Възходът на Дерините

Първа глава

Брайън Халдейн, крал на Гуинид, принц на Меара и господар на Пурпурните покрайнини, рязко прикова коня си на върха на хълма и обгърна с поглед хоризонта.

Не беше едър мъж, макар величествените одежди и котешката му грациозност да убеждаваха мнозина от неговите съперници в противното. Ала враговете му рядко имаха време да забележат тази маловажна подробност.

Слаб, мургав, с леко посребрени слепоочия и добре оформена черна брада, той мигновено внушаваше респект със самото си присъствие. Когато говореше, независимо дали издаваше заповеди или приглушено увещаваше, хората го слушаха и му се подчиняваха.

А когато благите слова не убеждаваха, често прозвънтяваше гласът на хладната стомана. За това свидетелстваше протритата ножница на меча, който висеше на пояса му, както и острата кама в черния кожен калъф на китката му.

Ръцете, обуздали скитския боен жребец между коленете му, бяха изящни, но здраво стискаха червените кожени юзди. Те бяха ръце на воин, ръце на човек, свикнал да заповядва.

При по-внимателно вглеждане човек би трябвало да преосмисли първоначалното си впечатление за войнстващ владетел, тъй като големите сиви очи загатваха нещо много повече от вещина и храброст във военните дела. И наистина в тях блестеше остра проницателност и мъдрост — качества, добре познати и уважавани навред по земите на Единадесетте кралства.

И ако този мъж бе обгърнат от неуловима аура на тайнственост, на някакво магическо обаяние, то това се обсъждаше само шепнешком или въобще не се споменаваше. Защото в разцвета на тридесет и деветата си година Брайън от рода Халдейн бе съумял да запази мира в Гуинид цели петнадесет лета. Кралят, възседнал коня си на върха на хълма, бе заслужил тези редки мигове на сладостна отмора.

Брайън освободи нозете си от стремената и ги протегна. С напредването на утрото мъглата започваше да се вдига, но необичайният за сезона нощен студ все още сковаваше всичко наоколо. Дори ловджийските кожени бричове не можеха да го предпазят изцяло от ледения допир на леката метална ризница под туниката му. А коприната под нея носеше слаба утеха за измръзналото му тяло.

Той се загърна по-плътно с пурпурночервения си вълнен плащ, раздвижи вкочанените си пръсти в кожените ръкавици, нахлузи ниско на челото алената си ловджийска шапка, чието бяло перо леко се полюшваше в спокойния въздух. В мъглата отекнаха гласове, лай, звънтене на лъскави юзди и шпори и други шумове, издаващи присъствието на конници. Извръщайки глава към подножието на хълма, той зърна бегло неясните силуети на чистокръвни коне, пристъпващи в мъглата, и на техните изтънчени ездачи, сияйни и прекрасни в изящно извезаните си кадифени дрехи и лъскави кожи.

Брайън се усмихна на тази гледка. Защото въпреки външния показен блясък и самоувереност, той бе сигурен, че конниците долу се радват на излета не повече от него. Безжалостното време бе превърнало предвкусваното удоволствие от лова в неприятна задача.

Защо, о, защо бе обещал на Джихана, че ще донесе еленско месо на трапезата й тази вечер? Знаеше, още щом го изрече, че е прекалено рано за сезона. И все пак, не му прилягаше да наруши обещанието си пред една дама — особено когато тази дама бе възлюблената му кралица и майката на престолонаследника.

Ниският, печален зов на ловджийските рогове потвърди подозренията му, че дирята е изгубена и той въздъхна примирено. Докато времето изцяло не се прояснеше, имаше слаба надежда да събере разпиляната сюрия ловни кучета за по-малко от половин час. А с толкова млади и неопитни хрътки това можеше да се проточи с дни, даже със седмици!

Той поклати глава и тихичко се засмя, като си помисли за Иуон — преди няколко дни толкова се гордееше с новите си ловджийски кучета. Знаеше, че старият владетел на покрайнините има за какво да го сгълчи при тазсутрешното изпълнение. Но колкото и да му се извиняваше по-късно, Брайън се боеше, че Иуон си бе заслужил закачките и подигравките за близките няколко седмици. Дукът на Клейбърн трябваше да помисли малко, преди да пусне такива кутрета в полето през ранния мразовит сезон.

Горките паленца навярно никога не бяха виждали елен!

До слуха на Брайън стигна звукът от топуркането на копита и той се извърна на седлото си, за да види кой се приближава. В далечината от мъглата изникна млад конник, облечен в алена коприна и кожи, и пришпори дорестия си жребец нагоре по хълма. Брайън наблюдаваше с гордост как момчето забави ход и спря до баща си.

— Лорд Иуон каза, че скоро започваме, Ваше Величество — съобщи момчето с блеснали от възбуда очи, предвкусвайки лова. — Хрътките са подгонили вече няколко заека.

— Зайци! — изсмя се високо Брайън. — Искаш да кажеш, че след всичките му хвалби, които трябваше да изтърпим миналата седмица, Иуон ще ни накара да стоим тук и да мръзнем, докато събере безпомощните си кутрета?

— Изглежда е така, Ваше Величество — засмя се Келсън. — Но ако този факт ви утешава, то знайте, че всеки от хайката се чувства по същия начин.

