Възходът на Дерините

Седма глава

Когато Морган наближи покоите на Келсън, го прободе усещането за опасност. Ами ако Чариса го бе излъгала и бе намерила по някакъв начин път през стражите към Келсън? Ако го беше убила?

Дери командваше охраната тази нощ и цъфна внезапно пред Морган, щом той се приближи към вратата на Келсън.

— Има ли нещо, милорд?

— Още не зная — отвърна тихо Морган, като даде знак на двамината стражи да стоят настрана. — Случи ли се нещо, докато ме нямаше?

— Не, сър. Заключил съм цялото това крило на двореца. — Той наблюдаваше как Морган поставя ръка на дръжката на вратата. — Искате ли да ви придружа, господарю?

— Не е нужно — поклати глава Морган.

Отвори вратата крадешком, колкото да се промъкне през нея и внимателно я прихлупи зад себе си. Намести резето с гръб към нея, като се опитваше в същото време да надникне в здрачната стая и да провери дали Келсън е в безопасност.

Тревогите му бяха напразни. Защото стражите стояха наредени там, където ги беше поставил, непроницаеми за която и да било сила на вселената тази нощ. Когато наближи кралското легло, можа да различи бледата защитна аура, все още сияеща около младия му господар. Ако се концентрираше, би могъл да почувства с всяка клетка на съзнанието си дълбокия, необезпокояван сън на момчето.

Но не го направи. Достатъчно бе, че Келсън е в безопасност. Морган изнурено се изтегна на дълбокото кресло пред камината и разръчка въглените с един инкрустиран ръжен от ковано желязо. Когато огънят беше подкладен, той се изправи с котешка грациозност и се протегна.

Скоро камбаните щяха да отбият часа на вечернята, а на тях с Келсън им предстоеше кратко пътешествие. Не искаше да бърза. Спешността се равняваше на невнимание, а този лукс те трябваше да избегнат тази вечер.

Морган отметна вълнения си плащ, покри с него стола, после още веднъж загърна раменете си с дебелото наметало. Токата му се закопча с удовлетворително подрънкване на метала, щом се приближи до леглото на Келсън и коленичи край него. Дебелата жълта свещ, която бе оставил на пода, все още трептеше в бледата си светлина над спящото тяло.

С чувство на удовлетворение Морган се взря в Главния страж, тъй като му бе послужил добре тази вечер. Нямаше да може да го използва няколко седмици, понеже енергията на кубчетата трябваше да бъде презаредена, но това не бе от значение. Той използваше защитата му, когато най-много се нуждаеше от нея. А след коронацията утре нямаше намерение да оставя Келсън и за секунда сам.

Като се изправи, той разпери ръце с китките нагоре над спящия принц и започна да мърмори противозаклинание, обръщайки бавно длани надолу към края на стиха. Тогава блясъкът на стражите бавно избледня и се стопи, в призмите не бликаше повече живот. Останаха само осем малки кубчета, четири бели и четири черни, хвърлени като странни зарове по един чифт в краищата на леглото.

Когато Морган се пресегна да ги събере, Келсън отвори очи и се огледа наоколо.

— Трябва да съм заспал — каза той, повдигайки се на лакът. — Стана ли време?

Морган се усмихна и прибра кубчетата в кожената кутийка.

— Добре ли спа?

Келсън седна на леглото и потърка очи, после потътри крака и се присъедини към Морган до огъня.

— Струва ми се, да. Но определено искам да зная как направи този номер.

— Какво съм направил, мой принце? — попита разсеяно Морган, след като се намести на стола край пращящите дърва.

— Накара ме да заспя, разбира се — отвърна момчето. Той се просна на кожения килим пред огъня и се зае да обува ботушите си. — Наистина исках да дойда с теб, но щом докосна челото ми, не можах да държа нито миг повече очите си отворени.

Морган се усмихна и лениво прокара длан по блестящата му коса.

— Беше много уморен, мой принце — каза той загадъчно.

Келсън дообу ботушите си и зарови в гардероба за някоя по-топла дреха. Времето бе захладяло значително и Морган чуваше леденото свистене на вятъра вън зад балконските врати.

