имаше и една по-пикантна страна в обучението ти. Това бе безкрайната мъдрост в едно на пръв поглед непривично деяние, да позволяваш на един малък и понякога доста палав и немирен принц да седи до мястото на баща си сред членовете на Съвета. От самото начало, макар и едва ли нещо да си проумявал тогава, ти придобиваше основите на една безукорна и безпогрешна риторика и логика, които бяха толкова присъщи на Брайън, колкото и рицарското му благородство и достойнство.

Ти се научи да съветваш и да получаваш съвети мъдро и непринудено. И едновременно с всичко това бе способен да разбираш, че мъдрият крал не говори яростно и гневно, нито съди и присъжда, докато всички факти не станат негово достояние.

Морган спря насред речта си и впери поглед в шепата камъчета, сякаш учуден, че все още ги държи в ръка. Леко разтвори пръсти и ги хвърли на земята.

— Може би не бива да ти казвам това все още, Келсън, но ми се струва, че вероятно ще бъдеш по-добре подготвен за бъдещото си управление, отколкото беше баща ти. Притежаваш изострена чувствителност и оценка на… живота, което, не съм съвсем сигурен, че Брайън изобщо придоби. Не смятам, че липсата на тези достойнства го правеше по-малко могъщ владетел — той се вслушваше тъй внимателно във философите, както и във воините. Но никога не бях уверен, че истински ги разбира. Може би ти успяваш, според мен.

Келсън бе втренчил поглед между нозете си и преглъщаше сълзите си при спомена за своя баща. После вдигна глава и още веднъж зарея поглед към водата.

— Зная, че се мъчиш да ме окуражиш. Но ти не отговори на въпроса ми. Или по-скоро отговори на въпроса, който зададох, но аз не се изразих правилно. Всъщност, исках да разбера, каква е ролята на Призрачната във всичко, което се случи.

Морган тревожно вдигна вежди.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита той, спомняйки си какво му бе доверил Нигел.

Келсън въздъхна раздразнено.

— Морган, ако започнеш да го увърташ, така доникъде няма да стигнем. Зная, че татко е спечелил и задържал кралството отчасти чрез магия. Ти самият ми го призна веднъж. Зная също защо замина за Кардоса три месеца след подписването на новия договор. Тя е стояла зад всичко през цялото време и не разбирам защо всеки гледа да не говори за това. В края на краищата, не съм дете.

Морган неловко се отдръпна. Ето кое бе най-същественото. Ако момчето наистина бе съумяло да си състави вярна картина за случилото се, имаше голям шанс за успех, дори да бяха толкова закъснели. Внимателно измери Келсън с поглед.

— Брайън ли ти каза, че Призрачната е замесена?

— С твърде лаконични думи. Но все пак, не го отрече.

— И какво? — нетърпеливо попита Морган.

— Ами… — замисли се Келсън, търсейки най-точните думи. — Морган, не вярвам баща ми да е починал от обикновен сърдечен удар. Мисля, че тук се крие нещо друго. Всъщност, подозирам, че Призрачната…

— Продължавай.

— Струва ми се, че Призрачната го е умъртвила чрез магия! — изплю накрая камъчето момчето.

Морган леко се усмихна и кимна с глава, от което лицето на Келсън посърна.

— Ами ти вече знаеш?! — избухна той от удивление и възмущение, изписани по всяка черта на лицето му.

— Подозирах — поправи го Морган, намествайки се по-удобно върху твърдия камък. — Нигел ми каза за какво сте разговаряли и аз съм на същото мнение. А сега, се надявам да ми разкажеш какво точно се случи по време на този лов. Искам да си спомниш и най-малката подробност.

Когато всички придворни дами напуснаха Слънчевата стая, Джихана бавно се изправи и срещна решителния поглед на Нигел.

— Играеш опасна игра, Нигел — тихо произнесе тя. — Дори и да си брат на Брайън, длъжна съм да ти припомня, че аз съм все още твоя кралица.

— Но Келсън е мой крал — спокойно отвърна на злъчните й думи Нигел. — И това, което си си наумила да му сториш, като премахнеш Морган, е твърде близко до предателство.

— Предателство? — възкликна Джихана. — Мислех, че сме запазили това прозвище за Морган. Не мога да нарека защитата на своя син предателство.

— Не съм съгласен с това прозвище — спокойно изрече Нигел. — И наистина наричам предателство онова, което заплашва Келсън. Знаеш добре, че без могъществото и силата на Брайън той няма никакъв шанс за успех. А Морган е единственият на тази земя, който би му помогнал да спечели тази мощ.

— Силата на Брайън не го спаси от гибел.

— Да, но тя може поне да помогне на Келсън.