Той има усмивката на майка си, помисли си разнежено Брайън. Но очите и косата му приличат на моите. И все пак е толкова млад. Нима наистина е почти на четиринайсет? О, Келсън, ако можех да те предпазя от онова, което ни грози…

Брайън пропъди с усмивка мислите си и поклати глава.

— Е, след като всички са увесили носове, би трябвало да се чувствам по-добре.

Той се прозя и се протегна, после се отпусна на седлото. Лъскавата кожа проскърца под тежестта му и Брайън въздъхна.

— Ех, да беше Морган тук. Мъгливо немъгливо, мисля, че ако пожелаеше, щеше да подмами елена чак до градските порти.

— Наистина ли? — попита Келсън.

— Е, може би малко преувеличавам — призна Брайън. — Но той има особен подход към животните, както и към други неща.

Лицето на краля изведнъж доби отнесено изражение и отсъстващ поглед, а ръката му в ръкавица се заигра с камшика.

Келсън долови промяната в настроението му и след добре премерена пауза приближи коня си до по-възрастния мъж. В последните няколко седмици баща му не бе напълно откровен относно Морган. И липсата на разговори за младия пълководец се чувстваше осезаемо. Може би сега беше време да подхване въпроса. Реши да бъде прям.

— Ваше Величество, простете, ако въпросът ми е неуместен, но защо не сте повикали Морган от границата на покрайнините?

Брайън се почувства напрегнат и с усилие прикри изненадата си. Как бе разбрало момчето? Местонахождението на Морган се пазеше в строга тайна от близо два месеца. Дори Съветът не знаеше къде се намира той и по какви причини. Трябваше да подходи предпазливо, докато не се увери какво точно знае момчето.

— Защо питаш, сине?

— Не искам да проявявам излишно любопитство, Ваше Величество — отвърна момчето. — Сигурен съм, че имате причини, за които дори и Съветът е в неведение. Макар че Морган много ми липсва. И на вас също, ако не се лъжа.

О, Кадаса! Момчето беше наблюдателно! Сякаш бе прочело неизречените му мисли. Ако искаше да избегне въпроса за Морган, трябваше незабавно да отвлече вниманието на Келсън в друга посока.

Изнурена усмивка пробяга по лицето на Брайън.

— Благодаря ти, че ми се доверяваш. Страхувам се обаче, че ти и аз сме сред малцината, на които той липсва. Убеден съм, че през последните седмици до теб са стигнали някои слухове…

— Че Морган иска да ви свали от престола? — попита предпазливо Келсън. — Вие не вярвате в тези измислици, нали? И нали не това е причината той още да е в Кардоса?

Брайън изпитателно изгледа момчето с ъгълчето на окото си, потропвайки леко с дръжката на камшика по левия си ботуш, там, където Келсън не можеше да го зърне. Знаеше дори за Кардоса!

Момчето със сигурност имаше добър източник на информация, какъвто и да бе той. А и беше настоятелен. Умишлено бе насочил разговора към отсъствието на Морган, въпреки усилията на баща му да избегне темата. Навярно бе подценил момчето. Все забравяше, че Келсън е почти на четиринайсет, възраст, на която бе отговорен за своите деяния. Самият Брайън бе няколко години по-голям, когато се възкачи на трона.

Реши да подмами момчето с откъслечна конкретна информация, за да види как ще реагира.

— Не, не е там причината. Не мога да се впускам в подробни обяснения точно сега, синко. Ала едно ще ти кажа — голям метеж се надига в Кардоса и Морган е изпратен да наглежда какво става там. Уенсит от Торънт е хвърлил око на града и вече е нарушил две споразумения в усилията си да го завладее. Следващата пролет навярно официално ще си обявим война — той замълча. — Плаши ли те това?

Келсън втренчи поглед в краищата на поводите на коня си, преди да отговори.

— Никога не съм знаел какво е истинска война — изрече той бавно и отклони взор към равнината. — Откакто се помня, в Единадесетте кралства царува мир. Човек би си помислил, че мъжете са забравили да воюват след петнадесет години спокойно съществуване.

Брайън се усмихна и напрежението му се поразсея. Изглежда накрая бе успял да отклони темата на разговора от Морган и се чувстваше доволен.

— Хората никога не забравят, Келсън. Това е част от човешката природа. Съжалявам, че трябва да ти го кажа.

— Предполагам — уклончиво отвърна Келсън. Той се приведе на седлото, потупа коня по врата, поглади тънък кичур от разпиляната му грива и впери ясните си, големи сиви очи право в лицето на баща си. — Отново се е появила Призрачната, така ли, татко?

Смисълът на тези прости думи мигновено извади Брайън от равновесие. Подготвен бе за всякакви въпроси на каквато и да било тема, само не бе очаквал от сина си да спомене за Призрачната. Не, не беше справедливо толкова млад човек да се изправи лице в лице със страховитата реалност. Възрастният мъж така се потресе, че за миг загуби дар слово и зяпна от изумление.

Откъде бе научил Келсън за заплахата на Призрачната? В името на Св. Камбър, момчето беше прозорливо!

— Ти не би трябвало да знаеш това! — укорително избухна той, опитвайки се отчаяно да събере мислите си и да даде по-смислен отговор.