Келсън избра подплатена с кожа пурпурночервена пелерина с качулка и я нахлузи презглава. После пое меча, който Морган му подаде и закопча колана му около тънката си талия. Морган прибра собственото си оръжие в ножницата на пояса.

— Готов ли си, мой принце?

Келсън кимна и се отправи към вратата.

— Не натам — отсече Морган и направи знак на момчето да се приближи към огъня.

Келсън изглеждаше доста озадачен, но пристъпи, където му бе наредено и се зазяпа в Морган, който се отдалечи на известно разстояние от стената и изрисува с показалеца си заплетена фигура във въздуха. С глухо прискърцване част от стената се отвори и разкри тъмно стълбище, водещо надолу към студения нощен въздух. Келсън зяпна невярващо.

— Откъде се взе това?

— Вероятно някой го е изградил, мой принце — отвърна Морган, взе свещта от лавицата над камината и направи знак на Келсън да се промъкне през пролуката.

— Нима наистина не знаеше какво има тук?

— Момчето поклати глава, а Морган протегна ръка и го последва в тъмния проход. Зад тях стената бавно се затвори и глухите им стъпки кухо отекнаха върху влажния камък.

Келсън се придържаше плътно до Морган, слизайки по стъпалата и се взираше неспокойно в тъмнината пред себе си. Тук, сред влагата и студа на неизвестното, бледото кръгче светлина от едничката им свещ бе слаба утеха за двама им. Не се осмеляваше да произнесе и дума, докато не стигнаха до една площадка, дори тогава заговори шепнешком.

— Съществуват ли много такива потайни проходи, Морган? — попита той, след като завиха по коридора и се изправиха пред сляпа стена. Спряха и Морган подаде свещта на Келсън.

— Има достатъчно, за да можеш да достигнеш до което и да е място в двореца, без да бъдеш забелязан — стига да знаеш къде отиваш. А сега се приготви да изгасиш светлината. Стигнахме до края. Този проход ще ни изведе право от другата страна на площада пред базиликата.

Морган натисна хлътналата в една ниша ключалка и на нивото на очите им тихо се отвори малко квадратче. Морган приближи окото си до дупчицата, взира се дълго, после отново спусна резето.

— Добре, загаси свещта и я постави вдясно до себе си.

Келсън го послуша и помещението потъна в тъмнина. Последва тиха въздишка и в лицето го блъсна влажно течение. После видя в мрака пред тях един малко по-светъл правоъгълник. Морган го хвана за ръка и го поведе, а отворчето се затвори безшумно след тях. Тънка ледена мъглица се стелеше из нощния въздух и мразовитият й полъх бързо проникваше дори през дебелите дрехи, с които бяха облечени. Келсън наметна качулката на главата си и присви тяло сред сенките, докато изчакваха с Морган.

Дворът на двореца бе почти пуст сега и масивната постройка на базиликата се извисяваше тъмна сред нощното небе. В далечината се чуваха камбаните на катедралата, отбиващи часът за вечернята, последните църковни часове. И последните нощни скитници се тълпяха сред по-светлия квадрат пред вратите на базиликата. Тук-таме войници по двама и по трима пресичаха площада, понякога с пращящи факли пред себе си в тънката мъглица, но най-често просто забързани в желанието си да стигнат там, където отиват, далеч от студа и мъглата.

Двамата изчакаха около пет минути в сенките, докато дворът почти обезлюдя. Тогава Морган хвана Келсън за ръка и го насочи през периметъра на площада към портика. Изчакаха известно време там, което се стори на Келсън безкрайно дълго, после се плъзнаха незабелязано пред една от страничните врати и се шмугнаха в нартекса.

Смълчаната църква бе празна сега, както и се надяваха. Тъмнината бе прорязвана единствено от ниско поставените, бледи оброчни свещи, хвърлящи рубинени и сапфирени отблясъци върху каменния под и тъмните витражи.