— Не гледам по този начин на нещата — заспори Джихана с дълбок, плътен глас. — Мисля, че Морган е един от тези, които могат да съсипят живота на сина ми по единствения възможен начин — имам предвид, да посегнат на душевния му свят. И виждам добре, че от самото начало злото влияние на Морган завладя Брайън — това скверно и нечестиво могъщество на Дерините, което заразява всичко, до което Морган се докосне. Но аз не мога да стоя и да гледам как същото нещо се случва на сина ми.

— Джихана, в името на Бога… — продължи Нигел.

Кралицата се обърна към него с хладен гняв, а очите й заблестяха с такава смразяваща светлина, каквато Нигел никога не бе виждал преди.

— Не се осмелявай да въвличаш Бога в тази нечестива история, Нигел! Нямаш право да призоваваш Неговото Име за нищо на света! Ако поддържаш Морган, ти опрощаваш ереста на Дерините. И мога да предположа, скъпи братко, че собствената ти душа е застрашена от гибел дори чрез най-малката близост до този човек! — Тя рязко се извърна.

Нигел прехапа устни и си наложи да овладее надигащия се в гърдите му гняв. Разговорът бе преминал в до болка познатия му стил, с тази разлика, че днес религиозния фанатизъм бе послужил по-добре на здравия разум на Джихана. Знаеше също така, че нямаше никаква полза да продължава спора, но все пак се налагаше, макар че вече се догаждаше за резултата. Навярно прямотата щеше да бъде по-добрата тактика.

— Няма да споря с теб за теологията, Джихана — напрегнато продума той. — Ала има някои неща, засягащи Брайън, които не е зле да знаеш, преди да запратиш душата му в този особен ад, запазен за занимаващите се с ерес. На първо място, силата на Брайън бе лично негово достойнство. Той не я бе получил от никакъв външен източник, независимо дали от Дерините или от другаде. Властта и могъществото на Брайън са унаследени по мъжка линия от времената на Камбър и Реставрацията.

Наистина Морган помогна на Брайън да осъществи своите възможности. Той го насочваше към оползотворяването на тези сили. Но потенциалът бе на Брайън, вроден в него самия, тъй както става с всяко мъжко дете от рода на Халдейн; също както го нося аз, моите синове и Келсън.

— Това е абсурдно — решително изрече Джихана. — Такива сили не могат да бъдат наследствени.

— Не съм казал, че се предават автоматично — индивидът носи само потенциала. Един мъж от рода Халдейн може да притежава тази сила по всяко време. А сега е ред на Келсън.

— Не. Не бих го позволила.

— Защо не оставиш Келсън сам да реши?

— Защото е още дете — отвърна нетърпеливо Джихана. — И не знае кое е най-доброто за него.

— Келсън е крал и ще бъде коронован още утре в катедралата „Св. Георги“. Ще го лишиш ли от правото му да носи тази корона след ритуалните процедури, Джихана?

— Че кой ще се осмели да му я отнеме?

— Не аз, Джихана, ако това си мислиш — усмихна се Нигел. — Достатъчно съм доволен от привилегията да бъда дук на Картмур. Брайън искаше това.

— А ако не беше доволен в качеството си на дук на Картмур, тогава какво щеше да сториш? Щеше ли да има значение за теб желанието на Брайън?

— Мисля, че не си ме разбрала — усмихна се отново Нигел. — Брайън беше мой брат, както и мой крал. Дори да не бях приел тази титла от любов към него, нямаше да имам никакви права, знаеш сама. Брайън като по-възрастен син унаследяваше всичко — но дори обичта към брат ми да не бе ме заслепила, все пак щях да бъда обвързан с клетва към Съвета на лордовете, за да запазя спокойствието и мира на краля. Обичах го като крал, както и като брат, Джихана.

— И аз също го обичах — направи опит да се защити кралицата.

— Но избра твърде странни методи да го покажеш.

— Мога да го обичам като мъж и все пак да ненавиждам делата му, нали?

— Нима? — запита иронично Нигел. — Струва ми се, че имаме различни определения за любовта, Джихана. Според моя начин на мислене любовта е нещо повече от изричане на мъгляви и неопределени чувства към някое човешко същество. Тя означава също приемането на всичко, свързано с този човек, макар и понякога да не го одобряваш. Но ти никога не си била способна на това, нали? В противен случай би приела от самото начало, че по необясним и особен начин Брайън е магьосник и че най-добрият способ да управлява за него бе да използва дарената му сила, за да запази мира в тази страна, която той толкова обичаше.

Той извърна лице към нея.

— Ако се взреш назад в годините, би трябвало да признаеш, че Брайън не е злоупотребявал с тази мощ — нито пък Морган. През времето, когато бяха заедно, те никога не използваха силата си, освен за добро.

Когато например Брайън посече Марлук, Джихана, аз бях до тях, яздех заедно с него и с Морган. Нима можеш да се съмняваш, че стореното от тях не е за добро? Помисли си само къде щяхме да бъдем всички днес, ако Марлук беше спечелил…

Джихана нервно закърши ръце, като се замисли за ония години.

