Уравнения на живота

27.

Соренсън беше прекъснат от задъхано дете, което носеше лист хартия. Той го отвори, прочете го и с издадена напред брадичка го смачка в шепата си.

- Хайде, дечко, изчезвай.

- Лоши новиний - попита Петрович.

- Нищо, с което да не можем да се справим. Някакви ненормалници плячкосват на север от Хайд Парк и разсейват воините ми.

Петрович вдигна вежди. Това трябваше да е хайдпаркското поделение на Джихада.

- Да, с ненормалници мога да се съглася, но воини не е думата, с която бих нарекъл твоята шайка.

Соренсън погледна към Соня, а после към Петрович.

- Отивам да уредя нещата, ясно ? Веднага се връщам.

В момента, щом той излезе, тя понечи да заговори; Петрович допря пръст до устните си и провери през отворената врата. Широкият гръб на Соренсън закри картата във военната централа.

- Добре. Кажи ми какво знаеш за Новия джихад на машините. Бързо. - Беше застанал така, че да вижда през вратата.

- Помогнаха ни да избягаме със Соренсън от кулата, отвориха вратите и изключиха алармите.

- Не ми върши работа. Кои са те и защо толкова се интересуват от теб ? И от мен.

- Не знам. - Тя дръпна ръката си отново: - Ще ме спасищ нали ?

- Ёбаный стос, Соня! Действам по въпроса. Дори не знам дали съм гост на Соренсън, или негов пленник. Сигурно и двете. А моето устройство беше у теб, нали ?

-Да.

- Откраднала си го от мен. Нямаш представа колко мъка ми причини.

- Накарах някого да го вземе от полицията за теб. Исках да ти го върна. Просто изчаквах подходящия момент. А и без него не бих постигнала толкова. Джихадът разговаря с мен през него.

Петрович отново се огледа.

- Кога започнаха ?

- Снощи. Криех се от Хиджо, когато ми изпратиха съобщение, че влакът стрела ще лети отново.

- Шинкансен ва мата хаширу - каза Петрович. Соренсън се мярна за кратко, после изчезна от погледа му. - Някога срещала ли си се с програмистите, които са създали „Виртуална Япония“?

- Била съм на толкова много партита, представяли са ми толкова много хора. Сигурно.

- Защото търся група програмисти, които все още са лоялни към баща ти, не мога да се сетя кой друг би могъл да е Джихадът. Които и да са, ако ще те изкарвам оттук, ще се наложи да ми помогнат - побутна очилата си нагоре. - Трябва ми устройството.

Соренсън изджавка още една заповед и тръгна обрат1но през трапезарията:

- Вие двамата добре ли се опознавате ?

-Да - каза Петрович. - Но имам по-важни неща за правене, отколкото да забавлявам трофейния ти зоологически експонат.

- Защо толкова бързаш ? Не смяташ да избягаш при джихадистите, нали ?

- Соренсън, нека си изясним нещо. Само защото се наричат Нов джихад на машините, не значи изобщо, че са шайка ислямофашисти с тюрбани или каквато е там обидата на седмицата. Продължавай по този начин и дори няма да забележиш кога ще те накарат да квичиш като прасенце.

- Тогава ми кажи, Петрович, защо трябва да се притеснявам от тях ?

- Защото те са причината да използваш куриери, а не мобилни телефони. Вече са те накарали да воюваш като през средновековието, а още дори не са се заели директно с теб.

Соренсън благоволи да погледне с притеснение:

- Не биха посмели.

- С половината ти милиция заета в Риджънтс Парк, а другата половина - да мъкнат насам кожени палта и диамантени пръстени от Оксфорд Стрийт, точно колко уязвим искаш да станеш ? - Петрович поклати глава и ококори очи към Соренсън. - Не си учил в „Уест Пойнт“, нали ?

- Бях приет. Не ми се занимаваше.

- Защо не погледнем тази твоя карта ?

-Ти нищо не разбираш от тактика, Петрович.

- Слушай, распиздяй янки колхозньш, играя стратегически компютърни игри, откакто засуках майчино мляко. Мога да изрецитирам почти всичко, написано от Клаузевиц и Сун Дзъ, и по празния ти поглед познавам, че според теб това са неща, които можеш да си поръчаш от бакалията на ъгъла, а не двама от най-великите военни философи в историята.

Бузите на Соренсън се зачервиха.

- Свърши ли, Петрович ?