Келсън остана поразен от реакцията на баща си и чувството се изписа на лицето му, но нито за миг не отклони поглед встрани. В гласа му прозвуча непокорна, почти предизвикателна нотка.

— Има толкова много неща, за които не би трябвало да зная, Ваше Величество. Но това не ми е попречило да подразбера нещо за тях. Или предпочитате да бъда в пълно неведение?

— Не — промърмори Брайън. Той неуверено сведе очи, търсейки най-подходящия израз за въпроса, който искаше да зададе. — Морган ли ти каза?

Келсън неловко се размърда, почувствал внезапно, че ролите се бяха разменили и че бе задълбал повече в разговора, отколкото си бе наумил. Сам си бе виновен. Той самият бе настоял да научи нещо повече по въпроса. Но сега баща му нямаше да се успокои, докато не му признаеше всичко. Келсън се покашля.

— Да, преди да замине — отвърна той колебливо. — Страхуваше се, че няма да одобриш постъпката му — момчето навлажни устните си. — Той… ъъъ… спомена също за твоята могъща сила… и за основите на твоето господство.

Брайън навъси чело. Този Морган! Подразни се, че не бе разпознал признаците по-рано, тъй като се досещаше какво би могло да се случи. Все пак момчето по възхитителен начин бе запазило наученото в тайна. Навярно Морган поначало беше прав да му се довери.

— Какво още ти каза Морган, сине? — тихо попита Брайън.

— Твърде много, за да ви поласкае, и не достатъчно, за да задоволи любопитството ми — призна момчето с известна неохота. Плъзна поглед с опасение към лицето на баща си. — Сърдите ли ми се, Ваше Величество?

— Да ти се сърдя?

Брайън с мъка се сдържа да не възкликне от облекчение. Да му се сърди? Заключенията, които си бе направило момчето, предпазливо задаваните въпроси, умението, с което водеше разговора в една или друга посока, дори начинът на самозащита — за Бога, върху какво друго бяха работили толкова усърдно с Морган през всичките тези години? Да му се сърди? Мили боже, как можеше да му се сърди?

Брайън се пресегна и с обич потупа Келсън по коляното.

— Разбира се, че не ти се сърдя, Келсън — леко се усмихна той. — Да знаеш само колко ме успокои. Признавам, че на моменти доста ме постресна. Ала сега съм сигурен повече от всякога, че изборът ми беше правилен. Но искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко, което пожелаете, Ваше Величество — съгласи се колебливо Келсън.

— Не бъди толкова угрижен, сине — възрази Брайън усмихнат и потупа Келсън по рамото, за да му вдъхне увереност. — Молбата ми няма да те затрудни. Но в случай че нещо се случи с мен, искам да повикаш незабавно Морган. Той ще ти бъде по-полезен от всеки друг. Ще го сториш ли заради мен?

Келсън въздъхна и се усмихна, по цялото му лице се изписа облекчение.

— Разбира се, Ваше Величество. Това ще бъде първата ми мисъл, каквото и да се случи. Морган… има твърде ясен поглед върху много неща.

— Бих се обзаложил с цената на живота си, че е така — усмихна се Брайън.

Той се изправи на седлото и опъна червените кожени поводи с дългите си пръсти в ръкавица.

— Виж, слънцето изгрява. Хайде да видим дали Иуон е строил вече хрътките!

Небето бе просветляло значително с издигането на слънцето към зенита. Сега кралската двойка хвърляше бледи къси сенки пред себе си, докато се спускаше в тръс по хълма. Въздухът бе толкова чист, че се виждаше целият път през поляната чак до горичката в далечината. Щом двамата с Келсън се приближиха, сивите очи на Брайън огледаха с интерес събралата се ловна свита.

Там бе Роджиър, графът на Фелън, облечен в тъмнозелено кадифе, възседнал великолепен сив жребец, който Брайън никога не бе виждал. Увлечен бе в оживен разговор с младия темпераментен архиепископ Арилан. Един поглед върху карираната дреха на рода Маклейн разпозна в третия ездач Кевин, младия лорд Маклейн — доста интересно! Обикновено той и Роджиър не се разбираха. Всъщност малцина се разбираха с Роджиър. Брайън се запита какво толкова имаха да си говорят тримата.

Нямаше време да размишлява дълго. Гръмкият глас на дука на Клейбърн привлече вниманието на Брайън към водача на ловната свита. Лорд Иуон, чиято огромна развята рижа брада се открояваше ясно на слънчевата светлина, гневно хокаше някого — събитие, съвсем понятно в светлината на досегашния успешен лов.

Брайън се полуизправи на стремената, за да погледне по-добре. Както и следваше да се очаква, жертвата на Иуоновия гняв бе един от помощник-ловците. Горкият човечец. Не той бе виновен, че хрътките не се бяха представили добре. После отново му хрумна, че Иуон има нужда да хвърли вината върху някого.

Брайън се усмихна и насочи вниманието на Келсън към ситуацията, като му подсказа, че трябва да избави нещастния ловец и да поукроти яростта на Иуон. Щом Келсън потегли натам, Брайън още веднъж внимателно огледа групичката. Ето го човека, когото търсеше — застанал край Роджиър.

