Възходът на Дерините

Пета глава

Когато накрая Келсън и Морган пристигнаха, в Съвета цареше суматоха.

В залата сега присъстваха още няколко десетки човека освен членовете на Камарата, тъй като Джихана бе дала съгласието си някои от Брайъновите поддръжници и съветници да се присъединят към заседанието за финалната разправа с Морган. До обичайните места около масата бяха поставени допълнително столове, повечето незаети досега. Но техните евентуални притежатели се суетяха объркано наоколо, спореха и обсъждаха ситуацията с високи и кресливи гласове. Макар че нямаха право да гласуват, новодошлите имаха въпреки всичко ясно изразено мнение какво трябва да бъде извършено с могъщия лорд на Дерините — главната тема на разговорите им. Каквито и чувства да будеше лорд Аларик Морган сред хората, пълната апатия не бе едно от тях.

Джихана стоеше спокойно на председателското място в опит да изглежда твърда. Тя поглеждаше от време на време надолу към пребледнелите си ръце, скръстени върху скута й и пръстите й си играеха с широка, богато украсена златна лента на лявата й ръка.

Но най-вече се опитваше да избегне компанията на епископ Арилан, седнал от дясната й страна. От дълъг опит знаеше, че младият прелат можеше да бъде крайно убедителен, особено когато излагаше някой от любимите си аргументи. А при предишното гласуване бе повече от ясно към коя посока клонеше лоялността му. Едва ли имаше по-пламенен и ентусиазиран поддръжник на Морган от него.

Когато Келсън влезе в залата, следван от Лорис и стражите му, всички спорове рязко секнаха. Онези, които седяха по местата си, скочиха на крака и с почит и уважение се поклониха пред минаващия покрай тях Келсън, а другите се разтичаха да заемат столовете си. Келсън седна в края на масата до чичо си Нигел, а Лорис бавно се приближи към Джихана.

Но нито Келсън, нито Лорис бяха особен прицел на вниманието днес. Защото, когато влезе Морган, заобиколен от стражите на Лорис, всички очи се извърнаха към бавните им стъпки в залата. Последваха шепот и обсъждания на нисък глас, като видяха, че е завързан и всички размениха помежду си подозрителни погледи, когато Морган застана вдясно, зад стола на Келсън. Щом Келсън седна, лицето му придоби мрачно и сурово изражение.

Заседаващите заеха местата си. Лорис се поклони на Джихана и постави заповедта на кралицата на масата пред нея. Висящите печати глухо изтрополиха по повърхността й — единственият звук в застиналата зала.

— Изпълних заповедта на Съвета, доведох затворника както ми заповядахте, Ваше Височество — изрече Лорис. Той се обърна към помощника си и пое меча на Морган. — Сега ви поднасям оръжието му като доказателство, че се е предал въз основа на…

— Архиепископе! — отекна ясният глас на Келсън сред шушуканията в залата.

Лорис застина на място, след това бавно се извърна към Келсън и всички очи го проследиха. Келсън бе застанал на крака.

— Ваше Височество? — бдително отправи въпрос Лорис.

— Трябва да връчите меча на мен, архиепископе — твърдо отсече Келсън. — Морган е мой затворник.

В гласа на Келсън прозвънтяха ония властни нотки, толкова свойствени на Брайън и Лорис за малко да се подчини. После се съвзе и нервно се покашля.

— Ваше Величество? — въпросително се обърна той към Джихана, молейки за подкрепа.

Джихана отправи остър поглед към сина си.

— Келсън, ако си въобразяваш…

— Негово Благородие ще връчи меча си на мен, майко — прекъсна я Келсън. — По закон и древен обичай това е мое право. Аз все пак оглавявам този Съвет, макар и само на думи.

— Много добре — преглътна Джихана и очите й гневно проблеснаха. — Но прекрасно знаеш, че това не ще го спаси.

— Ще видим — загадъчно отвърна Келсън и зае мястото си.

Лорис се запъти с меча към Келсън и го положи пред него на масата с кратък поклон. Когато се завърна на мястото си между Джихана и архиепископ Кориган, Келсън погледна изкосо Морган.

От мига на влизането си в залата Морган не бе произнесъл ни дума, но наблюдаваше размяната на реплики с одобрение. Чертите на лицето му бяха безстрастни, докато съветниците нетърпеливо изчакваха следващият ход на Келсън, тъй като съдниците на обвиняемия нямаше да се предадат лесно. Не се очертаваше бърза победа със законни средства, а тъкмо сега само с такива средства се осмеляваха да си служат те.