- В общи линии. - Той погледна американеца и зачака, като потропваше с крак.

- Добре, хайде - каза Соренсън най-накрая. Хвърли поглед към Соня и опипа наболата четина по брадичката си. - Нещо да ти трябва ?

- Главата ти на кол, иссунбоши! - устните й бяха подпухнали и напукани, но тя не желаеше да изглежда безпомощна.

Нямаше да прояви слабост дори това да я убиеше Което, разбира се, можеше да се случи.

- Ще запееш друга песен, принцесо - Соренсън изпъна рамене и изпъчи гърди. - Като се повъргаляш малко в нечистотиите си, ще видиш: каквато си префинена, надали ще го понесеш.

- Губим време, Соренсън - каза Петрович, колкото да скрие смущението, а и да предотврати по-нататъшно издевателство.

- Сигурно да. - Той погледна за последно към затворничката си.

Петрович се забави по-назад, докато Соренсън излезе. Соня му се намръщи и той потупа ръката си, където би бил часовникът му. Искаше да каже: „дай ми време“.

Соренсън го заведе до картата. Стрелките се бяха преместили отново, и то не в полза на „Парадайз“. Петрович попи всичката информация и изказа категоричното си мнение.

- Чия гениална идея беше това ? Цялото нещо е пиздец.

- Моя беше. Диверсионни набези тук и там, основният удар в тази посока с крайна точка Ошикора Тауър.

- Диверсионни за кого ? Вече си започнал война с Риджънтс Парк, която можеше да избегнеш, а каквито и цели да си поставяш с така смешно наречения от теб основен удар, са неосъществими заради примамката на лъскавите дрънкулки. Атаката ти никаква я няма - поклати глава Петрович. - Не се плячкосва, преди да си победил. Трябва да се съюзиш със съседите, за да подсигуриш границите си. Трябва да концентрираш всичките си сили в една-единствена цел. Трябва да строиш най-умелите си воини на втора линия, а заменимите безумци най-отпред. Трябва да притиснеш врага, да го заобиколиш и да атакуваш по фланговете, да обкръжаваш и откъсваш укрепленията им, да не спираш да се движиш, защото това обърква противника, да използваш слабите им места и да неутрализираш силните.

Двамата изведнъж осъзнаха, че цялата стая беше притихнала. Соренсън изглеждаше все едно е глътнал нещо студено и твърдо, което му се е забило под лъжичката. Петрович си позволи да се огледа скришом.

- Е, Соренсън ? - приближи се до него и заговори с по-тих глас. - Може би трябва да премислим военния ти план на някое по-усамотено място.

Соренсън тръгна сковано към стълбите, които водеха към покрива, като отбягваше погледите на другите. След като беше излязъл и преди Петрович да се изтегли, шушукането започна.

Толкова се беше заслушал в това, което говореха, че когато вратата се затвори след него, не беше подготвен за ръката, която го хвана за гърлото, и за стената отзад.

- Проклет всезнайко, как ми подриваш авторитета. Трябваше да заповядам да те убият.

Петрович бръкна в джоба си и затършува, а пръстите на Соренсън се затегнаха на шията му, спирайки притока на кръв. Когато подхвана беретата добре, той заби дулото на пистолета в челюстта на американеца.

- В смисъл: както заповяда да убият баща ти ?

Задушаващата хватка на гръкляна му се разхлаби, но той продължи да държи пистолета по същия начин. Използва го, за да накара Соренсън да заотстъпва, докато неговият гръб се опря на черната стена.

- Обърни се. Ръцете разперени, краката разкрачени. Знаеш заповедите. - Петрович отстъпи крачка назад, за да е извън обхвата на краката и ръцете му.

- Кой ти каза за баща ми ?

- Всички. Вече не е тайна за никого - претърси го и му взе кухненски нож, магнум и устройството си.

Целуна лъскавия му капак и го пъхна във вътрешния си джоб.

Соренсън изръмжа гърлено:

- След минута някой ще отвори тази врата...

- И какво от това ? Като съдя по настроенията вътре, сигурно ще ми стиснат ръката и ще ми помогнат да изхвърлим тялото ти през парапета. Ако някой можеше да се възползва от днешния ден, това беше Райската милиция. Ти прееба тази възможност. Нещо ми подсказва, че ако не си изиграеш картите много добре - например, като ме слушащ - твоето царуване ще свърши още преди да е започнало. А сега тръгвай нагоре по стълбите.

