Възходът на Дерините

Шестнадесета глава

Създанието продължаваше да напира и в този миг на Келсън му хрумна друго спасително противозаклинание. Той отстъпи няколко крачки назад и устните му се раздвижиха в изричането на магия, гласът му се извиси все по-силен и по-уверен, докато обзелата го паника бе задушена.

Щом привърши със стихотворението, Келсън вдигна ръце във въздуха и ги насочи решително към една точка на няколко стъпки пред себе си, почти на мястото, където беше чудовището.

Точно в този миг слънцето показа лик иззад облаците и замята лъчи през високите витражи на катедралата, хвърляйки брилянтни, пъстроцветни отблясъци върху пода, там, накъдето Келсън бе насочил ръцете си.

Чудовището залитна и се загърчи в широкия сноп светлина, сред вулкан от пламъци и жарава. То зави от болка и гняв и се замята от ужас в цветовете под нозете на Келсън, но не можеше да се изтръгне от заслепяващия го сноп светлина и да се доближи до младия крал.

После гърчовете му замряха и формите му постепенно се стопиха. Останаха само струйки остър син дим и трепкащите светлинки от златно и пурпурно червено, там, където то бе стояло приковано.

Келсън облекчен отпусна ръце, Огненият пръстен застрашително заблестя и в същия миг слънцето се скри зад облак. Стаена въздишка на облекчение премина в катедралата и Келсън вдигна очи, за да срещне погледа на Чариса. Той пристъпи напред с лице към нея и иронично забеляза, че мястото, на което бе сразено чудовището, не бе никое друго, а знакът на Св. Камбър, изписан на пода. После въздъхна в мълчалива благодарност пред този или пред това, което го беше спасило. Очите му загоряха решително, щом заговори.

Щом Келсън свърши своето финално заклинание, в катедралата примрачня. Извън широките порти в края на централния кораб той видя, че небето също е помрачняло, макар да бе още малко преди обяд.

Чариса мъчително, неловко преглътна и за пръв път притеснение се изписа на лицето й. Тя се страхуваше в този миг, но нямаше избор. Пръстите й още веднъж потрепнаха в заклинание за защита.

При последните думи на заклинанието от двете половини на кръга внезапно се заотделяха сини и червени аури, които заискриха и се превърнаха в блестяща полусфера над тях. Когато цветовете се врязаха един в друг, ярко виолетово припламна с пукот в тъмнината — единствената светлина в катедралата, освен тази на кандилниците.

След като двамата съперници се отдръпнаха към местата си, взаимнопреливащите се цветове се заиздигаха и завълнуваха между тях, като всеки се стремеше да пробие и разкъса слабите места на другия. Те дълго изглеждаха равностойни. Но накрая виолетовият огън се насочи към Чариса.

Щом кълбото стана пурпурночервено, без оттенъка на синьото, страх пробяга по лицето на Чариса. Смъртоносното сияние между нейната сила и бавното, но неотклонно настъпление на Келсън изпълниха очите й с ужас, щом достигна границата на кръга. Раменете й накрая се блъснаха в мазната, лъскава повърхност на бариерата и тя се закова, неспособна да предприеме повече нищо. Когато пурпурното най-сетне я погълна, тя нададе дълъг, пронизителен агонизиращ вик, примесен с ярост, който бавно заглъхна, докато тя се смали до нищожни размери.

После тя изчезна. Изчезнаха също и пръстенът от пурпурночервена аура и полукълбото. Всичко, което остана, бе едно младо момче в ослепително бяло облекло, застанало върху знака на отдавна забравен светец-отстъпник, прекалено замаяно от победата си, за да може да се присъедини към виковете, които се разнасяха от множеството наблюдавали сцената с надежда и упование.

Навън тъмнината се бе прояснила и небето бе чисто. При радостните възгласи под свода Морган разтвори очи и се усмихна, протегна ръка към раненото си рамо и откри, че е изцерено. Вдигна в почуда очи от онова, което бе успял да извърши и Дънкан също ококори срещу него широко очи и му помогна да се изправи. Морган пристъпи до все още замаяния Келсън и леко положи длан върху рамото му.

При допира му момчето се стресна и с удивление и изненада извърна към него очи.

— Морган! Как така?

— Не сега, мой принце — топло отрони Морган, като посочи с ръка към все още възбуденото и радостно множество и се усмихна. — Трябва да завършим коронацията.

Той хвана Келсън за ръка и го поведе към светилището по стъпалата, където ги очакваше архиепископът, изумен и изплашен все още от онова, което се бе разиграло само преди миг пред очите му. Щом глъчката поутихна, Нигел запристъпва напред с кралския държавен плащ и го наметна гордо върху раменете на младия принц, главозамаян все още от стеклите се събития. А Джихана, която със смъртта на Призрачната бе освободена от магията, стана бавно от мястото си и се загледа неразбиращо в своя син.

Келсън долови погледа й и се изтръгна от групичката, насъбрана около олтара. Колебливо пристъпи към нея и падна на коляно в нозете й.

— Ти рискува много за мен — каза той, сякаш го бе страх да я докосне.

— Ще ми простиш ли, че постъпих против волята ти? — промълви Джихана, като взе ръката му и я приближи до устните си.

— Моля те, не ми искай прошка сега. Остави ме да ти се порадвам, че си жив.

Сълзите й мокреха ръката му.