Морган вътрешно потръпна, опитвайки се да поразхлаби кожените ремъци, с които бяха завързани ръцете зад гърба му. Интересно, дали Келсън щеше да съумее да се измъкне по някакъв начин от положението.

Келсън се огледа из залата с полуприкрито отвращение, изпъвайки пръстите си, както правеше баща му, когато бе особено раздразнен. Очите му пробягаха изпитателно по всяко лице, после се впериха в майка му на срещуположния край на масата.

— Нигел — заяви той, без да отделя поглед от лицето на майка си. — Мисля, че ти бяха дадени точни инструкции да забавиш заседанието, докато не се появя. Може би ще ми дадеш някакво обяснение?

Нигел също се вторачи в Джихана. Сигурен бе, че Келсън е узнал за опитите му да се противопостави на решението на кралицата. Каквото и да произнесеше сега, щеше да е само заради хората, насядали около масата.

— Разбира се, Ваше Величество — хладно отвърна Нигел. — Опитах се да уведомя Съвета, че сте помолили за известна отсрочка на заседанието, но се намериха хора, които пренебрегнаха волята ви. Нейно Величество, кралицата, ни съобщи, че сте ангажиран с по-важни дела. Настояваше да започнем без вас.

Джихана наведе очи, щом Келсън смръщи вежди.

— Вярно ли е, майко?

— Разбира се, че е вярно! — избухна Джихана и скочи на крака. — Някои неща трябваше да бъдат свършени, Келсън — неща, които отлагахме дълго време. Поне твоят Съвет прояви малко здрав разум. Твоят скъпоценен предател Морган бе осъден с пет срещу четири гласа!

Келсън понечи да възрази разгорещено нещо, но после реши добре да премисли следващите си думи. Освен това той усещаше как Морган напрегнато пристъпва от крак на крак и чувстваше ръба на пелерината му да докосва коляното му. Наложи си да се успокои и отново обгърна с поглед лицата наоколо.

— Много добре, господа — с равен глас произнесе той. — Виждам, че нищо от онова, което казвам, не може засега да промени решението ви. — С ъгълчето на окото си забеляза Джихана да заема триумфално мястото си и продължи. — Бих помолил обаче за едно разрешение, преди да приема присъдата ви по разисквания проблем. Искам да гласувате още веднъж както преди. — Очите му продължиха да шарят из залата с леко предизвикателство. — Доколкото разбрах, вие сте подложили на съмнение верността на генерал Морган към Короната и Църквата. Бих искал да знам кой вярва в тази скалъпена лъжа.

Лорд Роджиър неловко се изправи и се извърна към Келсън.

— Нима се съпротивлявате срещу мнението на вашия законен Съвет, Ваше Височество?

— Ни най-малко — решително отвърна Келсън. — Исках само да се уверя, че присъдата ви е издадена безспорно със законни средства. Хайде, господа, губим ценно време. Как го казахте? Че Морган е еретик и предател? Нигел?

Нигел се изправи.

— Лорд Аларик е невинен пред тези обвинения, Ваше Величество.

— Благодаря ти, чичо — кимна Келсън и Нигел зае мястото си.

— А вие, лорд Бран?

— Виновен, Ваше Височество.

— Лорд Ян?

— Виновен, Ваше Височество.

— А ти, Роджиър?

— Виновен, милорд.

Келсън се намръщи.

— Милорде, архиепископ Арилан, какво е вашето мнение?

— Той е невинен, Ваше Височество — уверено отвърна Арилан и обърна гръб на разгневените погледи на Кориган и Лорис отсреща.

— Благодаря ви, Ваше Превъзходителство — кимна Келсън. — А ти, Иуон?

Иуон не се осмеляваше да вдигне поглед към принца. Никога не бе изпитвал неприязнени отношения към Морган, ала бе свидетел на смъртта на Брайън. Ако слуховете се окажеха верни…

— Е, Иуон?

— Виновен е, Ваше Величество — прошепна Иуон.

Келсън съчувствено кимна, след което пренебрегна майка си, за да зададе на архиепископ Кориган фаталния въпрос. Нямаше и грам съмнение как ще реагира прелатът.

— Милорд архиепископе?

Кориган посрещна безстрастно погледа на Келсън.

