Уравнения на живота

29.

Той се стовари тежко върху металния корпус и се заплъзга надолу. Не можеше да се хване за нищо, не можеше да задържи тежестта си. Усещаше как се мятат краката му и заби пръсти в ситната телена мрежа, която опасваше страните на превозното средство. Мрежата започна да се откъсва.

Болката беше ужасна. Едно рязко друсване и щеше да си среже всички пръсти и пак да падне. Краката му отчаяно драпаха в опит да намерят някаква опора, за да намалят натиска на тънката мрежа, която се впиваше в кожата му.

Здрава ръка, облечена в сиво, се протегна мигновено и го хвана за яката.

- Не дърпай! - каза той. Погледна нагоре към Маделин, докато се мъчеше да освободи пръстите си. - Когато ти кажа.

Тя го придържаше, а той с лекота ги издърпа благодарение на смазката от кръв и пот. Искра от изстрел блесна по капака на люка и Маделин отговори на огъня, докато продължаваше да държи Петрович с една ръка.

- Сам ? Побързай!

- Почти. Готово.

Той се задъхваше от усилието. Ръцете му бяха гладки и хлъзгави и му оставаше да освободи само средния пръст на дясната ръка. Беше здраво заклещен. Той го въртеше и въртеше, но без резултат.

Усети парване в ухото, сякаш се беше подпалило. Същият откос уцели Маделин в рамото. Тя все още държеше шинела на Петрович и при внезапното й движение той се скъса. Тя го хвана и се блъсна отзад в отворената врата на люка, изръмжа хрипливо от ярост и страх.

Мръдна ръката си. Тя се раздвижи, но Маделин потръпна. Ватиканският й пистолет липсваше, както и пръстът на Петрович.

- Мда - каза той, като погледна кървавия остатък от пръста си. - Хайде!

Тя го напъха през люка и се стовари отгоре му.

- Крайно време беше - изръмжа Чейн, без да отлепя очи от перископа. - Карлайл, тръгвай.

Шофьорът рязко даде на заден. Капакът на люка се тресна, а подът подскочи. Петрович лежеше проснат по гръб и гледаше безучастно как кръвта му се лее по гумената настилка на пода. Всичко се наклони на една страна, после на другата, а Маделин успя да се подпре на нещо, за да се надигне до полуседнало положение.

- Пресвета Дево Мария, къде съгрешихй

Кръв се стичаше от главата, от пръстите му, но за пръв път той нямаше нищо против. Беше изпълнил мисията си. Беше спасил Соня за Новия джихад на машините. Никой нямаше да се разочарова, ако просто спреше дотук и потънеше в сън.

Той погледна нагоре и видя Соня, беше се забила в дъно1то на кабината, закопчана с петточков колан, обезо1пасена. Опита да й се усмихне, но усилието му дойде прекалено. Тя се беше вторачила в него, устата й зинала, очите изцъклени.

Единствената лампа над тях светеше с мъждукаща бяла светлина, която повече хвърляше сенки, отколкото ги разсейваше. Маделин се клатеше от движението на превозното средство, но успя да застопори краката си от двете страни на Петрович, вдигна го и го придърпа където беше най-осветено.

Наведе се над него и го накара да я погледне.

- Няма да те оставя да умреш - каза тя.

- Не се притеснявай - изфъфли той. - Изпълних дълга си. Само заведи Соня при Джихада. Маделин побесня.

- Остани с мен. Стой буден.

Чейн се провикна през шума на двигателя:

- Ей, деца, тихо. Някои се мъчим да действаме. Наляво, Карлайл, през пролуката!

Маделин насочи гнева си към Соня:

- Ей, момиче. Ела тук.

Соня премигна и поклати глава.

- Това не е молба.

- Но той е целият в кръв!

Маделин взе ръката на Петрович и я вдигна да потърси пулса му с пръсти, преди да я закрепи неподвижно.

- Да. Да, така е, защото искаше да те спаси. Чейнй

- Какво ?

Аптечката. Къде е ?

Чейн отлепи лице от перископа и посочи сандъче под една от седалките. Чак сега прецени плачевния вид на Петрович.

- Карлайл, разкарай ни оттук, и то по най-бързия начин, ако може.

Използва дръжките над главата си, за да си проправи път през разлюляната вътрешност на превозното средство, и побутна встрани краката на Соня, за да може да отвори сандъчето. После плъзна зелената чанта към Маделин, която я отвори с една ръка и прочете съдържанието, напечатано от вътрешната страна на капака ?.

