Уравнения на живота

25.

Най-опасната част беше да пробягат през широкото празно пространство на улица Мерилебън Роуд. Колкото и да се снишаваха, колкото и бързо да тичаха, можеше да ги видят и като ги видят, после да ги проследят, да ги причакат и да ги убият.

Но Райската милиция беше решила да разшири своята територия на юг към ярките светлини и луксозните стоки на Оксфорд Стрийт и на изток с цел да превземе домиките на Риджънтс Парк. Фактът, че настъплението им към скъпите търговски улици беше посрещнато с по-слаба съпротива, отколкото нападенията срещу най-бедните жители на Метрозоната, доказваше колко безпомощни са институциите.

- Тези с машината - каза Маделин. Завиха и Петрович изведнъж видя гарата. Предпазните й решетки бяха затворени и здраво заключени. - Кои мислищ че са те ?

- Последователи на Ошикора. Програмисти по проекта „Виртуална Япония“. Не мисля, че някой друг в Метрозоната би могъл да осъществи такава координирана, масирана атака. Те причиниха такава съсипия, че вече не знам какво владеят изобщо. Може би нищо. Може би сега са губещите в битката срещу своята си мрежа от ботове.

- Исках само да разбера дали можем да им имаме доверие, или не. - Тя посочи към гарата и двамата се затичаха.

Слабата престрелката между „Парадайз“ и Риджънтс Парк беше създала временна фронтова линия пред тях. Наоколо трещяха случайни бойни изстрели - току някоя керемида или прозорец го отнасяха и се посипваха натрошени на улицата долу.

Петрович блъсна гръб в металните решетки и те издрънчаха.

- Не се ли движим в грешната посока ?

- Трябва да минем оттук, за да се върнем. Става ли така ?

- Понеже всеки отговор, различен от „да“, би означавал, че ще ми откъснеш крайниците, значи: да.

Тя се засмя и цялото й лице се озари; сега не беше ангел отмъстител, а тийнейджърка на първа среща.

- Тук долу - посочи с глава и сви в тъмна уличка до гарата.

От едната страна имаше редица къщи отпреди Армагедон, може би дори отпреди Отечествената война. Стигнаха до стара телена ограда, която отделяше пътя от железопътните линии, и скоро тя намери слабо място в нея.

Дръпна нагоре основата на мрежата, обтегна я със здравите си ръце. Пръст, бурени и мръсотия се посипаха от нея. Петрович схвана намека и се претърколи отдолу, та си изкаля шинела. Тя го последва, след като разшири дупката.

Спуснаха се, хванати за ръка, по насипа и се озоваха на мазния чакъл при линиите.

- Гледай къде стъпваш - предупреди го тя.

- Да, вярно. - Той погледна назад към тъмното гърло на гарата. Пероните бяха гигантски, продължаваха извън покритата част и стигаха надалече. Той се опита да си представи колко вагона можеха да се поберат - хиляди хора, идващи от предградията и изплювани тук влак след влак, на всеки няколко минути. - Чуй!

Електропроводите над тях, опънати на паяжиновидни метални конструкции, бръмчаха.

- Не каза ли, че нищо не работий - проследи тя въздушните линии с поглед: те минаваха под два моста, преди да изчезнат в тунел.

- По-скоро казах, че ние не можем да управляваме нищо - огромна разлика.

- Трябва да вървим натам - посочи тя релсите в обратна посока от гарата. - Ако имаш нещо да ми кажещ сега му е времето.

Извън полезрението им изскърца метал. Дрънчащ звънтящ звук отекна наоколо. Петрович облиза сухите си устни и си спомни автомобилите.

- Имаш ли друг план ?

- Не толкова добър. - Тя се обърна и видя да се появява влакът с фарове, ярки като звезди. Аеродинамичната предница на локомотива растеше в очертанието на моста, под който трябваше да мине. - Трябва ли да ни е страхй

- Да. - Той заотстъпва назад към телената ограда.

Тя го хвана за ръката.