— Виновен, Ваше Величество. Още не сме започнали да изброяваме греховете на Дерините!

— Едно простичко „виновен“ е достатъчно, архиепископе — отсече Келсън. — Тук не се обсъждат греховете на цял един род. А само на един човек. Човек, който, бих добавил, е допринесъл твърде много за процъфтяването на Гуинид.

— Който е сторил твърде много зло на Гуинид! — възпротиви се Кориган.

— Достатъчно, архиепископе — отхвърли думите му Келсън. Той впери леден поглед в прелата, после прикова очите си върху Маклейните, благодарен, че е срещнал няколко дружелюбно настроени лица. — Дук Джеърд?

— Невинен, Ваше Величество — отвърна възрастният мъж.

— А лорд Кевин?

— Невинен, Ваше Величество.

Келсън кимна, изчислявайки наум гласовете.

— Зная, че лорд Дери също е гласувал за оправдаване, така че гласовете сега са пет срещу пет. — Той впи взор в майка си. — Струва ми се, че това едва ли представлява убедително обвинение, майко.

Джихана се изчерви.

— На лорд Дери не е позволено да гласува, Келсън. Той не е член на Съвета.

Очите на Келсън се стесниха застрашително и някой от Съвета вътрешно потръпнаха. Това беше разгневеният поглед на стария Халдейн, който ги бе научил да се страхуват и да изпитват уважение към бащата на момчето. Възможно ли бе синът да не прояви чертите на баща си? Този поглед означаваше беда и неприятности в онези стари времена.

— Много добре — бавно кимна Келсън. — Възнамерявах да помоля Дери да заеме мястото на Морган в негово отсъствие, но тъй като Морган сега присъства тук, може да гласува сам за себе си. Мисля, че няма да има възражения за гласуването му.

— Морган не може да гласува! — възкликна Джихана. — Той е подсъдим.

— Но е все още член на Съвета, докато не сме го осъдили, майко. Докато правата и прерогативите му са подвластни на законните действия, не можем да го лишим от гласа му — особено в случай, че не му е разрешено да говори в своя защита.

Джихана скочи на крака с лице, почервеняло от гняв.

— А ако не можеш да отречеш правото му да гласува, не можеш да отречеш и моето! След като си решил да приемем ръководната роля на Съвета, аз вече не съм с вързани ръце. И повтарям, че Морган е виновен като подсъдим, което прави гласовете ни плюс моя шест срещу пет против него. Твоят скъпоценен Морган е осъден, Келсън! Какво ще кажеш за това?

Келсън изумен седна на стола си с пребледняло лице пред важността на тези думи на майка му, които оборваха неговите. Не можеше повече да извие очи към високата фигура, която стоеше като статуя от дясната му страна. Не можеше да срещне големите сиви очи и да признае поражението си. Обгърна още веднъж Съвета с неприязнен взор. И когато погледът му се отклони от Дери към празното място до него на загиналия лорд Ралсън, в ума му се заоформя ясен план.

Наложи се да продължи визуалния оглед на залата, мислено забранявайки си израз на надежда да се появи на лицето му. Никой не биваше да отгатне, че сега вече имаше определен план за действие. Още не бе чул камбаните да отброяват три часа, а дотогава трябваше на всяка цена да шикалкави и да губи времето на заседаващите.

Той седна и изнурено скръсти ръце, придавайки на лицето си израза на покорство и примирение.

— Господа — започна той, като в думите му прозвуча искрена умора, — изглежда, че ние загубихме. — Той махна разсеяно с ръка към Морган и Нигел, включвайки ги в това „ние“. — Ще помоля обаче за вашата снизходителност по още един въпрос, преди да съм произнесъл присъдата. Нека първо бъдат прочетени всички обвинения срещу генерал Морган. Има ли някакви възражения?

Джихана прикри победоносната си усмивка и седна отново.

— Разбира се, не, Келсън — каза тя, като взе документа и го предаде на Иуон. — Лорд Иуон, бихте ли прочели пълните обвинения?

Иуон преглътна и кимна, после се изправи и извинително прочисти гърлото си.

— До Негово Благородие, лорд Аларик Морган, дук на Коруин и лорд генерал на кралската армия, от кралицата на Регентския Съвет в заседанието му на дванадесетия ден от кралството на Келсън Синил Рис Антъни Халдейн, крал на Гуинид, принц на Меара и владетел на Пурпурните покрайнини.

