Възходът на Дерините

Втора глава

Близо две седмици по-късно Морган и един-единствен негов помощник, загърнат в син плащ, похлопаха на северните порти на Ретмут, столицата на владенията на Брайън. Макар и утрото още да не бе настъпило, конете бяха покрити с пяна и почти изтощени, а при пресекливото им дишане от устата им се точеха снежнобели струйки пара в мразовития утринен въздух.

В Ретмут бе пазарен ден и улиците бяха по-задръстени от всякога. Коронацията на следващия ден бе привлякла стотици посетители — пътешественици от Единадесетте кралства. Те превръщаха тесните калдъръмени улички в почти непроходими.

Колички, натоварени с продукти, покрити с балдахин носилки, търговци с претъпканите си кервани, амбулантни продавачи, които с кресливи гласове предлагаха прескъпи джунджурии, благородници с отегчен вид, следвани от бляскавите си свити — всичко се смесваше в пъстра калейдоскопична картина от цветове, мириси и звуци, съперничещи си с брилянтно декорираните сгради и арките на града.

Красивия Ретмут, тъй наричаха столицата. Лесно бе да се разбере защо.

Морган бавно яздеше изморения си жребец сред гъмжащата тълпа от пешеходци и превозни средства, следвайки лорд Дери към главната порта на двореца, замислено загледан в собственото си мрачно облекло, така биещо на очи сред този ослепителен разкош; прашната черна кожа покриваше почти цялата му ризница, а тежкият плащ от вълна и самур го обгръщаше от шлема до коленете.

Странно, колко бързо можеше да се промени атмосферата на един град. Същите тези весели и наконтени граждани преди няколко седмици бяха облечени в подобни на неговите дрехи, искрено скърбящи за смъртта на своя монарх. Сега всички носеха цветовете на празника и веселбата.

Дали паметта им беше къса, или благословеното замайване на сетивата с отминаването на дните, или пък просто възбудата около коронацията караше тези обикновени, простички хора да отхвърлят скръбта и да се завърнат към нормалния ритъм на живота? Може би за тези, които никога не бяха познавали Брайън, бе въпрос само да променят умонастроението си и да сложат друго име пред титлата „крал“?

Друго име… друг крал… кралство без Брайън…

Спомени… девет дълги дни… мрак… Четирима уморени ездачи, спрели в лагера на Кардоса…

Пепелявите лица на лорд Ралсън, на Колин, на двамината стражи, когато те с побелели устни прошепнаха страхотната новина… болезненото и мъчително усилие в опита им да прекосят бързо дългите мили и да се докоснат до разум, който не можеше повече да им откликне, дори и да разбираше… вцепенението, което ги бе завладяло, докато продължаваха да съкращават във френетичен бяг безкрайното разстояние до Ретмут… изтощени коне, разменяни по пътя за нови… кошмарите на засадата, клането, от което само той и Дери бяха останали живи… още и още тъжни, мрачни мили…

А сега болезненото осъзнаване, че всичко е било истина, че цяла ера е отминала, че той и Брайън никога вече няма да препускат по хълмовете на Гуинид…

Тази всепоглъщаща тъга докосваше Морган почти като физическо тяло и заплашваше да го завладее напълно, да го смаже и съкруши така, както не бе успяла през тези девет дни яздене.

Отворил широко уста за глътка въздух, той се притисна здраво към лъка на седлото, за да се задържи.

Не! Не биваше да позволява чувствата му да се намесват в това, което му предстоеше! Трябваше да се затвърди властта, да се короняса краля, а битката — да се спечели.

Той се опита да се отпусне, да си поеме дълбоко дъх и да се овладее; искаше мъката му да поутихне. По-късно щеше да има достатъчно време да потъгува насаме — а може би и нямаше да се наложи, ако се провалеше в задачата си и го връхлетеше участта на Брайън. Но стига с тези мисли. Точно сега страданието бе лукс, който не можеше да си позволи.

В следващия миг той внезапно възвърна самообладанието си и се взря пред себе си, за да види дали Дери беше забелязал вътрешната му борба.

Опасенията му не се оправдаха или пък Дери се преструваше на невъзмутим. Младият господар на покрайнините бе твърде зает да се крепи здраво на седлото и да избягва пешеходците, за да обръща внимание на нещо друго. А Морган знаеше, че раните на младия мъж му причиняват немалко неприятности, въпреки че Дери не го признаваше.

Морган си проби път до своя спътник и тъкмо щеше да го заговори, когато конят на онзи се спъна. Морган сграбчи юздите му и по чудо животното не падна, но ездачът му се наклони силно напред и едвам успя да се закрепи.

— Добре ли си, Дери? — попита Морган разтревожен, като пусна юздите и сложи ръка на рамото му.

Бяха се спрели по средата на улицата и Дери бавно се изправи на седлото си с изражение на болка върху видимата част от лицето му изпод кръстоносния шлем. Внимателно слагайки увитата си в бинт лява китка в дясната си ръка, той притвори очи и си пое дълбоко дъх, после ги отвори и леко кимна.

— Всичко е наред, милорд — прошепна той. Постави отново ранената си ръка в черната копринена превръзка, провесена на рамото му и се закрепи със здравата си ръка на коня. — Просто ударих китката си о седлото.

На лицето на Морган бе изписано недвусмислено скептично изражение. Той понечи сам да провери наранената китка, но жестът му бе прекъснат от пронизителен вик почти в ухото му.

— Сторете път за Първенеца на Хауис! Път за негово Върховенство! — И после, с по-нисък глас: — Не можеш ли да намериш друго място да държиш ръцете си, войнико?

В същия миг върху коня на Морган рязко изплющя камшик. Животното отскочи встрани по-напористо, отколкото Морган би могъл да очаква и блъсна жребеца на Дери сред неколцина крещящи пешеходци.

Очите на Дери проблеснаха разгневено, щом Морган се извърна да го погледне и той за малко да отвърне на нападателя със същото, когато генералът предупредително го сръчка да премълчи. Морган изписа на лицето си, както се надяваше, нещо подобно на извинително-смирена усмивка и сигнализира на Дери да стори същото.