В светилището зад олтара грееше едно-единствено пурпурно кандило, сложено на почетното си място, и разпръскваше розово сияние над цялата абсидна площ. Щом двамата се прокраднаха тихо по продължение на страничния кораб, от сенките в абсидата изникна облечена в черно фигура, поклони се пред високия олтар и се запъти да ги пресрещне в трансепта.

— Имахте ли някакви неприятности? — прошепна Дънкан, като ги поведе към кабинета си и залости вратата.

— Нищо особено — отвърна Морган. Той отиде до завесения прозорец и напрегнато се взря навън за миг, после се върна и седна на масата в средата на стаичката. Келсън също го последва и неспокойно се вгледа в двамата възрастни. Дънкан остана прав, вдигна едно тежко наметало от стола до бюрото си и загърна раменете си.

— Трябва да се отпуснете удобно за няколко минути. За да стигнем до катедралата оттук ще използваме стария Преносен портал на Дерините — оставен ни от дните, когато да бъдеш Дерини бе достойно занимание. — Той намести притискащия го плащ и го оправи на раменете си. — Искам да проверя другия край на изхода, преди да преминем тримата. С нашия феноменален късмет може да се окаже, че някой се е намърдал в сакристията тъкмо когато се появим. А за последствията не ми се ще да мисля.

Той се приближи до молитвеното столче в ъгъла и докосна ред блестящи гвоздеи по повърхността му, след което в стената се открехна нова ниша, около четири стъпки широка и две стъпки дълбока, с височината на човешки ръст.

С успокоително махане на ръка Дънкан пристъпи в нишата — и изчезна.

Келсън бе изумен.

— Как го направи, Морган? Кълна се, че не свалях очите си от него. И какво означава „Преносен портал“?

Морган се усмихна и се облегна на стола си.

— Келсън, ти току-що видя на практика демонстрацията на едно почти забравено изкуство — на преминаването през портал. Когато научиш повече за него, ще откриеш, че нашият Дънкан е надарен с множество таланти. Той направи фантастично помирение с основния конфликт, за който говорехме по-рано. Той гледа на силите си като на дар от Бога, който трябва да бъде полезен на цялото човечество.

— Затова ли е станал свещеник?

Морган сви рамене.

— Дънкан е посвоему твърде религиозен човек. След като нещата стоят така, какво по-добро място за един половинка Дерини?

Когато Дънкан се появи в сакристията на катедралата „Св. Георги“, внимателно огледа помещението. Освен мъничката олтарна светлинка, горяща в отдалечения ъгъл, нямаше друго осветление. И доколкото можа да се ориентира, вътре също нямаше никой.

Тъкмо да въздъхне от облекчение и да се върне обратно, за да вземе Морган и Келсън, когато чу шум в мрака до вратата.

— Кой е там? — обади се глас.

Дънкан бавно се извърна в посока на гласа, несигурен в каква каша се е забъркал. Сега, след като очите му привикнаха към мъждукащата светлина, той забеляза изгърбена фигура на мъж в черно наметало, изправен в ъгъла.

— Мислех, че всеки си е отишъл в този нощен час — продължи гласът. Непознатият запали тънка бяла свещ и я вдигна високо.

— О, това сте били вие, монсиньор Маклейн. Аз съм брат Джеръм, изповедникът. Помните ли ме?

Дънкан въздъхна с облекчение. Слава богу, това беше брат Джеръм! Възрастният монах бе почти полусляп и оглупял от старост. Ако бе видял нещо в неясната светлина, така и така никой нямаше да му повярва. Дънкан се запъти към него с неподправена усмивка.

— Брате Джеръм, как ме стресна — меко го сгълча той. — Защо се промъкваш така посред нощ?

Старецът се изкиска.

— О, предполагам, че съм те уплашил, момчето ми. Когато те извиках първия път, едва не подскочи! — Той отново изхихика почти на себе си и Дънкан се попита дали наистина го бе видял, или само старческата му сенилност се бе събудила тази вечер.

— Изненада ме, брате — рече Дънкан. — Мислех, че съм сам тук. Дойдох, за да хвърля един последен поглед на короната и скиптъра за коронацията утре. Днес бях доста зает, разбираш ли. Негово Височество ме извика и прекарах с него целия следобед.

