Уравнения на живота

10.

Той се събуди, но този път не от уличните звуци и вятърните турбини, и гласовете. Някой блъскаше по вратата му с нещо голямо и тежко.

Вратата беше от стомана, укрепена с резета и ключалки, които се задействаха електронно. Няма защо да се паникьосващ самозалъга се дори когато ледена вода потече във вените му, а горкичкото му сърце се бореше да поддържа темпото си.

Той взе очилата си от мястото, където ги беше оставил снощи, и се ослуша. Това блъскане не беше в ритъма, който би очаквал от влизане с взлом - би си представил по-скоро бавни тежки удари с ковашки чук или таран. Не беше и свързано с повече технически умения и оксиженова горелка или пластичен експлозив: тогава щеше да се събуди в задимена стая и над леглото си щеше да види някой маскиран и с оръжие.

Петрович си нахлузи дет метъл тениската от предния ден и застана до вратата. През изолацията едва се чуваше, че някой вика името му.

Тряс-тряс-тряс-тряс. Петрович. Тряс-тряс-тряс-тряс.

- Охуеть! Ти опиздел, распиздяй! Махай се - кресна той, но блъскането продължи и виковете се усилиха.

Той отмести първото резе, после второто, постепенно разблокира цялата врата. Най-накрая отвори.

Соренсън влетя с обувка в ръка. Петрович го блъсна в отсрещната стена и погледна отвън. Всички наоколо зяпаха. Той ги наруга с ебь матерей ваших и тресна вратата.

- Какво, чёрт, правиш тук ?

Соренсън го изгледа с опулени очи. Носеше същите дрехи - риза и къси панталони, - с които беше облечен вчера, и Петрович се досети, че изобщо не се е връщал в хотела си.

- Прав беше - измърмори той. - Така че сега имам нужда от твоята помощ.

- Какво искаш ? - каза Петрович. Посегна за панталона и си го обу. - Защо мислиш, че бих желал или могъл да ти помогнай И как, на хуй, ми намери адреса ?

Соренсън отиде до стола и понечи да седне.

- Не. Няма да оставаш - Петрович си нахлузи високите обуща и взе да ги връзва с овладян гняв. - Кой ти каза къде живеяй

- Чейн. - Соренсън си пъхна ръцете в задните джобове. - Ходих да се срещна с него.

- И ей така случайно спомена моето име ? Благодаря, пидорас!

- Иначе не искаше да ми каже нищо. После каза, че ще ме арестува за пране на пари, ако взема и един цент от Ошикора. Така че дойдох при теб: трябва да премислим нещата.

- Ние ? - Петрович метна през рамо якето и куриерската си чанта. - Да ти го кажа по начин, който дори и ти може да разбереш: не бих помислил дори да пикая с теб в кенефа на бирария, защото си тъп идиот.

Соренсън трепна.

- Каквой Мижавата ти реконструкционистка душичка се свива от звука на мръсния език, който използва гадният руснак ? Свиквай, защото ще чуваш още много такива - и се упъти към вратата. - Сложи си обувката, распиздяй колхозньш. Сега ми кажи, че имаш пари.

- Имам пари - Соренсън пусна обувката и си вмъкна крака в нея.

-Добре. Тръгвай: плащаш закуската.

Петрович отвори, избута Соренсън навън и дръпна силно вратата. Изчака, докато резетата и ключалките щракнаха на мястото си, преди устремно да си запроправя път към стълбището.

Соренсън едва го настигна.

- Петрович, какво е това място ?

- Домик - по името на транспортните контейнери, от които са направени. Това е мястото, където живеят бежанците като мен.

- Мислех, че си студент.

- Това не значи, че не съм бежанец. Сега - отвори противопожарна врата с рамо - право надолу. И ако ти е мил животът или колкото ти остава от него, не поглеждай никого.

- Нали стигнах дотук без проблеми - похвали се Соренсън.

- Което просто значи, че те причакват по пътя надолу. Тръгвай и си дръж устата затворена. Янките не са точно любимците на месеца.

Те минаха по дългото безлюдно стълбище чак до приземния етаж. За Петрович беше чист късмет да стигнат до улицата незастрашени: може би с оскъдното си облекло и излъчваната безсилна ярост американецът имаше вид на вече ошушкан.

- Къде отивамей - Соренсън премигна на утринната светлина и обгърна с ръце тялото си.

- Казах ти. Закуска.

Те пресякоха на светофара и влязоха с трясък през лепкавата врата на Уонг.

- Здрасти, Петрович. Дължиш ми за вчера - Уонг размаха към него мръсната кухненска кърпа.

- Добре де, не се притеснявай. Янкито плаща. Две комбинирани закуски и кафе, силно както ти го харесваш

Уонг скръсти ръце и прецени Соренсън:

- Кой това ?

