Възходът на Дерините

Петнадесета глава

Умът на Келсън бясно препускаше, като пресяваше всяко късче информация за магията на Дерините в търсене на ключа. Той сключи ръце и пръстите му отсъстващо потъркаха Огнения пръстен, а мислите му отново и отново се връщаха към ритуалния стих: „Щастлива утрин, дясна длан. Знакът на Закрилника ще запечата твоята мощ. Знакът на Закрилника ще запечата…“ Знакът на Закрилника…

Внезапно очите на Келсън се фокусираха върху пода, където стоеше Чариса. Никога преди не бе забелязвал знаците, вградени в мраморния под на трансепта — символи на светци, символи на… — в името на Вси Светии! Възможно ли бе това?

Опитвайки се да овладее възбудата си, той обгърна умишлено с нехаен поглед големия кръг от знаци, като търсеше онзи, който не се и осмеляваше да се надява, че ще открие. Ако църквата бе по-нова, нямаше никакъв шанс да го намери. На базиликата „Св. Георги“… за Бога, ето го! Знакът на Св. Камбър, който отдавна бе наречен „Дефенсор Хоминиум“, Закрилник на човека!

С триумфиращ поглед той огледа катедралата. Бе го намерил! Не можеше да има друг отговор. Те необмислено бяха идентифицирали личностите на Защитника и Закрилника в едно при тълкуването на ритуалното стихотворение, и затова смисълът му им беше убягнал. Ала сега…

Той хвърли самоуверен поглед на Чариса и дълго я изучава, преди да заговори. Сега трябваше да подготви сцената за това, което му предстоеше да извърши.

— Ти каза, че се страхуваме от двубоя с теб, Чариса — с равен глас изрече той. — Призна, че си убиецът на крал Брайън. Причини сериозни рани на човек, към когото изпитваме същата дълбока почит. И се опита да умъртвиш майка ми, когато тя направи усилие да предотврати действията ти. Но сега вече мина времето за празни приказки — той самоуверено огледа множеството. — Отмина времето и за милост и пощада, които смятахме да ти предложим дори в светлината на всичко, което се случи. И сега те предупреждаваме, Чариса. Приемаме предизвикателството ти и сме съгласни на двубой, макар и с известна неохота на това свято място. Но тъй като ти ни принуждаваш да си послужим със сила, не можем да ти гарантираме нито милост, нито обещание за лека отплата.

Чариса предизвикателно вирна глава.

— Призрачната няма нужда от пощада, Келсън. И когато такива хвалби са построени само на лъжи, мога единствено да се изсмея. Ела, ако не си страхливец. Готова съм да се сражавам с теб.

Келсън й хвърли пренебрежителен поглед, после отклони очи към Морган и Дънкан и леко им кимна. Той се пресегна към шията си и разкопча тежкия виненочервен плащ, а Нигел внезапно пристъпи напред и го пое; възбудата му и надеждите му пред изхода на двубоя се чувстваха осезаемо в светлината на новото познание на Келсън. Младият принц създаваше впечатление на сигурност пред вуйчо си, когато се обърна и закрачи бавно по олтарните стъпала. Нигел прибра пелерината в ръка и се присъедини отдясно към Морган и Дънкан.

Щом Келсън се спусна по стъпалата, Чариса се отдръпна в отдалечения ъгъл на трансепта, може би на четиридесет стъпки и изчака Келсън да спре и да вдигне ръкавицата.

Той бавно се изправи и изчисли пестеливо движенията си така, че да достигне колкото се може по-скоро знака на Камбър. С ъгълчето на окото си съзираше целта си на двадесетина стъпки разстояние напред и малко вляво. Закрачи към Чариса с металната ръкавица, свивайки леко вляво, за да достигне знака. После, преди да е стъпил върху него, хвърли надясно пред себе си ръкавицата. Щом тя изплющя върху мраморния под, той стъпи върху знака.

Морган и Дънкан наблюдаваха сцената с нарастващо напрежение, тъй като рискования ход, който предприемаше Келсън, бе насочен към опасно неравенство в силите с ужасяващи последствия. Съществуваше също така и несигурност пред това, което бе замислило момчето. А че имаше план, бе очевидно, ако се съдеше по погледа, който им бе хвърлил преди да се спусне по стъпалата. Щом доближи знака, те се досетиха какво има предвид. Ала доколкото можаха да забележат, не последва никаква реакция, щом Келсън захвърли ръкавицата и стъпи върху знака.