Ваше Благородие, вие сте свикан пред кралския Съвет на Гуинид, за да отговорите на някои отправени към вас обвинения, отнасящи се до поведението ви към Короната. А именно, вие…

Когато Иуон зачете обвиненията, Келсън най-сетне се осмели да погледне към Морган. Питал се бе по време на цялата процедура защо той не бе направил и опит да се защити, но сега осъзна, че всяка самозащита, независимо дали истинска и внушаваща доверие, би била безполезна пред настроението на Съвета в ден като този. За нищо на света дори един Дерини не би могъл да ги убеди в своята невинност.

Сега златистата глава бе приведена, сивите очи засенчени от гъстите дълги мигли. Келсън можеше да забележи от пръв поглед, че генералът признава трудното си положение. Дори сега навярно той обмисляше някаква фантастична тактика за бягство, използвайки страховитата сила на Дерините, за да спечели свободата си — свобода, която трябваше да притежава на всяка цена, ако искаше да бъде в полза на младия крал. Разбира се, той не можеше да знае, че Келсън е намислил вече свой собствен план.

Сега Келсън съзнаваше, че трябва да се съпротивлява срещу два фатални срока. Защото, ако Морган предприемеше нещо, преди той да е извършил намисленото… а Келсън не можеше да го стори преди камбаните да са отбили точния час — всички надежди за законно разрешение на проблема щяха да пропаднат.

Келсън предпазливо протегна ботуша си встрани и го приближи на няколко сантиметра от крака на Морган. После, когато Иуон привършваше прочита на документа, той се отмести в стола си и смушка с крак ботуша на Морган.

Морган погледна момчето под око, съзря едва забележимото покланяне на главата му и кимна в отговор. Момчето имаше план. Щеше да му позволи да опита.

— … предоставени ми в този ден, Джихана Регина ет Домини Консилиум. — Гласът на Иуон се снижи и секна и той седна на мястото си в очакване. Точно в този миг камбаните на базиликата и катедралата започнаха да отмерват часовете.

Един. Два. Три. Четири.

Келсън се вслуша в звъна на камбаните и се прокле наум, когато чу четвъртия удар. Той чакаше да стане три часът, а времето бе напреднало значително. Можеше да започне да действа много по-рано.

Той стоеше мълчаливо на мястото си, все още никакъв намек в изражението му не подсказваше какво възнамерява да стори.

— Господа, Ваше Величество — започна той формално, покланяйки се леко на майка си, — ние чухме обвиненията срещу нашия генерал. — Той долови внезапното подозрително изражение на Джихана, щом чу в гласа му кралското „ние“.

Той посочи Морган с дясната си ръка, продължавайки речта си. — Чухме също желанията — всъщност, изискванията на Съвета по този въпрос. Бихме били доволни обаче да се съобразим с още една точка в разискванията, преди да произнесем крайната присъда.

Тишината в залата се наруши от глухо мърморене и вълнение и Келсън долови зле прикритото удивление на майка си и ужасните й предчувствия.

— Така се случи с нас — продължи Келсън в същия общителен тон, — че нашите редици в последно време бяха опечалени от загубата на добрия ни и лоялен служител, лорд Ралсън от Еверинг. — Той посочи празния стол, после набожно се прекръсти. Останалите последваха жеста му, питайки се какво ли си е наумил.

— Следователно — продължи Келсън, — решихме да назначим нов съветник на негово място.

— Не можеш да го направиш! — извика Джихана и скочи на крака.

— Съзнаваме, разбира се — продължи Келсън, като гласът му проряза възраженията на Джихана, — че лорд Дери не би могъл да замести лорд Ралсън, но сме убедени, че той ще допринесе с предаността си към този високоуважаван пост. Шон лорд Дери.

Щом в Съвета се надигнаха смут и препирни, Келсън направи знак на Дери да се изправи. Младият мъж изгледа изкосо Морган за потвърждение, но дори и той изглеждаше немалко слисан.

Келсън вдигна ръце, за да въдвори тишина, после удари по масата с дръжката на Моргановия меч, за да укроти нестихващата гълчава. Джихана се бе изправила предизвикателно на другия край на масата, правейки отчаяни опити да надвика шума в залата.

— Келсън, не можеш да го направиш! — викаше тя, съумяла най-сетне да вземе връх над затихващите разговори около нея. — Нямаш това право! Знаеш, че не можеш да назначиш нов съветник без одобрението на регентите. Не си навършил пълнолетна възраст!