- Един от моите якудза приятели. Та кога ще дойде кафето ?

- Не достатъчно, че ти лош човек, сега си прекарва времето с лоши хора. Големи коли, пистолети, пари. Свърши с ранен гроб - прокара пръст по гърлото си.

И се изгледаха през бара, а Уонг местеше очи ту към Петрович, ту към Соренсън.

- Закуска ? - пробва пак Петрович. - Или да отидем някъде другаде ?

- Покажи ми пари - каза Уонг.

- Покажи му парите, Соренсън.

- Каквой Добре. - Той бръкна в джоба си за кредитния чип и го подаде на Уонг, който го мушна в четеца.

Буреносното му изражение леко просветна.

- Добре, седнете. Не организира престъпление в мое заведение.

- Не бих го и сънувал дори - Петрович сбута Соренсън към масата в ъгъла и избра да се настани с гръб към стената и добър изглед към вратата. - Сядай си на задника. Имаме да се справим с много сериозно ядене.

Соренсън хвърли недоверчив поглед към бара, където кредитният му чип още пребиваваше в касата.

- Не разбирам какво търсим тук.

- Виж. Будувал си цяла нощ кръстосвал си улиците - Бог знае как си оцелял - и си карал само на нервна енергия, откакто разбра колко катастрофална грешка си направил. Ще се заредим с кофеин и полимерни въглехидрати, след което ще те бия по главата, докато мозъкът ти не се рестартира. Окей ?

Соренсън го изгледа.

- На колко си годиний - попита Петрович.

Избърса масата с ръка и я отръска от трохите о бедрото си. Уонг тръсна две чаши кафе на масата и изръмжа гърлено.

- Благодаря, Уонг. Не ти трябва и случайно да чуеш разговора ни.

И онзи се оттегли, мълвейки нещо за лоши хора.

- На трийсет и шест - каза Соренсън.

- Изкарал си военна служба, нали ?

- Разбира се, служих на родината си. В инженерния корпус. Пет години. Стигнах до сержант и съм награждаван с куп медали, включително две пурпурни сърца.

Петрович се облегна назад:

- Тогава що ти ги няма топките, пич.

- Добре, издъних се, че приех работата за Ошикора. Чейн ми даде шанс да оправя нещата и ти ще ми помогнеш - Соренсън си взе кафето и отпи.

Кой знае какво очакваше, но не и жежкия черен поток, който се плисна в устата му. Изцъкли очи, изду бузи, но все пак преглътна.

- Това е...

- Това е нещо, от което ще изпиеш поне две чаши, така че свиквай - Петрович вдигна своята чаша и отпи безгрижно. - Значи сключи сделка с Чейн. Каза му, че ще му намериш нещо за Ошикора срещу възможност да се измъкнеш чист.

- Мога да си понеса заслуженото, дечко. Но не съм само аз. Имам майка и сестра. Те изцяло зависят от фирмата ми. Ако фалирам, губят покрива над главите си.

- Като е толкова голям залогът, защо не провери кой е Ошикорай

- Не знам. Тук съм по работа, обикалям болниците и им предлагам моите имплантанти. Заговори ме онзи Хиджо. Работодателят му искал да се срещне с мен, за да обсъдим проект, по който работел. Съгласих се, защото все пак съм на бизнес пътуване. Тук съм да разширя бизнеса си.

- Не ми казвай: идеята за „Виртуална Япония“ толкова те е запленила, че си загубил бдителност. - В гласа му се прокрадна лека нотка на съчувствие. - Паднал си му в ръцете като обрулена круша.

- Той има свой личен квантов компютър, по дяволите. Не се замислих дори за миг - Соренсън прокара ръка през мазната си коса. - Това ми е проблемът: не се и замислих.

- Не ти ли се стори поне съвсем малко странно, че японски бизнесмен предлага работа на американски бизнесмен ?

-Аз...

- Не осъзнаваш ли колко ви мразят ? Всичките ?

- Аз, не. Явно не съм го осъзнавал. Никога не съм одобрявал решението на президента. Дори не гласувам за реконструкционистите - Соренсън въздъхна и сега вече подхвана целеустремено кафето си, но на всяка глътка правеше гримаси.

- Трябваше да му го обясниш. Ошикора те е поставил под общ знаменател с вечния ви президент Маккензи и всичките други реконструкционисти. За него ти си представител на политика, която обрече него и сто и двайсет милиона негови сънародници на гроб в морето.

- Петрович вдигна поглед и видя Уонг да се приближава към тях с две чинии, пълни догоре мазна пържена храна, сърцето да ти спре. - Пристига.

Двамата се дръпнаха назад, когато Уонг стовари закуските им на масата. Изгледа ги и им обърна гръб.

Соренсън премигна като бухал:

-Какво... е това ?