— Брайън никога не ми е споменавал нищо за това.

— Защото знаеше за чувствата ти към Морган — отвърна меко Нигел. — Но дори и при тези обстоятелства той неведнъж се опитваше да ти обясни. — Нигел впери поглед право в очите й. — Не си ли спомняш за времената, когато ти говореше за владенията си, за божествения произход на кралското си могъщество? Това не бе само една обикновена легенда, предавана от поколение на поколение крале, за да оправдаят божествената праведност на своето владичество.

— Защо не? — сопна се твърдоглаво тя. — Така е било и с други кралски династии. Всички крале твърдят, че правото им на власт е божествено.

Нигел вбесено вкопчи пръстите на едната си ръка в другата.

— Джихана, би ли ме изслушала? До съзнанието ти не стига и дума от това, което ти говоря. Опитвам се да ти внуша, че дори и да намираш Деринийната сила на Морган за отвратителна… а ти никога не си го пазела в тайна… те нямат нищо общо с Брайън. Могъществото на Брайън принадлежеше единствено на него!

— Не ти вярвам. В противен случай трябва да призная, че Брайън е бил нещо повече от човек, че наистина е придобил страховитата си сила отвъд нормалните човешки способности. А това не е така. Навярно е бил покварен в живота си от твоя скъпоценен Морган, но Брайън сам по себе си беше неопетнен. Той беше нормален човек.

— Джихана…

— Не! Брайън беше нормално човешко същество. И въпреки прокълнатата магия на Дерините той умря от естествена смърт, търсеше естествени удоволствия и не предизвикваше гнева на Всевишния, омърсявайки ръцете си с тъмните чародейства на Морган.

— Нормална смърт? — Нигел се нахвърли върху думите й като орел върху мишка. — За нормална смърт ли говориш? Кажи ми, Джихана! Какво естествено имаше в начина, по който Брайън умря?

Джихана се смръзна и лицето й пребледня.

— Какво искаш да кажеш? — смотолеви обезпокоена тя. — Това беше сърдечен удар. Сърцето му спря да бие.

Нигел кимна бавно.

— И това е основната причина за всички видове смърт, нали?

— Какво целиш да ми намекнеш? — зае отбранителна позиция Джихана.

Нигел Скръсти ръце на гърдите си и впери внимателен поглед в младата кралица. Може би бе търсил умишлено предизвикателство? Очевидно Джихана не се бе замислила за възможността Брайъновата смърт да не е от естествен характер. Той мислено се наруга, задето не се бе сетил по-рано за този подход. Подхвана с извинителен тон:

— Кажи ми, Джихана, изглежда ли ти нормално човек в прекрасно физическо състояние, какъвто бе Брайън, да почине от сърдечен удар? Помисли си, той бе само тридесет и девет годишен, а в нашето семейство винаги сме се радвали на дълголетие.

— Но лекарите казаха…

— Лекарите не са компетентни в тези неща, Джихана.

Тя понечи да му възрази, но той възпря коментара й с вдигната длан.

— Нищо не си попитала също и за лорд Ралсън и Колин. Нека не сменяме темата, но знаеше ли, че Келсън ги изпрати да повикат Морган?

— Против моето… — тя сведе очи. — Какво се случи?

— Нападнати бяха от засада край Валорет. Всички от групата бяха убити, с изключение на Морган и младия лорд Дери.

Тя прикри уста с ръка, за да не издаде неволния си израз на ужас.

Нигел присви очи.

— Морган смята, че хората, участвали в нападението, са същите, причинили и смъртта на Брайън.

— Убийство! — извика Джихана. — Опитваш се да ме убедиш, че някой е умъртвил Брайън и го е извършил така, че да инсценира сърдечен удар?

— Не ти ли е хрумвало, че това е най-подходящият начин Призрачната да демонстрира желанието си за отмъщение и власт? — нанесе сполучлив удар Нигел. — Тя е знаела, че не може да се изправи срещу Брайън в справедлива борба. Но Келсън е само безпомощно момче. И ако тя държи Морган настрани от него, за да не му помогне в придобиването на Брайъновата сила — е, в такъв случай Келсън не би представлявал пречка за нея. В края на краищата Келсън е напълно неосведомен в тези неща — и то благодарение на теб. Какъв шанс би имало едно момче с нормални човешки възможности да се съпротивлява срещу злите чародейства на Дерините?

— Ти си луд! — прошепна Джихана и лицето й пребледня още по-силно на фона на траурното й облекло. — Това е някаква чудовищна заблуда, която те е налегнала в мъката ти!

— Не живея в заблуждение, Джихана.

— Върви си! Вън, преди да съм повикала стражите! Ако това не е заблуда, то е идеално скалъпена лъжа, чиято цел е да разруши мира и съгласието между членовете на Съвета. И тя граничи също така с предателството, братко на съпруга ми! А сега, върви си!