В очите на Келсън припламна хладен блясък и те потъмняха до стоманено сиво, щом той се взря гневно надолу към масата и всички в залата внезапно зашушукаха.

— Лордове на Съвета, високо ценената ми майка навярно е забравила, че в друга стая на двореца преди четиринадесет години и един час тя е дала живот на своя син — Келсън Синил Рис Антъни Халдейн; че когато родилните й мъки свършили, кралските лекари са ме поставили в ръцете й — а камбаните са прозвънтели три пъти онзи следобед!

Лицето на Джихана придоби пепеляв цвят и тя се свлече на стола си, бавно кимайки на себе си, със замъглен и вцепенен поглед.

— А на вас, мои лордове, причината коронацията да стане утре, а не днес, вероятно също ви се е изплъзнала от съзнанието. Знаете добре, че кралската заповед гласи: крал на Гуинид не може да бъде коронован, докато не е навършил пълнолетие. Тъй като не ми бе отредено от съдбата да навърша тази възраст до три следобед — час, твърде късен за коронацията, вие трябва да признаете — церемонията бе насрочена за утре. Но днес аз вече управлявам!

Никой не помръдна, докато Келсън не завърши речта си. Всички просто наблюдаваха като ударени от гръм как Келсън привиква Дери до себе си. Щом Дери се приближи до него, Келсън взе меча на Морган и го задържа пред него с острието надолу.

— Шон лорд Дери, заклеваш ли се в този кръст, че ще служиш вярно и предано на този кралски Съвет?

Дери застана на коляно и положи чело върху дръжката на меча.

— Кълна се тържествено, господарю мой.

Келсън отпусна меча и Дери се изправи на крака.

— А как ще се произнесеш по настоящия проблем, милорд Дери? — попита Келсън. — Виновен ли е Морган или не?

Дери триумфално погледна Морган, после обърна очи към Келсън.

— Лорд Аларик е невинен, Ваше Величество!

— Невинен — повтори Келсън, наслаждавайки се на тази дума. — Което прави броя на гласовете шест на шест — още едно патово гласуване. — Той се взря в майка си, която не бе помръднала от прегърбената си стойка на стола.

— Следователно обявявам лорд Антъни Морган, дук на Коруин и лорд генерал на кралската армия за невинен по обвиненията, отправени към него. Ако след утрешния ден някой желае да подновим процедурата и успее да предостави някакво доказателство, аз ще взема участие в този процес. Междувременно, разпускам Съвета.

С тези думи той измъкна камата на Морган от пояса си и преряза ремъците, стискали досега китките му. После, след като подаде отново меча му, той кратко се поклони на изумения Съвет и напусна залата, следван от Морган и Дери.

Тишината продължи да цари в залата само до захлопването на вратата от Келсън и съратниците му. След това избухнаха спорове и дискусии. Несъмнено стореното от Келсън бе в съгласие със закона, ала това бе напълно неочакван удар. За събраните съветници и за другите благородници, това бе победа, подобаваща на Брайън и едно от най-добрите му лукавства. Чувствата бяха смесени по въпроса за добро ли бе това или за зло, понеже имаше мнозина, които бяха раздразнени от управлението на Брайън.

А в Джихана нямаше и капчица съмнение по въпроса. Това, което бе започнало като определена победа над буйния и неукротим Дерини, се бе превърнало в разруха, в поражение на всичко, което се бе надявала да направи за Келсън.

Ноктите й се впиваха в дланите и тя стискаше и разпускаше юмруци от ужас и тревога.

Морган беше свободен.

И нещо по-лошо, Келсън се бе изправил пред Съвета и й се бе възпротивил — не с детинските заплахи и безпомощните подигравки, а с решителни и зрели действия. Джихана не бе подготвена за такъв развой на събитията и той я смущаваше дори повече от свободата на Морган. Ако Келсън само бе проявил нерешителност, някакъв знак на съмнение в гордия Дерини, когото защищаваше тъй пристрастно, навярно щеше да й се отвори някаква възможност да се справи с него. Но сега Келсън беше действителен крал, не само по име — развой на нещата, с който тя не се бе съобразила — как можеше да го подмами да стои настрана от злото влияние на Морган?