Келсън стисна нейната, избърса скришом издайнически бликналите си сълзи, после се отдели от нея и се изправи на крака. След като измина няколко крачки, той се извърна наново към олтара с озарено от усмивка лице. Архиепископ Кориган, архиепископ Лорис и епископ Арилан вдигнаха украсената със скъпоценни камъни корона на Гуинид и зашепнаха древната ритуална молитва за коронацията.

— Благослови, моля ти се, Боже, тази корона. Благослови също твоя покорен слуга Келсън, върху чиято глава полагаме днес знака на кралското могъщество. Нека благодарение на твоята воля бъде изпълнен с всички качества на достойния принц. Чрез вечния крал, Господи наш, който живее и властва в Теб в светото триединство на Свещения дух, Амин.

Ето какво чуха и видяха хората.

Ала за тези, в чиито жили течеше Деринийна кръв, гледката бе по-различна. Четвърта фигура за тях поддържаше короната над главата на Келсън — висок, властен рус мъж, отличен в блестящия златен плащ на древните господари на Дерините. И за онези, които го бяха съзрели, бе изпратено друго послание извън обикновената форма на коронацията. Блестящият странник използва древната форма на Дерините, за да предназначи съвсем различна съдба за младия крал, когото коронясваше в момента.

— Келсън Синил Рис Антъни Халдейн, полагам короната ти в името на Всемогъщия, който знае всичко и в името на този, който бе дълго време закрилник на човечеството. Келсън Халдейн, ти си господар на хората и на Дерините. Желаем ти дълголетие и благополучие, кралю на Гуинид!

Щом короната легна върху главата на Келсън, Деринийното видение се стопи, а Морган и всички други останаха, докато Келсън не бе дарен и с останалите служебни почести.

Когато прелатите привършиха работата си, Морган леко се извърна към Дънкан и прошепна с нисък глас.

— Дънкан, видя ли и ти онова, което аз забелязах?

Дънкан едва доловимо кимна.

— Знаеш ли кой е той? — настоя да изтръгне отговор Морган.

Дънкан се огледа неспокойно встрани и насочи поглед към церемонията. Сега свещениците се кълняха във вярност и преданост към своя крал и скоро всичко щеше да приключи.

— Дай ми възможност сам да се досетя — прошепна му Дънкан. — Това беше твоят странен непознат.

Този път бе ред на Морган да кимне.

— Да не мислиш, че е Св. Камбър?

Дънкан поклати глава и се намръщи.

— Той говореше в името на Св. Камбър, което прави загадката далеч по-сложна.

Морган леко въздъхна и пооправи плаща си. Ако го прегънеше на три, можеше да прикрие дупката в туниката си и засъхналата кръв отстрани.

— Радвам се, че не е Св. Камбър — прошепна Морган, преди да изкатери стъпалата и да отдаде почит на новия крал. — Не ми харесва да съм мишена на небесните специални услуги. Това ме кара да се чувствам неловко.

С тези думи той коленичи пред Келсън и му подаде ръцете си. Гласът му проехтя ясен и мощен сред глъчката в катедралата, щом зарецитира древната клетва.

— Аз, Аларик, дук на Коруин, ставам верен твой поданик, блюстител на закона, който ще ти бъде предан за вечни времена; нека вярата и истината съпровождат винаги моите дела, на живот и смърт. Помогни ми, Боже.

Морган се изправи, за да посрещне кралската прегръдка, а останалите — Нигел, Иуон, лорд Джеърд, Кевин Маклейн и Дери — повториха клетвата си за вярност към новия си владетел. Морган измъкна още веднъж държавния меч и го задържа изправен пред краля, докато всички лордове и барони се притекоха и се заклеха във верноподаничеството си. После всички оформиха шествие пред катедралата вън.

Свещениците прекосиха трансепта и се стълпиха долу, в централния кораб. При смъртта на Чариса хората й се бяха стопили в тълпата и сега провъзгласяваха в един глас Келсън за крал. Ала точно когато Келсън и свитата му минаха през трансепта, слънцето се показа иззад ръждивата облачна маса.

Още веднъж оцветената в пъстри отблясъци светлина нахлу през високите витражи и образува светло петно в нозете на Келсън. Той се спря и гласовете в катедралата замлъкнаха в смутено очакване, щом всички отправиха поглед към младия си господар. Защото преди бяха станали свидетели на смърт в пъстроцветната игра на светлините.

Келсън се загледа през прозореца и се усмихна на смълчаното море от ведри лица. После спокойно пристъпи в светлината.

Последва продължителна въздишка на почуда. Защото в светлината не настъпи повече смърт. Богати ручеи светлина заблестяха върху скъпоценните камъни на Келсън и огряха короната му като хиляди слънчеви изгреви в Гуинид…

Той се обърна към Морган и Дънкан, давайки им знак да го последват в светлината. Те се подчиниха без колебание.

Светлината блестеше в златистите коси на Морган, върху богато извезания му кадифен плащ и върху снежнобялата връхна дреха на Дънкан в гама от богати, искрящи цветове. Тогава тримата слязоха надолу към централния кораб.

Щом шествието се понесе, сред тълпата се разнесоха ликуващи възгласи и сърдечни викове „Бог да пази крал Келсън! Да живее краля!“

И кралят на Гуинид се отдръпна от шествието, за да приветства признателния народ.