— Много добре — отвърна Нигел, като отстъпи назад и леко се поклони. — Не мислех, че ще се вслушаш в думите ми, но трябваше да опитам. Когато всичко се случи според предвижданията ми, поне няма да кажа, че не съм те предупредил. — Той се извърна на пети и се отправи към външната врата. — Ще дойда следобед, за да те съпроводя на събранието на Съвета. Ти не би желала палачите да чакат дълго.

Когато Нигел напусна стаята, Джихана въздъхна облекчено и се опита да овладее треперенето на ръцете си. Сега, след като бе изслушала предупрежденията на Нигел, тя бе по-убедена от всякога, че това, което бе замислила, трябваше да бъде извършено и Келсън трябваше да управлява като нормален смъртен човек. Да можеше само да заведе Келсън на събранието на Съвета и да му попречи открито да й се противопостави…

Тя дръпна решително връвта на звънеца, за да дойде прислугата. Келсън трябваше незабавно да бъде извикан. Нямаше време за губене.

Келсън се намести по-удобно върху скалата. Слънцето се бе скрило зад гъста облачна маса и хладният, влажен въздух на градината се просмукваше в дрехите и тялото му.

— Значи ти самият не си изследвал трупа? — попита Морган. Лицето му помрачня от информацията, която бе изслушал през последните няколко минути.

Келсън поклати глава.

— Боя се, че не. Тялото лежеше покрито в продължение на два дни и бе строго охранявано от трима почетни стражи. Никому не бе позволено да се приближава на повече от двадесетина стъпки — дори и на мен.

А когато попитах майка си защо е необходима тази строго предохранителна мярка и защо толкова бърза да го погребе, тя не пожела да ми отговори. Каза ми само, че е за добро и един ден сам ще разбера. Тогава си мислех, че се е разбързала, за да не пристигнеш навреме за погребението. Знаеше, че това ще те нарани.

— Не мога да отрека това — съгласи се Морган. — Но все ми се струва, че съществуват други, скрити подбуди. Навярно, въпреки всичко, тя е подозирала какво всъщност се е случило край Кандор Реа, макар и да не иска да го признае. И тъй, никому не е било позволено да се доближи до тялото. Това е може би също така причината, поради която не ти бе разрешено да повикаш Дънкан, докато не стана твърде късно. По време на отсъствието ми той навярно е бил единственият човек, който би могъл със сигурност да каже използвана ли е магия срещу Брайън или не.

— Какво мислиш, тя знае ли, че отец Дънкан е мой наставник и учител?

— О, положително — отвърна Морган. — Но ще бъде търпелива поне докато не узнае на какво те учи той…

— Това доста ще я разтревожи, нали? — ухили се Келсън.

— Без съмнение — съгласи се Морган. — Но има нещо друго, с което си длъжен да се съобразяваш, Келсън. Това е само една възможност и дори не искам да я спомена, но… съществува ли някаква вероятност майка ти де е замесена в това, което се случи?

— Майка ми! — изправи се мигновено Келсън. — Морган, нима наистина мислиш, че…

— Нищо не зная по този въпрос. Но засега има само трима души, на които мога безпрекословно да се доверя. Двама от тях се намират тук в този момент, но третият не е Джихана. Ако тя е замесена, дори без нейното знание, положението може да се усложни много повече, отколкото предполагам.

— Аз… аз наистина не зная какво да мисля — запелтечи Келсън. — Тя беше доста…

— Келсън, не мърдай!

Морган застина на място и заби поглед в една стъпка зад Келсън, там, където ръката на момчето се бе подпряла.

— Какво…?

— Нито дума, нито движение… — мърмореше тихо Морган с ръка, бавно плъзгаща се към дръжката на меча си. — На няколко сантиметра от дясната ти страна има страшно голямо, извънредно отровно създание с множество пипала. Само ако помръднеш, ще те убие.

След като мечът с тихо свистене излетя от ножницата, Морган застана на коляно и безшумно вдигна острието. Келсън стоеше неподвижно, доверчиво и само очите му издаваха безпокойство, стрелкайки се от лицето на Морган към меча в напразно усилие да се извърнат назад без движение на главата.

Блестящата стомана на меча се стовари надолу. В същия миг женски писък разцепи тишината.

След удара на меча Келсън се претърколи на земята, после скочи на крака и извади блестящата си ръчна кама веднага щом успя да запази равновесие. Ала когато забеляза отвратителното, гърчещо се нещо на земята, се закова като омагьосан на място, докато острието на Морган мушкаше отново и отново това отвратително създание.

То наподобяваше донякъде подпухнало оранжево тяло с големината на човешка глава, изпъстрено със сини точици и с крехки крачка, които се размахваха лудо в опит да избегнат ударите на Морган, и с две яростно скърцащи щипци или жила — човек не можеше да разбере какво по-точно.

