Уравнения на живота

12.

Вървяха по улицата пред Ошикора Тауър. Соренсън се беше изкъпал, преоблякъл и беше взел твърдо решение.

- Ще намеря начин да се измъкна оттук.

- В какъвто пиздец си се замесил, само ще стане по-зле, речеш ли да се бориш против Ошикора. Той ще те одере жив, ако му се опълчиш. - Петрович погледна нагоре към върха на стъкления купол; паркът се губеше под отражението на небето. - Ако му служиш вярно, ще е по-снизходителен, отколкото ако станеш нервозен. Още малко ти остава, нали ?

- Един-два дена. Прочиствам бета-версията от бъгове. Не съм я пускал на квантовата платформа досега.

- И как е ?

- Машината лий Като куб с размери метър на метър от всяка страна. - Той погледна към Петрович. - Не е това, което имаше предвид, нали ?

-Не - каза Петрович. Бяха стигнали до открито пространство и той нарочно се забави, за да останат в тълпата. - Какво е усещането ?

- Реалността е несъвършена в сравнение с „Виртуална Япония“. Върви гладко, без значение какво й заредиш. Досега не съм открил какъв е пределът на възможностите ?. Не знам дали изобщо има такъв - Соренсън хвърли поглед нагоре към кулата и се разсея за секунда. - Ето нещо, което мога да направя. - Той си тръгна, без да обясни, а Петрович го наблюдава, докато стигна въртящите се врати в далечината и изчезна от поглед.

- Здравейте.

Извърна се. Видя Соня Ошикора близо до бордюра на тротоара. Беше почти сама, пазена само от рехав кръг мъже, те сега наобиколиха и него. Хората, които минаваха покрай тях към кулите или по пътя си, се движеха покрай заградената територия: вътре беше празно с изключение на тях двамата.

Повечето от охранителите на Ошикора гледаха навън от кръга, но двама наблюдаваха Петрович, и двамата с мушнати под саката ръце. Петрович движеше китки съвсем бавно и така че да се виждат. Той се постара изобщо да не се приближават до чантата му.

- Здравейте - отговори, без да знае какво повече да каже.

Явно нищо, с което разговорът да потръгне.

Тя обаче си беше наумила друго.

- Помните ме, нали ?

- Аз... аз няма начин да забравя. - И я загледа как си прибра зад ушите изискано подстриганата коса и му се усмихна с невероятно белите си зъби.

- Радвам се да видя, че сте добре - каза тя, сякаш изпитанието с няколкото сърдечни кризи беше само незначително неудобство. - Добре сте, нали ?

- Да. Добре съм. - Искаше му се да избяга, да избяга надалече колкото се може по-бързо.

- Радвам се - повтори тя. Говореше, все едно беше нереална, неземна. В сравнение с Петрович определено беше такава. - Разбирам, че баща ми вече ви е благодарил за проявената активност.

Активност, да: да тича през Метрозоната и украински гангстери да се опитват да го убият. Думата просто не отговаряше на случилото се.

- Всичко е уредено. Никакъв дълг на честта, никакво дължене на услуги, нищо. Всичко е наред.

Дори да бе забелязала неудобството му, напълно го пренебрегваше.

- Исках да ви благодаря и аз самата - каза тя.

С крачка напред притисна устните си в неговите. Дъхът й беше топъл, с вкус на подправки, с ухание на цветя.

Той пък се вцепени от страх. Няколкото секунди му се сториха цяла вечност. Помисли си, че може да го сполети пореден припадък точно тук, на място.

Тя го пусна и го погледна изпод бретона. Кафявите й очи изглеждаха невъзможно големи, като на аниме героиня.

- Сам - каза тя. - Може да те наричам Сам, нали ?

- Аха - изписука той.

Някой му беше откраднал целия кислород и той знаеше много добре кой е виновникът.

- Благодаря ти, Сам. - Тя се усмихна отново и толкова: аудиенцията приключи.

Потегли към Ошикора Тауър с аромата подире си и телохранителите и го остави блед и разтреперан на влажния смрадлив въздух, който се носеше в града.

