Уравнения на живота

20.

Отидоха в кампуса да издирят някой с истински японски, хванаха натясно смутеното момче и му крещяха думите с неразбираемо произношение, докато онзи не си призна: шинкансенът ще лети отново.

- Може би е някакъв боен вик - каза Пиф.

- Тогава не е много сполучлив: определено не звучи като Viva la revolucion! или For the motherland! He върши ли работа банзай ?

- Защото императорът е мъртъв и с Япония е свършено ?

- Ошикора използва точно тези думи: шинкансенът ще лети отново. Може би е нещо, което е казвал на всички. Така че сега се използва от привържениците му като парола, по която да се разпознават помежду си. Ако е така, мога да я използвам - и се загледа в листчето, на което го беше написал. Беше измачкано и оръфано. - Трябва да се обадя по телефона.

- И това ли е някаква парола ? Код за „остави ме на мира, ако обичаш“?

- Да. Но по-скоро за твое добро, отколкото за мое - Петрович се засили със стола си покрай бюрото. - Аз съм умен, налий Всички така казват.

- Умен и мъдър са различни неща, Сам. - Тя побутна телефона към него.

- Също както предпазлив и почтен. - Вдигна слушалката: този път не се чу японски. - Ако ти беше там, в кулата, майка ти починала отдавна, баща ти току-що убит, без никакъв шанс да се измъкнеш - не би ли искала някой да ти помогне ?

- Разбира се - каза Пиф, - но истината е, че в такъв случай би ми се искало този някой да е... де да знам.

- Да не съм аз, искаш да кажеш.

- Не това - тя притисна с пръсти челото си. - Твоята сила е в математиката. Каква е вероятността да успееш да се справишй Каква е вероятността, че ще си рискуваш живота напразно ?

- Точно затова съм на път да наклоня везните на късмета в моя полза. - Той затвори очи и се опита да си представи номера, който беше намерил на компютъра на Чейн, докато уж гледаше съобщенията от Соня. - Да, това е.

Той избра и чу позвъняване.

Някой вдигна:

Да ?

- Другарю Марченко ? Петрович е. Не затваряй, загцото трябва да поговорим. - И отдръпна слушалката на разстояние, докато Марченко си изливаше яда. - Ошикора е мъртъв - едва успя да се вклини.

- Откъде знаеш ?

- Дъщеря му ми каза. Знаеш ли кой е Хиджой

-Да.

- Убил шефа си. Превзел империята. Рисковете на професията за такива като вас, предполагам. Как е Юрий ? Още ли не го е засърбял пръстът на спусъка ?

Марченко изръмжа:

- Каза да ти напомня, че името му е Григорий. Какво искащ Петрович ?

- Освен да ти съобщя благоприятната новина, че най-големият ти съперник е мъртъв ? С колко мъже разполагащ Марченко ?

- Достатъчно - каза той. - И жени също.

- Добре, защото ги искам за малко. И теб самия, ако желаеш да участваш Ще довършим „Ошикора Корпорейшън“ веднъж завинаги.

- И кога предлагаш да стане това ?

- Зависи. Утре сутрин удобно ли ти е ?

След това той започна да си подрежда бюрото, като поставяше всичко на изрядни тематични купчини и преглеждаше старите си тетрадки да не би случайно да беше пропуснал да запише нещо.

- Кажи ми, че ще се върнеш - рече Пиф.

- Не мога. Вече съм „осъденият на смърт“.

Тя въздъхна и прехвърли някои от своите листове, вдигна произведението му от предния ден.

- Ще го нарека „Решението на Петрович“ по името на човека, който първи го откри. Но не искам това да е единственото нещо, с което светът ще си го спомня.

- Повечето хора дори и толкова не получават: да имаш уравнение на твое име означава безсмъртие.

Той се облегна и се почеса по носа.

- От колко време се познаваме, Пиф ?

- От две години. Кажи-речи.

- Това са две години, които си откраднах. Измамих ги, като оживях. И няколкото години преди това също. Чакай малко. - Петрович откри устройството си за засичане на подслушватели и претърси стаята.

Осъзна, че трябваше да го е направил по-рано: Чейн бе имал достатъчно възможности да набута още някоя от джаджите си.

Светлинките на детектора премигнаха в червено, когато го прокара по бюрото.

- Чейн тук ли седя ?

- Да. Да, така мисля, докато те чакахме.

- Чёрт. - Той се свлече на четири крака и огледа долната страна на писалището.

Квадратна лепенка с електроди беше прикрепена близо до задната част на бюрото. Той отлепи едно от ъгълчетата й с нокът и я дръпна. Изправи се с устройството лепнато на палеца.