После създанието се превърна в гърчеща се маса от червена и оранжева плът, като загуби първоначалния си облик от клането. Морган го прониза за последен път с върха на меча, а Келсън, загубил ума и дума, дочуваше само женските писъци — звук, който изпълваше непрестанно пространството наоколо по време на сечта.

Щом Келсън се отърси от първоначалното си вцепенение и възвърна подвижността на крайниците и очите си, той изненадан зърна повече от десетина въоръжени мъже с оголени мечове, които препускаха през градината към него, а зад тях тичаше обезумяла, облечена в черно жена. Когато мъжете ги заобиколиха Морган свали оръжието си, все още дишащ тежко с шумно хриптене.

— Хвърлете оръжието си, сър! — извика високо капитанът на стражата и разгърна хората в обръч наоколо. Жената, чиито писъци ги бяха привлекли, се прикри зад щитовете им с широко отворени от ужас очи.

— Видях го, видях го! — крещеше истерично тя, сочейки към Морган. — Той се опита да убие принц Келсън! Прикова го неподвижен на място с някаква магия и щеше да го съсече, когато изпищях!

— Ей, казах ви хвърлете го! — заплашително повтори капитанът, размахвайки меча си. — Моля ви, сър! Отместете оръжието си бавно. Ние ще се погрижим за него.

Морган не помръдна нито с жест и Келсън застана пред него, прикривайки с крехкия си гръб високия снажен генерал.

— Всичко е наред, капитане — спокойно изрече той, умиротворително вдигайки ръка, щом стражите се смръзнаха от ужас, когато видяха принца изложен на смъртна опасност пред меча на Морган. — Не е това, което си мислите. Лейди Елвира, просто е станало недоразумение.

— Недоразумение?! — изкрещя негодуващо дамата. — Ваше Височество, навярно сте все още под влиянието на магията му! Той едва не ви уби на мястото, където седяхте. Само моите писъци го принудиха да пропусне целта и…

— Мадам — студеният, овладян глас на Морган прониза всеобщото объркване като с нож. — Това, което целя да улуча, улучвам. И никакви глупави и истерични женски писъци не са отклонили ръката ми! — С предизвикателен жест той мушна острия си меч в меката земя и той остана там, трептящ, сякаш за да акцентира думите му.

Стражите със смръщени и кисели физиономии бяха снели оръжията си по време на този разговор и сега, при подадения с ръка знак от техния предводител, пъхнаха мечовете в ножниците си.

— Ваше Величество, простете ми, но всичко ни се стори като…

— Зная как ви е изглеждало — нетърпеливо отсече Келсън. — Не са ни нужни никакви извинения. Вие и вашите хора просто се опитахте да ме защитите. Не зная дали сте видели, но… — той отстъпи встрани, за да зърне останките от нападателя си — генерал Морган успя да убие… що за дявол беше това, Морган?

Морган взе меча си и го пъхна в ножницата, след което се приближи до размазаната плът в тревата. Стражите също се приближиха, за да погледнат отблизо, макар че се държаха на известно разстояние от мъжа, облечен в черно. Те бяха доловили изпълненото със страхопочитание отношение на Келсън към скандалния и омразен Морган и не горяха от желание да изпитат на собствения си гръб слуховете, витаещи около него.

— Това е влечугото стенрект, мой принце — сухо отвърна Морган, подритвайки трупа с върха на ботуша си. — И ако бях пропуснал първия си удар — той погледна към жената — и създанието те бе ухапало, то вторият ми удар щеше да отреже китката ти. Няма противоотрова срещу ужилването на стенректа.

Сред стражите настъпи неспокойно раздвижване и неколцина от тях се прекръстиха боязливо. Стенректът се считаше за митическо същество от свръхестествен произход, родено от огъня и отровната омраза преди сътворението на света, както говореха. От всички създания на земята, реални или въображаеми, нямаше по-зловещо. И макар и никой да не бе виждал стенрект — всъщност, ако ги бяха запитали преди малко дали изобщо съществува такава твар, биха отвърнали отрицателно — всички познаваха легендите. Не се осмеляваха дори да помислят колко близо бе техният млад принц до мъчителната и бавна смърт.

Капитанът на стражите се бе съвзел от шока при вида на стенректа и явно бе осъзнал значимостта на човека, който го бе ликвидирал. За него Морган бе също създание от легендите. И той внезапно осъзна, че можеше по невнимание да засегне могъщия лорд на Дерините. Това би било дори по-опасно от стенректа, ако слуховете, които бе дочул, се окажеха верни.

Покланяйки се нервно, той се обърна към Морган.

— Моите извинения, Ваше Благородие. Ако навреме бях разбрал, че господарят ми е под закрилата на меча ви, не бих си послужил толкова необмислено и бързо с моя. Вашата слава пътува пред вас. — Той даде сигнал на стражите да се разотидат.

