Уравнения на живота

11.

Вътрешността на колата миришеше на застарели алкохолни пари и на пот и Петрович моментално се сети за родината си. Украинският гангстер седна до Соренсън, опрял автоматика в ребрата му.

- От туй по-добре - здраве - каза Петрович.

- Млъкни, Петрович - обади се Соренсън.

- Да, добре. Здрасти, Юрий.

Украинецът се наведе напред.

- Казвам се Григорий.

- Честно да ти кажа, не ме интересува особено как се казваш. Марченко рискува главата си и задочно - твоята. Спокойно можеш да ни пуснеш да си вървим.

- Твоят американски приятел е прав: млъквай.

- Що не се шибаш, жирньш пидорас ?

Онзи подскочи, а Соренсън потръпна от дулото на пистолета, което се заби още по-силно.

- Ами извини езика ми - Петрович опря крака на облегалката на предната седалка. - Не ми вдъхва много доверие шефът ти, ако неговите подчинени губят самообладание, щом ги нарека с по-грубичка дума.

- Петрович...

Той махна снизходително по адрес на цялата банда на Марченко:

- Да, поговорих си с маймуните. Карайте ме при главния дресьор.

Шофьорът потегли на север, на изток и накрая прекоси Темза в Саутуърк. Старият Пет Енд се беше превърнал в огромна строителна площадка, където сградите се рушаха също толкова бързо, колкото и се строяха - с любопитното последствие, че нямаше нищо завършено, така че съществуваха само улици от скелета и кранове.

Колата сви в двора на строеж, оживен от работници и машини, и спря пред камара домик-контейнери. Външни стъпала, прикрепени с болтове, водеха до входовете, изрязани в стоманените им стени. Най-горе на стълбището стоеше мъж с дебел шинел и рунтав калпак.

Когато видя Петрович да слиза от колата и да вдига очи нагоре, той го изгледа за секунда и изчезна в домика отзад.

Соренсън се измъкна от колата и Петрович използва кратката възможност: наведе се, уж помага на американеца, и прошепна:

- Не казвай нищо.

- Ни... ау! - Соренсън остана приведен да си търка пищяла.

Украинецът погледна от вътрешността на колата, без да се опитва вече да крие оръжието си - беше на своя територия:

- Какво ?

- Нищо - каза Петрович остро и рязко обърна глава към домиките. - Там горе ?

- Без съмнителни номера. - Григорий ги поведе към подножието на стълбите и посочи на Петрович да мине пръв.

Петрович саркастично повтори полугласно „без съмнителни номера“.

- Гледал си прекалено много холивудски филми, товарищ освен ако Марченко не избира хората си директно от служба за кастинг на актьори. Да приключваме с това.

Изкачи стълбите с трополене и за свой яд стигна горе уморен и изпотен. Влезе, без да чука, и се намери в доста убедително подобие на съветски апартамент от седемдесетте.

Малка триреотанова печка беше сложена в имитация на камина, а над полицата беше окачен фотопортрет на „руския мечок“ Йосиф Сталин.

Марченко седеше зад бюро от тъмно дърво и сучеше бухнал мустак. Беше свалил шапката и шинела си, така че се виждаше комисарската му униформа с емайлирана червена звезда на маслиненозеления ревер.

- Седнете - каза Марченко.

Имаше един стол и Петрович го придърпа. Седяха мълчаливо, когато Соренсън и Григорий влязоха и вратата се затвори с глух трясък.

След цяла вечност Марченко издърпа едно чекмедже и извади бутилка водка. Извади и три чашки, след което отвори бутилката и наля по едно питие за себе си и за гостите. Разлят алкохол остави следа върху лака и се изпари.

- Хубаво местенце - каза Петрович. - Не точно по стандартите на Ошикора, но поне си паднал само до това ниво.

Марченко мушна ръка в чекмеджето за трети път и сложи глок на четвъртитата кожена подложка върху бюрото. Взе една от чашките с водка за себе си и побутна другите две сред локви от разлята течност към Петрович и Соренсън.

Петрович подаде на Соренсън неговата и погледна Марченко право в очите, когато двамата вдигнаха чашките и ги гаврътнаха. Треснаха празните чаши на бюрото почти едновременно.

-Йе.

Марченко наля още водка.

- Американското ти приятелче изглежда малко неуверено.

- От реконструкцията се е поразмекнал.

- Ще трябва да си търсим достойни противници някъде другаде - пак засука мустак Марченко. - И лоялни партньори също.

- Да. По този въпрос - Петрович се извърна да по1гледне Соренсън, който още се опитваше да се насили да пие, преливащата чашка кръжеше пред устните му. Той поклати глава отвратен. - Дъщерята на Ошикора беше случайност.