Той остана неподвижен, докато балонът на изолацията около него не се спука. Отново беше рамо до рамо с Метрозоната. Почуди се какво ли би си помислил старият Ошикора и се надяваше, че ако ги е наблюдавал, не си е помислил нищо.

Кабинетът беше наблизо. Крайно време беше да поработи.

Отвори бавно вратата, за да не безпокои Пиф. Видя я точно там, където я беше оставил, наведена над бюрото, забила поглед в листове със ситно изписани уравнения. И да беше разбрала, че е влязъл, тя не го показа по никакъв начин.

Той пусна чантата си на стола, придърпа празната й чаша и я изплакна с пръсти с бутилирана вода, а кафеникавото съдържание изля в саксийното цвете. После направи кафе: гребна с лъжица от гранулите, кипна вода, разбърка и вдиша парата.

Тя все още не беше помръднала. Дори когато той достави чашата и я намести точно върху лепкавия кръг, оставен от предишната чаша кафе.

- Пиф ? Отново ли си кататонична ?

Едното й око трепна.

Понякога ставаше такава, погълната изцяло от някоя математическа рекурсия, така че по-висшите й функции блокираха. Петрович размаха ръка пред лицето ?; окото й затрептя по-бързо.

- Добре, добре. Капка от силната смес би трябвало да те оправи. - Той заобиколи бюрото й и отвори чекмеджето, в което имаше шише лимонов сок. Капна малко в шепата си и я приближи до носа ?.

Тя премигна, направи физиономия и се отдръпна.

- Сам - каза тя. - От колко време ?

- Нямам представа. Току-що влязох.

Тя силно се протегна, а Петрович изми сока по същия начин, както утайката от кафето. Тя подвикна от болка.

- Добре ли си ?

- Изтръпнала съм. Ще се оправя за минутка. Ох-ох-ох.

- Цяло чудо е, че нямаш вече рани от заседяване. - Той избърса ръка в подходящо листо и с мокра кърпичка почисти лепкавостта.

- И вратът ме боли.

- Не е безопасно да оставаш сама. - Извади от чантата си две десертчета в целофан. - Малко са смачкани, но са пресни. Горе-долу. Поне току-що ги купих.

- Дай ми минутка да презаредя. - Тя притисна с кокалчетата на пръстите лявото си бедро и се намръщи. - Колко е часът ?

- Единайсет и половина.

Тя очевидно го чакаше да продължи.

- Вторник.

- Добре. Помислих, че съм загубила цял ден. - Пиф се опита да се изправи, опряна на бюрото. Заклати се като Бамби, после успя да се задържи в почти изправено положение. -Имам една добра новина и една лоша.

Петрович й подаде десертчето:

- Добрата новина. Животът ми е толкова безнадежден пиздец, че не бих могъл да понеса нищо лошо.

- Нямаме никаква конкуренция. Може и да съм проявила изтънченост на тухла, когато проучвах съперниците ни, но ние водим.

- Станфорд ?

- Далече назад, дори не се забелязват. - Тя направи няколко колебливи крачки и установи, че не са непоносимо болезнени. - Сигурен ли си, че не искаш да чуеш лошата новина ? Така де, след вчера накъде по-зле ?

- Ами тази сутрин ме събуди отчаян американец, който искаше да ме настърви срещу много силни японски престъпници. След закуска ме подбраха от органицкая и ме заплашиха не с един, ами с два пистолета. След това ме целуна дъщерята на шефа на японската мафия пред очите на всичките си гардове. Вярно, днес не умрях, но пък все още не е дори обедно време.

- Не мога да мина от квантовата към класическата - каза тя.

Мозъкът на Петрович включи на скорост, за да я настигне:

- Това не е обезверило Максуел.

- Максуел е бил гений, стъпил на раменете на други гении. Направил е априорни предположения, които се оказват верни.

- Обаче не е предвидил корпускулярно-вълновия дуализъм, или квантовите ефекти.

- Но ние не можем да ги игнорираме. Нали ? - нотка на съмнение се дочу в гласа на Пиф.