Морган отвърна на поклона, скривайки усмивката си.

— Сигурен съм, че е така, капитане. Разбирам положението ви.

Капитанът неловко се покашля и се обърна към Келсън.

— Моите извинения отново, Ваше Величество. Да изпроводя ли лейди Елвира до покоите й?

— На всяка цена, капитане — отвърна Келсън, поглеждайки към дамата с ъгълчето на окото си. — Освен ако, разбира се, тя не пожелае да остане и да погледа още малко стенректа.

Придворната дама пребледня и отстъпи няколко крачки назад, поклащайки глава.

— О, не, Ваше Величество! Моля ви, не исках да ви причиня неприятности. Не знаех, че сте с Негово Благородие и поглеждайки отдалеч през градината, аз… — тя смотолеви думите си и замълча.

— Оценяваме високо загрижеността ви, лейди Елвира — изрече непринудено Келсън и й даде знак с ръка за оттегляне.

Дамата направи лек реверанс, поемайки ръката на капитана. После двамата закрачиха през тревата, а Елвира хвърли за последен път плах поглед през рамо, когато минаваха през аркообразната врата. Не беше трудно човек да отгатне каква щеше да е следващата тема на разговора им.

След като двамата се изгубиха от погледа им, Морган се изкиска.

— Твоите дами и стражи изглежда те държат здраво под око, мой принце.

Келсън изсумтя.

— Лейди Елвира притежава прекалено развихрено въображение. И друг път са й казвали. А що се отнася до стражите ми, те са толкова плиткоумни, че биха арестували всичко, което се движи. Добре стана, че не те разпознаха веднага. Слуховете за теб не са повдигнали високия им дух.

— Вече започнах да свиквам с подобни реакции — отвърна Морган с кисела усмивка. — Ала това, което ме плаши, е стенректът.

Келсън кимна.

— Наистина ли се срещнахме с тази твар? Винаги съм мислел, че стенректите са само мит, фантастична приказка, с която плашат децата.

— Не, те са съвсем истински, както имаше възможност да се увериш. Чудя се само как този е попаднал в твоята градина. Стенректите са създания на мрака. Изисква се невероятна мощ да извикаш някой на слънчева светлина. Чариса е способна на това, разбира се, но след като смята да те предизвика на утрешната коронация, не виждам смисъла на действията й.

— Значи не предполагаш, че някой е искал да ме убие?

— Струва ми се, че по-скоро е имал намерение да те сплаши — отвърна Морган. Той се огледа наоколо, после хвана Келсън за ръка и го побутна към пътечката, която водеше към вратата.

— Мисля обаче, че сега не е време да си блъскаме главите. След това малко приключение бих предпочел относителната безопасност на четирите стени и покрива. След като се опитаха да посегнат на живота ти, независимо сериозно или не…

— Не е нужно да ме убеждаваш — промълви Келсън, като отвори вратата и пропусна Морган да мине. — Къде отиваме сега?

— При Дънкан — отвърна Морган и го поведе през едно дълго фоайе към външния двор на двореца. — Добрият отец разполага с някои неща, които съхранява за теб.

— Значи притежаваш ключ за силата на баща ми! — възкликна Келсън. — Защо не си ми го съобщил досега? След като мълчеше толкова упорито, боях се да те попитам.

— Трябваше да се уверя със собствените си очи доколко сам си напреднал в развитието си — ухили се Морган. — И както виждам…

— О-о-о-о, Ваше Височество — писна млад женски глас. — Ето къде сте били!

Морган се спря на средата на крачката си и трепна, а Келсън се извърна и изохка невярващо.

— О, не!

— Келсън — процеди Морган през стиснатите си зъби, — ако ми кажеш, че това е пак онази дама с развинтеното въображение, лейди Елвира, то аз…

— Съжалявам, не бива да те разочаровам — въздъхна Келсън, опитвайки се да овладее изражението на лицето си, — но този път е вятърничавата и свръхчувствителна лейди Естер. — Той търпеливо скръсти ръце.

— Какво има, лейди Естер?

Морган се извърна тъкмо когато една пухкава и останала без дъх дама се спря на непристойно близко разстояние до тях и направи реверанс.

— О, Ваше Височество — възбудено възкликна тя. — Нейно Величество, майка ви, ме изпрати да ви намеря. Търсела ви е навсякъде, а вие знаете, че тя не обича да се разхождате сам. Твърде е опасно!

— Чуваш ли, Морган? — усмихна се горчиво Келсън, поглеждайки изкосо приятеля си. — Било много опасно.

— Наистина — отвърна Морган и повдигна вежди. — Не съм го забелязал досега.

Келсън се обърна към лейди Естер, която напразно се опитваше да улови нишката на разговора.