Ян наблюдаваше с интерес объркването в залата. Трудно му беше да си извади заключение в хаоса, последвал бурното напускане на Келсън, но имаше ясното впечатление, че момчето е спечелило доста точки срещу лордовете, които му се бяха противопоставили. Дори вбесените коментари на Роджиър и Бран Корис бяха примесени с немалка доза уважение. А това не биваше да става. Макар да бе принуден да признае тази победа на Келсън и гордия полу-Дерини, той нямаше намерение да изгуби цялата война.

Всъщност Ян не се бе и надявал да спечели този рунд. Подозирал бе още щом Морган влезе в залата, че арестуваният има някакви планове за действие в главата си. Морган никога не би си позволил да бъде доведен тук, ако не съществуваше и най-малката увереност, че би могъл да избяга където и когато поиска.

Но Ян не мислеше, че схватката се е развила по начина, по който бе очаквал генералът. Беше почти убеден, че ударът на Келсън бе моментно взето решение.

Защото със сигурност дори това преждевременно развито момче-крал не бе очаквало да открие толкова навременна клауза, за да освободи законно Морган от ареста.

Да, нямаше и съмнение по въпроса. Келсън не беше действал предсказуемо и това можеше да бъде забелязано от всеки внимателен наблюдател. Не биваше изобщо да подценяват сина на Брайън в този момент. А междувременно можеше много да се направи. Макар и Морган да бе отново на свобода, не би било зле да продължат да очернят това и бездруго безславно име — преследване, на което Ян искрено разчиташе. А Чариса трябваше да бъде незабавно осведомена за внезапния обрат на събитията този следобед.

След като се сбогува с Бран Корис и Роджиър, Ян се изплъзна от шумната зала на Съвета и се запъти към казармите на дворцовия комплекс. Предстоеше му да извърши много работа този ден и нямаше смисъл повече да се бави.

Морган ликуващо плесна с ръце, щом той, Келсън и Дери забързаха към кралските покои през вътрешния двор.

— Келсън, ти беше великолепен! — възкликна той, прегръщайки с обич момчето през раменете. — Представянето ти днес бе достойно за Брайън във всяко отношение. Ти просто ме изненада.

— Наистина ли? — радостно попита Келсън. Той се бе усмихнал до уши, извръщайки назад глава към двамата, които го следваха, и на няколко пъти спира крачката си, за да ги види отново. Неколцина стражи ги наблюдаваха любопитно, но никой не направи опит да се потътри в тяхната посока.

— Не зная как се чувстваше ти — продължи момчето, — но аз през цялото време бях в ужас. Сърцето ми едва не примря, когато камбаните отброиха четири удара, наместо три.

Морган изсумтя.

— Бъди радостен, че не се случи другояче. Я си представи колко глупаво би било, ако камбаните бяха отбили само два часът.

Келсън извърна нагоре очи.

— Мислех си за това.

— И още нещо — продължи Морган. — Не искам да омаловажавам новата длъжност на Дери, но след като веднъж обяви пълнолетната си възраст, защо ти трябваше този фокус-мокус да назначаваш нов съветник и да преизчисляваш гласовете. Можеше просто да се наложиш с кралската си воля и така да ги победиш.

— Зная — отвърна Келсън. — Но постъпката ми запази донякъде престижа им, не мислиш ли? Искам да кажа, поне в този случай не могат да се оплачат, че съм им наложил деспотично решението си. Останахме в рамките на нормалното законодателство.

— Благоразумно действие — съгласи се Морган. — Пък в края на краищата, бих казал, че цареше достатъчно вълнение и възбуда, за да удовлетворят дори собствените ми вкусове. Да се живее в постоянно напрежение и опасност е много интригуващо, но…

— Ако питате мен — прекъсна ги Дери, — бих бил щастлив да зная предварително, че всичко ще се разреши по най-добрия начин.

Келсън се засмя, като заизкачваха стъпалата към покоите му.

— Трябва да призная, че напълно съм съгласен с Дери. Лично аз не бях тъй уверен в щастливия развой на събитията. — Той изкосо погледна Морган. — Между другото, не мислите ли, че трябва да се обадим на отец Дънкан? Обещах да му съобщя незабавно какво се е случило.

— И аз — кимна Морган. — Дери, имаш ли нещо против да се отбиеш до „Св. Хилъри“ и да разкажеш на отец Дънкан за днешния процес? Успокой го, че сме добре, но че ще поспим през останалата част от следобеда.

— Да, милорд — отзова се Дери. — Трябва ли да се върна тук, след като изпълня задачата си?

