Уравнения на живота

4.

Най-накрая, след като беше наблюдавал как сестрата крачи бясно към първия завой и изчезва зад него, полицаят се изправи лениво от стола и влезе в стаята. Първоначално игнорира Петрович и се разходи наоколо, като опипваше мебелите, изпробва управлението на прозореца и си наля чаша вода от каната на нощното шкафче.

Петрович го наблюдаваше над очилата си, докато онзи отпиваше, глътка, две, три.

- Имате ли нещо против да поседна ? - попита човекът, след като си избърса устата с ръкава на якето, после седна, без да чака отговор. - Много стоене на крак има в тази професия.

Той се потупа по джобовете в търсене на полицейската си карта и я подаде разсеяно на Петрович: вече търсеше нещо на друго място.

Петрович внимателно огледа документа: Чейн, Хенри - инспектор детектив, Столична полиция. Холограмата изглеждаше остаряла с около двайсет години, защото този Чейн пред него имаше много повече бръчки и много по-малко коса.Главата му бляскаше на осветлението, а редките кичури, разположени хаотично по скалпа му, прозираха и отдолу, и отгоре.

Петрович му върна картата, а Чейн отвори полицейския си портативен компютър. Детективът подъвка електронната писалка за момент, след което натисна една иконка.

- Добре - каза Чейн, но го прекъсна пристъп мокра кашлица. - Съжалявам. От въздуха е. Ще започна отначало: Петрович, Самуил. Двайсет и две, гражданин на Руската федерация, тук на стипендия от университета. Адрес: Клапам Транзит А № 3415. Ще ме поправите, ако сгреша, нали ? Ясно е, че тези неща би трябвало да са точни, но нали знаете как е. - Пое си дъх. - Знаете как е, нали ?

Петрович се прокашля: - Знам.

- Ваш английски добър ? Трябва ли преводач или речник ?

- Нямам проблем.

- Това е само разговор, нали знаете. Нищо лошо не сте направили. Само ще ви задам няколко въпроса. Ако мислите, че ще ви трябва адвокат, кажете - Чейн се закашля отново, задъха се. Завъртя се на стола и си наля още вода. - Хубава стая.

Петрович закима бавно. Този беше или гений, или клоун. Само времето щеше да покаже кое от двете.

- Нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса, нали ? Докторите ми казаха, че на път за насам сте умрели неколкократно. Мога да дойда и по-късно. - Чейн докосна видео иконката на екрана на портативното си устройство и затърси нужния клип.

- Ёбаный стос! Айде давай вече де.

Чейн вдигна поглед:

- Тази я знам. Просто да си наясно, ебанько малолетний.

Петрович се засмя, после изкриви лице от болка:

- Задайте въпросите си, детектив.

- Това - каза Чейн, - това сте вие рано тази сутрин. - Той подаде устройството на Петрович.

Петрович се видя, обозначен с жълт маркер, да пъпли по тротоара в Грийн Парк. Появи се и червен маркер и пътищата им се пресякоха за момент. Екранът остана празен.

- Къде е останалотой - попита той.

- Камерите на целия квартал се изключиха. - Чейн си взе устройството. - Много професионално. Но ние знаем какво е станало. Знаем къде сте отишли и как свърши всичко.

Той отвори друг файл и показа на Петрович снимка на двама гангстери, надупчени от куршуми, проснати в обща локва гъста червена кръв.

Петрович погледна, после извърна очи.

- Като знаете какво се случи, тогава за какво съм ви аз ?

- Надявахме се - аз се надявах, - че бихте могли да ми кажете защо. Защо Самуил Петрович би рискувал да се намеси в отвличане, с което няма нищо общо ? Или поне на пръв поглед няма нищо общо. Вие не бяхте някакъв вид план Б, нали ?

- Защо не попитате тяхй - Петрович кимна към екрана. - Те приличат на хора, които биха могли да измислят много успешен план Б.

- Добре, разбрах - Чейн така си разтърка окото, че то изжвака. - Знаете ли коя беше жената, която спасихте ?

- Не. Никога не бях я виждал.

Чейн стисна устни и потъна в дълбоки размишления.

- Да получавах по едно евро всеки път, когато някой ми каже: „О, детектив, нямам представа чие е това тяло в багажника ми. Никога не съм го виждал.“ Съвсем откровено ли не знаете ?

- Да.

- Не четете ли звездни клюки ?

- Приличам ли на някой, който се самозадоволява със звездно порно ? - тросна се Петрович. - Аз уча физика на елементарните частици.

