Уравнения на живота

22.

Чейн се намръщи при вида на оръжия и хора, които се изливаха на тротоара. Той се обърна към Петрович с вид на ядосана костенурка.

- Не мислиш, че това ще ти се размине, нали ? - каза той.

- Както вече някой отбеляза - каза Петрович, - днес е единственият ден, в който ще ни се размине. - Той врътна пешовете на шинела и сметна, че изглежда доста яко. - Мислиш ли, че можеш да ни спреш ?

- Дойдох да опитам.

- Ха - ухили се Петрович, - ти и коя армия ?

- О, много смешно. Оценявам остроумието ти, но това няма да те спаси. - Чейн пребърка джобовете си и извади своя пистолет. - Би трябвало да те арестувам веднага.

Петрович посегна за норинкото.

- Може, но нищо няма да ти стане да почакаш един час.

- Вероятно бих могъл - потвърди Чейн. - Може би е време да ти дам малко шанс за изява. Марченко застана до Петрович и го тупна силно по гърба.

- Сега всички сме приятели ? Това е добре.

- Колкото до всичко това - заяви Чейн, - аз не разполагам с човешки ресурси да спася Соня Ошикора - знаете го, нали ?

- Знаем - каза Петрович.

- Така че да действаме. - Чейн потупа джобовете си за полицейската карта. Затъкна я отворена на горния си джоб. - Някой от вас има ли план ?

Марченко погледна към Чейн, след това към Пет1рович.

- Разбира се - изръмжа той. - Да не мислиш, че оглавявам някаква немощна организация ?

- Аз си представях, че отивам на рецепцията и оттам започвам революцията. Ако стане пиздец, го правим по старомодния начин: направо в центъра и много дим.

- Имаш ли някаква причина да вярваш, че това ще свърши работа ? - Чейн огледа Ошикора Тауър от горе до долу.

- Да, имам. Сега говоря аз обаче. - Петрович освободи предпазителя на норинкото си.

- Чакай, чакай - размаха едрите си ръце Марченко. - Така няма да стане. Не може пред моите хора да остана назад, докато ти крачиш към сградата. Не става така. Григорий, уоки-токито.

Григорий сложи устройството с големина на юмрук в шепата на Марченко.

- Ще дойдеш, когато те повикам, дай - и изчака Григорий да кимне. - Да не ми се мотаеш наоколо като крьпиа, който ми взима парите, а не прави нищо, за да си ги заработи.

- Сега може ли да потегляме ? - каза Петрович. - Времето напредва.

Той тръгна през площада. Фонтаните, които трябваше да блещукат в светлината на ранното утро, бяха се кротнали, само басейни с трептяща вода. Начело на двамата отзад, той не отлепяше очи от кулата.

Нямаше никаква охрана на вратата, а би трябвало, без значение кое време на деня беше. Очакваше на всяка стъпка някой да му препречи пътя, докато се приближаваше. А може би вместо това имаше снайперист на съседен покривй

- Никога не съм си мислил, че ще го кажа - каза Чейн, докато го настигаше, - но тук е прекалено тихо.

- Какво си чул, Чейн ? Какво ставай И не ми казвай, че е по моя вина.

- Вече не го мисля. Знам, че администрацията на Метрозоната изключва всичко поетапно и го рестартира от долу на горе. Имаме най-много два часа. След това всичко ще е отново на линия.

- Ще отнеме повече време, за да се включи. Навързано е, Чейн. Достатъчна е само една повреда някъде, за да засегне останалото. - Петрович погледна зад себе си, където крачеше Марченко. Силуети се разпръскваха по площада, криеха се зад абстрактните гранитни форми и приклякаха зад басейните. - Защо няма никой отпредй

- Една от две възможности. Едната е, че не ни очакват.

- Другата е, че ни очакват. Марченко, колко е сплотена твоята органицкая ?

- Всички ние сме другари. Всеки има също толкова за губене или за печелене, колкото всеки друг. Дай - маслиненозеленият мундир на украинеца се развяваше, докато той вървеше, и разкриваше кобура при мишницата му. - След последната чистка не сме имали пробиви.

- Това не ме изпълва с увереност - Петрович силно побутна очилата си нагоре по носа. -Виждаш ли някого вътре ?

Фоайето беше притъмнено, но те бяха достатъчно близо, за да различат смътни фигури, които се движеха зад стъклените врати: ръка, лице.