Защото крещящият бе двуметров гигант с бронзова ризница, облечен в яркозеленото и виолетово на обединените кралства на Хауис и Ланид. И докато сам не би представлявал голямо препятствие при нормални обстоятелства, то сега мъжът беше придружен от шестима като него. А пък Дери бе ранен. В известна степен това променяше ситуацията в полза на другите. Освен това Морган не изгаряше от особено желание да бъде арестуван и хвърлен в тъмница тъкмо сега. Залогът бе прекалено голям.

Морган наблюдаваше с нескрит интерес преминаването на гигантите. Впери внимателен поглед в рунтавите им черни бради и гъстите коси; в крилатите бронзови шлемове, които отличаваха носителите им като наемните войници на Конаити; във варварски нашарените във виолетово и зелено ливреи, носещи емблемата на Хауис; в дългите мечове на поясите им и извитите тежки кожени камшици в ръцете им.

Не се знаеше кой или какво представлява Върховенството на Хауис, макар и Морган да таеше известни подозрения. Гигантите охраняваха пищно натруфена с орнаменти закрита карета, теглена от четири подобни един на друг сиви коня. А украсените с гоблени завеси, спускащи се от прозорците, бяха извезани с ослепително ярки зелени, виолетови, оранжеви и огненорозови мотиви. Отзад крачеха още шестима мургави гиганти. Предвид на тези обстоятелства Морган се съмняваше, че биха одобрили приближаването му до каретата.

Нямаше значение. Морган си имаше едно наум за всеки, който безочливо дръзваше да се именува „Негово Върховенство“. Той нямаше да забрави Първенеца на Хауис и неговите васали.

Очевидно и мислите на Дери се движеха в подобна посока, тъй като, щом кортежът отмина, се приведе към Морган със зла, дяволита усмивка.

— В името на всички дяволи в ада, какво е Първенец на Хауис?

— Не съм сигурен — отвърна Морган с прочувствен драматичен шепот. — Но не мисля, че е толкова висшестоящ като Квинтесенция, да речем, или Перифраза. Може би е някой нисшестоящ посланик с илюзии за собствената си значимост.

Морган се надяваше репликата му да бъде дочута и наоколо наистина се разнесе нервен смях. Последният гигант се извърна към тях, но Морган надяна маска на невинност на лицето си и се поклони на седлото. Гигантът отмина.

— Е, който и да е той — каза Дери, след като продължиха пътя си, — той определено е обграден със зле възпитани васали. Някой трябва да им даде добър урок.

Този път Морган се обърна със зла усмивчица към него.

— Мисля за това — заяви той.

Той посочи надолу по улицата, където шествието тъкмо завиваше зад ъгъла. С приближаването на отряда към двореца оловният гигант с прекомерно подвижния камшик раздаваше удари на поразия и други видни граждани също бяха изумени.

И тогава се случи нещо странно. Дългият черен камшик, който гигантът размахваше с очевидно удоволствие, внезапно си науми нещо свое. След отмятането си при един особено рязък удар върху бягащо по улицата хлапе, той рязко и необяснимо се уви около предните крака на коня на гиганта.

Преди всеки да е разбрал какво се е случило, конят и гигантът се сгромолясаха на калдъръмената улица сред мятане, бъхтене, ритници, викове и стържене на метал.

Щом гигантът се изправи, почервенял от гняв, изригващ високоизразителен поток от псувни и проклятия, силен изблик на смях разтърси тълпата наблюдатели. И накрая гигантът трябваше да отреже ремъка на камшика си, за да освободи подплашения си кон.

Морган се бе нагледал достатъчно. Той кимна на Дери със самодоволна усмивка да го последва надолу по една по-малко задръстена уличка.

Като се озоваха на другия край, Дери изкосо хвърли поглед на командира си.

— Колко удовлетворително бе за нас, че гигантът се оплете в собствения си камшик, милорд — промълви Дери. В гласа му се долавяше нескрито възхищение. — Доста непохватен е, нали?

Морган повдигна едната си вежда.

— Да не би да намекваш, че аз имам нещо общо с този злощастен инцидент? Така ли е, Дери? Както и да е, разбирам, че гигантите понякога си имат проблеми с координацията на движенията. Мисля, че това се дължи на факта, че имат твърде малко мозък в главите си. — Той добави почти на себе си. — Освен това, никога не съм обичал хора, които налагат другиго с камшик.

Главният двор на кралския дворец бе по-претъпкан от всеки друг път, когато Морган го бе виждал, дори като момче. Единственото, което трябваше да сторят с Дери сега, бе да си проправят път към вратите. Един бог знаеше какво щяха да правят с всички тези хора.

Явно повечето от дошлите за утрешната коронация величия бяха настанени в самия дворец. Площта пред главното стълбище бе претъпкана с карети, паланкини, каруци и натоварени с тежък багаж животни. Навсякъде кръжаха видимо объркани лордове, техните дами и рояците им от прислужници. Врявата и вонята бяха ужасяващи.

Морган бе удивен, че толкова много представители на благородническото съсловие на Единадесетте кралства се бяха стекли за церемонията. Не че коронацията на следващия крал Халдейн бе забележително събитие — съвсем не. Но това, че толкова много враждуващи помежду си владетели щяха да бъдат мирно и по своя воля събрани на едно място, бе наистина забележително събитие. Той щеше твърде много да се учуди, ако не се развихреше поне една препирня до края на тържествата.

Вече група оръженосци от двете враждуващи държави Форсин и Буфър спореха за предимството на господаря си на трапезата тази вечер. Смешното в случая бе, че те щяха да заемат второстепенно място до друг владетел. Защото всичките пет държави на Буфър бяха под протектората и икономическия контрол на Хорт на Орсал. А знамето на Орсал вече се развяваше на един флагщок, издигащ се на главната кула на крепостната стена. Посланикът на Хорт щеше да предхожда всички съперници на Форсин.