— Моя скъпа лейди Естер, бихте ли били така любезна да предадете на Нейно Величество, майка ми, че в присъствието на генерал Морган се чувствам в пълна безопасност?

Очите на дамата едва не изскокнаха от орбитите си, щом разпозна накрая компаньона на Келсън и с пухкавата си ръка притисна устата си, за да прикрие изпуснатото почти без дъх „О!“

Тя отново направи реверанс и прошепна:

— Не ви познах, Ваше Благородие.

Морган се намръщи и се поизвърна към Келсън.

— Дявол да го вземе, Келсън, толкова ли съм се променил? Това е навярно двайсетият човек днес, който не може да ме разпознае. За какво са ми славата и известността, щом никой не знае кой съм?

— Така е може би, защото не носиш своите рога и разцепени копита — подхвърли сухо Келсън.

— Хм-м, без съмнение. Кажете ми, лейди Естер, и своя крал ли не разпознахте?

— Моля, Ваше Благородие?

Морган въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.

— Лейди Естер — продължи той с едва сдържано търпение, — сигурен съм, че сте били достатъчно дълго време в двора, за да се научите как човек се обръща към краля си. Встъплението ви не беше образец на особено благоприличие, колкото и да си напряга човек въображението. В бъдеще би следвало да проявявате по-голямо уважение. Ясно ли ви е?

— Да, Ваше Благородие — прошепна тя, преглъщайки мъчително.

Келсън прикова поглед към Морган с ням въпрос дали инквизицията е приключила и приятелят му леко кимна. Принцът се обърна към уплашената и изнервена лейди Естер.

— Много добре тогава. Освен неизненадващото съобщение, че майка ми се тревожи за мен, имате ли да ми кажете още нещо?

Лейди Естер отново направи реверанс.

— Заповяда ми да ви уведомя, че Съветът вече се събира, Ваше Висо… Величество. И изисква незабавното ви присъствие.

— Морган? — Келсън отправи въпросителен поглед към генерала.

— По-късно, принце мой. Първо ни предстои една по-спешна работа на друго място. Лейди Естер, можете да уведомите кралицата, че Негово Величество ще се позабави.

— И това, че съм в пълна безопасност — добави натъртено Келсън. — Можете да си вървите.

Щом дамата се поклони и изтича в обратна посока, Келсън тягостно въздъхна.

— Виждаш ли с какво трябва да се примирявам?

Работата не е само в това, че майка ми продължава да ме смята за малко момче, макар и постоянно да я убеждавам в противното. Нужно е да обуздая целия този проклет персонал от слуги! — Той се ухили. — Но аз ще бъда в пълна безопасност с теб, нали, Морган?

Морган топло се усмихна.

— За убийци и стенректи — винаги, мой принце. Само не ме моли повече да се сражавам днес с придворните дами на кралицата. Не мисля, че съм в състояние да издържа.

Келсън се разсмя от сърце.

— Тъй! Значи все пак има неща, от които се страхуваш, Морган! Никога не съм си мислел, че ще чуя подобно признание от устата ти!

— Ако го съобщиш на някого, ще отрека всяка своя дума! — отвърна закачливо Морган. — Хайде! Трябва да намерим Дънкан!

Когато Джихана влезе в залата на Съвета, облегната на ръката на Нигел, всички разговори секнаха. Мъжете, насядали около дългата полирана маса, скочиха на крака като един. Нигел изпроводи кралицата до мястото й и продължи пътя си към своето на противоположния край. Кралските съветници забелязаха, че двамата не се поглеждат, но това и трябваше да се очаква. Всички в залата знаеха, че кралицата и кралският дук не се бяха споразумели по един основен въпрос днес. Щеше да бъде уникално заседание на Съвета, тъй като никой нямаше да се предаде без борба. Необичайно бе и забавянето на Келсън.

Джихана зае мястото си до Брайъновия празен стол и се огледа тревожно из залата, припомняйки си други, по-щастливи времена, когато бяха влезли тук заедно с Брайън и всички лица около масата бяха приветливи и дружелюбни.

Тогава тя не се чувстваше толкова слаба и заплашена. В ония времена мрачните стени не бяха толкова притискащи и задушаващи, високият свод на тавана с тъмни кръстати подпори не всяваше униние и печал. Но не залата бе виновна за настроението на кралицата. По цялата й дясна стена имаше прозорци, които пропускаха слънчевата светлина. А ако беше оскъдна, от двете страни на дългата маса ярко блестяха редица високи канделабри от ковано желязо. И все пак голямата зала бе усойна и потискаща. Навярно тя не търпеше толкова много хора в тъмните цветове на траура.

Джихана седна и вторачи поглед в струйка жълт восък, която се стичаше по ръба на една от дебелите свещи. А пръстите й машинално опипваха дългия разрез на масата между нейното и Брайъновото място, където веднъж кралят прободе с камата си една писмена заповед и я прикова върху дървото, докато не успя да убеди стреснатия Съвет, че издаденият закон не е мъдър. След продължително взиране в масата тя си наложи да вдигне очи и да отправи поглед към бледите лица, наблюдаващи я въпросително, след като членовете отново заеха местата си.