- Да. Можем. Погледни гравитомагнетичните уравнения. Точно това правят. А увличането на инерциалните системи действа.

- Ама... какво правим с хромодинамиката ?

Петрович посегна да вземе един от листовете на бюрото ?.

- Ти си го подхванала откъм задника напред. Опитваш се да превърнеш комбинацията от електромагнетизъм и силно ядрено взаимодействие в гравитация, а не ти се получава. Е, може и да стане, но запомни: трябва да е красиво, не грозно. Това - каза той и полюшна листа - е грозно. Никога не съм го харесвал. Не е елегантно. Което беше забъркала вчера, беше поезия.

- Но ако не мога да го докажа, не означава нищо. - Тя яростно захапа десертчето, изплю целофана и задъвка останалото.

- Започни от самото начало. Абстрахирай се от всичко останало. Гравитацията може и да не присъства в една обединяваща теория на всичко.

- Напротив - каза тя, пръскайки трохи. - Чувствам го в душата си.

- И Айнщайн така е чувствал и е пропилял точно две десетилетия в края на живота си, за да стигне точно доникъде.

- Ти го нарече поезия - Пиф го погледна укорно.

- Поезия със задника напред. - Петрович застана пред бялата дъска с кафето си.

Пиф щеше да каже нещо, но той вдигна ръка.

Тя чакаше, дъвчеше, пиеше.

- Можеш ли - каза той, почти пошепна - да извлечеш всички други сили от това уравнение ? Ако го разширим да включва много променливи - преглътна, - ще можем да открием точно колко измерения има реалността.

Тя погледна, потърка очи.

- Аз... не знам. Прекалено съм изморена, за да мога да мисля като хората в момента. Петрович поклати глава:

- Виж сега, това е твоята рожба. И математиката ти е много по-силна от моята. Отиди си почини: всичко ще си е тук, когато се върнеш.

Тя простена:

- Не искам. Толкова сме близо.

- Всичко ще е наред. Не ми се ще да дойда утре и да трябва да издърпам завършеното доказателство от мъртвата ти ледена ръка. Аз ще се опитам да поработя над някои от по-простите неща, ако успея. Тоест за теб остават по-трудните изчисления и по-голямата заслуга.

- Не разваляй симетрията - предупреди го тя.

- Мислех, че точно това се очаква от мен.

- Пробвай иначе.

- Ще опитам първо по моя начин, а после по твоя. И ще използвам истински данни, без значение дали ти харесва, или не.

- Експериментатори. Казвала ли съм ти колко ги мразя ?

- Само към хиляда пъти - сви рамене Петрович. - Науката: работи безотказно.

Пиф си допи кафето и събра сили да вдигне раницата.

- Сигурен ли си ?

- Тръгвай - каза той. - Ще се видим сутринта. Ще можеш да ми провериш безпомощните изчисления, докато аз се крия унизен в ъгъла, и после ще те наблюдавам как сътворяваш наново цялата вселена във въображението си.

Тя метна раницата на гръб.

- Щом така представяш нещата, не виждам как бих могла да ти възразя.

- Може дори да успея да свърша част и от моята си работа. Човек никога не знае.

- Момчетата и техните играчки - каза тя на път към вратата. - Сам, ще...

- Махай се. Няма да се спи цяла седмица, ако успееш да го решиш.

Тя наведе глава и сплетената й с мъниста коса падна напред като завеса.

- Сам ?

- Какво ?

- Радвам се, че делим кабинет. Ти ме разбираш.

- Искаш да кажеш, че ти си също толкова сбъркана, колкото съм и аз, само че по различен начинй Да, звучи ми горе-долу точно. А сега в името на какъвто там бог вярваш - тръгвай.

Тя кимна. Почти излезе в коридора, но се спря.

- Какво става ? - попита тя с обичайната си директност.

- Полиция - каза познат глас.

- Чёрт возьми! - той изхвърча към стола си и скръсти ръце.

Пиф подаде глава.

- Сам ? Тук има полицай.