Морган кимна.

— Но почини си малко и ти. Искам да наглеждаш стражите отвън пред покоите на Келсън тази нощ, ако нямаш нищо против. Зная, че мога да ти се доверя.

— Слушам и се подчинявам, милорд — отвърна усмихнат Дери. — А вие гледайте да останете живи, докато не се върна да ви охранявам.

Морган намери сили само да се усмихне и леко поклати глава, щом Дери изчезна от погледа му.

Ян почти бе достигнал до целта си дълбоко в сърцето на двореца. С тиха и плавна котешка походка той се плъзна няколко стълбищни площадки по-долу, мина през широк подземен свод, използван като учебна площ за фехтовка, после през един коридор, граничещ с оръжейницата, и притича по студения каменен под до складовете. Очите му проблясваха тъмни и опасни, когато се прокрадваше покрай постовите стражи, без да бъде спрян. Тук всички го познаваха добре.

Накрая той се спря пред разклонението с друг, по-малък коридор, постави ръка на дръжката на меча си, за да заглуши звънтенето му и си проправи път напред, докато надникна зад ъгъла.

Добре. Стражът беше там, както Ян се бе надявал.

Усмихнат мрачно на себе си, той се плъзна покрай ъгъла и спря пред стража. Мъжът не го забеляза, докато Ян не се озова на две стъпки от него и се сепна.

— Милорд! Да не се е случило нещо лошо?

— Не, разбира се, не — отвърна Ян, повдигайки едната си вежда в престорена невинност. — А трябва ли?

Стражът се поуспокои, после се ухили.

— Не, милорд — отвърна той с леко подмилкващ се тон. — Само дето ме стреснахте. Хората обикновено не слизат долу, освен ако не се е случила някаква неприятност.

— Предполагам — усмихна се Ян, вдигна ръка и протегна показалеца си пред очите на мъжа.

— Как се казваш?

Стражът неволно проследи с поглед пръста му и леко се олюля.

— Майкъл Дефорест, милорд.

— Майкъл Дефорест — кимна Ян, бавно приближавайки пръста си към лицето на мъжа. — Виждаш ли пръста ми, Майкъл?

— Ъъъ… да, милорд — запелтечи Майкъл. Очите му следяха насочения срещу тях пръст, без да могат да помръднат. — Милорд, аз… но какво правите?

— Само следи пръста ми, Майкъл — тихо замърмори Ян с нисък и леко заплашителен глас в тишината — и ще заспиш.

Когато произнесе последната дума, показалецът му леко докосна челото на мъжа между очите и с трепкащи мигли те се затвориха. Друга фраза с ниско прошепнат глас усили замаяността му и Ян спокойно се пресегна и взе копието от ръцете на стража, изправяйки го до стената.

Като се огледа наоколо, за да бъде сигурен, че междувременно никой не се приближава, той премести мъжа на няколко крачки и отново го облегна на стената. След това постави пръсти на слепоочията му и затвори очите му.

Бледа синя аура сега запращя около главата на Ян, постепенно разширявайки се надолу по тялото и нозете му и обгърна ръцете му. Ала не спря дотам и погълна главата на стража. Щом блещукащата мрежа светлинки го докосна, той потрепери сякаш в последно усилие да разчупи нечестивата магическа връзка, но когато аурата се разпростря около цялото му тяло, напълно се отпусна. Когато двамата мъже се потопиха в бледия синкав огън, Ян заговори.

— Чариса?

За миг не се чу никакъв звук, освен дишането на двамата: на Ян — леко и овладяно, на стража — учестено, плитко, неестествено. Тогава устните на мъжа затрептяха.

— Чариса, чуваш ли ме?

Гласът на мъжа отвърна:

— Да, слушам.

Ян леко се усмихна и отново заговори с нисък, общителен глас, все още със затворени очи.

— Добре. Страхувам се, че имам неприятни новини за теб, обич моя. Дяволският ни номер на Съвета пропадна, както и очаквах. Келсън обяви пълнолетната си възраст, назначи нов член на мястото на Ралсън, след което разруши намисленото от нас чрез кралските си пълномощия. Не можех нищо да сторя. Освен това сигурно си разбрала, че опитът със стенректа се оказа неуспешен.

— Чух, че са го убили — отвърна мъжкият глас. — Какво става с Морган сега?

Ян замислено сви устни.