В днешния ден залата беше препълнена, с изключение на празните места на Брайън и Келсън, както и на мъртвия лорд Ралсън. Някой все пак седеше на стола на Морган помежду им, забеляза тя с раздразнение. Без да е сигурна, тя се досещаше, че младият мъж с рошава кестенява коса е лорд Дери, военният съветник на Морган. Без съмнение Нигел му бе позволил това.

Нищо, помисли си тя, продължавайки да изучава лицата около масата. Ако младият лорд на покрайнините си въобразяваше, че може да гласува в отсъствието на Морган, тя бързо щеше да му подскаже вярното решение. Нямаше намерение да позволи на марионетките на Нигел и Морган да всеят смут в днешното заседание.

Тя хладно плъзна поглед към масата вдясно и извърна очи към лицето на Бран Корис, после към Нигел, който не гледаше в нея, към лорд Ян, както винаги елегантно облечен, към лорд Роджиър и епископ Арилан, към Иуон. Кимна за поздрав на архиепископ Кориган, седнал отляво, после погледът й се спря върху дук Джеърд и сина му Кевин. Последните двама тя не поздрави. След Нигел двамата членове на рода Маклейн бяха навярно най-верните поддръжници на Морган в Съвета. Би желала изобщо да не ги вижда днес.

Тя се обърна към Иуон.

— Лорд Иуон — произнесе кралицата с ясен и твърд глас, — бихте ли открили заседанието? Този следобед имаме да обсъждаме важни въпроси и мисля, че не бива повече да се бавим.

Преди Иуон да се изправи, Нигел скочи на крака и махна с ръка.

— Моля за извинение, Ваше Величество, но негово Кралско Височество непредвидено е задържан и ме помоли да забавя започването на заседанието. Той желае да присъства, когато пред Съвета се изнесат определени обвинения.

Джихана не призна молбата му и отново се обърна към Иуон.

— Лорд Иуон, ако обичате.

— Бих искал отговор, Джихана — настоя Нигел.

— Лорд Иуон, ще започнете ли най-сетне?

Иуон стоеше нерешително и поглеждаше ту към Нигел, ту към празния стол до себе си, после неловко се покашля.

— Ваше Величество, ако заповядате, ще открия заседанието и без принц Келсън. Но ако Негово Кралско Височество настоява да присъства, то обикновената учтивост налага…

— Обикновената учтивост няма място на Съвета днес. Колкото до дълбоко ценения ми син, мой лорде на Клейбърн — прекъсна го със спокоен и равен глас Джихана, — принц Келсън бе извикан преди повече от половин час. Не е счел за важна появата си тук. Изглежда има друга работа, която го е ангажирала повече, отколкото задълженията му към Съвета на лордовете. Мога само да го извиня за неучтивото му и незряло поведение и да се надявам, че той ще се поправи с течение на времето и ще стане по-мъдър съветник. Що се отнася до днешното събрание, това е Съвет на регентите и следователно присъствието му не е задължително. Има ли други въпроси?

Около масата зажужа тихо мърморене и Нигел седна изнурено, знаейки, че е направил всичко, което е по силите му. Джихана открито се бе подиграла с отсъствието на Келсън. От самото начало се очертаваше едно недобро заседание.

Иуон се огледа безпомощно около масата, после нервно се изкашля и кимна на кралицата.

— Нямам повече въпроси, Ваше Величество — изрече тихо той. — Ако нещата действително са така, както ги представяте, не виждам причини да се бавим повече. Като наследствен лорд маршал на кралския Съвет на Гуинид, откривам това заседание на Регентския Съвет. Нека правосъдието, смекчено с милост, да преобладава в нашите оценки.

След като зае мястото си, мърморейки нещо под носа си, друго роптаене наруши тишината на залата и спря чак когато Джихана стана от мястото си.

— Господа — започна тя с ужасно и пребледняло лице на фона на траурното й облекло, — за мен е потресаващо днес да се изправя пред вас така. Потресаващо е, тъй като ми е горчиво да призная, че покойният ми съпруг и господар не е бил тъй безпогрешен, за какъвто винаги сме го смятали.

Моят повелител Брайън направи ужасна грешка при назначаването на членовете на Съвета на лордовете. Човекът, когото той определи за съветник, е предател и богохулник, който дори и сега заговорничи срещу Брайъновия законен наследник. Ето защо принц Келсън днес не е сред нас.

Погледът й обходи изумените лица около нея и зелените й очи потъмняха.

— Вие познавате добре този човек, господа. Той е, разбира се, дукът на Коруин, лорд генерал Аларик Антъни Морган от рода на Дерините!