Детективът въздъхна:

- Това е Соня Ошикора. Сега говори ли ви нещой

- Не.

- „Ошикора Корпорейшън“?

- Не.

- Нали знаете какво се случи с Япония ? Цялата история с потъването й в океана ?

- Знам. Обаче не беше по моя вина.

- Много смешно, Петрович. Значи да обобщим. - Той остави портативното устройство в скута си и разпери кебапчестите си пръсти. - Първо, гледате си значи работата и се движите в западна посока по Грийн Парк. Второ, ставате свидетел на опит за отвличане на някаква непозната. Трето, удряте единия от похитителите - много добро изпълнение, между другото - и хуквате да бягате, мъкнейки тази жена, при все че стрелят по вас.

- Колко?

- Шестима мъртви. Дванайсет ранени, петима от тях в критично състояние. Те са някъде в друга болница, в отделения далеч не толкова луксозни като това - размаха кутрето си Чейн.

- Четвърто, след обиколка из центъра на Лондон кацате в католическа църква. Похитителите влизат, след което излизат без набелязаната си жертва. Те умират на стъпалата - как, само мога да гадая, защото охранителните камери отново мистериозно се изключват. Пето, аз пристигам на място. Ошикора я няма, вас ви няма, монахинята се е изпарила.Горе-долу правилно ли го описвам ?

- Кажи-речи - призна Петрович.

- Тогава отново ще попитам: защо ? - детективът се облегна назад на стола си и затвори очи. След малко подметна: - Все още съм тук.

Петрович потърка крайчеца на носа си и намести очилата.

- Не знам защо - каза той.

- Не ми звучиш много убедително.

- Съвсем откровено, не знам. - Тонът му си спечели поглед изпод тежкия клепач на едното око на детектива.

- Алтруизъм ? Кавалерство ? Граждански дълг ? Случайно добро дело ? Вероятно си някой герой, който тайно се бори с престъпността, но нямаше време да си наденеш гащите отгоре върху панталона ?

- Иди в жопу.

- И такива ги имаме, ще знаеш. Защитници на реда в костюми, но за добро или зло без суперсилите - Чейн се изпъна и си поигра с компютъра в скута си. - Те са само около едно стъпало по-нагоре от отредите на смъртта, които имахме по времето на Армагедон. Беше ли тук тогава ?

- Било е преди мен, инспекторе. Не знам какво бих могъл да направя за вас. Жертва съм на престъпление, но двамата бандити, които стреляха по мен и убиха всичките онези хора, са мъртви. Тази жена Соня...

- Момиче. Седемнайсет.

- Не я познавам. Беше случайност. - Петрович се почеса по гърдите. - Би предпочел да не бях направил нищо ли ?

Чейн не каза нищо, просто се взря в далечината с присвити очи.

- О, я моля ти се! - Петрович отметна завивката и прехвърли краката от леглото. - Набутал съм се в нечий личен кръстоносен поход. Ами на теб какво са ти направилий Убиха партньора ти новобранец, взривиха ти колата, сготвиха зайчето ти - домашен любимец ?

- Не - каза Чейн. - Просто много ме вбесяват.

- Няма да играя вашата игра, инспекторе. Можеш да си вземеш въпросите и да си ги завреш в жопу. - Той откри дрехите си в шкафчето до леглото. Без ризата, естествено. - Въпреки склонността на сърцето ми да спира в някои доста критични моменти, направо си харесвам сегашния живот.

Седна на ръба, изхлузи зелената болнична нощница и се облече максимално бързо. Чейн дори не се опита да го спре, само наблюдаваше как сръчно си завързва обущата.

- Знам къде да те намеря - каза той, докато Петрович се изправяше внимателно и се опитваше да налучка накъде е горе. - И те, разбира се, също знаят.

- Не ми пука.

- А май би трябвало. Може би ще се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, да се преструваш, че всичко това никога не се е случило. - Чейн прибра портативното си устройство и се подпря на страничните облегалки, за да стане.

- Нищо не им дължа. Всъщност точно обратното. - Петрович реши, че може да успее да стигне до изхода, без да се строполи, и опита късмета си.

- Тъкмо това имах предвид - каза Чейн. Той стигна до дръжката на вратата преди Петрович и му отвори. - Те са ти задължени. Тази прекрасна стая, линейката, частните доктори, най-добрите грижи. Това е само началото.

Петрович се поколеба, подпрял ръка на стената.

- Какво искаш да кажешй

- Почитта, Петрович. Ти спаси единственото дете на Хамано Ошикора от съдба по-лоша от смъртта. Спаси както нея, така и семейното име. Сега са ти големи длъжници. Ами че ти си почти член на семейството вече.