Самият Орсал, който контролираше търговията в повечето от южните морета, явно не си бе направил труда да дойде. Връзките му с Р’каси на север не бяха твърде приятелски в последно време. Старият морски лъв навярно бе счел за по-мъдро да си остане у дома и да бди над монопола на пристанищата си.

Ала младият Орсал беше тук. Вдясно неговите морскосини знамена се вееха на четири или пет пилона. Многочислени слуги в ливреите на рода Орсал разтоварваха тежко натоварения му керван.

Морган реши да се обади на младия Орсал след коронацията утре, ако, разбира се, беше все още жив. Той също си имаше неприятности с държавите на Форсин. Може би постигането на взаимно съгласие можеше да разреши проблема. Орсал поне щеше да знае какво е отношението на Морган към него. Коруин и държавата на Хорт винаги се бяха радвали на прекрасни взаимоотношения.

Морган кимна за поздрав при минаването на канцлера на Торент, но умът му не се занимаваше повече с чуждестранните посланици. Трябваше да се срещне с лордовете на Регентския съвет преди края на деня. Нужно бе да е нащрек и с пристигащите местни величия.

Морган зърна ярко оранжевото кадифе на лорд Иуон, увенчано с познатата рижа коса, който тъкмо влизаше през главните порти на върха на парадното стълбище. Старият пер бе придружен от лорд Бран Корис и пера на Източните покрайнини. А вляво, насочвайки се към кралските конюшни, един паж водеше два коня със светлия кариран плат на рода Маклейн върху седлата им.

Сега вече имаше силна подкрепа, на която можеше да разчита. Лорд Джеърд, неговият вуйчо, управляваше почти една пета от земите на Гуинид, ако се броеше и графството на Киърни на по-възрастния му син, присъединило се към собствения му Касан. А лордът на Киърни, Кевин, бе дългогодишен приятел на Морган, и в скоро време щеше да му стане зет. Да не говорим за третия Маклейн, Дънкан, от когото по-късно щеше да зависи толкова много през днешния паметен ден.

Като посочи на Дери да го последва, Морган си проправи път през задръстения кралски двор вляво от стълбището. Дери спря коня си от лявата му страна и двамата слязоха от седлата. След като поразтри нозете на коня си, Морган хвърли поводите на Дери, свали шлема си и с отсъстващ поглед разчорли сплъстените си руси коси, като се озърташе за някое познато лице.

— А, Ричард Фиц Уилям! — извика той и вдигна за поздрав ръката си в ръкавица.

Висок, чернокос млад рицар в кралска пурпурна ливрея се обърна при произнасянето на името си и като разпозна новодошлия, се усмихна. Усмивката обаче изчезна внезапно от загриженото му лице, щом си проправи разтревожено път към Морган.

— Лорд Аларик — промърмори той и бързо се поклони с напрегнато изражение в тъмните си очи. — О, вие не трябваше да сте тук, Ваше Благородие. На Съвета е заповядано да ви изгони тялом и духом, говоря самата истина!

Очите му тревожно се стрелнаха от Морган към Дери и обратно. Както закачаше шлема си на лъка на седлото, Дери се смръзна на място, после се заглавичка с хамута при един остър поглед на господаря си. Морган насочи вниманието си към Ричард.

— Нима Съветът възнамерява да действа срещу мен, Ричард? — попита той с престорена невинност. — Но защо?

Ричард неловко се размърда, опитвайки се да избегне очите на Морган. Той бе обучен заедно с младия пълководец и неимоверно му се възхищаваше въпреки онова, което говореха за него, но сега не искаше пръв да му съобщи неприятната вест.

— Аз… не съм сигурен, Ваше Благородие — заекна той. — Те… е, чували сме някои слухове, нали? — Той уплашено се вгледа в Морган, сякаш се надяваше генералът да не е чул нищо, но Морган вдигна разбиращо вежди.

— Да, зная за духовете, Ричард — въздъхна той. — Но ти не им вярваш, нали?

Ричард плахо поклати глава.

Морган плесна силно вбесен шията на коня си и животното подскочи.

— Дяволите да ги вземат ония, които приказват срещу мен! — извика Морган. — Ето от какво се боях! Дери, спомняш ли си какво ти казах за Регентския съвет?

Дери изкриви устни и кимна.

— Добре — процеди Морган. — Тогава как би предпочел да предразположиш Съвета на лордовете, докато аз се захвана за работа?

— Да не искате да кажете отлагане на съвещанието, сър?

Морган се засмя и го потупа по рамото.

— Дери, моето момче, харесвам начина ти на разсъждение! Напомни ми да ти измисля подходяща награда.

— Да, сър.

Морган се обърна към Ричард и му подаде шлема си и двата чифта юзди.

— Ричард, ще се погрижиш ли за конете и амуницията им?

— Разбира се, милорд — отвърна оръженосецът, поглеждайки към двамата мъже с учудено изражение. — Но внимавайте, сър — и двамата.

Морган кимна сериозно и потупа Ричард по рамото, после решително си запроправя път към стъпалата. Дери го следваше по петите.

Стълбището и входът бяха все още задръстени от пищно облечени благородници и дами и Морган изведнъж си даде сметка как изглежда в очите им с прашния си черен кожен плащ. Но имаше и нещо по-лошо от това, осъзна той. Докато се изкачваше по стъпалата забеляза, че разговорите секваха при минаването му, особено сред дамите. И когато отвърна на погледите им с обичайната си полуусмивка и поклон, дамите се отдръпнаха, като че ли се бояха от него, а мъжете положиха ръце на оръжията си.

Той осъзна внезапно естеството на проблема. Въпреки продължителното му отсъствие го свързваха с ужасяващите слухове за Дерините. Някой наистина сериозно се бе постарал да опетни името му. Тези хора всъщност вярваха, че той е зъл магьосник от рода на Дерините, за които разказваха легендите!

Много добре. Нека го гледат. А той ще продължава да играе тази роля. Ако искаха да видят любезен и изискан, многозначително заплашителен лорд на Дерините в действие, нека му се полюбуват!