- Чакай, не знаем накъде да бягаме.

Влакът се приближаваше бързо; прекалено бързо за градска линия, прекалено бързо за буферите пред него, прекалено бързо дори за лекия завой, който се опитваше да вземе. Първият вагон се накланяше все повече и повличаше два вагона след себе си. Измъченият стон на скърцащия метал се превърна в рев.

Петрович наистина, ама наистина предпочиташе да се намира където и да е, но не и пред този звяр; но тя упорито го държеше и го принуждаваше да остане.

Колелата се изтръгнаха от релсите, огромните съоръжения от метал и стъкло полетяха, понесоха се като подхвърлена верига.

Най-сетне. Тя го грабна и с три скока стигна до края на перона. Стовари го горе най-безцеремонно и се набра подире му. Дори успя да стъпи на краката си преди него. Хвана го за ръка и двамата побягнаха през перона долу в следващия коловоз. Тя го затули с тялото си.

Земята се изтръска като мокро куче. Първият вагон в почти вертикално положение се опита да пробие нов път през метално-тухления мост. Огъна се и се пречупи като сламка, едната му половина се изстреля в небето, а другата се зарови в земята. Следващият вагон се удари челно в една от подпорите и всред растящия облак прах лумна светкавица.

Последният вагон прескочи останките от моста невредим и се превъртя. Преди той да се сгромоляса долу, локомотивът профуча с вой, навлезе в гарата, но не спря в края на пътя.

Звукът беше като удар в стомаха, сблъсък достатъчно силен да натроши камък. Металът стенеше, зидарията се рушеше.

След това дойде ред на вагона. Той се беше обърнал странично и влачейки се, удари края на перона. Стъклени кристали се разхвърчаха навсякъде, а назъбените прозорци изплюха съдържанието на влака, докато той мачкаше всичко пред себе си.

Вагонът мина над главите им - неясна прелитаща отгоре сянка. Той изчезна в тъмнината, помъкнал подире си подпорите на навесите. Вътре в гарата нещо тежко се отмести с дълго и бавно приплъзване, което се усили, после затихна. Буря от прах и ситен чакъл се завих1ри и ги обгърна. Няколко последни отломки издрънчаха и всичко приключи.

Лицето на Петрович беше до нейното в прашната тъмница между приведените им тела.

- Добре ли си ? - той усещаше миглите й по бузата си, острия й дъх върху кожата си.

- Мислиш ли, че е имало някой във влака ?

Той плахо вдигна глава. Очилата му бяха засипани с прах. Той ги свали и внимателно дъхна на всяко стъкло. Дори от това просто действие се разкашля хрипливо.

Размазаната гледка се проясни, когато отново си сложи очилата.

- Ёбаный стос - каза той.

Гарата зад тях беше рухнала частично, мостът пред тях беше разцепен на две, а платформите на двата перона бяха насметени и на тяхно място бяха издълбани дълбоки бразди. Въздухът беше изпълнен с фин прашец като мъгла, раздърпвана от вятъра.

Телената ограда, под която бяха изпълзели, беше изчезнала заедно с фасадите на къщите отсреща, повалени и сринати на улицата. Виждаха се стаите вътре точно като на куклена къща. Блещукаше обикновена лампа, провесена от тавана на всекидневна на първия етаж. Част от първия вагон се беше настанила в нечий хол.

- Трябва да потърсим оцелели - каза Маделин.

-He. He трябва. - Петрович леко прокара пръсти през косата си. Тя се беше втвърдила от всичкия прах, а в корените й усети парченца стъкло. - С какво бихме могли да им бъдем полезний

- Може да им помогнем - каза тя със затихващ глас, докато осмисляше размерите на катастрофата.

- Дори не можем да повикаме линейка! Телефонната мрежа не работи, а и да работеше, нямаме телефон - видях как погледна към твоя, когато събличаше робата си, и после все пак го предаде заедно с нея. Но на кого бихме се обадили ? Кой би дошъл ? Полицията се е изпарила. Болниците сигурно са затворени. Пожарната ? Откъде да започнат ? Целият ёбаный град е в пламъци.