Брат Джеръм потътри крака към ризницата, където бяха поставени специалните облекла и поглади купчинката с уверен жест.

— О, няма за какво да се тревожиш, момче. Всичко е в пълен порядък, както го държа от четиридесет и пет години. А кралят, който ще коронясваме утре, е от първа класа, ако мога да добавя. Нашият млад господар ще бъде добър владетел, ако оживее през нощта.

Дънкан леко се вцепени и мразовити тръпки полазиха по врата му.

— Какво искаш да кажеш с това „ако оживее през нощта“?

— Ами, момко, не сме ли подочули някой и друг слух? Мълви се, че зли сили обикалят улиците на Ретмут тази нощ и техният прицел е младият принц Келсън. Бог да го благослови — Джеръм суеверно се прекръсти. — Говорят, че магията на Дерините ги привлича към стаята му.

— Магията на Дерините? — повтори като ехо Дънкан. — Кой ти е наприказвал това, брате Джеръм? Господарите на Дерините са били винаги приятели на рода Халдейн.

— Не всички Дерини, милорд — заспори старият монах. — Някои твърдят, че това е духът на стария магьосник Дерини, който бащата на момчето, Господ да успокои душата му, е убил в онзи ужасен дуел преди много години, и че той се е върнал, за да потърси възмездие. А някои мълвят, че е дъщерята на заклинателя, Чариса, Призрачната лейди от севера, която иска да убие младия принц и сама да се възкачи на трона на Гуинид.

Други някои говорят, че това е съюз на злите сили по света, дошли да умъртвят нашия принц и да разрушат кралството, защото вече не се отнасяме почтително към призрачните.

Но аз мисля, пък има и хора, които ще се съгласят с мен, че всичко е по вина на онзи Морган, чиято Деринийска кръв е взела превес над човечността му. Да знаеш, с него трябва да се внимава!

Дънкан насила се засмя, макар да бе изключително обезпокоен от казаното. Защото дори старият монах да бе отприщил на воля несвързаните си приказки, разкрасени със суеверия и легенди, съдържаше се голяма доза истина в това, което бе изрекъл. Чариса бе замесена и духът на баща й също, ако се сметнеше, че родителите живеят в децата си. И нямаше съмнение, че силите на мрака се събираха дори сега, готови да се разпрострат по целия свят, след като паднеше могъщото кралство Гуинид.

Колкото до историите за Аларик, той им се бе наслушал предостатъчно. И тази част от твърденията беше пълна глупост. Можеше да обори брат Джеръм поне по този въпрос.

Дънкан се приближи до него и се облегна на скрина.

— Братко Джеръм, наистина ли вярваш във всичко, което се приказва за Морган?

— Ех, момко, та това си е божа истина…

Дънкан неодобрително поклати глава.

— Не, страхувам се, че са те подвели. Например аз мога да те уверя със сигурност, че лорд Аларик не е това, за което го мислиш. Видях го този следобед и повярвай ми, той взема присърце единствено интересите на Келсън.

Джеръм присви очи.

— Можеш ли да го докажеш, момко?

— Не, без да наруша свещеническата си клетва — спокойно заяви Дънкан.

Внезапно озарение се изписа по лицето на Джеръм.

— О, разбирам. Ти си значи неговият изповедник — той замълча, видимо дълбоко замислен. — Но можем ли да бъдем сигурни, че казва истината?

Дънкан се усмихна.

— Гарантирам за него. Познавам го отдавна, брате.

Джеръм сви рамене и потътри нозе към вратата.

— Добре, ще видим дали си прав, момко. Но все трябва да има нещо в слуховете. Както и да е, няма да разрешим спора тази вечер. Ако нямаш нищо против, аз се оттеглям. Стражите ще те изпроводят, когато се наканиш да си вървиш.

Дънкан взе свещта, която брат Джеръм бе запалил и го последва до вратата.

— Добре, братко Джеръм. Но има нещо друго.

— Да? — Старият монах се спря на прага с ръка върху бравата. Дънкан взе запалената свещ и я сложи в другата ръка на Джеръм, като постави дланта си върху ръката му.