Като пришпори коня си, той се спусна в галоп през покритата с торф поляна, за да приветства високия млад мъж в облеклото на рода Фиана — в бяло и пурпур. Той пиеше от красиво изработена кожена манерка.

— Ехооо! Какво виждат очите ми? Младият Колин от Фиана пие, както винаги, най-доброто вино! Какво ще кажеш за няколко глътки за бедния ти, премръзнал крал, приятелю?

Дръпна със замах поводите на коня си, приближи се до Колин и впи жаден поглед в манерката, която той отлепяше от устните си.

Младият мъж се усмихна, избърса гърлото на съда с ръкава си и го подаде на краля с приветлив поклон.

— Добро утро, Ваше Величество. Знаете, че виното ми е ваше, винаги когато пожелаете.

Роджиър се присъедини към тях и ловко дръпна коня си няколко стъпки назад, щом Брайън се пресегна за манерката.

— Добра утрин, Владетелю — изрече той и се поклони ниско на седлото. — Моят господар е достатъчно проницателен, за да открие най-хубавото питие в компанията рано сутрин. Това е изумително постижение.

— Изумително? — изкиска се Брайън. — В такава сутрин? Роджиър, ти притежаваш фантастична дарба за сдържаност и скромност в приказките си.

Той отметна назад глава и отпи голяма глътка от манерката, отдръпна я от устата си и въздъхна.

— Ах, не е тайна, че бащата на Колин държи най-добрите изби в Единадесетте кралства. Моите поздравления, както винаги, Колин! — той вдигна манерката и отново отпи.

Колин закачливо се усмихна и облегна ръце на предницата на седлото си.

— О, Ваше Величество, сега зная, че се опитвате да ме поласкаете, за да ви изпрати баща ми нова пратка.

Но това съвсем не е виното на Фиана. Една красива дама ми го предложи тази сутрин.

Брайън се спря по средата на глътката и смутено отпусна манерката.

— Дама? О, Колин, трябваше да ме предупредиш. Никога не бих те помолил, ако знаех, че е подарък от дамата на сърцето ти.

Колин високо се изсмя.

— Тя не е моята дама, Ваше Величество. Никога не бях я виждал. Просто ми даде виното. Освен това тя несъмнено би била поласкана, ако научи, че сте опитали и харесали питието й.

Брайън върна манерката и избърса мустаците и брадата си с опакото на ръкавицата.

— А сега, престани с извиненията си, Колин — настоятелно изрече той. — Грешката е моя. Ела, днес ще яздиш до мен. И довечера ще се храниш на трапезата вдясно от мен. Дори крал трябва да изкупи вината си, когато неволно се е пошегувал с благоразположението на дама.

С блуждаещ поглед, дал воля на мислите си, Келсън яздеше към краля. Зад него Иуон и помощниците, водещи хрътките, най-сетне бяха постигнали колебливо съгласие относно причините за неуспеха на лова, а и кучетата, изглежда, бяха вече овладени. Господарите им ги държаха плътно едно до друго в очакване на кралската заповед. Хрътките обаче си имаха своите приумици, които изключваха досадното изчакване на крале и владетели. Под въпрос бе за колко време помощник-ловците щяха да ги удържат мирни.

Както яздеше, Келсън внезапно зърна вляво облекло в кралско синьо и мигновено разпозна в ездача чичо си, дука на Картмур.

Брат на краля и най-високопоставен пер в страната, принц Нигел отговаряше за обучението на трийсет млади пажа в кралския двор. Както обикновено неколцина от неговите подчинени го следваха и както обикновено той изглежда водеше с тях нескончаема борба да ги научи на нещо полезно. На днешния лов бе взел само шестима, а трите му собствени момчета се губеха някъде сред свитата, но Келсън успя да забележи по изнервеното му изражение, че тези няколко пажа не бяха от най-блестящите му ученици.

Лорд Джеърд, старейшината на рода Маклейн, даваше полезни съвети отстрани, ала момчетата явно не можеха да схванат смисъла на онова, което Нигел изискваше от тях.

— Не, не, не! — натякваше им Нигел. — Ако се обърнете публично към един граф с названието „сър“, той ще ви отсече главите и аз не бих го винил за това. И трябва винаги да помните, че епископът е „Ваше Превъзходителство“. А сега, Джейтъм, как би се обърнал към един принц с кралска кръв в жилите си?

Келсън се усмихна, минавайки покрай тях, и кимна за поздрав. Не бе изтекло много време, откакто бе преминал под желязната опека на чичо си, кралския дук, и никак не завиждаше на момчетата. Истински Халдейн, Нигел нямаше милост и пощада, независимо дали бе на бойното поле или обучаваше младите момчета във военното изкуство. Но макар и възпитанието му да бе сурово, а понякога даже и грубо, пажовете, които минаваха през школата му, ставаха добри оръженосци и още по-добри рицари. Келсън се радваше, че Нигел е на негова страна.

Щом Келсън приближи, Брайън прекъсна разговора си с Колин и Роджиър и вдигна ръка за поздрав.

— Какво става там, сине?

— Струва ми се, че лорд Иуон е взел нещата под контрол, Ваше Величество — отвърна Келсън. — Мисля, че сега очаква сигнала ви.

— Ето ме и мен, млади господарю! — избоботи оглушително като гръмотевица гласът на Иуон и стресна Келсън.