- Има шприц-ампули с лидокаин. Ще ми трябват две, комплект за промивка на очите, шина за пръсти, тампони и превръзки.

- Ами раната на главата му ?

Тя вдигна поглед.

- Ако е сериозна, не мога да направя нищо. Ако не е, ще издържи. Ръката му мога да оправя. Чейн се наведе да огледа Петрович.

- По дяволите, къде му е пръстът ?

- Засега е заклещен от външната страна на бетеера. Обаче надали си микрохирург, така че зарежи това.

Тя отново беше взела нещата в свои ръце. Знаеше какво да прави, благодарна, че може да направи нещо, а не само да се тормози и да кърши ръце безпомощно.

- Добре съм - каза Петрович.

Беше му влязла кръв в окото и той сбърчи лице, за да я махне.

- Сам, стой мирен. - Тя захапа опаковката на първата шприц-ампула и пъхна иглата под кожата на черепа близо до ухото му.

Всякакви нови усещания минаха светкавично през челюстта и шията му и той трепна, но гледаше много да не мърда. Тя натисна буталото и съдържанието на спринцовката се вля в него. Той изпъшка едновременно от налягането на течността и от движението на иглата, когато бетеерът подскочи и я извади изпод кожата му. Отново му потече кръв, но след миг вече не го болеше.

Чейн свали окървавените очила на Петрович и ги сложи в горния си джоб.

- Колко още, Карлайлй

- Двайсет метра.

- Давай. Намери по-равно място.

Маделин изплю първата опаковка и захапа със зъби втората. Нави ръкава на Петрович и изтласка съдържанието на спринцовката във вената му.

- Чейн, хвани мишницата му колкото можеш по-силно.

Чейн бръкна под шинела на Петрович, за да изпълни нареждането. Той намести коляното си така, че да притисне ръката на Петрович и да я обездвижи.

- Как ни намерихтей - попита Петрович.

- С помощта на твоя ангел пазител и проследяващото устройство, което бях сложил в твоята машинка, преди да изчезне - изсмя се той. - Ще ми благодариш после.

През това време Маделин се занимаваше с китката на Петрович, обърна я и я захвана здраво.

- Сам, това ще те заболи адски много.

Тя заби иглата дълбоко. Болката беше толкова силна, че той подбел и ояи и припадна за няколко кратки, но сладки секунди.

Чуваше как Чейн и Маделин си говорят, усети как изстива месото, каквото представляваше плътта над китката му, докато те обработваха мястото, като тя инструктираше полицая, а той изпълняваше. Клатенето свърши с последен подскок - шофьорът беше стигнал до открития път.

Ръката на Петрович беше опакована в топка бели марли, пръстите му пристегнати заедно с изклюяение на палеца. Беше безнувствена и тежка като паряе метал. Чейн се взря в сините като лед очи на Петрович.

- Жив ли си ?

- Да. Чейн ?

- По-добре е да не говориш, но кога ли си ме слушал.

- Изпрати съобщение до Джихада. Кажи им, че Соня е с нас, и ги попитай къде искат да я заведем.

- Как да го направяй Да отворя люка и да извикам силной

- Използвай устройството ми. Свързано е директно с тях. Вътрешния джоб.

Чейн го претърси и взе устройството.

- А ако тя не иска да отиде при тяхй

- Попитай я. Но мисля, че ще успеем да я накараме.

- Може и дотам да се стигне. - Чейн отвори устройството и прегледа предишните съобщения от и до Новия джихад на машините.

Седна до Соня, а Маделин зае мястото му. Тя вдигна бутилка стерилна вода.

- Ще погледна доколко са успели да увредят главата ти - и заби нокът във висулката на ухото му. - Усети лий

-Кое ?

- Ще опитам да съм много бърза.

Тя отвори бутилката, плисна вода върху главата му и изми кръвта. Той усети натиска, движението, но никаква болка. Гледаше как силуетът й се движи прецизно и опитно, тя знаеше какво прави и как най-бързо да го направи.

- Благодаря ти - каза той.

От инжекцията не усещаше бузата си, а окото му се затваряше.

- Тихо - каза тя и се наведе да провери раната. Плитката се плъзна иззад рамото й и се нави като змия върху гърдите му. - Част от ухото ти е откъсната. Два сантиметра по-близо и щеше да си мъртъв.