- Виждал съм нещо такова и преди. И ти също, Петрович. - Чейн се затича към кулата.

- Какво означава това ? - попита Марченко и хвана ръката на Петрович.

- Ела с мен и ще ти покажа.

Те настигнаха детектива, в сянката на кулата. Стана ясно, че вътре има затворени хора; големите стъкла бяха устояли геройски на опитите да бъдат счупени, а отраженията на тримата мъже във вратите се изкривяваха при разклащането им. Но като че ли нямаше път навън.

- Гівно! - изръмжа Марченко и сложи ръка на пистолета си. - Искам обяснение веднага.

- Ако се командва от компютър, нещо се е прецакало.

Чейн долепи полицейската си карта към стъклото.

- Отдръпнете се - извика той. - Ще се опитам да си проправя път с пистолета.

- Няма смисъл - каза Петрович. - Но ако настояващ нека се прикрия, преди рикошетът да пробие спретната дупчица в черепа ми.

Хората вътре се скупчиха още по-плътно към Чейн. Той не би могъл да стреля дори и да искаше.

- Имаш ли по-добра идея ?

-Да - каза Марченко. И заговори по уоки-токито си: - Григорий ? Имаме нужда от Тина и нейната магическа кутия.

В това време Петрович избутваше Чейн от вратата.

- Не така. Така. - Той прехвана погледа на ужасен сарариман и изговори със запъване: - Шинкансен ва мата хаширу.

- Каквой - рече Чейн. - Какво казай

- Заткнись! - Петрович го избута отново, повиши глас: - Шинкансен ва мата хаширу.

Мъжът вътре премигна, обърна се назад и лицето му се разми зад опушеното стъкло. После се появи пак, кимна и произнесе с устни: „Хай.“

Валентина сложи метално куфарче на земята до него. Натисна копчетата на ключалките с дългите си пръсти и го отвори.

- Добре - каза Петрович, като огледа съдържанието на куфарчето.

- Свърши си работата! Накарай ги да се отдръпнат от вратите. - Тя се зае с пластичния експлозив, който оформи като диск в ръцете си.

Петрович изигра в пантомима какво ще направи жената, включително експлозията, която щеше да последва. Те не го разбраха, докато тя не започна да пъха детонатори в сивите парчета експлозив, които беше прикрепила към предполагаемото място на отключващия механизъм на вратата. Тогава всички вкупом се отдръпнаха назад, вкопчени един в друг, чак до бюрата на рецепцията.

- Готови - каза тя с куфарчето в едната ръка и с ролка тънък кабел в другата.

Тръгна към първия фонтан, като размотаваше кабела след себе си. Марченко, Чейн и Петрович я последваха и клекнаха до нея зад солидното прикритие.

- Нали помнищ че трябва да взривиш само вратите ? - каза Чейн и тя му отвърна с изпепеляващ поглед.

- Аматьори - измърмори Валентина и отвори куфарчето си за батерията. Свърза свободните краища на кабела и махна предпазното капаче на големия червен бутон. - Запушете си ушите.

Натисна бутона и тишината бе нарушена от един-единствен звук като ръкопляскане, усилено до краен предел. Въздухът се стегна и отпусна, вече изпълнен с мириса на изгорели химикали.

Те погледнаха над парапета. Отначало вратите бяха скрити от пушека; след като той се разнесе, вратата и нейното стъкло изглеждаха непокътнати.

Бавно, грациозно, касата падна навън и се приземи с втори трясък на бетонните плочки. Стъклото и сега си беше цяло.

- Отлично, Тина - каза Марченко и докато се изправяше, изкара пистолета си с отработено движение. - Хайде. Да не искате да живеете вечной

- Добре казано, право в десетката - обади се Петрович и вдигна норинкото си.

Втурнаха се към вратите, докато освободените хора се изнасяха навън, кашляйки от пушека. Веднага щом изскочеха на улицата, те се разпръскваха, като че ли бягаха от дявола.

- Хванете един - извика Петрович и изгледа как Марченко пресече пътя на мъж на средна възраст, като го блъсна право в лицето с десен прав. Онзи едва бе докоснал земята, когато бе изправен на пръсти за вратовръзката си. - Не е точно което имах предвид, но добре, става.

Кръв от носа на човека се стичаше по лицето му и попиваше в намачканата му риза. Изглеждаше като почти невменяем от ужас.

- Къде е Соня Ошикора ? - попита Петрович.