Чариса се загледа за миг презрително в ръкавицата, накара я да заиграе в дланта й и я запокити към един от нейните стражи. Сетне леко се поклони и пристъпи няколко крачки по-близо към Келсън. Принцът никога не бе изглеждал толкова млад, толкова самотен.

— Готов ли си да започнем, мой принце Келсън? — запита Чариса, като думите на отдавна оформения ритуал се затъркаляха от езика й с школувана лекота.

Келсън кимна.

— Готови сме, милейди Чариса.

Чариса се усмихна и се отдръпна няколко крачки назад, като повдигна ръка и замърмори някакво заклинание. В същия миг иззад гърба й изскочи полукръг от син огън в застрашителна сапфирено ледена дъга и зае половината от големия кръг със знаците на светците.

Тя свали ръце и отстъпи още няколко крачки назад, после направи властно движение към Келсън.

Келсън си пое дълбоко дъх. Сега му предстоеше върховното изпитание. Ако не можеше да отвърне на заклинанията на Чариса, това означаваше, че е изгубил играта, че силите му са изцяло изчерпани. А той не бе почувствал нищо — никакво трепкащо пламъче на познанието, щом бе стъпил върху знака на Камбър. И нямаше да научи нищо, докато не опиташе за пръв път магическото заклинание. Келсън прошепна тиха молба към светеца-отстъпник, върху чийто знак стоеше сега и вдигна високо ръка над главата си в единствено плавно движение, както бе видял да прави Чариса.

Неканени думи напираха на устните му — думи, които никога не бе чувал преди, нисък напев, от който въздухът около него завибрира от енергия в отклик и очерта зад гърба му огнено червена линия — линия, която се огъна в исканата кръгообразна форма и съедини двете арки в пълен кръг, наполовина червен, наполовина син.

Келсън прикри усмивката си и сне ръце, като чувстваше как силата ги изпълва и в съзнанието му нахлуха хиляди заклинания, съдържащи много повече мощ, отколкото се бе надявал. Навред около себе си дочу тиха въздишка на облекчение, щом неговите хора разбраха, че наистина притежава силата на Халдейн.

Ала това не бе всичко. Защото някъде дълбоко, в глъбините на съзнанието си чувстваше мимолетното присъствие на други две същества — Морган и Дънкан. Бегло впечатление за поздравления и доверие озари най-затънтените кътчета на разума му, после отшумя.

Той се усмихна леко и саркастично, забелязал как Чариса вдига вежди, изненадана от отклика на нейното заклинание. Ала той незабавно се концентрира върху онова, което последва, щом Чариса протегна ръце напред и зашепна друг магически напев. Той разбираше езика му и се заслуша внимателно, търсейки в съзнанието си правилния отговор, след като тя свърши.

Гласът на Чариса се разля ниско, но ясно в тишината на катедралата.

Щом Чариса привърши със строфата, Нигел придърпа силно Дънкан за ръкава.

— Дънкан! Усеща ли той какво прави тя? Ако той завърши това заклинание и слее двете арки…

— Зная — прошепна мрачно Дънкан. — Ако това се случи, кръгът няма да се разчупи, освен ако някой от двамата не умре. Така гласят древните правила.

— Но…

— Това се отнася отчасти и за безопасността на околните, Нигел — добави Морган с изнемощял глас. — Ако не съществува затвореният кръг, магията понякога се разпростира извън властта на практикуващите я. Сега те ще призоват фантастично количество енергия, привлечена от какви ли не източници. Уверявам те, че голяма част от онова, което ще видиш, няма да ти се понрави.

— Поне знаем, че Келсън притежава силата на Брайън — прошушна Дънкан, наблюдавайки протегнатите напред ръце на Келсън, също както бе сторила и Чариса. — Никой не е учил момчето на тези неща.

С решителен и нисък глас Келсън отвърна на заклинанието на Чариса.