С леко наперена походка Морган се спря на прага, за да изтупа прахта от дрехите си, извръщайки се нарочно така, че мечът и ризницата му да блеснат страховито, а косата му да грее като полирано злато под слънчевите лъчи. Публиката му бе съответно поразена.

Когато се увери, че действията му са постигнали желания ефект, той зарея още веднъж поглед сред тълпата, този път по-бавно. После се извърна на пети като дръзко, безочливо хлапе и хлътна в залата. Дери го следваше зад гърба му като бдяща синя сянка, лицето му — загадъчно забулено под гъстата грива от къдрава кестенява коса.

Залата беше огромна. Така трябваше да изглежда една истинска дворцова зала. Защото Брайън беше изключителен и велик крал, с много васали и поддържаше дворцова свита, която му отвръщаше с предана служба.

Високо засводена с дъбови колони и извезани със сърма бойни знамена, залата представляваше един вид символ на новото обединение на Единадесетте кралства, осъществено по времето на двадесет и пет годишното владичество на Брайън. Флаговете на Картмур и Косан, на Киърни и Келдиш Райдинг, на Свободното пристанище на Конкарадин, Протекторатът на Меара, Хауис, Ланид, Конет, Хорт на Орсал, епископските знамена на повечето от висшите духовници в Единадесетте кралства — всички висяха от дъбовите клони, а копринените им и сърмени емблеми и орнаменти блестяха в приглушената светлина, изливаща се от прозорците на централния кораб и от трите огромни камини, които отопляваха залата.

Богатите гоблени върху стените си съперничеха по блясък и разкош с хералдическите знамена. А над главната камина в центъра на залата просветваше с тъмни отблясъци Златният Лъв на Гуинид на фона от тъмночервено кадифе.

„Изправен на задни лапи е златисточервеният лъв“, пратениците бяха извезали герба на Халдейн върху гоблена над камината. Но само хералдическият словоред не можеше да обрисува богатата везба, неоценимото художествено майсторство и бижутерската изработка, въплътени в тази творба.

Гобленът бе извезан преди повече от петдесет години от дядото на Брайън, крал Малкълм. Времената тогава бяха по-трудни и почти три години бяха нужни на бързопръстите тъкачи на Келдиш Райдинг да изготвят само основния му дизайн. Минаха още пет години, докато златарите и бижутерите на Конкарадин влагаха своето майсторство. А бащата на Брайън, Донал, накрая бе окачил произведението на изкуството в голямата зала.

Морган помнеше реакцията на малкото русо момче, когато видя Лъва за първи път. Първоначалното впечатление се бе врязало неизличимо в паметта му заедно с първия поглед към Брайън, бляскавия крал, който бе застанал пред Лъва на Гуинид и бе посрещнал срамежливия млад паж в кралския двор.

Морган се наслади на аромата на щастливите си спомени и погледна към гоблена още веднъж, бавно, както правеше винаги след продължително отсъствие.

Едва след това позволи на погледа си да се плъзне безгрижно нагоре, наляво, където висеше друг хералдически флаг.

Изработен в зелено, върху черна коприна, Грифонът на Коруин предизвикваше всъщност много от общоприетите правила на хералдическото изкуство, поне що се отнася до цветовете. Но може би именно това бе част от чара на наследството на Дерините — независимо каква лоша слава си бе спечелила тяхната кръвна жилка през последните десетилетия.

Смарагдовия Грифон, с крила, натежали от злато и скъпоценни камъни, вдигнал глава и ноктести лапи в яростна изправена поза — segreant2, що се отнасяше за грифони, искреше мрачно, заплашително, с почти зловеща аура на бляскавия черен фон. Златен бордюр — двойно везаната шевица на стария герб на Морган въздаваше почит на бащиното му наследство.

Морган бе склонен да забрави за земите на предците си. Може би така бе най-добре. Тъй като едва десетината имения с господарски домове, разпръснати из кралството, бяха в по-голямата си част зестра на сестра му, умело управлявани от тази прекрасна дама, и скоро щяха да се присъединят към земите на Киърни, щом се омъжеше идната пролет за Кевин Маклейн. Тогава единствено златното съкровище върху щита от самурова кожа щеше да остане от унаследеното му имущество, както и името, което носеше.

Извикването на това име изтръгна Морган от мечтите му. На десетина стъпки встрани лорд Роджиър си пробиваше път сред коронованите благородници. Слабото му лице бе изтощено от тревога, а тънките кафяви мустачки бяха настръхнали от нетърпение.

— Морган, очаквахме те преди няколко дни! Какво се е случило? — Той се вгледа напрегнато в Дери, когото очевидно не бе разпознал, но въпреки това бе видимо разтревожен от присъствието му. — Къде са лорд Ралсън и Колин?

Морган пропусна покрай ушите си въпроса на Роджиър и решително се отправи към вътрешността на залата. Зърнал бе Иуон да се приближава с Бран Корис и Ян Хауел. Ако изчакаше, можеше да съобщи новините наведнъж. И без това разговорът щеше да е достатъчно болезнен. С Ралсън бяха добри приятели.

Когато се приближи до тримата, Кевин Маклейн застана отляво на Морган и го потупа по рамото в мълчалив поздрав. Роджиър почти връхлетя върху тях в раздразнението си.

— Но, Морган! — просъска разпенен Роджиър. — Ти не отговори на въпроса ми. Случило ли се е нещо с тях?

Морган се поклони за поздрав на събралата се групичка.

— Страхувам се, че да, Роджиър. Ралсън, Колин, двамата стражи, трима от най-добрите ми офицери — всички са мъртви.

— Мъртви! — зяпна от изумление Иуон.

— О, Господи — простена Кевин. — Аларик, какво се е случило?

Морган плесна с ръце зад гърба си и се подготви решително за мъчителния отговор.

— Бях в Кардоса, когато новините пристигнали. Взех за придружители със себе си Дери и трима от моите хора и незабавно се отправихме към Ретмут. На два дни път от Кардоса попаднахме на засада — мисля, че беше край Валорет. Ралсън и стражите ни бяха убити на място. Колин почина от раните си на следващия ден. Дери може би е изгубил способността да си служи с дясната ръка, но поне спаси живота си.