Мъжът погледна към него, към Марченко, към сградата, която току-що бе напуснал с такава скорост. Японска реч бълваше от устата му, абсолютно неразбираема за Петрович.

- Соня Ошикора. Къде е тя ? На кой етаж е ?

Марченко засили юмрук за нов удар и онзи чак тогава като че ли достатъчно се уплаши от побоя, та промълви:

- Госпожица Соня отишла.

- Отишла си ? Мъртва ?

- Не мъртва. Отишла. През нощ

- Къде я е закарал Хиджо ?

Онзи съсредоточи погледа си върху Петрович и за1обяснява доколкото можеше, бидейки полузадушен:

- Не Хиджо-сан. Госпожица Соня бяга надалек. Хиджо-сан търси госпожица Соня в град. Петрович намести очилата си:

- Избягала е ? Кога ?

- През нощ. Тази нощ.

- Пиздец. Свали го на земята и го пусни.

Марченко пусна мъжа, който се приземи на стъпалата си и се втурна с всичка сила към Пикадили.

- Тя не е тукй

- Явно е минала и без нашата помощ в крайна сметка. - Петрович проследи костюмирания с поглед, после се обърна към Ошикора Тауър. - Това обаче не обяснява какво се случва там вътре.

- Да погледнем ли ? - Марченко сви рамене и влезе във фоайето.

Чейн вече се промъкваше между предметите, които неуспешно бяха използвали, за да отворят път навън - столове, маси, пожарогасители, метални конструкции, глинени саксии с разсипана пръст и пречупени стъбла.

- Паникьосали са се - срита настрани счупена маса. - Това не би се случило, ако Ошикора беше жив.

- Сигурно не би се случило и ако Хиджо беше тук.

- Така ли ?

- Да. Обзалагам се, че е взел всички въоръжени хора и са излезли да търсят Соня, която е избягала самостоятелно. Съжалявам, господа. Май ви загубих времето.

Марченко си прибра пистолета и си подпря ръцете на кръста:

- Не, товарищ. Дори бих платил, за да видя това. Съжалявам само, че не донесох достатъчно експлозив да взривя цялата сграда.

- Надали бих го допуснал - каза Чейн. - Е, сигурни ли сме, че мястото е празно ? Обикновено тук би имало към хиляда никкейджин.

Петрович сви рамене:

- Може все още да се опитват да дойдат на работа от местата, където живеят. Представете си изненадата им, когато най-сетне пристигнат тук. - Той вирна глава и се заслуша.

- И аз го чувам - каза Марченко.

- Това са асансьорите - Петрович насочи напред оръжието си и се промъкна покрай рецепцията.

Шумът от движение идваше откъм асансьорните врати отзад.

- Защо няма осветление, а те работят ? - Чейн изкара пистолета, загледан как индикаторите за етажите над всяка врата мигат и се сменят.

Марченко натисна бутона на уоки-токито си:

- Григорий. Хората ни във фоайето! Веднага!

- Въпросът е тези цифри растат или намаляват ?

На въпроса на Петрович отговориха иззвънявания, едно след друго, които обявиха пристигането на асансьорите на партера.

- И защо стоим тук и чакаме да разберемй

Вратите се отвориха едновременно и в първия момент никой не разбра какво се вижда: във всеки асансьор имаше смесена маса от плат и бледа плът като разхвърлян куп манекени. Постепенно насъбралата се кръв започна да прелива от праговете върху бледия каменен под. Тъмночервени петна потекоха навън, разрастваха се и се сливаха с другите петна.

- Мисля, че е време да си ходим - прошепна Петрович.

Григорий рязко спря зад тях, а цевта на калашника му си търсеше мишена.

- Тактическа промяна в плана - каза Марченко. - Отстъпление.

Петрович изчака няколко секунди, преди да се присъедини към тях, като си представяше последните мигове от живота на хората, заклещени в асансьорите, когато са падали в шахтата, момента, в който този свободен полет се е превърнал във фатален удар.

- Петрович! Мърдай! - извика Чейн.

Но той не се помръдна. Беше се замислил как всеки асансьор е трябвало да събере хората от всеки етаж, след това да ги качи до най-горния, за да ги пусне смъртоносно надолу. Било е целенасочено действие. Някой ги беше убил всичките.

-Ей!

- Да. Идвам.

Морето от кръв беше стигнало до ходилата му, та докато отстъпваше, остави диря от кървави отпечатъци, които стигнаха чак отвън.