— Виждаш ли тази свещ, братко Джеръм?

Очите на Джеръм се стрелнаха към свещта и останаха приковани от пламъка й.

— Да — прошепна той.

— Гласът на Дънкан се снижи, утихна и очите му заблестяха със скрит пламък.

— По-добре вземи със себе си тази свещ, Джеръм. Защото навън е тъмно. Няма да има никой друг, освен теб, така че няма нужда да оставяш запалена свещ тук. Тя може да подпали цялата катедрала. А това би било ужасно, нали?

— Да — прошепна Джеръм.

— И не си виждал никой друг, нали, Джеръм? Никой не е бил в сакристията тази вечер, освен теб. Не си разговарял с никого. Разбираш ли?

Възрастният монах кимна и Дънкан свали ръката си.

— Тогава върви, Джеръм. Всичко е наред. Изпълнил си задълженията си. И не си ме виждал тук тази вечер. Върви сега.

Без да каже нито дума Джеръм се обърна, отвори вратата, плъзна се тихо през нея и я затвори зад гърба си. Нямаше шанс да каже какво се е случило тук тази вечер.

Дънкан кимна на себе си и се върна при мястото, където за пръв път се бе материализирал. Спря се за миг, за да събере мислите си — и отново цъфна в кабинета си.

Щом Дънкан се появи в нишата, от която бе излязъл, Келсън разтърси от изумление рошавата си грива, после скочи от стола, за да пресрещне младия свещеник.

— Всичко наред ли е, отче Дънкан? Бави се толкова дълго, че се уплашихме да не ти се е случило нещо ужасно.

Морган също се присъедини към Дънкан при Преносния портал.

— Келсън преувеличава малко, Дънкан, но ти доста се позабави. Да не се е случило нещо лошо?

— Още не — поклати глава Дънкан и се усмихна. — Просто се натъкнах на стар познат. Брат Джеръм беше в сакристията, за да провери нещата за коронацията. Но въпреки това не мисля, че е забелязал появата ми. А освен това е твърде стар и оглупял, за да се досети, че не съм влязъл през нормалния вход. Той има доста интересен поглед върху настоящото положение. Напомни ми да ти разкажа някой път.

Дънкан стъпи в Преносната ниша и даде знак на Морган и Келсън да го последват. Тя бе малка, но се притиснаха в тясното пространство. Морган и Дънкан положиха ръце върху раменете на Келсън.

— Готови ли сте? — попита Дънкан.

Морган кимна.

— Келсън, искам просто да се отпуснеш и да прогониш всяка мисъл от главата си. Ти не можеш сам да си служиш с тези портали, така че трябва да те пренесем притиснат между нас като чувал с картофи.

— Много добре — отвърна Келсън.

Свещеникът изгледа с остър поглед момчето, давайки да се разбере, че младежът несъзнателно бе заговорил като крал, дал съгласие, след като те въобще не бяха го питали. Попита се дали Аларик бе забелязал това.

Келсън притвори очи, като се опита да не мисли за нищо. Представи си пълна тъмнина, отделяйки разума от възприятията си. Едва усещаше ръката на Морган, стиснала рамото му. Почувства гърч в стомаха си, бегло усещане за пропадане и лека замаяност.

Отвори очи в тъмнината. Вече не бяха в кабинета.

Дънкан внимателно се огледа. Завари сакристията както я беше оставил — запустяла, в полумрак. Като направи знак на Морган и Келсън да го последват, той безшумно се плъзна в стаята, за да отвори вратата, и надникна през нея. Отвън, в нефа, катедралата също бе пуста.

Морган надникна зад рамото му, после махна с ръка и посочи към пространството на централния кораб.

— Да заобиколим ли? — прошепна едва чуто той.

Дънкан кимна и им показа задната част на нефа, където вратата, водеща към кралската крипта, се открояваше като по-светъл квадрат сред дрезгавината на запустялата катедрала.

— Аз ще мина отдясно, ти тръгни наляво.