Иуон свали зелената си вълнена дългорунеста шапка и триумфално я размаха пред него.

— Сър, кучетата са в очакване. Този път помощникът ми ме уверява, че следата е истинска. — Той намести шапката върху гъстата си рижава коса и енергично дръпна периферията й. — Дано е така, иначе ще има вой и плач в дома ми тази вечер!

Брайън се разсмя, отпусна се назад на седлото и весело се плесна по коляното.

— Иуон, та това е само лов! И не искам никакъв вой и хленч заради мен. Хайде да тръгваме! — все още с клокочещ смях той дръпна юздите на коня си и потегли напред.

Иуон се изправи на стремената си, вдигна ръка и ловджийските рогове проехтяха в отговор през поляната. В далечината хрътките звънко излаяха и ездачите раздвижиха редиците си.

Надолу по хълма, през гъсталака и отново в ширналите се поля, ловът започна стремглаво.

В последвалата възбуда на гонитбата никой не забеляза как един конник, яздещ най-отзад, изостана от групата и се насочи към края на горичката. И наистина, в такъв момент едва ли някой би открил отсъствието му.

Йоузеф от рода Мур стоеше неподвижен сред зелената дъбрава в края на малко мрачно сечище, хванал юздите с тънките си, мургави ръце, а зад него кротуваха четири коня.

Листакът на дърветата в ранната есен наоколо, обгорен от сланата и мраза през миналата седмица, грееше в златисти, червени и кафяви багри, но приглушени тук, в сенчестата дрезгавина между стволовете.

Под високите, гъсти стъбла, където рядко проникваше слънчева светлина, сред здрача се мяркаше и изчезваше черната дреха на Йоузеф. Черни очи се стрелкаха изпод тъмно копринено було, шареха наоколо, блуждаеха разсеяно, без да забелязват онова, което виждаха. Защото Йоузеф не толкова наблюдаваше, колкото се ослушваше. И чакаше.

Трима други мъже също бяха наострили слух и чакаха на полянката — двамина от тях бяха от рода Мур като Йоузеф, със смугли лица, обгърнати от качулките на черните си бархетни плащове, с тъмни, трескави и постоянно нащрек очи.

По-високият леко се извърна, погледна Йоузеф, после скръсти ръце на гърдите си, като час по час се втренчваше в обратната посока. Плащът му леко се разтваряше при движението и отдолу за миг проблясваше инкрустирания с богати орнаменти презраменен ремък на меча му. До нозете му върху сива кадифена възглавница седеше лейди Чариса, дукесата на Толан, господарката на Сребърните мъгли — Призрачната.

Склонила ниско глава, плътно забулена в сребристосива мантия, дамата се бе отпуснала неподвижно на меката подложка; крехката й, слаба фигура бе загърната в най-пищни кожи и кадифе, а изящните й ръце, в ръкавици от кожа, украсени със скъпоценни камъни, смирено почиваха скръстени на скута й. Широко отворените й бледосини очи изпод сивкавия копринен воал със задоволство оглеждаха облечения в черно Йоузеф, бдящ на стража при конете.

Без да се обръща, тя можеше да различи неясните, тъмни фигури на другите двама Мури, застанали от двете й страни. Дамата вдигна глава и заговори с нисък мелодичен глас:

— Той идва, Мустафа.

Нито предателско шумолене на сухи листа, нито пращене на съчки под нозете издаваше приближаването на който и да било към сечището, но Мурите и не мислеха да се усъмнят в думите на дамата и да й задават въпроси. Отдясно се протегна мургава ръка в широк черен ръкав и й помогна да стане. А другият страж отляво зае стратегическа позиция между господарката си и конете и застана бдително с ръка върху дръжката на меча си.

С ленив жест Чариса изтръска листата от мантията си и намести яката от сребърна лисица по-удобно около шията си. Слаб ветрец повдигна копринения й воал, щом глухото шумолене на шубраците най-сетне предизвести появата на очаквания посетител. Един от конете на Йоузеф тихичко изцвили и зари земята с копито, но бе набързо смирен от високия Мур.

Ездачът навлезе в просеката, рязко дръпна юздите на коня си и Мурите изоставиха отбранителните си пози. Конникът върху дорестия жребец им бе добре познат.

И новодошлият бе загърнат в сива пелерина. Но щом отметна качулката си назад и се извърна към най-близкия кон, подплатата й засия в наситено златисто жълто. Докато приглаждаше с пръсти в сива ръкавица един разпилян от вятъра кестеняв кичур коса, отдолу проблесна стоманеносива туника, обсипана със скъпоценни камъни.

Висок, строен, с почти аскетични черти на лицето, лорд Ян Хауел наблюдаваше света с очи в по-наситен кафяв цвят и от косите му. Педантично оформените мустаци и брада обграждаха доста тънките му устни, подчертаваха изпъкналите скули и ъгълчетата на леко скосените му, големи очи — очи, които грееха по-ярко и от тъмните ахати на шията и ушите му, блещукащи с хладна светлина.

Тези очи се стрелнаха бързо към Мур, който се пресегна за поводите на коня му и сетне нехайно се спряха върху обгърнатата в сиво фигура на жената.

