Възходът на Дерините

Четиринадесета глава

Келсън не помръдна от мястото си, щом вратите се треснаха на пантите си, макар да жадуваше да извърне глава и да погледне. Защото дори звукът да бе разцепил тишината, задоволяването на преждевременното любопитство щеше само да го извади от релси. Той не бе виждал никога Чариса и не бе сигурен в себе си как ще реагира.

Ала не бе за препоръчване да посрещне врага и с гръб, застанал на коляно — това също му бе пределно ясно. Просто му бе отреден ужасният шанс да остане в това положение, докато врагът напредваше, но при други обстоятелства никога не би допуснал подобна стратегическа грешка. Ала тъй като така и така оставаше безпомощен, не съществуваше голяма разлика. В определен момент теорията трябваше да се подчини на голите факти, а и откровено казано, той не бе сигурен как ще постъпи, когато се обърне.

Трябваше му време да размисли. Ако се наложеше да блъфира — а това изглеждаше неизбежно в този момент — длъжен бе да има някаква ясна цел, освен голия инстинкт за самосъхранение пред смъртната опасност. Не мислеше, че би замръзнал от ужас, щом я погледне — но нямаше смисъл да изкушава съдбата. Брайън го бе научил на това преди много години.

Различи звука на стъпки, ехтящи в обширното пространство на катедралата и разбра, че противникът му се приближава и че не е сам. Леко вцепенен, той зърна ръката на Морган да се прокрадва към дръжката на широкия му меч. Престраши се да погледне наляво и забеляза, че Дънкан сигнализира на архиепископа да продължат церемонията.

Келсън кимна на себе си в знак на одобрение. Дънкан бе прав. Колкото повече напредваше церемонията, толкова по-неоспорими ставаха законните му права над трона и шансовете му за намиране на изход от заплетеното положение растяха.

Архиепископ Кориган пое короната на Гуинид, обсипана със скъпоценни камъни, от кадифената възглавничка и я издигна над главата на Келсън. Стъпките значително бяха наближили и Келсън зърна над главата си светкавичния поглед на Кориган към нефа, видя го нервно да навлажнява устни и да призовава за продължение на коронацията. Отдясно лицето на Джихана пребледня, щом стъпките зловещо замряха в трансепта.

— Моля те, благослови ни, Боже — започна Кориган.

— Спри! — заповяда нисък женски глас.

Кориган се смръзна от ужас, държейки короната над главата на Келсън, сетне бързо я сне и погледна извинително към него. Погледът му мълниеносно се стрелна още веднъж над принца и той отстъпи назад. По стъпалата към светилището издрънча стомана, после настъпи тишина. Келсън внимателно се изправи на крака, за да огледа неканените гости.

Значението на хвърлената на стъпалата рицарска кожена ръкавица с метални пластини, както и присъствието на въоръжените мъже, стоящи в редица зад жената, бе повече от ясно за Келсън. Щом извърна глава към нефа, той видя най-малко тридесет воини, някои в черните широки роби на мавърските емири, други — в обикновени ризници и бойно облекло. Двама Мури стояха от двете страни на своята господарка, безстрастно скръстили ръце на гърдите си, с тъмни и мрачни лица изпод качулките на черните си бархетни плащове.

Ала най-вече жената привличаше вниманието му. Външността й бе съвсем различна от очакванията му. Никога не се бе замислял преди, че тя може да бъде толкова красива!

Очевидно Чариса бе очаквала тази реакция и бе заложила на нея — безспорно бе намислила появата си така, че да постигне максималния ефект.

От нежната й шия с цвят на слонова кост се спускаше на богати дипли ефирна синьо-сива дреха с яка, обсипана със скъпоценни камъни, а върху нея бе наметнат тъмносив кадифен плащ, украсен с лисичи кожи. Дългата й, светла коса бе сплетена и навита високо на главата й, пристегната от сапфирена коронка. От нея се спускаше син воал, който се стелеше на прозрачни дипли по раменете и гърба й и смекчаваше решителното изражение на лицето.

Именно това изражение отрезви първоначалните чувства на Келсън и го накара да промени преценката си. Защото навитата коса представляваше всъщност тежка златиста корона, обвита в нежносин прозрачен воал — несъмнено символизираща за Чариса друга корона, която се надяваше да придобие преди края на тържеството.