Морган кимна в знак на съгласие, тримата заобиколиха и се насочиха към вратата. Когато почти бяха достигнали до целта си, Дънкан се промъкна надясно и се сля със сенките. Келсън застана точно пред входа на криптата така, че да наблюдава как Морган се приближава към един от мержелеещите се сред мрака стражи.

Морган се носеше като привидение, стрелкаше се от сянка на сянка, ту напред, ту назад, и всяка стъпка го приближаваше към жертвата му. Накрая той се озова на няколко метра от нищо неподозиращия страж.

Внимателно, за да не се издаде с никакъв звук, той се приближи с крадлива стъпка към гърба на стража. После пръстите му внимателно докоснаха врата му.

При допира на Морган мъжът се вцепени, после се отпусна и очите му леко се изцъклиха, вперени право напред — несъзнаващи, безпомощни, безпаметни. Морган изпитателно го наблюдава няколко секунди. После, доволен от напълно постигнатата власт над стража пред входната врата, даде знак на Келсън да се приближи. Когато и Дънкан се присъедини, Келсън се взря с възхищение в двамата мъже.

— Всичко ли е наред? — попита тихо Морган.

Дънкан кимна.

— Няма да си спомня нищо.

— Да вървим — отсече Морган и пристъпи към портата на криптата.

Тя бе масивна, предназначена да пази мястото от нападатели и същевременно оформяше красива декоративна преграда между света на живите и мъртвите. Осем стъпки висока, тя бе съставена от стотици здрави, но фино извити никелови пластини, позлатени тънко отгоре, тъй като вардеше криптата на самия крал.

Пръстите на Морган чевръсто пробягаха по металната плетеница, докато същевременно той се взираше през решетката надолу. В края на един къс коридор пред вратата бе изправен обикновен олтар, предназначен, вероятно, да успокоява опечалените близки на кралете, които идваха тук да оставят мъртъвците си във вечен мир. Вляво коридорът рязко извиваше към самата крипта и иззад тази чупка ред свещи хвърляха призрачни отблясъци върху полирания мраморен под и над олтара. Зад този завой се намираха и кралските гробници, обектите на тазвечерната експедиция.

Морган прокара кратко пръсти по заключващия механизъм, после се наведе да изследва по-щателно ключалката. Докато Дънкан обиколи да хвърли още един поглед върху стражите, Келсън допълзя до Морган и се вторачи като омагьосан зад рамото му.

— Можеш ли да я отвориш? — прошепна момчето и тревожно се огледа.

Морган постави пръст на устните си в знак за тишина, а чувствителните му пръсти опипваха заплетения механизъм: лицето му бе напрегнато в дълбока концентрация, докато оглеждаше всяка негова част. Щом Келсън затаи дъх, последва тихо метално прещракване, после още едно. Морган отвори очи и леко блъсна вратата. Тя се отвори лесно.

Морган пооткрехна вратата с един-единствен, продължителен жест. Когато се обърна, за да види върнал ли се е Дънкан, той застина на място като истукан, сетне предупредително сложи длан върху рамото на Келсън.

— Добър вечер, Роджиър — тихо промълви той, а пръстите му се впиваха в панически извиващите се плещи на Келсън.

Роджиър стоеше заплашително под засводения таван на външния вход, с гневен и невярващ поглед. Тъмнозеленото му кадифе блестеше около него като зловеща аура, хвърляща призрачни отблясъци върху лицето и косата му. Светлината от запалените факли в стенните ниши само подсилваха този свръхестествен ефект. А негодуванието и възмущението на Роджиър бяха като живо, страховито създание.

— Ти! — просъска Роджиър с тих мъртвешки глас в смръзналата се тишина. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Морган безучастно вдигна рамене.

— Не можах да заспя, Роджиър. Нито пък Келсън. Тъй че решихме да се отбием да посетим Брайън. Виждаш ли, не съм го виждал три месеца. Възнамерявах дори да прочета някоя и друга молитва. Ще дойдеш ли с нас?

Роджиър присви очи и положи ръка на дръжката на меча си.