- Много късметлийска случайност за нея. Не толкова късметлийска за мен. И все още съм ти много ядосан - Марченко нарочно се взираше в пищова, а не в Петрович. - Скъпичко ми излезе ти, момче. Скъпичко ми излезе.

- Може би ти е трябвал по-успешен план.

- Внимавай как ми говориш.

- Ходи се шибай - Петрович се наведе за водката си, след което кръстоса глезени, подпрял крака на бюрото. - Ако някакъв план може да бъде осуетен от случаен тип, дето се повърта наоколо, този план е говно. Ако това беше върховната проява на способностите ти, си прецакан.

Марченко пламна от ярост и грабна пищова от плота. Насочи го в лицето на Петрович. Соренсън пристъпи напред, но Григорий вече беше опрял пистолет във врата на американеца.

- Ах, малък... - Марченко.

- Хуй лий - Петрович изплю водката в чашата и я тресна върху бюрото. - Ти си минало. Ошикора е бъдещето. Откъде го знам ли ? Защото дори и ти не би ме убил. Натисни спусъка, та Ошикора да те унищожи - каза той. - И малкото, което ти остава, ще ти бъде отнето.

- Защо го направий Защой Единствената ми възможност да го победя, а ти я провали -Марченко беснееше, разхвърчаха се пръски от пяната в крайчетата на устата му. - Какво ти плаща тойй Ще го удвоя. Ще го утроя. Само ми кажи защо!

- Добре. - Петрович си дръпна краката встрани и плесна длани по бюрото. Бутилката водка подскочи. - Искаш да знаеш защо го направихй От добрина. Затова го направих. Защото исках да извърша добро дело. Поне веднъж. Просто за да покажа на света, че дори и на гадняр като мен все още му е останала капчица човещинка.

Челюстта на гангстера се движеше, все едно той се опитваше да преглътне нещо толкова неприятно, че беше заседнало в гърлото му.

- Не ти харесва, а ? - гракна Петрович. - Не го разбираш Сметките не ти излизат. Може би ще разбереш това: иди в зад и сгори как маленькая сука!

Марченко разчисти плота с един замах. Всичко се пръсна по пода - кожения комплект за бюро, фоторамката, преспапието, бутилката, чашките. Въздухът се сгъсти от алкохолни изпарения.

- По-добре да те убия веднага, по дяволите последствията.

- Всичките последствия от половин милион евро ? Нямаш топки за тая работа - Петрович се облегна назад и скръсти ръце.

Марченко се подсмихна, мустакът му потрепваше. Най-сетне не успя да се сдържи и се запревива от смях, сълзи се стичаха по бузите му. Пистолетът падна с трясък на бюрото, а Марченко се стовари на стола си хриптящ и задъхан.

- Свършихме ли вече ? - попита Петрович.

Марченко избърса очите си с ръкав.

- Ей: още няколко такива като теб и Съветският Съюз никога нямаше да се разпадне. - Погледна встрани към Соренсън. - Убий американеца вместо тоя - каза на Григорий.

Ритник отзад изпрати Соренсън да се гърчи на земята. Той успя да се изправи на четири крака доста бързо за едър мъж, но усети пистолета опрян отзад в главата си. Смръзна се, вперил поглед в Петрович, който си намести очилата и се дръпна още по-назад.

- Ами да, можеш да го направиш. Но това, което трябва да си набиеш в мутиралия от радиацията мозък, е, че ако нараниш Соренсън по какъвто и да било начин, той няма да може да ме уреди с ново сърце. Аз ще умра и ти ще трябва отново да се притесняваш за всички малки лазерни точици, които ще заподскачат по гърдите ти. Какво мислиш, Юрий ? Да видим колко си нетърпелив да изпълниш заповедите на шефа си, а ?

Те всички зачакаха Марченко, който най-сетне каза тихо:

- Махайте се.

- Правилно решение. - Петрович помогна на Соренсън да се вдигне, изправи се. - Ще ми се да можех да кажа, че беше удоволствие да се запознаем - но не мога. Имах куп важни неща да свърша тази сутрин, а ти дойде и развали всичко.

Махайте се веднага.

Соренсън хвана Петрович за ръката и категорично го насочи към вратата. Той почти изкърти дръжката й в опит да си тръгнат по-бързо. Когато най-сетне успя да го изведе навън, му се нахвърли.

- Не казвай нищо, ми заповяда ти! Насмалко да ни убият и двамата заради теб, безумец такъв.

- Насмалко да те убият заради мен ? Аз ти спасих живота, селски, никога не го забравяй - Петрович тръгна надолу по стълбите. - И нямаше да сме в това положение, ако ти не беше дошъл да ми тропаш на вратата тази сутрин.