Имаше още една врата, през която се процеждаше слънчева светлина. Соренсън излезе пръв, последван от Петрович. Покривът беше целият в набраздени от вятъра локви. Небето беше огромно и ниско, почти можеше да се докосне с протегната ръка. Метрозоната се простираше гола наоколо.

Няколко от по-малките момчета стояха на пост и наблюдаваха града. Те видяха пистолета, подпрян в гърба на Соренсън, и се спогледаха нервно.

- Дайте ни пет минути, окей ? - каза Петрович.

Докато момчетата се изнизваха покрай тях, Соренсън се обърна и огледа това, което все още смяташе за свое царство.

- Няма достатъчно пожари - каза той.

Петрович изчака вратата да се затвори от само себе си, преди да отговори:

- Какво ти е, заебисьй Разбирам, че си безразсъден пироман и отцеубиец, но мислех, че искаш да се прибереш вкъщи. Трябваше да си прекосил половината Атлантически океан досега.

- Бях хванат в капан, ясно ли ти е ? Ако бях останал с Ошикора, Чейн щеше да ми го начука. Ако бях отишъл при Чейн, Ошикора щеше жив да ме одере.

- Ёбаный стос, Соренсън. Чейн - на Чейн вече не му пука за теб. Никога не му е пукало. Той само клечи насред тази паяжина и никога нищо не прави, стига да знае всичко. А Ошикора: как може да си толкова глупав ? Ошикора е мъртъв, а кулата я превзеха. Когато си мислел, че отвличаш Соня, си я спасявал от Хиджо. И си успял само защото Джихадът й помага.

Отне няколко секунди думите му да проникнат през черепа на Соренсън. Той се заклати с пиянска походка към края на покрива, където само висок до кръста парапет го делеше от пропастта. Първоначално изглеждаше, че Соренсън ще скочи. Той се хвана силно за парапета и се наведе напред почти хоризонтално. После се изправи и тръгна решително към Петрович.

Петрович вдигна пистолета си и се прицели между присвитите очи на американеца. Дланта му беше потна, а лявата ръка пак го болеше. Чувстваше тъпа болка, която тръгваше от гърдите му и стигаше чак до върховете на пръстите.

- Какво казай

- Чу ме. Използвали са те. Отново. Можеше да спечелиш точка, да отбележиш хоум рън или както ще да се нарича. Прецака нещата за последен път, сега няма връщане назад. Само две неща можеш да направиш. Първо, изтегли Райската милиция назад, започни отначало. Остави Риджънтс Парк на мира: нека те да продължат да плячкосват Уест Енд и да правят колкото си искат поразии. Укрепи завладяното и се опитай да го задържиш. - За момент сякаш му прималя. Соренсън изчезна от фокус и пак се появи. - Второ, дай ми Соня. Ако не го направиш, ти и всички тук ще измрете, когато Новият джихад на машините се появят.

- Това са пълни глупости. Плямпаш само глупости, дечко. Сигурно сте го намислили с принцесата. Нейният дъртак е жив и здрав и се насира от страх, защото държа безценната му дъщеря.

Петрович бръкна в джоба на шинела и напипа малка халка с два тънки ключа.

- Нищо подобно - каза той. - Какво ще направиш: правилното нещо или някоя глупост ? Ще я пуснеш ли, или ще чакаш Джихадът да те накара да я пуснеш ?

Соренсън погледна към пистолета на Петрович, после към него самия.

- Виж сега: няма да сритам нещастния ти задник от покрива, а ти ще се ометеш оттук. Без принцесата. - И тръгна напред, сигурен, че ще надвие опонента си.

Внезапно американецът залитна назад, размахал ръце пред лицето си да отбие куршума, който вече беше проникнал чак до задната част на черепа му. Черна река кръв потече по челото му и почти затули последния му изненадан поглед.

Той рухна, изгъна се с отворени очи. Силното му тяло разтресе покрива при падането си.

- Какого хуя знаеш ти изобщо ? - Петрович измъкна устройството си и го отвори.

Екранът беше изпълнен с две повтарящи се до безкрайност думи: идваме сега. Беше ясно, че е почти прекалено късно. Той драсна набързо по тъчскрийна съобщението: „Петрович казва спри.“

Стрелбата, която досега беше в далечината, изведнъж се приближи.

- Пиздец - каза той и затвори машинката.