Тя кимна за поздрав, щом очите й се кръстосаха с тези на Келсън, после втренчи многозначителен поглед в рицарската ръкавица, хвърлена на стъпалата между тях. Смисълът на този поглед не убягна на Келсън и внезапно го завладя хладен гняв. Знаеше, че трябва да обезвреди това създание — поне докато не намери начин да се справи с него.

— Какво правите в Съвета на лордовете? — тихо попита той, а в ума му вече се оформяше план за действие. В сивите му очи проблесна студено пламъче, което напомняше за баща му и той внезапно заприлича на два пъти по-възрастен и изпълнен с достойнство.

Чариса повдигна вежди, после насмешливо се поклони. Момчето й напомняше за Брайън отпреди двайсетина години, с изненадващо зряло и властно държане за неговата възраст. Колко жалко, че нямаше да доживее да се възползва от тези облаги.

— Какво правя ли? — язвително попита тя. — Ами добре, ще ти кажа — искам смъртта ти, Келсън. Навярно вече си се досетил. Нима Шампионът ти не те е предупредил за това?

Тя се извърна сладко усмихната към Морган, после отново насочи вниманието си към Келсън. Но на Келсън не му беше забавно.

— Насилственото ви нахлуване в катедралата е нежелано от нас, както и присъствието ви — отвърна хладно Келсън. — Вървете си, докато търпението ни не се е изчерпало докрай. За въоръжената ви свита няма място в този Божи храм.

Чариса се засмя, незасегната от думите му.

— Смела проява, мой малки принце — тя кимна към ръкавицата. — За нещастие, не можеш да се отървеш от мен толкова лесно. Предизвиквам те на двубой за властта над Гуинид. Навярно ще се съгласиш, че не мога да се оттегля, преди да е удовлетворено предизвикателството ми.

Погледът на Келсън мрачно се стрелна към въоръжените мъже, изправени зад Чариса, после отново се спря на нея. Знаеше, че владетелката на Дерините се стреми да го въвлече в дуел с магически заклинания. Знаеше също, че без силата на баща си ще се провали. За щастие, имаше начин да предотврати битката за известно време и пак да запази честта си. А през това време щеше да напрегне мисълта си за решителния сблъсък, който неминуемо щеше да последва.

Той отново се взря в хората на Чариса, после взе окончателно решение.

— Много добре. Като крал на Гуинид приемам предизвикателството ви. И според древните правила на двубоя нашият Шампион ще се сражава срещу вашия по време и на място, които ще бъдат определени на по-късна дата. Това удовлетворява ли ви? — Той бе сигурен, че Морган лесно ще се справи с когото и да било от свитата на Чариса.

Гневно пламъче проблесна за миг в очите на Чариса, но тя съумя да овладее изражението си. Надявала се бе да остави Морган невредим за по-дълго време, за да се настрада до насита от днешната смърт на последния Халдейн. Ала това не бе важно. По-силно я тревожеше предчувствието, че Ян не би могъл да победи наполовина родения Дерини.

Тя отново хвърли поглед към ръкавицата и кимна.

— Добре намислено Келсън. Отлагаш сблъсъка ни може би за пет минути, тъй като все още възнамерявам да те предизвикам на личен двубой.

— Но не, докато устоява на сражението нашият Шампион — възпротиви се Келсън.

— И това може лесно да се уреди — рязко отвърна Чариса. — Преди всичко няма да отлагаме двубоя за по-късна дата. Времето и мястото са тук и сега. Нямаш друг избор. После, не възнамерявам да възлагам надеждите си на когото и да било от присъстващите в моята свита. Моят Шампион е ей-там, готов всеки миг да ме защити.

Щом тя помаха към лявата страна на катедралата, Ян се отдели от групата благородници с хитра усмивка на лицето и пристъпи към Чариса. Бе положил ръка върху дръжката на меча си, докато погледът му бе вперен в Келсън.

Младият крал бе потресен от откритието, че Ян е предателят сред неговите хора, тъй като винаги бе считал младия пер за верен, макар и не особено ентусиазиран свой защитник. Това обясняваше странните събития, които се бяха разиграли от мига на пристигането на Морган. С високия си пост в двореца Ян не би срещнал затруднения да им подхвърли стенректа, да убие стражите и да оскверни гробницата на Брайън миналата нощ.

Като се замисли по-дълбоко, Келсън осъзна, че в думите на Ян през последните три месеца често се прокрадваше непочтително отношение към Морган. Недоизказаните му фрази, хитрите и злостни намеци — разбира се, ето коя бе причината. Може би и той притежаваше от силата на Дерините. А подбудите за поведението му бяха повече от прозрачни. Всеки знаеше, че Източните покрайнини граничат с владенията на Морган.