— Закъсняваш, Ян — промълви жената. В гласа й се таеше предизвикателство, както и констатиране на неоспорим факт. Тя надменно срещна погледа му изпод тежкия си воал. Щом видя, че Ян не слезе от коня си, тя се пресегна бавно към воала и го отметна от лицето си и той се разстла на богати дипли над светлата й къдрава коса. В погледа й припламна ярко блясъче, ала тя не продума нищо повече.

Ленива усмивка пробягна по лицето на Ян, той демонстративно се смъкна от седлото и с лека стъпка се приближи към Чариса. Кимна кратко на Мустафа, който стоеше зад нея, завъртя с размах полите на плаща около себе си и тържествено се поклони.

— Е, какво има да ми кажеш? — подкани го с нескрито нетърпение Чариса.

— Няма защо да се тревожиш, скъпа — отвърна с умилкване Ян. — Кралят отпи от виното. Колин нищо не подозира, а ловната дружина сега е на погрешна следа. Ще се върнат тук след час.

— Прекрасно. А принц Келсън?

— О, той е в пълна безопасност — отвърна младият лорд, подръпвайки преднамерено безгрижно маншета на сивата си ръкавица. — Но струваше ли си да пощадим живота на Келсън, само за да го убием по-късно?

Не ти приляга, Чариса, да проявяваш милост към враговете си. — Кафявите очи с лека насмешка се впериха в сините.

— Милост? — повтори Чариса, претегляйки степента на предизвикателството.

Тя отмести поглед встрани и закрачи нехайно през поляната. Ян я последва.

— Не го вземай толкова присърце, Ян — продължи тя. — Имам чудесни планове за нашия млад принц. Но мога ли да подмамя Морган да попадне право в лапите на смъртта без подходящата за целта стръв? И защо мислиш, че толкова внимателно насаждах сред хората тия слухове през последните няколко месеца?

— Мислех, че просто си играеш на злодейка — не че имаш нужда да се усъвършенстваш — ехидно подхвърли Ян.

Бяха стигнали до края на полянката и Ян се спря пред нея, облегна се на едно дърво и скръсти ръце на гърдите си.

— А, Морган, разбира се — той е особено предизвикателство за теб, така ли е, мила? Аларик Антъни Морган, дук на Коруин, главен пълководец в армията на Негово Величество и с половинка кръв на Дерините в жилите си. Той е приет сред хората или беше някога приет? Понякога си мисля, че това те безпокои повече от всичко.

— По-спокойно, Ян — предупредително сви устни Чариса.

— О, коленопреклонно моля Ваше Благородие за извинение! — троснато възкликна той, вдигайки ръка в престорено смирение. — Правиш лек намек за убийство, нали? Или може би за екзекуция? Понякога съм склонен да забравям.

— Има нещо, което никога не трябва да забравяш, Ян — процеди с леден глас тя. — Както знаеш добре, преди петнадесет години Морган уби баща ми. С теб бяхме почти деца тогава, той само на четиринайсет години, аз малко по-малка, но никога няма да му простя онова, което извърши.

Гласът й се снижи с една октава, одрезгавял до грубо шептене при възкръсналия спомен.

— Той предаде Деринийската си кръв и се съюзи с Брайън, наместо с нас, пренебрегна Съвета на Камбериан и застана на страната на смъртните. Видях ги как съсякоха баща ми Марлук и го лишиха от могъществото му. И тъкмо Морган с коварството на Дерините проправи пътя на Брайън. Никога недей го забравя, Ян.

Ян неопределено присви рамене.

— Не се тревожи, мила. Имам собствени причини да желая смъртта на Морган, забравила ли си? Херцогството на Коруин граничи с моите източни владения. Само едно се питам, колко дълго възнамеряваш да държиш Морган жив.

— Най-много няколко седмици — заяви Чариса. — А през това време хубавичко ще се понаслаждавам на страданията му. Днес Брайън ще умре от магията на Дерините и Морган ще узнае, че причината съм аз. Това ще го нарани повече от всичко, което бих могла да сторя. И тогава ще започна да унищожавам един след друг най-скъпите му хора.

— А принц Келсън?

— Не бъди толкова алчен, Ян — усмихна се злорадо тя. — Ще имаш скъпоценния си Коруин, но всичко по реда си. А аз ще управлявам Гуинид като предците си. Почакай и ще видиш.

Тя се завъртя на пети, пресече сечището и подкани с нетърпелив жест Мустафа, който дръпна настрана гъстия листак, за да проправи отвор през шубраците. По лекото възвишение надолу се простираше широка зелена поляна, покрита все още с роса и смълчана под лъчите на бледото късноутринно слънце.

След малко Ян се присъедини към Чариса и надникна през дупката, после леко обгърна с ръка раменете й.

— Трябва да призная, че планът ти доста ми харесва, мила — промърмори той. — Непочтеността на брилянтния ти ум никога не е преставала да ме интригува. — Той замислено впери поглед в нея изпод дългите си тъмни мигли. — Сигурна ли си обаче, че никой, освен Морган няма да те заподозре? Искам да кажа, да предположим, че Брайън те разкрие?

Чариса самодоволно се усмихна и се облегна на гърдите му.