При последните думи на Келсън там, където бяха двете арки, бликна виолетов огън и студена виолетова ивица обгради огромен кръг от четиридесетина стъпки — пространството, където щеше да се проведе двубоят. Сякаш по предварително даден сигнал двамата се отдалечиха в срещуположните краища на обръча, на пет крачки от него и на разстояние тридесет стъпки помежду си.

Чариса бързо огледа границите на кръга и леко се поклони. Гласът й отекна глухо сред магическото пространство на сцената на двубоя.

— Милорд Келсън, като предизвикан, имаш правото и привилегията да нанесеш първия удар. Ще се възползваш ли от него, или предизвикващият трябва да започне пръв?

В отговор Келсън се поклони.

— Милейди Чариса, вярно е, че като предизвикан първият удар е мое право и привилегия, но пред лицето на такава нежна предизвикваща отстъпвам реда си. Нека първият удар е твой.

Чариса се усмихна и се поклони, а Нигел отново сръчка Дънкан.

— Какво, по дяволите, прави той? — попита той с дрезгав шепот. — Не бива да й предоставя повече предимства, тя и без това притежава достатъчно.

— Там е работата — промърмори Дънкан. — Но той трябваше да постъпи така. Част от формалните правила на двубоя гласят, че когато предизвиканият е мъж, той трябва да преотстъпи правото на първия удар на жената-противник. Келсън се съгласи да играе по правилата и това е само едно от тях. Не се тревожи. Първите заклинания само опипват почвата между съперниците.

В другата половина на обръча Чариса протегна ръце напред с китки, допрени една до друга. Като си мърмореше нещо неразбираемо под нос, тя раздалечи ръцете си. В същия миг сфера от синя светлина лумна и ярко закръжа във въздуха над нея, постепенно се уголеми, докато не достигна до човешки размери и прие очертанията на сражаващ се мъж.

Формата изкристализира и изобрази син воин в синя ризница с оголен меч в ръка и син щит пред себе си, който се огледа из обръча и забеляза Келсън. После, изригвайки огън и сини изпарения, той насочи глава към младия крал и предпазливо се запрокрадва през кръга.

За миг Келсън се поколеба. После положи лявата си ръка върху стиснатия си десен юмрук и измъкна блестящия пурпурно червен меч. Когато синият воин пристъпи достатъчно близо до Келсън, от лявата ръка на момчето избликна светкавица, прикова на място синия меч и пурпурното острие отсече главата на фантома. Тя рухна на пода с кух звук и привидението, и мечът на Келсън се стопиха. Остана само тънка ивица мъгла от сини изпарения.

Окуражени от бързата победа на своя крал, наблюдаващите издадоха шумен одобрителен възглас, ала бързо замлъкнаха, щом чевръстите пръсти на Чариса се извисиха гневно за ответното заклинание. Още преди да започне чародейството, тъмна мъгла се заизсипва във вихрушка около нея и придоби формата на чудовищен дракон.

Преди да е изрекла още втория магически куплет, Келсън вече зашепна противозаклинание и гъстата вълшебна мъгла се поразсея.

Очите на Чариса помрачняха застрашително, ала тя не отвърна нищо. Бе се надявала на лесна победа, но момчето очевидно бе усвоило много повече, отколкото бе предполагала. Не че се боеше от изхода на двубоя. Този недозрял юноша с току-що открита сила не можеше да победи магьосницата на Дерините, която бе упражнявала изкуството си с години. Ала все пак не съществуваше съмнение, че силата и могъществото й са оспорени.

Търпеливо, тъй като бе на ръба на издръжливостта си, тя подхвана стандартните заклинания, предназначени да омаломощят противника й. Така двубоят щеше да продължи по-дълго, но крайният резултат за нея бе вън от съмнение.

Заклинанията се носеха застрашително във въздуха около кръга: в атака и в защита, парираха се взаимно и нанасяха стремително контраудари пред погледа на наблюдаващите сцената извън обръча. Хората на Чариса стояха безстрастни и безмълвни в средния кораб на катедралата зад гърба на своята господарка, привикнали отдавна към изкуството на магическите й действия, загрижени единствено двубоят да не се проточи по-дълго, отколкото е необходимо. Несъмнено щеше да се наложи да прибегнат към употребата на физическа сила срещу множеството, след като господарката им безславно сразеше този вироглав принц, и те едва сдържаха нервите си пред края на това предвкусвано тържество. Само около петима Мури наблюдаваха битката с истински интерес. Защото те също притежаваха донякъде познания в магическото изкуство и ламтяха винаги от любопитство пред всяко ново заклинание.