— Как смееш! — изсъска, той, процеждайки всяка дума през стиснатите си зъби. — След тази подигравка с правосъдието на днешния Съвет, след като разпростря проклетите си Деринийни лъжи из цялото кралство, имаш наглостта да доведеш точно тук Негово Височество, дявол знае с каква цел! Аз ще…

Щом Роджиър посегна да извади меча от ножницата си, очите на Морган се стрелнаха назад, където долови тихо движение. Той навреме отстъпи една крачка. Когато оръжието на Роджиър проблесна, пръстите на Дънкан го докоснаха леко отстрани по врата.

При този допир Роджиър застина за миг на място, после тялото му се отпусна и грохна на пода. Докато се олюляваше, Морган улови меча му, за да не издрънчи на каменните плочи. Дънкан положи изпадналия в безсъзнание мъж в полуседяща поза и го облегна на стената.

Като се изправи, Дънкан тържествуващо потърка ръце.

— Но какво прави той тук? — прошепна Келсън, гледайки подозрително с нарастващо негодувание Роджиър, изпаднал в несвяст. — Не мислите ли, че тя го е изпратила?

Морган прекрачи вратата на кралската крипта и направи знак и другите да го последват.

— Кого имаш предвид, Чариса или майка си? — попита Морган, затваряйки вратата зад двамата. — Струва ми се, че Роджиър е бил на пост точно тази вечер. Няма смисъл да се тревожим. Той няма да си спомня нищо, както и останалите стражи. Да вървим.

След няколко стъпки се озоваха зад познатия олтар. Намираха се сред гробниците на Халдейните.

Сводът над главите им бе огромен, по-висок от два човешки ръста, изсечен в твърдия камък на основите на катедралата. Покрай стените, изрязани в живата скала, се намираха нишите с ковчезите, всеки съдържащ костите на някой от Келсъновите далечни предци, обвити в отдавна разложени дрехи от фини платове; празните им очни орбити бяха втренчени невиждащо в тавана отгоре. В останалите ниши бяха гробниците на крале и кралици на Гуинид от последните четиристотин години, една от друга по-красиво инкрустирани, разположени в прави редици, с надписа на името и кралското звание на починалите синове и дъщери, лежащи в тях.

Вляво една нова гробница бе осветена от множество свещи, хвърлящи и от двете й страни червени и сини отблясъци. Келсън се спря и дълго се взира в тази посока, после поведе Морган и Дънкан към мястото, където лежеше баща му.

Когато се приближиха до гробницата, Морган спря Дънкан с ръка на гърдите му, после продължи сам и остави Дънкан и Келсън да го чакат в тишината.

Морган мълчаливо застана встрани за няколко секунди, после деликатно постави ръка върху капака на саркофага. Не подхождаше на добрия и обичан Брайън да загине по такъв начин. Животът му бе твърде кратък, извършил бе много добро, но не достатъчно поради липса на време. Защо? Защо му бе нужна тази нелепа кончина?

Ти беше за мен като баща и брат, тъжно си помисли Морган. Ако бях до теб през онзи ден, можех да ти спестя тази недостойна смърт, ненужното ти издихание на жизнения полъх. Сега, след като си отиде…

Той възвърна самообладанието си и помаха на Дънкан и Келсън да се приближат. Някога между тях бе царяла радост, приятелство, любов. Може би отново щеше да ги има. Ала сега им предстоеше важна задача.

Морган и Дънкан внимателно повдигнаха капака на саркофага, полюшвайки го леко, за да разчупят печата, после го поставиха край нозете си на един метър встрани. Вътре призрачното, обвито тяло лежеше спокойно и студено.

Морган изчака Келсън да поднесе свещника по-близо, след което с уверена ръка дръпна коприненото було от лицето.

Ала това, което съзря, го потресе издъно, сграбчи с ледена ръка сърцето му, мразовити тръпки полазиха по цялото му тяло. Докато стоеше втренчен в ковчега невярващ и изумен, Келсън се приведе над тялото и добре го огледа. Момчето мъчително преглътна и простена „О, Господи!“, а зашеметеният Дънкан насъбра най-сетне сили да се прекръсти, потръпващ целият.

Тялото в саркофага не беше на Брайън.