- Какво да ти кажа, детектив инспектор Чейн ? Събираш всичката тази информация, разбираш какво се случва, кроиш замисли и правиш планове. Обаче каквото и да правиш - от нещата, които казващ че са ти позволени, - всичко е без значение. Имаше толкова много възможности да постигнеш нещо, а избра да не се възползваш от тях, от нито една от тях, безгръбначно спаружено дребно човече. Ти си жалка загуба на пространство и за разлика от мен светът лесно ще те забрави, защото никога не си живял истински. Сбогом.

Взе ножица, сряза устройството и хвърли двете половинки в кошчето за боклук.

- Не знаех, че си толкова красноречив.

- Дори без да прибягвам до водка - Петрович седна отново и метна вече бездействащия детектор на празното си бюро. - Докъде бях стигнал ?

- Как си мамил и крал - каза тя.

- Да. В предишния си живот откраднах солидна сума пари. Но нещата са малко по-сложни. Работодателят ми - покровителят ми е по-точната дума - се казваше Борис. Той и бандата му отвличаха богати хора за откуп. Използваха ме за техническа поддръжка и срещу това получавах книги и светло място, където да ги чета. Беше ужасяващо за заложниците, но на мен ми беше добре. Добре, докато компаниите и тръстовете, за които тези хора работеха, си плащаха. Борис беше свестен, доколкото може да е свестен брутален главорез: държеше на думата си. Вероятно единственото, на което ме научи.

Очите на Пиф ставаха все по-големи.

- Сам!

- В Санкт Петербург след Армагедон. Трябваше да се занимавам с нещо, за което слабото ми сърце нямаше да е проблем. Баща ми умря от лъчева болест в самото начало и аз трябваше да намеря начин да не съм в тежест за майка ми и сестра ми. Дори успявах да им помагам от време на време. Ако нещата вървяха добре, Борис ставаше щедър. Достатъчно щедър, че да умилостиви полицията и да се подсигури никой да не го предаде. После всичко започна да се обърква. Някои компании спряха да си плащат. Борис убиваше заложниците и хвърляше труповете им в реката. Лоши времена.

- Ще направя кафе - обяви Пиф. - Не съм сигурна, че искам да чуя края на историята.

- И за мен. Моля те. Гарантирам ти, че става все по-интересно.

Тя го погледна на път за чайника:

- Точно сега ли, Сам ?

- Да, защото умра ли, тази история ще умре с мен.

- Давай нататък.

- Имаше един човек. Американец на име Далтън. Богат, доста безгрижен. Борис го отвлече, поиска десет милиона долара за него, мисля. Политиката на компанията на Далтън беше да не плаща, така че той щеше да умре, след като парите не дойдеха - Петрович погледна към тавана и тихо подсвирна. - Аз го спасих.

- Добре, това е нещо хубаво.

- Взех му всички спестявания срещу ангажимента да му запазя живота.

- Това е малко по-двусмислено от морална гледна точка.

- И, разбира се, изиграх и Борис. Самуил Петрович е измислица, човекът, в който исках да се превърна. Едно на ръка, че е три години по-голям от мен. Аз нямам никаква научна степен. Не получавам стипендия. Парите, които използвам за ексцентричния си начин на живот, са парите, които откраднах от Далтън.

Пиф, с гръб към Петрович, поля с вряла вода гранулираното кафе.

- И какво стана с негой С американеца ?

- Прибра се у дома. Ожени се. Родиха му се деца, две, и двете генетично подобрени. Той си получи новия живот. Аз си получих своя. Мисля, че при дадените обстоятелства и двамата спечелихме от сделката.

Лъжицата се въртеше и въртеше в чашата й с лек стържещ звук при всяко движение.

- Тоест не си учил в университет.

- Не и преди този.

- Как тогава си толкова гениален в това, което правишй

Петрович го прие като комплимент.

- Некултивирани естествени способности. Не мога да си припиша заслугата. Но съм чел много - повече от много. Не само магнитохидродинамика, но и за още какво ли не. Има проблеми и задачи, за които намирам решения на най-невероятни места. Няма как да знаем всичко, но е от полза да знаем къде да търсим.

Тя донесе двете кафета и сложи едната чаша в благодарните му ръце.

- Нищо от всичките ти думи не обяснява защо си толкова готов да захвърлиш всичко на боклука ?