Ян се намръщи и поглади брадата си с неискрена тревога.

— Но това е ужасно, Морган. Зловеща новина! И колко души казваш, че ви нападнаха?

— Не съм казвал подобно нещо — отвърна Морган с безразличие. Подозрително се вгледа в Ян и се опита да отгатне причината за въпроса му. — Но струва ми се, че бяха десетина или дванайсет, така ли беше, Дери?

— Убихме осем човека, милорд — отвърна незабавно Дери. — Но неколцина избягаха в суматохата.

— Хмм — изсумтя Иуон. — Девет мъже на Гуинид убиват само осем от злодеите? Мисля, че сте могли да се справите по-добре, дявол да го вземе!

— И аз съм на същото мнение — добави Ян и нехайно скръсти ръце върху бродирания си жакет от златистожълта коприна. — Не бих казал, че съм вещ в тези дела като лорд Иуон, но ми се струва, че сте се представили в доста лоша светлина. Разбира се, никой от нас не е присъствал там… — Той вдигна рамене и многозначително приглуши гласа си.

— Вярно е — рече Бран Корис и очите му се свиха подозрително. — Никой от нас не е присъствал там. Тогава как можем да бъдем сигурни, че нещата са се развили именно така? Защо не си употребил скъпоценната си Деринийска сила, за да ги спасиш, Морган? Или не си пожелал?

Както се беше извърнал, Морган застина на място и стрелна с разярен поглед Бран. Ако този идиот не бе достатъчно внимателен, щеше да предизвика нещо, което Морган трябваше да извърши. Ала тук и сега не се осмеляваше да пролива кръв.

Проклятие! За втори път през този ден трябваше да се въздържи от една хубава битка!

— Не чух тази забележка — остро изрече той. — Подчиних се на заповедта на моя крал и дойдох. — Той се обърна наляво. — Кевин, имаш ли представа къде е Келсън сега?

— Ще му кажа, че си тук — отвърна Кевин и се изплъзна от погледа на Бран, преди разгневеният лорд да го спре. Светлият кариран плащ се развя вихрено около плещите му, когато се втурна през залата.

Бран сложи ръка на меча си и хвърли гневен поглед на Морган:

— Добре маневрираш, Морган. Но мисля, че седем убийства са достатъчно висока цена, която си платил за присъствието си тук!

Той понечи да извади камата си, но Иуон го хвана за китката и го принуди да сложи острието обратно в ножницата.

— Престани, Бран — изръмжа Иуон. — И виж какво, Аларик, бих желал да не беше идвал тук. Откровено казано, кралицата даже не искаше Келсън да те извика. Във всеки случай мисля, че не бива да виждаш момчето, докато не сме разговаряли с Нейно Величество.

— Наясно съм по отношение на чувствата на кралицата към мен, Иуон — тихо отвърна Морган. — За щастие на съвестта ми не лежи тревогата какво си мисли тя. Обещах пред бащата на момчето да се грижа за него и възнамерявам да устоя на думата си. — Той небрежно се огледа около себе си. — А и изобщо не съм сигурен, че Брайън би одобрил Съветът да се занимава с мен на днешното си съвещание. Затова сте се събрали всички тук, така ли е, господа?

Лордовете на Съвета си размениха плахи погледи и се опитаха да предположат кой бе съобщил на Морган за плановете им. Морган зърна в залата принц Нигел, който разговаряше с възбудения Кевин и се отправяше към Морган и хората около него.

— Трябва да разбереш, Морган — настояваше Роджиър. — Никой от нас не е лично настроен срещу теб. Но кралицата — е, тя много тежко посрещна смъртта на Брайън.

— И аз също, Роджиър — отвърна спокойно Морган, но сивите му очи заблестяха.

Нигел застана пъргаво между Роджиър и Иуон и хвана Морган за ръката.

— Аларик, очарован съм да те видя. И лорд Дери също.

Дери се поклони признателно, очевидно доволен да бъде разпознат от кралския дук и благодарен за прекъсването на враждебните реплики. Всички около него също се поклониха.

— Трябва обаче да те помоля за една услуга — продължи Нигел, играейки напълно ролята на любезен домакин. — Би ли имал нещо против да седнеш на мястото на Аларик в Съвета, Дери? Има една важна задача, която трябва да му възложа.

— За мен ще бъде особено голяма чест, Ваше Височество.

— Прекрасно — каза Нигел и продължи да си проправя път с Морган в посоката, в която бе изчезнал Кевин. — Ще ни извините ли, господа?

Когато Нигел и Морган се насочиха и изчезнаха в посока към кралските покои, Ян мислено поздрави Нигел за елегантното измъкване. Не че имаше някакво особено значение. Даже Морган да бе разговарял с Келсън, а нямаше никакъв начин да му попречи да стори това, все пак щеше да има още няколко изненади за лорда на Дерините.

Но възникваше друг неочакван проблем — лорд Дери, военният съветник на Морган. И Бран Корис беше изненада. Той знаеше, че силата на Морган в Съвета щеше да бъде намалена най-малко с един глас. Кончината на Ралсън го бе показала. А сега се оказваше, че Бран Корис също бе отстъпил. Щеше да е интересно да се открие кой бе предизвикал промяната. В миналото Бран бе винаги строго неутрален.

Когато той и Нигел напуснаха голямата зала, Морган бе удивен от промяната, настъпила в по-малкия брат на Брайън през последните два месеца. Макар и кралският дук да бе само в средата на тридесетте, с няколко години по-голям от Морган, той изглеждаше двойно по-възрастен.

Всъщност промяната не бе във външността му. Смолисточерната му коса не беше прошарена. Нигел нито се беше прегърбил, нито трепереше от годините. Ала нещо непознато се бе появило в очите му, помисли си Морган, докато крачеха по дългия мраморен коридор. Нигел винаги бе по-спокойният от двамата братя, по-прилежният и по-усърдният, но сега имаше нещо ново в погледа му, сякаш някаква лудост, каквато Морган никога не бе виждал преди. Нигел също бе посрещнал твърде тежко смъртта на брат си.