Ала нито една от тези мисли не се прокрадна в изражението на Келсън. Само очите му се присвиха, щом се обърна с нисък глас и заплашителни нотки към Ян в тишината на катедралата.

— Нима ще посмееш да вдигнеш оръжие срещу мен, Ян? И то, в този свят храм?

— Да, хиляди пъти да! — озъби се Ян и стоманеният му меч просвистя, щом го извади от ножницата. Той навъсено се поклони на Келсън. — А сега — посочи меча си — вашият Шампион ще приеме ли предизвикателството? Или трябва да отида при него и да го пронижа, както си стои на място?

С котешка грациозност и спокойствие Морган се плъзна по олтарните стъпала, изваждайки меча си.

— Спести си хвалебствените словоизлияния, предателю! — избълва презрително Морган. Той промуши ръкавицата с върха на острието си, вдигна я във въздуха и я захвърли в нозете на Чариса.

— Приемам предизвикателството ти в името на Келсън Халдейн, Крал на Гуинид!

— Не бъди толкова самоуверен — парира думите му Ян и направи няколко заплашителни крачки към него.

Щом въоръжената свита на Чариса се отдръпна, за да направи място за сражението, Ян впери замислено поглед в съперника си, изучавайки всяко негово движение, докато връхчето на меча му почти нехайно потрепваше във въздуха.

Морган също изучаваше своя неприятел, сивите му очи дебнеха всяка негова стъпка, всяко бегло, неуловимо движение на бляскавото острие. Никога не се бе сражавал с Ян досега, ала очевидно младият пер бе натрупал значително повече умения, отколкото можеше да се очаква. Някаква безгрижна надменност витаеше около инак дълбоко вглъбения мъж, която подсилваше бдителността на противника му.

Морган не хранеше особено безпокойство пред изхода на дуела. Той идеално умееше да върти меч и знаеше цената си. Никога не бе изгубвал битка, откакто бе навлязъл в зрелостта си и не възнамеряваше да отстъпи и сега. Ала все пак неувереността пред уменията и финеса на Ян изискваха по-предпазливи стъпки, докато не се увереше що за противник има пред себе си. Длъжен бе да спечели двубоя заради Келсън, независимо на каква цена. Ала каквато и да бе тя, той щеше да я заплати дори и с кръвта си.

Дебнеха се един срещу друг доста дълго. С бясно хвърляне напред и нанасяне на произволни удари Ян търсеше начин да пробие защитата на Морган в решаващите първи секунди на двубоя. Ала Морган не можеше лесно да бъде подведен. Парирайки пъргаво ударите му, той избягваше острието на Ян с лекота, след което се впускаше в атака и леко се отдръпваше, разбрал, че победата не е толкова лесна. Той разсичаше със ситни защитни удари пространството около себе си, образувайки непробиваема стена и лесно отбиваше всяка нова атака на Ян, проумял вече техниката на противника.

Изведнъж той откри в съперника си онова, което търсеше и мълниеносно се впусна в специална нападателна маневра, която бе отлагал за подходящия момент. Ударът му разсече финия кадифен жакет на Ян и рани дясното му рамо, при което перът отскочи за миг назад.

Ян побесня от докосването на противниковия меч. Въпреки, че от край време криеше майсторството си, той се смяташе за отличен фехтовчик. Да бъде засегнат от един макар и слаб удар в първия си дуел пред зяпащото множество не му влизаше в сметката. Това означаваше позор за бойното му изкуство.

Втурвайки се в атака с главата напред, Ян се върна отново към дуела, като този път се сражаваше повече с чувства, отколкото с разум, както и се бе надявал Морган. Накрая с един необмислен ход той се откри за противника си повече, отколкото бе простимо. Макар и да парира първия замах на Морган, левият контраудар на генерала го завари неподготвен откъм дясната му страна и острието на Морган се вряза безмилостно в плътта му.

Щом мечът изтрополя от ръката на Ян и лицето му изгуби цвета си, Морган изтегли оръжието си и отстъпи назад. Ян се олюля за миг с бликащи от очите му изненада и ужас, после рухна на пода и мечът му отхвръкна с дрънчене от вцепенените пръсти. Очите му се затвориха, а Морган презрително отметна назад глава и избърса острието си о златистата му пелерина, след което се отправи спокойно към Чариса с меч в ръка.