- Не съм длъжен да играя нито по твоите правила, нито по техните.

Чейн покани с жест Петрович да мине през вратата първи.

- Ще видиш, че те са къде по-убедителни от мен.

- Много ме бива да казвам „не“. - Петрович изкуцука навън в коридора. - А сега, ако ме извиниш, закъснявам за работа.

- Ти си студент, не ми излизай с този номер. Но ще те закарам, ако искаш - Чейн се усмихна; не беше приятна усмивка. - Ще можеш да се повозиш в полицейска кола.

- Не съм малко дете, инспекторе.

- Не. Ти си беден имигрант, който току-що се сблъска с два от най-големите криминални синдиката в Метрозоната и свърши в болницата, защото сърцето ти е на път да сдаде багажа. Ако сърцата въобще биха могли да носят багаж, разбира се.

Петрович се отдалечи, като помаха снизходително към полицая:

- Да. Ще се оправя.

- Не това каза докторът ти.

Той се върна:

- А какво казай

Чейн сви рамене:

- Ако се самоизпишеш, без да уведомиш никого, няма да разбереш. Докато не стане прекалено късно.

Петрович се вторачи в него.

Чейн потупа Петрович по гръдния кош.

- Каза, че това си го повредил до такава степен, че вече не може да се възстанови. Ще ти трябва резервно.

- Може би.

- Винаги е добре да потърсиш второ мнение. Но не бих чакал прекалено дълго.

Петрович претегли нещата.

- Гаден подход към болен човек. Доскоро, инспекторе. - Извъртя се и си бръкна в джобовете.

- Новите сърца струват пари - извика Чейн. - Винаги можеш да поискаш от семейство Ошикора да кихнат малко пари за трансплантация, при положение че старото така се скапа заради тях.

- Да. Перестань ебать мне мозги своими проблемами. - Петрович стигна до края на коридора покрай зелените саксии с цветя, наредени по всички прозорци, и мина през вратите, които останаха между него и унилата фигура на детектив инспектор Чейн.

Скъса болничната гривна на китката си: това му действие сигурно се беше регистрирало от компютрите и вероятно някой вече го търсеше. Не защото той беше важен, а защото хората, които плащаха сметката му, бяха.

Петрович не искаше да е нещо ценно за някого. Искаше да е отново невидим.

Той хвърли гривната върху листата на папратово растение и взе първия асансьор надолу към приземния етаж. Погледа как се сменят цифрите на етажите към нулата и отпусна чело върху хладната метална стена. Когато стигна до фоайето, вече беше взел решение.

Не приличаше на болница. Приличаше на хотел, точно каквото си беше, помисли си той: хотел с операционни зали. Беше делово, подредено, експедитивно. Клиенти и персонал минаваха през формалностите по настаняването, шепнейки любезности.

Полицаи охранители пазеха при монитор до вратата, която не спираше да се върти. Дори и те изглеждаха спокойни и щастливи.

Петрович забеляза свободен стол пред голямо обло бюро. Той седна и зачака, докато служителката зад бюрото се фокусира върху него през холографския си екран.

- Добър ден, сър - каза тя с голяма прецизност: часовникът точно беше ударил дванайсет на обяд. - Добре дошли в болница „Ангелска надежда“.

- Имам нужда от ново сърце - заяви той решително. - Колко ?

Успя да привлече вниманието ?.

- Зависи каква е клиничната необходимост. Ако ми дадете епикриза от кардиолог, бих могла да ви запиша час.

Той усещаше, че докато говори, тя преценява както него, така и банковата му сметка.

- Нашите екипи специалисти по трансплантациите се гордеят с факта, че имат най-модерните технологии.

- Добре, спести ми минутката за реклама. Знаех, че този ден ще дойде рано или късно, така че цял живот съм претеглял плюсовете и минусите. Колко ще ми струва лабораторно създадено органично сърце ?

Тя се усмихна мило с два реда съвършено бели зъби:

- Опасявам се, че в момента цената е двеста и петдесет хиляди евро. Операцията, следоперационните грижи и рехабилитацията се заплащат допълнително. Мога да ви сваля списък на благотворителни организации, които евентуално да ви помогнат с финансирането на целия или част от някой от по-евтините ни клиничен пакети. Предлагаме и няколко по-достъпни варианта, които решават повечето хронични сърдечни пороци.

Петрович дебнеше внимателно реакцията ?. Намести си очилата на носа и попита:

- Приемате ли в брой ?