— Прекалено много се тревожиш, Ян — изгука тя. — С разума си, помътен от мерашата във виното му, Брайън няма да почувства нищо, докато ноктите ми не се впият здраво в сърцето му — а тогава ще бъде твърде късно да проумее каквото и да било. Що се отнася до Колин, мерашата не може да му подейства, освен ако няма някаква Деринийска кръв в жилите си, унаследена от далечните му предци. Но дори и да има, той ще е в безопасност, ако го отстраним от Брайън, когато му дойде времето.

— Колин ще бъде далеч от него, можеш да разчиташ на това — отвърна Ян. Той лениво отмахна няколко стръкчета трева от мантията й и ги разтърка между надянатите си в ръкавица пръсти, след което продължи. — Аз обучавам този млад човек от няколко седмици насам. И ако трябва да призная, той е твърде поласкан от благоразположението на Негово Превъзходителство графа на Източните покрайнини.

Чариса раздразнено се отдръпна от него.

— Ян, започваш да ме отегчаваш. Ако продължаваш да се държиш така надуто, можеш да се върнеш в компанията на кралските си приятелчета. Атмосферата там е много по-подходяща за самохвалството ти и старомодната размяна на баналности и плоски комплименти, които явно толкова те забавляват!

Ян не отвърна нищо, но повдигна тънката си вежда, като се приближи до коня си и занамества юздите му. Когато се справи задоволително със задачата си, той стрелна с поглед Чариса от седлото си.

— Да предам ли почитанията ти на Негово Величество? — разтегли той в ехидна усмивка ъгълчетата на устните си.

В отговор Чариса също бавно се усмихна и се приближи до него. Ян обърна коня си към нея, Чариса хвана юздите и освободи с леко кимване Мур, който я очакваше.

— Е, и какво? — измърмори Ян, щом Мур се поклони и се отдалечи.

— Мисля, че този път няма защо да поздравяваш Брайън от мен — прошепна тя с престорена свенливост.

Поглади с ръкавицата си гривата на жребеца и намести непослушния пискюл върху сложно преплетения оглавник. — А сега по-добре върви. Ловът скоро започва.

— Слушам и се подчинявам, милейди — откликна бодро Ян и се метна на седлото.

Без да промълви нищо, Чариса му подаде ръка и той се наведе, за да докосне с устни меката кожа на ръкавицата й.

— Успешен лов, милейди! — извика той, леко стисна ръката й, пусна я и подкара коня си през шубраците, чиито клони изпращяха при минаването му.

Призрачната наблюдаваше с присвити очи, докато той изчезна от погледа й, след което се върна към мълчаливото си бдение на поляната.

Ян постепенно си запроправя път към кралската свита, след като се върна към лова. Членовете на ловната дружина препускаха леко в галоп през рядка горичка и той можеше да види поляната недалеч от себе си. Машинално поглеждайки към юздите, той пришпорваше жребеца си към Колин и още отдалеч вдигна ръка за поздрав.

— Лорд Ян — приветства го Колин, щом Ян се приближи. — Приятно ли е да се язди в края на групата?

Върху лицето на Ян цъфна обезоръжаваща усмивка.

— Не можеш да си представиш колко, млади приятелю.

Той леко премести тежестта на тялото си върху коня и изведнъж отекна пукот на разцепена кожа и лявото му стреме увисна разкъсано.

— Проклятие! — извика яростно той, успявайки да запази равновесие. — Ето го и краят на лова за мен!

Той постепенно забави ход, за да пропусне свитата край себе си, наведе се да освободи стремето от крака си, увиснало все още на върха на обувката му и се усмихна благодарно на Колин, щом момчето спря коня си и се върна при него. Когато всички ездачи отминаха, той слезе от жребеца си, за да огледа седлото, а Колин го наблюдаваше загрижен отстрани.

— Казах на оная свиня, коняря, да смени кожата още преди три дни — разфуча се Ян, като опипваше скъсания ремък. — Имаш ли излишен да ми услужиш?

— Мисля, че да — каза Колин, слизайки от седлото.

Докато Колин тършуваше из кожената си торба, Ян се озърна крадешком към поляната. Изборът на момента бе идеален. Дори сега ловните хрътки се бяха спрели в средата й, отново изгубили следата.

Сега всяка секунда…

Помощник-ловците яростно се опитваха да укротят хрътките, а Брайън, леко раздразнен, пляскаше с камшика по ботуша си.

— Иуон, паленцата ти отново се разпиляха — каза той, обхождайки с поглед местността. — Келсън, тръгни напред и се опитай да разбереш какво се е случило. Те не могат да загубят следата сред открито поле. Иуон, ти остани тук.

Щом Келсън отпраши напред, Иуон се изправи на стремената си, за да се огледа по-добре, после седна, мърморейки недоволно. От такова разстояние не бе способен да различи нищо сред кръжащите наоколо кучета и ездачи и разгневеният стар воин очевидно бе на път да избухне в яростна тирада.

— Проклетите зверчета са полудели! — изръмжа той. — Само почакайте, докато ги спипам…

— Хайде, Иуон, не излизай от кожата си — меко го прекъсна Брайън. — Явно не ни е писано да… о!

Брайън внезапно замлъкна по средата на изречението си и се вцепени, сивите му очи се разшириха от ужас.