- А не обяснява ли поне отчасти защо не го вземам много на сериозно ? Последните няколко години бяха подарък. Не заслужавах това спокойствие, което имах, мястото, където да правя това, което искам, без да се тревожа за пари или оръжие. Вече свърши. Дори ако Хиджо и наемниците му не ме спипат, Чейн ще ми развее чифт белезници и заповед за екстрадиция.

- Не е задължително всичко да свърши така. Може пак да избягаш.

- Свършено беше в момента, в който хванах Соня Ошикора за ръка. Моментът вероятно, в който реших да престана да бягам и да заплюя в лицето съдбата. Така ми е писано, всичките тези простотии. Фактът, че успях да го отложа толкова дълго, си е чисто чудо - Петрович се наведе над кафето си, силно, горещо, горчиво: тя знаеше как го предпочита. - Сега трябва да издържа, без значение колко е самоубийствено.

Пиф въздъхна. Не беше убедена.

- Няма ли някой, на когото ще липсваш ? Спомена сестра, майка.

- Цената, която трябваше да платя, за да може Борис да ги остави на мира, беше никога повече да не се свързвам с тях. Не им казах какво бях направил и те не ме питаха. Изчезнах. Те помислиха, че съм мъртъв, и аз не съм им давал основание да се съмняват. Освен тях - не. Нямам приятели, гаджета, може да имам няколко познати. Никому няма да липсвам. - Отпи от кафето, почти прекалено горещо, и си помисли за последния път, когато зърна сестра Маделин. - Никому.

- Тогава какво те прави по-различен от инспектор Чейн ? - Пиф балансира чашата си върху разкривена купчина от неговите лабораторни записки, коленичи до бюрото, опря лакти в края на плота и подпря лице върху китките си.

- Той има всички отговорности и правомощия на полицай. Какво е постигнал с тях ? Аз имах една-единствена възможност да спася Далтън и какво направих ? Това, че е на крак, диша и множи рояка си от реконструкционистчета, е благодарение на мен. На никой друг. Та съм различен, да. По-различен от онзи мързелив сукин сын.

- Значи е така ? - каза тя, със затворени очи, замечтана. - Хората като нас, ние мислим различно, нали ? Различни сме. Правим всичко, което правят и другите. Ходим по купони и концерти, ходим на конференции и пием, и говорим, пускаме си музика и играем видео игри, и се смеем, и плачем. Но когато опре ножа до кокала, се оказва, че не сме съвсем като другите. Щастливи сме да правим каквото си правим, но да дължим нещо някому ни пречи. Това да не би да ни прави егоисти или какво ?

- Не знам. Предполагам, че на тях им се струва егоистично. За менй Аз просто имам такова чудовищно усещане за себе си, че нямам нужда да изпитвам любов. Дори не се чувствам самотен. - Той наблюдаваше как мънистата в косата на Пиф се полюшваха в такт с дишането ?. - Понякога се чудя какво ли би било. Да съм с някого, тоест с някого, който не съм аз. А понякога си мисля, че нямаме нужда дори от самите себе си. Най-важното е да разберем дали сме прави, или не.

- И какво смяташ да правиш ?

- Нямам вече къде да отида. Не мога да се прибера вкъщи. Не мога да се кача на метрото заради оръжията. Не мисля, че мога да стигна пеша до Риджънтс Парк: днес е лудница по улиците. И все още смятам, че това изобщо не е по моя вина - Петрович завъртя кафето в чашата си и се загледа в отблясъците от светлината, която си играеше по черната повърхност. - Не е по правилата, но ще остана да лагерувам тук тази вечер и ще се срещна с Марченко на сутринта.

- Имам по-добра идея - каза Пиф. - Ела в моята стая. Ще сготвя нещо. Ще отворим бутилка от онази течност, която се мисли за вино. Може да говорим за работа и да играем компютърни игри, докато не стане никое време, и може да спиш на дивана. След като поразчистя малко, искам да кажа. Не съм свикнала да имам гости.

Петрович вдигна поглед.

- Това би било... би било хубаво. Нали помнищ че Хиджо се опитва да ме убие ?

- Нека да дойде. На входа има платена охрана, а пък ако ги подкупи, е, ние сме подготвени.

- Кои ние ?

Тя се изправи и извади джерикото от чантата си. После само с няколко сръчни движения го разглоби на части.

- Ами там, където израснах, в скъпата част на Лагос, трябваше да се защитаваме от хора като теб. - Тя сглоби пистолета пак така бързо и сръчно, после зае стойка за стрелба: краката леко раздалечени, лактите прибрани, око на мерника.

- Не го очаквах - каза Петрович.

- Те също няма да го очакват. - Тя върна оръжието на предпазител и го прибра в чантата си.

Усмихна се.