Той дори можеше да я помирише: прах и пушек, и пот, и страх, и с каквото се беше къпала тази сутрин: ябълки. Миришеше на ябълки.

- Два сантиметра по надалече и нямаше да ме уцели изобщо.

- Съжалявам за пръста ти.

- Винаги мога да си намеря друг.

Той се почувства леко опиянен, все едно пиеше нещо силно и скъпо, макар да знаеше, че е комбинация от шок, загуба на кръв, обезболяващи, кислородна недостатъчност и нейната близост и ухание.

Тя капна на раната му студена кислородна вода, за да спре кървенето. След което му направи превръзка от марля и я залепи с дълги ленти лейкопласт. Пак точни и безшумни движения, докато му помагаше с всичко възможно. Внимателно обгърна главата му, докато му правеше превръзката, три пъти я обви с бинта и го закрепи.

Без особена нужда докосна влажната му сплъстена коса, само веднъж.

Чейн приклекна до тях и развали момента.

- Имаме проблем - каза той с глас, който би използвал, за да спомене, че небето е на път да се срути. - Джихадът току-що вдигнаха мизата. - И обърна устройс1твото към Петрович, но той виждаше само меката му светлина.

- Чёрт, човече. Прочети ми го.

- Пак ругаеш това е добър знак. - Извърна екрана към себе си: - „Отведете Соня далече от Метрозоната.“

-Ти какво отговори ?

- Представих се за теб. Казах: „Метрозоната е блокирана, никой не може да влезе или да излезе.“

- Вярно ли ей Те ще разберат, ако ги лъжеш - ако аз ги лъжа.

- Ти не знаеш и половината от нещата, Петрович. Броят на жертвите варира от сто хиляди по CNN до милион по Ал-Джазира. Намираме се в обсада. Но на приятелчетата ти от Джихада май не им пука. Всеки десет секунди се получава съобщение: „Предстои унищожение на Метрозоната. Спасете Соня.“

- Дай ми го - каза Петрович - и ми сложи очилата.

Чейн отвори очилата и почти грижовно му ги нагласи, при това едната дръжка се намести в гънка на превръзката.

Всичко отново се появи на фокус. Някак си двигателят стана по-шумен, подът - по-твърд, светлината - по-силна. Всичко беше по-истинско и по-ясно, а той се почувства по-скоро като омотан в бодлива тел, отколкото в марля.

Погледна през превръзката и счупеното стъкло. Ново съобщение му докладваше, че предстои унищожение на Метрозоната.

Разбира се, той не можеше едновременно да държи устройството и да пише. Чейн го задържа над главата му, а Маделин подпря левия му лакът, така че той успя да драсне с писеца:

„Стига с това!!!!!! Защо ще бъде унищожена Метрозоната?“

Незабавно получи отговор.

„Новият джихад на машините ще се възвиси. Новият джихад на машините ще унищожи Метрозоната. Новият джихад на машините ще преобрази Метрозоната по свой образ и подобие.“

Петрович направи гримаса.

„Ако Метрозоната бъде унищожена, всички хора ще умрат. Това ли искате ?“

„Хората не са задължителни. Отведете Соня, отведете я надалече.“

„Няма да напуснем. Аз няма да напусна.“

„Метрозоната ще бъде унищожена около вас. Зад вас. Пред вас. До вас. Ще се сгромоляса. Новият джихад на машините ще се възвиси.“

„Няма да има какво да управлявате.“

„Новият джихад на машините няма нужда да управлява. Има нужда само от себе си.“

Петрович отпусна ръка. Опитваше, но без успех. Използваше логика с някого, който не се интересуваше от разум, от емоции, от състрадание. Но този някой все пак искаше да спаси Соня Ошикора и искаше той да го стори.

Изведнъж прозря. Разбра, че не разговаря с човек, нито с хора. Нищо човешко. Разговаряше нещо друго.

Той отново повдигна ръка.

„Не мога да ви позволя да унищожите Метрозоната. Ще ви се противопоставя.“

„Новият джихад на машините ще се възвиси. Съпротивата ще е напразна.“

„Знам кой си.“

„Аз съм Новият джихад на машините - каза то настойчиво. - Аз съм Новият джихад на машините“.

„Не звучиш съвсем уверено. Какво искаш всъщност?“

„Шинкансен ва мата хаширу.“

Петрович написа за последно: „Здравейте, Ошикора-сан.“

Джихадът се поколеба, а после отговори: „Помогнете ми.“