— Не съм сигурен. Отправи се с Келсън към покоите му да прекарат заедно нощта там. Нашето младо принцче изглежда не позволява и косъм да падне от главата на шампиона му. Засега няма да направят никаква пакост, понеже аз съм намислил няколко допълнителни плана за отклоняване на вниманието, които ще отнемат доста от скъпоценното им време и енергия до утре заранта. Съгласна ли си?

— Много добре — прошепна гласът на мъжа.

— Няма ли да ме попиташ какво имам предвид? — настояваше да узнае Ян.

За пръв път в гласа на мъжа трепна някакво чувство при отговора на Чариса.

— Това ще те позабавлява, нали? — промълви с лек сарказъм той. — Още една възможност да блеснеш с остроумието си. — Последва тишина. — Няма значение. Щом има да вършиш нещо, най-добре е да прекъснеш тази връзка, преди да си се изморил и да си изчерпал енергията на обекта си до смърт.

Ян отново се усмихна.

— Както желаеш, мила — спокойно изрече той. — Макар и да не мисля, че би могла да се погрижиш за нашия медиум тук. Имам специални планове за него. На добър лов, Чариса.

— Пожелавам ти същото — отвърна гласът.

След тези последни думи светлината, която обгръщаше Ян и стража, угасна и Ян отпусна ръце, поклати леко глава и отвори очите си. Обектът на връзката му тежко се отпусна, след като бе освободен, но изглежда все още нямаше сила да се пробуди. Ян още го държеше под властта си.

Той отново се озърна наоколо, после хвана мъжа за ръката и го заведе обратно до поста му.

— Милорд, аз… — заекна мъжът, разтърсвайки глава, за да се пробуди от унеса си. — Какво се случи? Какво направихте?

— Няма нищо, Майкъл — отвърна Ян, пресягайки се към ботуша си, откъдето измъкна тънка кама. — Едва ли ще почувстваш нещо.

Когато стражът съзря блясъка на стоманата, той насъбра последни сили и слабо се засъпротивлява, за да се откопчи от силната хватка на Ян. Но бе напълно безполезно. Загубил бе способност за съпротива. Стоеше вцепенен там, където Ян го бе изправил и безпомощно наблюдаваше как острието се приближава към него.

С медицинска безпристрастност Ян разпори ризницата на мъжа в горната част, покрита с кожен жакет и насочи острието към гърдите му, малко по-вляво от средата. После с леко, отривисто движение плъзна острието право между ребрата му, за да прониже сърцето.

Щом Ян измъкна острието, очите на мъжа се изцъклиха и с глух стон той се свлече на земята. От раната бликна светлочервена кръв, стече се по тялото му и образува разширяваща се локвичка на пода. Но сърцето все още продължаваше да бие и изтерзаните дробове шумно поемаха и изтласкваха въздух, за да продължат агонията.

Ян смръщено се наведе над умиращия мъж. Не беше чисто убийство — грешка, която Морган никога не би допуснал. И още по-зле, той трябваше да довърши човек, безпомощно проснат на пода.

Замислено прехапа устни, изучавайки тялото, после бързо мушна камата в направената рана и силно я завъртя. Този път, когато извади острието, сърцето бе спряло да бие. Гърдите повече не се повдигаха. Мъжът бе мъртъв.

С доволно сумтене Ян избърса камата си в края на пелерината на мъжа, след което леко обърна тялото на една страна, внимавайки да не стъпи в разширяващата се локвичка кръв. После, хващайки ръката, той потопи мъртвите пръсти в кръвта и очерта с груба линия върху чистия камък над главата му изображението на грифон.

Изправи се, за да огледа извършеното дело, кимна одобрително, пъхна камата отново в ножницата, втъкната в ботуша му и провери дали върху дрехите му не бяха останали издайнически петна. После премести копието на мъртвия страж до тялото му, огледа сцената за последен път и се извърна, за да се оттегли от мястото на кръвопролитието.

Ако някой от васалите на Морган се натъкнеше на трупа по-късно през нощта, в Ян нямаше и съмнение по въпроса какво биха си помислили. Хладнокръвното убийство, наред с всички обвинения срещу генерала Дерини, трябваше да насъска хората да въстанат срещу владетеля си. А Ян бе сигурен, че трупът скоро ще бъде намерен.

Ами ако Келсън също пострадаше в суматохата, която щеше да се вдигне? Ян доволно сви рамене. Ах, какво нещастие.