При приближаването му очите на Чариса гневно проблеснаха, ала в този миг той забеляза нещо, което бе убягнало от погледа му — леко раздвижване на мъжа, паднал на пода зад него.

— Кой е сега владетелят на Гуинид? — присмя й се Морган, насочвайки острието към гърлото й.

Зад него Чариса зърна бързото повдигане на ръка и блясъка на любимата кама на Ян, която просвистя от вирнатия му юмрук. Пръстите на ръцете й вече се раздвижваха за бързо заклинание, когато някой извика:

— Морган!

Морган светкавично се извърна, но камата вече летеше във въздуха и той изви тяло, за да избегне блестящото острие. Ала докато се опитваше да се отдръпне, верижката на почетната му значка внезапно се закачи и се омота около врата му, задуши го и го извади от равновесие.

Тогава камата се заби дълбоко в рамото му и той се олюля, мечът се изплъзна от пламналите му пръсти и издрънча на мраморния под с нестройни звуци.

Морган падна на коляно, а Дънкан и двама други свещеници се втурнаха към него. Той разкъса верижката от врата си със здравата си ръка и я захвърли пред Чариса, а лицето му се изкриви от болка, щом Дънкан и свещениците го повлякоха към светилището и го облегнаха на стъпалата. Чариса се разсмя.

— Да, кой е сега господарят на Гуинид, мой горди приятелю? — подигра му се тя и се приближи с леки стъпки към мястото, където Ян се гърчеше все още на пода. — Мислех, че си достатъчно опитен, за да не допуснеш тази фатална грешка — да обърнеш гръб на ранения си враг.

Щом Келсън, Нигел и другите приятели на Морган се стълпиха около ранения генерал, Чариса извърна поглед надолу към Ян и го смушка с върха на обувката си. Той издаде нисък стон и тя се приведе над него, за да надникне в очите му.

— Браво, Ян — промълви тя. — Колко жалко, че няма да бъдеш тук, за да видиш резултата от нашия малък заговор. Раната ти е прекалено голяма и нямам нито време, нито излишни сили да те спасявам.

Ян изкриви лице от болка, опитвайки се напразно да протестира.

— Чариса, ти ми обеща! Увери ме, че ще управлявам Коруин, че ние двамата…

— Съжалявам, скъпи мой, но ти не съумя напълно да се справиш, така ли е? Колко жалко. Беше толкова умел в другите неща.

— Чариса, моля те…

Чариса сложи пръст на устните му.

— Знаеш, че презирам молбите. Не мога да ти помогна и толкова. А и ти също не можеш да си помогнеш, нали, бедно смъртно създание? Ще ми липсваш, Ян — макар и да смяташе накрая да ме победиш.

Ян се опита наново да заговори, но широките му очи се изпълниха с ужас от това, че тя бе отгатнала тайната му. Чариса вдигна другата си ръка, нашепвайки заклинание. Няколко секунди Ян напразно се бореше за въздух, сграбчил мантията й в отчаяние. Сетне изпусна последния си дъх. Чариса небрежно се изправи.

— Е, Келсън? — усмихна се подигравателно тя. — Изглежда, че малкият ни дуел не успя нищо да реши. Моят Шампион е мъртъв — виждаш сам — ала и твоят е силно ранен и животът му е под съмнение. Изглежда, ще трябва пак теб да предизвикам на дуел, за да получа удовлетворение.

При тези думи Морган остро я изгледа и се сгърчи, тъй като раната му причиняваше голяма болка. Капчици пот оросиха горната му устна, щом Дънкан докосна раната му с нежни пръсти и той кимна на Келсън да се приближи. Келсън сви диплите на прекрасния си пурпурночервен плащ и коленичи до Морган, а очите му бяха изпълнени със загриженост за ранения приятел.

— Келсън — пророни Морган през стиснатите си зъби, простенвайки високо, щом Дънкан извади камата и запревързва раната. — Келсън, бъди внимателен. Тя ще се опита да те измами. Единствената ти надежда сега е да спечелиш достатъчно време, за да намериш ключа към собствената си сила. Убеден съм, че той трябва да е някъде около нас. Просто не сме го забелязали.

— Ще се опитам, Аларик — промълви Келсън.

— Бих искал да ти помогна повече, мой принце — продължи Морган. Той се отпусна полуприпаднал назад и Келсън се пресегна и стисна ръката му, за да му вдъхне увереност.

— Не се тревожи.