— О, Господи! — прошепна той и замижа, сгърчен от болка. Камшикът и юздите паднаха от ръцете му, той се вкопчи в гърдите си и се олюля на седлото, заглушавайки стенанията си.

— Ваше Величество! — изкрещя Иуон.

Брайън се олюля и се свлече от седлото, а Иуон и Роджиър го сграбчиха мигновено за ръцете и успяха някак да го положат на тревата помежду си. Другите наоколо слязоха от конете си и се притекоха на помощ. Отнякъде изникна принц Нигел и безмълвно залюля отпуснатата глава на брат си в скута си.

Докато Иуон и Роджиър коленичеха разтревожени от лявата му страна, Брайън се сгърчи от нов спазъм на заслепяваща го болка и слабо извика: „Келсън!“

Понеже яздеше далеч напред с хрътките, Келсън по-скоро видя, отколкото чу суматохата отзад в центъра на ловната свита и се извърна в галоп, сигурен, че се е случила сериозна беда. Но когато стигна до групичката, шумяща около краля и зърна баща си проснат на земята в предсмъртна агония, рязко закова коня си, който се плъзна по влажната трева, скочи от седлото и си проби път през тълпата от зяпачи.

Брайън дишаше учестено, стиснал здраво зъби от острата болка, която го пронизваше при всеки удар на сърцето. Очите му трескаво се въртяха в орбитите си, опитвайки се да съзрат Келсън. Той упорито пренебрегваше усилията на Иуон, Роджиър и епископ Арилан да го успокоят.

Всичко, което успя да види, бе сина си, щом момчето падна на колене от дясната му страна. Кралят стисна ръката му, когато го заля нова вълна от болка.

— Толкова скоро — успя да прошепне той; ръката му почти смазваше Келсъновата със силния си натиск. — Келсън, помни какво ми обеща. Пом…

Ръката му падна като отсечена в тази на Келсън и очите му се притвориха. Изтерзаното му от болка тяло се отпусна.

Докато Нигел и Иуон трескаво опипваха пулса му и търсеха някакви признаци на живот, Келсън наблюдаваше невярващ и зашеметен. Но не получиха обнадеждаващ знак. С глухо ридание Келсън се свлече на земята и долепи чело до ръката на краля.

Епископ Арилан се прекръсти зад него и зачете заупокойна молитва за Брайън с нисък и твърд глас в ужасяващата тишина. Всички лордове и васали наоколо паднаха на колене един подир друг и думите им прозвучаха като ехо на тези на епископа.

— Въздай му вечно спокойствие, о, Боже.

— И озари го с вечна светлина.

— Кирие елейсон1.

— Христе елейсон…

Познатите фрази преминаваха покрай ушите на Келсън, каденците галеха слуха му и успокояваха гаденето и болезнената празнота в дълбочината на стомаха му до поносима вцепененост, позволяваха на свитото му гърло да се отпусне и да си поеме дъх. След дълга пауза той отново бе в състояние да вдигне глава и да се огледа наоколо.

Нигел изглеждаше сериозен, почти спокоен, коленичил с безжизнената глава на Брайън в скута си. Пръстите му дълго и нежно галеха правата черна коса по спокойното чело, а мислите му витаеха в посока, известна единствено нему.

А Роджиър гледаше, без да вижда, очите му следяха само пръстите на Нигел, устните му машинално произнасяха литанията, но не проумяваше онова, което виждаше и изричаше.

По-късно младият принц щеше да си спомня главно за Иуон, дълго след като другите подробности на деня отшумяха милостиво от съзнанието му. Иуон бе намерил отнякъде червената ловджийска шапка на Брайън, сега изпоцапана и изпотъпкана в суматохата и ужаса на изминалите минути.

Белоснежното перо на шапката бе оцеляло по някакво чудо. Чистотата му бе неопетнена, не се бе счупило. Иуон притисна шапката до гърдите си и перцето затрептя почти хипнотизиращо пред очите на Келсън.

Иуон внезапно забеляза омагьосания му поглед и се втренчи в шапката и полюшващото й се перо, сякаш никога не ги бе виждал преди. Последва миг на колебание. После той бавно взе перото в огромната си дясна ръка и го прегъна, докато се счупи.

Келсън трепна.

— Кралят е мъртъв… Ваше Величество — глухо измърмори Иуон с пепелявобледо лице под гъстите си рижави коси и мустаци.

Той бавно разтвори ръка и се загледа в счупения край на перото, което леко политна и кацна на рамото на Брайън.

— Зная — отвърна Келсън.

— Какво трябва… — гласът на Иуон се задави от чувства и той подхвана отново. — Има ли някакъв начин…

Не можа да продължи, раменете му се разтресоха конвулсивно и той зарови лице в шапката на Брайън.

Нигел вдигна поглед от лицето на мъртвия си брат и докосна рамото на стария воин.

— Не се измъчвай, Иуон — тихо каза той. Отпусна ръка, взря се в Брайън още веднъж и срещна очите на племенника си.

— Сега ти си крал, Келсън — продума нежно той. — Какво ще заповядаш?

Келсън отново сведе поглед към мъртвия си баща, после освободи ръката си и скръсти ръцете на краля върху гърдите му.

— Най-напред — произнесе той решително — изпратете хора да повикат генерал Морган.