- Знам. Кажи му да влезе и се прибирай. Аз ще се оправя - той намести очилата си. - Няма да остане по-дълго, отколкото абсолютно задължително му се налага. Което е горе-долу минута, ако има късмет.

Чейн се вмъкна и премига.

- Петрович.

- Детектив инспектор Чейн. Успя ли да ми намериш вече играчката ?

- Разследването е в разгара си - каза онзи.

Хвърли поглед към бюрото на Пиф и посегна да вземе лист с едно от уравненията ?. Петрович скочи и го плесна през ръката.

- Не пипай нищо. Казвам ти.

Чейн вдигна ръце.

- Не ми прилича на нещо, което може да се счупи, но щом настояваш - огледа се: - Очаквах да видя големи лъскави машини, които бръмчат напевно.

- Тях ги държим в мазето заедно със съживените трупове. Какво искашй

- Ами не знам. Какво ще кажеш за петстотин хиляди евро например ?

- Нареди се на опашката, инспекторе. Трябва да съм мъртъв, за да можеш да ги прибереш.

- Мислиш се за умен, а ?

- Мисля, че сега имам по-голям шанс да остана жив, отколкото ако разчитах на теб. И много ти благодаря, че ми изпрати Соренсън. Не само че и двамата бяхме отвлечени от хората на Марченко, ами и се наложи да заведа фермерчето при Ошикора, преди той да се усети, че домашният му програмист е кривнал.

- За нищо - каза Чейн. Той отвори чекмеджето на шкаф за документи и надникна вътре. -Интересен индивид е този Соренсън. Разказа ли ти историята си на герой от войната ?

- Може и да е споменал нещо; но това никак не му е помогнало. Защо ?

- Такава история върши работа в Америка, кара хората да вземат неговата страна. Изпробва го и върху мен, така че реших да проверя по възможност какво точно е направил за Чичо Сам. - Той затвори чекмеджето. - Не е приятно четиво. Цивилното му досие също е доста дебело. Не като твоите архиви, където оскъдната информацийка е натъкмена доста прецизно.

- Истината обикновено има това качество.

- Също и създаденото от професионалист. Ами никъде не мога да намеря нищо за някой си Самуил Петрович, възраст двайсет и две, от Санкт Петербург. Което може да означава една от две възможности.

Петрович си намести очилата на носа:

- Не, не ми казвай. Обичам гатанките. Аз съм армагедонист с ядрено оръжие в куфарчето и обзет от праведен гняв, който изчаква благоприятния момент вече колко, шест години, за да взриви и да избие всички ви. Или другият вариант е руските архиви да не са такива, каквито би трябвало да са. Изборът си е твой, нали.

- Нещо не наред, Петрович. И не ми харесва. Изнервя ме, а нервен ли съм, ставам любопитен. Като куче при вида на кокал.

- Метафорите ти нещо съвсем са се разбъркали, инспекторе. По-добре внимавай. - Петрович огъна пръстите си навън и изпука стави. - Ако това е всичко, гледай вратата да не те плесне по жопу, когато излизаш.

Чейн изпръхтя и се запъти към изхода. Разтърка си окото и тежко се закашля. Като приключи, се подпря на дръжката на вратата и се обърна към Петрович.

- Добре ли се целува ?

- Охуеть! Следиш ме! - Петрович се изправи и застана нос до нос с детектива. - Не, проследил си Соренсън. Не, и това не е цялата истина. Сложил си подслушвателно устройство на Соренсън, за да можеш да го следиш.

- Успокой се, Петрович - вдигна ръце Чейн между тях.

- Знаеш ли какво ще направи Ошикора, ако разбере, че полицията е по петите му ?

- Горе-долу.

- Ще го убият - задъха се Петрович.

- Внимавай със сърцето. Но разбира се, ти ще се уредиш с ново, така че скоро няма да е от значение - Чейн се отдръпна, за да отвори вратата. - Мога да депортирам Соренсън веднага, но тази „Виртуална Япония“, по която работи, ми става все по-интересна. Не искам да я изпусна.

- А се чудиш защо хората мразят полицаите.

-Не - каза Чейн, - и с това съм в крак. Умната, Петрович.