Келсън се изправи и полите на алената му мантия, които бе държал в ръце, се развяха на широки дипли. Почувства как всички очи са вперени в него, щом пристъпи няколко крачки по олтарните стъпала и по-скоро усети, отколкото забеляза как архиепископите и епископите се размърдаха зад него, за да разчистят терен за очаквания двубой.

Той се огледа около себе си и зърна напрегнатите лица в тълпата, застрашителната поза на въоръжените мъже, стоящи все още зад Чариса, долови вълната на спокойно доверие, излъчваща се от Нигел зад майка му — и Джихана, бледа, с изопнато лице в страшната тишина, с ръце, сключени в юмруци и с трескави и молещи очи.

— Е, Келсън — отекна ниският глас на Чариса под купола на широката базилика и завибрира в смълчаното светилище. — Изглежда се колебаеш, мой скъпоценни принце. Какво ли става с теб? — Пълните й устни се разтеглиха в подигравателна усмивка.

Келсън отвърна равнодушно на погледа й.

— Най-добре ще бъде да си вървиш, Чариса — спокойно изрече той. — Нашият Шампион е жив и вече победи твоя. Каузата ти не беше защитена.

Чариса безрадостно се разсмя и поклати глава.

— Страхувам се, че няма да е толкова лесно, Келсън. И ако не ти е станало ясно, призовавам те на смъртен двубой тук и сега — на изпитание чрез магия, което желаех от самото начало, както знаеш добре. — Сред множеството се разнесе уплашено роптание. — Не можеш да я избегнеш толкова лесно. Баща ти би схванал за какво става дума.

Келсън леко почервеня, но се постара да запази безстрастно изражение.

— Моят баща, по силата на необходимостта, бе повече свикнал да убива, Чариса. В това, трябва да признаем, ние не сме обучени. Ала се случиха достатъчно убийства в изтеклите седмици. И не желаем умишлено да те причислим към списъка на мъртвите.

— Ах — кимна одобрително Чариса. — Синът на Лъва е изпълнен с гръмки закани също като баща си — бавно се усмихна тя. — Но аз мисля, че приликата свършва дотук: че нашият млад принц изрича по-смели слова, отколкото си мисли. Човек би си помислил, че той притежава сила, която да подкрепя смелостта му. — Леденият й поглед се плъзна от главата към краката му и обратно. — Но, разбира се, всички знаем, че силата на Брайън умря заедно с него в полето на Кандор Реа.

Келсън не отстъпи от решителността си.

— Нима, Чариса? Нима силата ми е погребана заедно с него?

Чариса уклончиво сви рамене.

— Да или не, това ще ми кажеш ти.

— Ще посмееш ли да потвърдиш, че силата му е загинала? Моят баща — продължи прямо Келсън — победи твоя и го лиши от могъществото му. Разумно е да се предположи, че ако притежавам силата на Брайън, то държа в ръце и твоите тайни. И в този случай ще се срещнеш със съдбата на своя незавиден предтеча.

— Ако притежаваш силата — съгласи се Чариса. — Ала аз убих Брайън. Това ми дава известно предимство, нали?

Джихана не можа повече да се сдържи.

— Не! — извика тя и се втурна в разчистеното пространство между сина си и магьосницата на Дерините. — Не, не можеш! Не и Келсън! Не и Келсън!

Тя зае отбранителна позиция пред Келсън, а магьосницата отговори на яростния й поглед и после се разсмя.

— Ах, бедна моя Джихана — изгугука тя. — Вече е късно за това, скъпа. Изминаха толкова много години, откакто се отказа от по-добрата си същност и предпочете да бъдеш само човек. Сега играта не е в твои ръце. Стой настрана.

Джихана се изправи в цял ръст, зелените й очи потъмняха и заблестяха със странна светлина.

— Ти няма да унищожиш сина ми, Чариса! — прошепна тя с леден глас. — Дори да се наложи да стигна до вратите на ада, ти няма да го притежаваш, сам Бог ми е свидетел!

Чариса избухна в подигравателен смях, а Джихана леко се олюля. Изуменият Келсън понечи да грабне майка си за ръка и да я отведе от опасното място, ала се почувства неспособен да се притече. Джихана вдигна ръце и ги насочи към Чариса, а от пръстите й лумнаха дълги искри от златиста светлина към жената в сиво. Внезапно цялата отприщена на воля сила на Дерините остро се нахвърли срещу Призрачната, насочвана единствено от отчаянието на една майка, решена на всяка цена да спаси детето си, независимо от страшните последствия.