Скоро, след като се скриха от погледа и любопитните уши на придворните, Нигел изличи престорената усмивка от лицето си и разтревожено погледна Морган.

— Трябва да побързаме — промърмори той; дългите му крачки отекваха по широкия мраморен под. — Джихана се готви да свика Съвета и да предяви обвинения срещу теб. А аз не си спомням да съм виждал някога лордовете на Съвета в по-отвратително настроение. Сякаш всички са повярвали в слуховете около смъртта на Брайън.

— О, няма съмнение, че са повярвали — продума Морган с горчивина в гласа си. — Те наистина си мислят, че съм убил Брайън по някакъв начин с помощта на Деринийска магия, докато съм бил в Кардоса. Но даже един истински Дерини не би могъл да го извърши. — Той изсумтя. — А има и наивници, които вярват, че е починал от сърдечен пристъп.

Те се приближиха до едно място, където коридорът се разклоняваше и Нигел избра десния ръкав, към дворцовите градини.

— Е, и двете теории бяха разисквани надълго и нашироко. Предполагам, че това е неизбежно. Но Келсън има друго предположение, и аз съм склонен да се съглася с него — че Чариса има нещо общо с тази работа.

— Навярно е прав, твърде е възможно — отвърна Морган, без да забавя крачка. — А що се отнася до Съвета — мислиш ли, че можеш да се справиш с тях?

— Откровено казано, не — намръщи се Нигел. — Поне не за дълго.

Минаха покрай пост стражи и Нигел разсеяно отвърна на стегнатия им поздрав.

— Виждаш ли — продължи дукът, — би било далеч по-различно, ако Келсън беше вече крал на пълнолетна възраст. Ако случаят бе такъв, той би могъл просто да забрани на Съвета да скалъпва срещу теб нелепи обвинения без конкретни доказателства. Но той не е пълнолетен и не може да го направи. Докато все още е непълнолетен, независимо от малкото време, което му остава до зряла възраст, Регентският Съвет има вицекралски пълномощия, на които той не би могъл да се противопостави. Те решават коя е подходящата тема за дискусия и имат право да гласуват по силата на мнозинството и да те обвинят и осъдят. И независимо дали ще успеят или не, накрая всичко ще зависи в голяма степен от личните способности на Келсън да манипулира гласуването.

— Наистина ли ще може? — попита Морган, щом двамата се заклатушкаха по разкривеното стълбище, водещо към градината.

— Не зная, Аларик — отвърна Нигел. — Той е добър, дяволски добър… но просто не знам. Освен това, ти видя ключовите фигури в Съвета на лордовете. След като Ралсън е мъртъв, а Бран Корис отправя открити обвинения — е, това не ми изглежда никак обнадеждаващо.

— Бих могъл да ти кажа същото в Кардоса.

Двамата се спряха под една дървена беседка край лабиринт от чемширови дървета. Морган се огледа крадешком за някакъв знак от Келсън и мислено в себе си одобри този избор на място за среща.

— Тези опити на Джихана да ме дискредитира в последно време, Нигел… какво обвинение възнамерява да отправи тя срещу мен?

Нигел постави крак върху една резбована каменна скамейка и хвърли сериозен поглед на Морган, опрял лакът на коляното си.

— Предателство и ерес — отвърна той спокойно. — И това не са празни предположения. Информацията е сигурна!

— Сигурна! — избухна Морган. — По дяволите, Нигел, сигурна е смъртта на Келсън, ако Джихана не ми позволи да му помогна! Нищо ли не разбира?

Нигел безпомощно вдигна рамене.

— Кой може да бъде сигурен разбира ли нещо Джихана или не? Зная, че нашият скъп лорд Роджиър ще отправи официално обвинение в предателство. И няма никаква вероятност архиепископ Кориган да се откаже от обвинението си в ерес. Кралицата даже ще доведе онзи архиепископ от Валорет — как се казваше, този, който продължава да подлага на жестоки гонения Дерините на север?

— Лорис! — просъска Морган и се извърна с отвращение.

Седнал в беседката, той се взираше над ниските й перила към лабиринта от дървета. Погледнато оттук, сложността му не бе толкова очевидна, ала Морган внезапно осъзна, че той почти символизираше дилемата, пред която се бе изправил: тайнствено преплетена с нови непредвидени трудности, изникващи на всеки завой. С изключение на това, че лабиринтът все пак имаше някакъв изход.

Той се обърна отново към Нигел, възвърнал напълно присъствието на духа си.

— Нигел, убеден съм, че в една честна и справедлива борба Келсън би победил Чариса веднъж завинаги — стига само да притежава силата на Брайън. Трябва ми само време да помисля за това. Джихана съзнава ли наистина какво се готви и какво ще се случи на Келсън, ако той се изправи срещу Чариса без тази сила? Ти си следващият. Знаеш за какво говоря.

— Ако подозира нещо, едва ли би го признала — въздъхна Нигел. — Ако мислиш, че това ще помогне, бих опитал да поговоря с нея още веднъж. Трябва поне да спечеля малко време.

— Добре — продума Морган. — А ако не можеш да се споразумееш с нея, опитай се да окажеш и известен натиск.

— Ще сторя каквото мога — кимна мрачно Нигел. — Добре би било да започне да действа като зряла жена с ум в главата. А сега довиждане. Ще се видим по-късно.

— Надявам се — отвърна Морган почти на себе си, щом дукът се изгуби зад завоя на пътечката.

Морган се усмихна горчиво, втренчил поглед в перилата на лятната беседка, очаквайки появата на Келсън. Лично той не вярваше, че някой е способен да умилостиви или упражни натиск върху капризната и своенравна кралица, най-малкото пък Нигел, който винаги е бил открит привърженик на изпадналия в немилост генерал.

От друга страна обаче Нигел бе девер на кралицата и това донякъде накланяше везните в негова полза. Кой знае? В края на краищата, в свят, в който боговете произлизаха и се прераждаха от мъртвите и полусмъртните призоваваха по своя воля силите на доброто и злото, теоретически всичко бе възможно.