Ала сред останалите наблюдаващи царяха далеч по-мрачни мисли. Нигел следеше двубоя обхванат от ужас пред онова, което можеше да се случи, но и обзет от възхищение, а Морган повдигна брадичка, за да погледне наново по-добре, сетне докосна леко Дънкан със здравата си ръка.

— Дънкан…

Дънкан се вгледа в него загрижено, тъй като лицето на Морган бе станало по-бледо от платно и чертите му се бяха изкривили от болка.

— Какво има? Раната по-зле ли е?

Морган стисна зъби и слабо изохка.

— Изгубих доста кръв, Дънкан. Чувствам, че силите ми отпадат. Този взрив от енергия, който отделих, за да спася живота на Джихана, изцеди и последните ми сили.

Дънкан кимна.

— Какво мога да направя за теб? Как да ти помогна?

Морган се опита да заеме по-удобна позиция върху каменните стъпала и при движението се сгърчи от болка, нов спазъм на раната му го накара да изкриви лице.

— Спомняш ли си, че ти разправих как излекувах Дери миналата нощ? Е, този път трябва да сторя същото и със себе си. — Той посегна към гърдите си, за да се увери дали печатът с грифона е още на мястото си.

— Мисля, че вече знам начина, но ще се наложи да ми помогнеш. Подкрепи ме, насочи стрелата на мислите ми, но не се намесвай. Ще се докосна до някои сфери, които са… твърде съмнителни.

— Ще влезеш в съглашение с някои еретични сили, това ли се опитваш да ми внушиш, Аларик?

— Може би — промълви той.

Той се загледа умислен към кръга на двубоя и немощно се усмихна, щом забеляза как Келсън умело отбива особено опасните удари, а после зарея останалото си внимание към печата на левия си пръст и се отдаде на концентрация. Очите му леко се замъглиха, щом влезе в първата фаза на транса на Турин и попадна под въздействието му. Дънкан също вглъбено се вторачи в печата. Свещеникът бързо влезе във връзка с него и предостави свобода на мисълта си да се слее с блужденията на своя побратим, остави се да бъде понесен от потока на съзнанието на Морган, за да може да му се притече на помощ и окаже подкрепа. Ала Нигел нямаше и представа за този нов развой на нещата, макар само на лакът разстояние.

За Келсън времето минаваше безконечно бавно. Успехите му в сражението със зверове и фантоми, реални и митични, едни от които бе победил, а други сам бе призовал, му се струваха като чудовищен неясен кошмар сред мрака на отдавна отминала нощ. Дракони и змейове, хвъркати същества, размахващи отвратителни пипала, грифони, бълващи огън, стенректи, като онзи, който му бяха подхвърлили в градината, влечуги — списъкът бе неизброим. Дори сега Чариса предизвикваше нещо ужасно, което безмилостно трябваше да срази.

Той се изпъна като струна нащрек, щом внезапно долови в последното заклинание на Чариса нещо по-необичайно от изричаните досега. Още щом пръстите й се задвижиха в по-особен ритъм, Келсън усети, че това заклинание е по-мрачно от предходните. Внимаваше да чуе думите на монотонната й песен.

Докато нашепваше заклинанието, около нея се раздра оглушителна гръмотевица и гъста черна пара се засгъстява във висока, тъмна сянка, подобна донякъде на човек, но с люспеста кожа, остри нокти и зъби.

Тя се задържа за миг, примигвайки безпомощно пред ярката светлина, с която не беше привикнала. Келсън стисна безсилно длани пред нея и го пронизаха ледовити тръпки, тъй като почувства, че няма противодействие срещу тази магия. Щом създанието възвърна сетивата си и запристъпва през обръча към него, той направи няколко напразни заклинания за спиране.

С гърчове и страховити, предизвикателни викове, създанието продължаваше тромаво към Келсън през кръга, издишвайки сини пари и пламъци, а кървясалите му очи пламтяха и хвърляха алени отблясъци из катедралата.

Когато то пресече наполовина кръга, паника обхвана Келсън.