- Можех да се пазаря с него. Можехме да приключим с Ошикора заедно.

- Искаш да работиш с Марченко ? Прав ти път. Щукна му и заповяда да те убият преди не повече от шейсет секунди. - Вече беше на цяла площадка разстояние. - Давай. Върни се.

Виж колко време ще оцелееш, жопа.

- Вярно ли е това за сърцето ти ? - извика Соренсън.

- Да. Хайде сега, идвай. Ще те заведа при Ошикора, след което си измивам ръцете от целия този тъп пиздец. - Изчака го, после си проправи път покрай купчините от строителни материали, пръснати по пътя до изхода.

Соренсън закрачи редом.

- Значи това беше съвпадение: моят бизнес и твоето сърце ?

-Да.

- Късмет. Късмет за мен.

-Да.

- Наистина ли ти трябва ново сърце ?

- Какво е товай Игра на двайсет въпроса ? - нахвърли му се Петрович. - А докарай ми сега и някоя язва, защо не ?

Соренсън втъкна ръце в задните си джобове:

- Мога да ти намеря ново сърце.

- Нямам нужда от помощта ти. Не искам да ти дължа нищо.

- Новите сърца са скъпички. Мога да ти го дам по себестойност.

Петрович не отговори.

- С отстъпка тогава.

- Нямам нужда от помощта ти - повтори Петрович.

- Откъде ще намериш толкова много пари ? - Соренсън изведнъж отметна глава и извика триумфално. - Ето защо! Дъщерята на Ошикора за ново първокласно сърце. Виж какво - ще ти го дам без пари. Ще даря сърцето и ще платя за операцията.

- Перестань бьть долбоебом.

- Ще ми се да знаех какво казваш.

- Не, не ти се ще. Никак не ти се ще. Ушите ти ще окапят. - Петрович се спря на бордюра и пробва да се ориентира. Обърна се на север. - Насам.

- Просто казвам, че беше много хитро. Обаче мога да го бия.

- Няма да ме купиш, Соренсън, също както и Ошикора няма да ме купи. Сега, ако обичаш, млъкни и върви.

- Ама откъде ще намериш толкова пари ?

- Знаеш ли, трябваше да оставя Маряенко да те застреля. Щеше да е по-тихо. - Петрович потегли и след няколко мига негодувание Соренсън го последва.

Докато се отдалеяаваха от обезлюдения Ист Енд в посока към Степни, тротоарите постепенно ставаха по-многолюдни и по улиците веяе имаше навалица като в центъра на града. Петрович се плъзгаше между телата с тренирана лекота и оставяше Соренсън да се блъска във всеки, та да изкара целия път в извинения.

„Уайтчапъл“ беше най-близката станция на метрото: когато Петрович се обърна при входа, той откри, че Соренсън все още е по петите му като куяенце.

- Къде отиваме ? - задъхан, изприщен, той изглеждаше смехотворно с ризата и панталонките си.

- В хотела ти - каза Петрович. - Как се казвай

- „Уолдорф Хилтън“ Знаеш ли го ?

- Да, ходя там за следобеден чай с танци всяка седмица. Линията „Дистрикт“ до „Темпъл“. Иди да си купиш билет и ме чакай оттатък заграждението.

Соренсън застана по-наблизо, докато хората минаваха на потоци покрай тях към и от станцията. Бяха зад една от колоните, тесен оазис на спокойствието.

- Съжалявам - започна той.

- Добре. Така и трябва. Благодари на който там господ се молиш, че Марченко е скотина и не би разпознал истината дори ако тя му извърти минет - Петрович въздъхна и отпусна рамене. - Нищо не съм си изпросил. Само исках да й помогна. Да постъпя правилно поне веднъж в живота си. И виж сега какво стана: всеки момент може да умра или от наемен убиец, или заради сърцето си. Имам неща за вършене, неща, които мога да свърша само ако съм жив. Тайните на сътворението не се разкриват сами.

- Казах, че съжалявам.

- А аз казах, че няма да ти помогна. Няма да помогна на теб или на Чейн, или на Марченко, или на каквато и да е комбинация от вас да направите нещо на Ошикора. Схващащ ли ?

- Схващам - Соренсън опипа джоба си за кредитния чип. - Но не вярвам на историята ти за момичето на Ошикора. Откъде другаде би могъл някой като теб да намери пари за трансплантацията ?

- Да, добре. Избрах органично. - Петрович сви рамене по обичайния си начин.

Соренсън остро си пое въздух:

- Как, по дяволите...

- Не е твоя работа - каза Петрович и на платформата се остави на тълпата да го носи.