Ала силата на Джихана не бе овладяна. Продължителното й отричане на Деринийското й наследство от толкова много години я бе лишило от уменията й и тя не можеше да ги използва за собствено преимущество. А Чариса с цялото си зло бе всичко това, което Джихана бе отрекла у себе си — пълновластна магьосница на Дерините, обиграна в изкуството си, напълно владееща сила, толкова могъща, че Джихана не можеше и да си представи.

Следователно Чариса не бе обезпокоена от атаката. Тя се възстанови мигновено от първоначалния удар и изтъка около себе си предпазна мрежа, отблъскваща всичко призовано от Джихана. После се зае да се концентрира върху унищожението на тази проклета Дерини, осмелила се да я предизвика на двубой.

Въздухът между двете жени се нажежи и заискри. Разнесе се силен пукот и пращене, щом фантастичната сила бе освободена и обезвредена. Келсън наблюдаваше с широко отворени очи как майка му устоява известно време на силата на Чариса. Междувременно Дънкан и Морган вече бяха открили капана, който бе устроила Чариса и яростно се бореха да отклонят убийствената й сила, насочена сега срещу кралската й съперница.

После всичко приключи. Със слаб стон Джихана меко се свлече върху дебелия килим на стъпалата в позата на спящо дете. Келсън мигновено се покатери по тях и застана до нея. Дънкан вече бе коленичил и опипваше пулса й с мрачни и напрегнати устни, открил онова, от което се боеше най-много.

С тревожно кимване той повика Нигел и Иуон да се приближат. Когато понесоха Джихана на безопасно място, около нея все още пращеше слабо сияние. Щом Дънкан помогна на Келсън да се изправи, момчето втренчи широко отворените си, ужасени очи към свещеника и той отрицателно поклати глава.

— Не е мъртва — прошепна Дънкан, така че да го чуе само Келсън. — С Аларик успяхме да отклоним най-злата част от енергията. — Той погледна встрани, където лежеше Морган, после извърна очи към Джихана.

— Доколкото мога да отгатна, тя се намира във взаимосвързан енергетичен транс, контролиран от Чариса. Ще се оправи, ако можем да разбием обръча. Иначе само Чариса може да я освободи — или по своя воля, или чрез собствената си смърт. Тъй като първото ми се струва невъзможно, трябва да заложим на другата карта. Ето че ни предстои още една битка.

Келсън мрачно кимна. Мислите му се въртяха около онова, което бе научил през последните няколко минути. Той беше наполовина Дерини! И ако действията на майка му бяха знак за това, трябваше да се възползва донякъде от това обстоятелство. В края на краищата, той бе обучен да приема тези сили, да вярва в тях — познаваше дори и някои правила за контролирането им. Ако можеше сега да приложи някои от тях.

Освен това, съществуваха и силите на Брайън — може би те също бяха достъпни. Навярно бяха пропуснали някоя брънка в ритуалното стихотворение. Печатът на Морган не бе печатът на Закрилника. Кой бе тогава Закрилникът? Сега, като се замисли за онези строфи, се досети, че Морган бе наречен Защитник, а не Закрилник в първата част на стихотворението. Значи Закрилникът бе някой друг. А печатът на Закрилника — какво можеше да означава това?

Чариса се завърна на първоначалното си място в подножието на олтарните си стъпала и посочи рицарската ръкавица, стояща все още на мястото, където я бе подхвърлил Морган. Устните й се разтеглиха в мрачна усмивка, за нея нямаше и съмнение, че държи нещата в свои ръце. Келсън не притежаваше силата на баща си. Ако я имаше, щеше да я използва, за да защити майка си. Момчето не бе достатъчно опитно и изкусно да пожертва Джихана само заради ефекта на последната решителна победа. Освен това, тя знаеше добре, че взривната енергия, спасила живота на кралицата, никога не би могла да дойде от съзнанието на полуобучения Келсън Халдейн.

Тя кимна леко на Келсън, щом той зае мястото си на върха на стъпалата и посрещна безстрастно погледа му.

— А сега, Келсън Халдейн, сине на Брайън, ще приемеш ли честното ми предизвикателство да се сражаваш в духа на древния почтен начин на нашите предци, Дерините? Или трябва да те ударя и умъртвя там, където стоиш, да те унищожа като обикновена жертва, без двубой?

Хайде, Келсън. Ти преди се кичеше с хвалебствени слова за своите умения. Ще разкрия твоята лъжа!