- По-добре не питай. Съвсем малка част от всичко това някога е принадлежала на истинско животно и почти всичко друго не е расло в пръст - Петрович се приведе и докопа бутилка кетчуп от съседната маса. - Пълно е със сол, мазнина, скорбяла и протеини и направо е най доброто нещо, което можеш да ядеш в момента.

- Ами сърцето ми!

- Какво си се запритеснявал - размаха ножа и вилицата той. - Соренсън, просто стига се оплаква и си го вкарай в организма.

Двамата си проправиха път методично през беконообразните неща, наденичковидни неща, картофоподобните неща, реконструираните яйца и генномодифицирания боб. Петрович бодна кървавицата на Соренсън, след като му обясни точно как е направена; най-забавното беше, че тя бе единствената естествена храна в чинията му.

Прокараха яденето с още от черното като мазут кафе на Уонг.

- Готов ли си да си поприказвамей - попита Петрович.

- Вероятно - Соренсън прикри уста, за да спотаи оригване.

- Така. Хайде тогава да преговорим историята дотук: ти си обикновен праведен човек, така да се каже, грижиш се за сестра си и майка си, досега не си правил нищо нелегално.

Очите на Соренсън трепнаха за миг.

- Точно така - каза той.

- Не би скрил нещо от мен, налий - Петрович си намести очилата. - Помисли внимателно, преди да ми отговориш.

- Не, нищо.

- Мога да го открия - въздъхна Петрович. - Бих могъл да го открия на момента, ако беше тук устройството ми. Както и да е. Защо мислищ че съм в състояние да направя нещо по въпроса ?

- Видяхте с Ошикора. Ти имаш влияние над него. Можеш да го използваш.

- Няма да му се меся. Няма начин, никога.

- Ти си единственият човек, доколкото съм виждал, към когото наистина изпитва уважение. Пред теб сваля гарда.

- Дори и да беше вярно... - Петрович прехапа устна. - Не. Абсолютно не. Една банда вече се опита да ме убие тази седмица. Защо ми е и друга ?

Соренсън вдигна ножа си и се вторачи в мазния му връх.

- Това ли е последният ти отговор ?

- Виж, опитах вече, ясной Говорих с него. Казах му, че се отнася лошо с теб.

- И той какво отвърна ?

- Че не прави нищо повече, отколкото заслужаващ защото си смрадлив янки технократ, който не е предприел каквото и да било, докато Япония се е давела - Петрович погледна зачервеното лице на американеца и предпочете да не споменава, че Ошикора знае какво крие той. - Реших да не го натискам. Единственото, което можеш да направиш, е да се върнеш на работа. Да се върнеш в Ошикора Тауър и да се молиш на някой свой бог, че когато приключиш с проекта, ще проявят малко милост.

- Чейн ще ме унищожи.

- Повярвай ми, Ошикора ще те унищожи много по-скоро. Спечели време да измислиш по-успешен план.

Соренсън скочи и опря ръце на масата, сякаш щеше да я пречупи.

- Дойдох при теб за помощ.

- Чейн ти е казал да дойдеш. Той те използва, както и Ошикора. Аз съм просто човек, който доста разбира от математика и физика. Как, чёрт, някой реши, че мога да помогна ? - Петрович си довърши кафето на крак.

Соренсън ритна стола си настрани от чувство на безсилие.

-Ей- изкрещя Уонг, - престанете веднага.

Петрович се наведе и вдигна стола.

- Той си тръгва. Аз също.

Уонг хвърли кредитния чип на Соренсън към тях. Петрович посегна да го хване, но не успя. Соренсън се справи по-успешно.

- Хайде, преди да са ми забранили да идвам тук заради теб.

Петрович се измъкна на оживената улица и Соренсън се присъедини към него, като потреперваше леко от влажния сутрешен въздух. Въпреки габаритите си американецът в момента изглеждаше дребен и жалък.

- Прибери се в хотела си. Вземи душ, преоблечи се. След което отиди на работа. Тръгвай, Соренсън, просто тръгвай.

Черна кола със затъмнени прозорци спря до тротоара; едната врата се отвори, но никой не слезе. Петрович моментално се огледа за начин да изчезне, но беше късно.

- Другарят Марченко би искал да говори с вас. - Мъжът се беше появил зад него и притиснал нещо твърдо в гърба му, го побутна към отворената врата.

Соренсън изглеждаше готов да се бие. Петрович сложи длан върху юмрука му и въздъхна.

- Стига си бара елдата - каза той на гангстера. - Няма да ти се наложи да го използваш по мен. Освен ако не искаш да има награда от половин милион евро за главата ти.

- Може и така да е. - Твърдият предмет се отмести и Петрович видя как Соренсън пребледнява. - Но приятелчето ти, от друга страна, няма подобна защита. Качвай се в колата.

Петрович погледна към сивото небе и нададе лек сподавен вик.