Той никога не бе разбирал неприязънта на Джихана. Знаеше добре, че тя се основава на древното, дълбоко вкоренено подозрение към магията на Дерините. И този страх бе подсилен в продължение на поколенията от проклятието на войнстващата Църква върху всички окултни изкуства. Ала сигурно тук се криеше и нещо повече.

Определено някога е имало основателна причина за подозрения срещу съществата Дерини. Морган пръв трябваше да го признае. Но от началото на Междуцарствието на Дерините бяха минали почти триста години. И макар че в продължение на три поколения Единадесетте кралства бяха под силното им владичество, онези тежки дни бяха отминали от цели два века.

Дори по време на разцвета в управлението на Дерините сред братството им имаше само шепа създания, които се занимаваха с тъмни зверства и варварщини. А в замяна на това съществуваха хиляди. Дерини, на които бе скъпа връзката с хората — същите Дерини, които водени от Камбър от Кулди, накрая бяха открили, че при определени условия в някои избрани индивиди пълната власт на Дерините можеше да бъде придобита и от човешките същества.

Съществуваше и друг решителен удар, нанесен от Камбър, довел до победа, и Междуцарствието на Дерините свърши тъй бързо, както бе започнало. Бившите тирани-водачи бяха екзекутирани от техните собствени привърженици и управлението бе възстановено за потомството на старите човешки господари.

Но разгневените маси и войнстващата Църква скоро забравиха, че това освобождение, също както и робството, дължаха на господарите — Дерини. И скоро престанаха да правят разлика между добрите и лошите Дерини.

В продължение на петнадесетте години на Реставрацията, време, недостатъчно дори за едно поколение Дерини, братството стана жертва на едно от най-кървавите преследвания, на които е било свидетел цивилизованото човечество. Броят на Дерините беше намален с две трети в една мълниеносна чистка. А онези, които оцеляха, или се изпокриха и отрекоха наследството си, или заживяха в постоянен страх и безпокойство под протекцията на няколко човешки владетели, които си спомняха истинското положение в историята на Дерините.

С течение на времето спомените избледняваха. Жаждата за преследване бе утолена у всички, с изключение на най-отявлените фанатици. Няколко избрани фамилии Дерини се вдигнаха още веднъж в защита на достойнствата и свръхестествените си способности. Но магията, ако изобщо си служеха с нея, бе използвана изключително внимателно и дискретно. Повечето Дерини, независимо към коя каста принадлежаха, просто отказваха да употребяват свръхестествените си сили по каквито и да било причини. Разкриването им без човешката протекция би означавало смърт за тях.

Сред хората обаче първоначалната магия на Реставрацията се практикуваше. И постепенно се наложи, макар и да не се признаваше открито, че управниците на Гуинид и някои други господари на Единадесетте кралства притежават необикновени способности, някак мистериозно свързвани с божествения произход на господството им. Деринийният произход на тази сила не се признаваше гласно, ако въобще споменът за него не беше заличен. Но тези магически способности съществуваха, ритуално пренасяни от бащи на синове в продължение на близо един век — такава сила бе помогнала на Брайън да надвие Марлук преди петнадесет години.

Джихана обаче бе в стара вражда с Морган, започнала дори преди тази историческа битка. Всъщност, не от самото начало…

Когато Брайън въведе за пръв път в дома си принцесата с кестеняви коси и я направи своя кралица, Морган се радваше както цял Гуинид на кралската любовна двойка. Тогава той бе оръженосец на краля и като всички млади мъже в двора бе главозамаян от хубостта на прекрасната кралица. Морган я обожаваше с плама на своя младежки възторг. Джихана бе донесла със себе си нова радост и блясък в двора на Ретмут. Хората я обичаха за това.

После дойде денят, когато Брайън неблагоразумно се изпусна, че Морган е наполовина наследник на Дерините. Тогава Джихана силно пребледня. И скоро, твърде скоро след това последва съдбоносната война с Марлук.

Той все още пазеше ярък спомен за този ден преди петнадесет години, когато с Брайън блеснаха с последната си победа над Марлук и яздеха обратно към Ретмут, предвождайки победоносната армия.

Спомняше си колко горд бе Брайън тогава с младия мъж, почти още дете — Морган, едва навършил четиринайсет, когато се втурнаха в покоите на Джихана да й съобщят великолепната вест. И изражението на спотаен ужас и отчаяние, изписано на лицето й, когато тя осъзна, че съпругът й е защитил трона си и е спечелил битката с помощта на магията на Дерините.

Непосредствено след това Джихана се оттегли в пълно усамотение близо два месеца, приемайки монашество в абатството на Сейнт Гилс, близо до Шанис Меер. Скоро тя и Брайън възстановиха добрите си отношения и кралицата се завърна в Ретмут със своя господар. Но след този случай започна да избягва Морган. А на следващото лято, когато се роди Келсън, тя даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с младия лорд на Дерините.

Решението й не промени съществено живота на Морган. Приятелството му с Брайън растеше и съзряваше с всеки изминат ден и с позволението и насърчението на краля той вземаше дейно участие във възпитанието и обучението на Келсън.

Но двамата с Брайън съзнаваха крехкостта на сключеното примирие с Джихана. И с течение на времето Брайън трябваше постепенно да свикне с факта, че възлюблената му кралица не искаше да има нищо общо с най-доверения му приятел.

Сега Морган никога не виждаше кралицата, освен на протоколните дела или когато грижите за Келсън го изискваха. И тези няколко неизбежни срещи бяха съпътствани обикновено от словесни престрелки. Познавайки характера й, Морган хранеше слаби надежди, че тези взаимоотношения някога ще се подобрят.

Скърцане на ботуши по чакъла наруши тишината на градината; Морган вдигна поглед и се хлъзна по перилата, на които досега бе седял. Келсън и Кевин заобиколиха последния завой на главната алея и се спряха едва когато влязоха в беседката.

Сега Келсън носеше кралското пурпурночервено. Лицето му над черната лисича яка върху бархетната пелерина бе мрачно и напрегнато. Пораснал бе с няколко сантиметра от времето, когато Морган го бе видял за последен път. А обиграното око на генерала съзря блясъка на метална ризница под богато извезаната копринена туника. Ръката му бе превързана над лакътя с черен креп, който бе провиснал малко под пояса му.

Но Морган бе поразен най-вече от необичайната прилика на момчето с Брайън на същата възраст. Взирайки се в Келсън, той сякаш виждаше погледа на Брайън, вперен в него: големите сиви очи изпод буйните копринени, непокорни кичури; царствено вдигнатата глава; непринудеността, с която носеше кралското наметало. От физическа гледна точка той забеляза очевидната крехкост на слабата фигура. Припомни си, че жилавостта й и стоманената й сила бяха скрити, в паметта му изникнаха дългите часове на практикуване на бойното изкуство, на повечето от които Морган бе свидетел.

Самият Брайън — Засмените очи, Брайън на Бляскавия меч, Брайън на Замислените настроения учеше младото момче на езда и фехтовка; кралят поддържаше в двора блясъка и разкоша на монархията, а момчето коленичеше захласнато в нозете му. И образът на това момче се рееше между светлината и мрака, русо и с гарванова коса при сливането на спомените от далечните лета с настоящето.

После видението отново се въплъти в Келсън. И Морган дочу в себе си гласа на Брайън, който молеше приятеля си, по-скъп от живота, да се закълне, че момчето винаги ще има покровител, ако баща му ненавременно умре. Само няколко месеца преди смъртта си Брайън бе поверил ключа на божествената си сила на човека, който стоеше сега пред сина му.

Келсън неуверено сведе очи. Изглежда Морган бе загубил дар слово повече от него.

Келсън знаеше какво иска да направи. Гореше от желание да се втурне в обятията на Морган, както правеше като дете, да обвие с ръце снажната му снага и да се разхлипа от облекчение, да изплаче ужаса, болката и кошмарите от изминалите две седмици; да позволи на спокойния и понякога загадъчен лорд на Дерините да успокои напрегнатостта му и да облекчи разтревожения му ум с тази всяваща страхопочитание магия на Дерините. Винаги се бе чувствал така — защитен от Морган. Само ако можеше…

Но не го стори.

Сега той беше вече мъж — или би трябвало да бъде. И още повече, беше крал!

„Може би! — прекъсна се той замислено. — Ако Морган можеше да ми помогне да преживея достатъчно дълго!“

После срамежливо и някак неловко в новата си роля вдигна поглед още веднъж, за да срещне очите на приятеля на баща си, на своя приятел.

— Морган? — кимна колебливо той, правейки опит да се държи по-уверено, отколкото се чувстваше.

Морган се усмихна с бавна, окуражителна усмивка и спокойно закрачи към Келсън. Длъжен бе да коленичи в израз на формална почит пред него, но чувстваше неловкостта на момчето и реши да му спести това неудобство.

— Мой принце — бе всичко, което успя да промълви.

Кевин Маклейн, застанал на няколко крачки зад принца, долови напрежението на ситуацията. Той съзнателно се покашля и стрелна Морган с очи.

— Дънкан нареди да ти кажа, че ще бъде в църквата „Св. Хилари“, когато си готов, Аларик. Аз… ъ-ъ-ъ се връщам сега на заседанието на Съвета. Струва ми се, че там ще бъда по-полезен.

Морган кимна, без да отделя поглед от Келсън. И така, Кевин несръчно се завъртя на пети и забърза към централната алея.

Щом стъпките му отшумяха, Келсън заби поглед в мозаечния под на беседката и очерта една следа в прахта с върха на лъскавия си ботуш.

— Лорд Кевин ми разказа за Колин, лорд Ралсън и другите — продума накрая той. — Аз… аз се чувствам отговорен за смъртта им, Морган. Тъкмо аз настоях да отидат и да те повикат.

— Все някой трябваше да дойде, Келсън — отвърна Морган. Той положи успокоително длан върху рамото на момчето. — Мислех си, че така ще се почувстваш. Позволих си волността да оставя телата в абатството на „Св. Марк“. След като всичко свърши, ти можеш да се погрижиш за семействата им — да направиш официално държавно погребение, може би.

Келсън замислено вдигна очи.

— Слаба утеха е за онези, които оставиха костите си на пътя — държавно погребение. И все пак, прав си, разбира се. Някой трябваше да отиде.

— Добро момче — усмихна се Морган. — Ела. Хайде да се поразходим.

Кевин Маклейн бързо огледа залата от вратата, после се запъти към мястото, където Дери стоеше сам пред дверите на Съвета.

— Започнаха ли вече? — попита Кевин като се присъедини към младия мъж.

— Не. Чакат да пристигнат още няколко закъснели. Надявам се, че са много закъснели — освен ако не са наши хора, разбира се.

Кевин се усмихна.

— Аз съм Кевин Маклейн, братовчед на Морган. А ти можеш да избегнеш формалностите, ако си приятел на Аларик. — Той протегна ръка и младият мъж я разтърси.

— Шон Дери, помощник на Морган.

Кевин кимна и нехайно се огледа наоколо.

— Да се е разчула някоя клюка тук? Струва ми се, целият Ретмут вече знае, че Морган се е завърнал.

— Не се и съмнявам — отвърна Дери. — Ти какво мислиш?

— Какво мисля аз ли? — възкликна Кевин и невярващо посочи с пръст гърдите си. — Приятелю мой, струва ми се, че всички сме загазили. Знаеш ли какво обвинение са хвърлили върху него?

— Боя се, че се досещам.

Кевин протегна пръст:

— Номер едно: обвинение в ерес. А на второ място? — той вдигна показалеца си. — Обвинение в предателство. Имаш ли смелостта да отгатнеш какво е наказанието за всяко прегрешение?

Дери въздъхна и мрачно, и обезкуражено отпусна рамене.

— Смърт — прошепна той.