- Не може просто да си тръгнем. - Тя сви юмруци от безсилие.

- Мислех дори да избягаме - каза Петрович и посочи към високите блокове на „Парадайз“. -Натам ми се вижда добре.

- Мога да спася някого!

Той усети, че започва да губи самообладание, вече почти кипеше отвътре.

- А аз мога да спася всички. Ако останем тук, единственото, което можем да направим, е да изкарваме тела от руините и да гледаме как ранените умират, защото нямаме нищо по-свястно от аспирин. Никой друг няма да дойде. Никой. Само ние сме. Е, какво правимй Можем да си загубим времето, като се правим на добри и набожни самаряни, и да не постигнем абсолютно нищо. Или можем да отидем да намерим Соня Ошикора и да я заведем при Новия джихад на машините, което евентуално да ги убеди да спрат това кръвопролитие. Може да е рисково предположение, може и да няма логика в това, но представи си, че стане. От теб зависи.

Маделин се полюшна от крак на крак.

- Не си безразличен, нали ?

- Никак. Метрозоната ме прие, укри ме, даде ми живот. Длъжник съм ?.

Тя събра малка храчка и я изплю на земята. Примлясна, сякаш имаше лош вкус в устата.

- Май ще трябва да го направим по твоя начин.

- Не е страх, въпреки че вече видях достатъчно кървища за днес. Просто е единственото нещо, което мога да измисля. - Той пъхна ръце в джобовете, за да усети успокояващия допир на оръжията си. - Знам, че това те кара да се чувстваш говняно; няма да остане в историята и като мой най-славеи миг.

Маделин изсумтя и отметна няколко непослушни кичура коса. С последен поглед зад себе си тя направи крачка напред. Следващата крачка беше по-лесна. Петрович подтичваше леко, за да върви редом с гигантските й стъпки. Пътят им беше блокиран от разрушения мост и не им остана нищо друго освен да се катерят по нестабилните останки.

Всичко се местеше и пързаляше. Зелен покрив на кола се появи от прахоляка и изпука, когато стъпиха върху него. Щом стигнаха до пътното платно на ненормално засукания мост, в полезрението им се появи задната част на вагон. Стъклата му бяха изпочупени и всичко незакрепено се беше изсипало в предната част.

Маделин му хвърли поглед, после нарочно отвърна очи и се съсредоточи да гледа къде стъпва.

Петрович направи друго. Той я изчака да мине пред него, след което си проправи път към първия видим прозорец. Докато се приближаваше, все повече се успокояваше: вагонът беше празен. Нищо повече от призрачен влак. Той пъхна глава вътре, за да провери. Нямаше тела, нито кръв. Не беше повторение на асансьорите в Ошикора Тауър.

Той я настигна и двамата тръгнаха един до друг по дългия склон, който водеше към входа на тунела.

- Там нямаше никой - каза й тихо.

- Благодаря.

- За нищо. - Той се заслуша в острия писклив пукот на автоматично оръжие, който отекваше от околните сгради. - Разбира се, може и да те лъжа.

- Знам, но тогава бих ти благодарила, че ме лъжеш. - Тя погледна надолу към него и махна блестящо парченце стъкло, заклещено между яката и врата му. То се заби в пръста й и изкара яркочервена капка кръв. Тя отръска и стъкълцето, и кръвта и застина. - Нещо друго се задава.

Петрович надигна глава. Ушите му още звъняха от громоленето на катастрофата и почти не чуваше.

Тя го хвана за ръка и се затича покрай релсите. Скрита зад сградите отдясно, минаваше линия на метрото, която за кратко се появяваше над земята, после изчезваше в тунела отпред. Преди да изчезне от поглед, имаше открит участък, където двете системи се движеха успоредно една на друга.

Петрович усети дълбоко в костите си протяжно вибриране. Той се дръпна, но не можа да й се противопостави. Тя искаше да види всички ужасии, предвидени за този ден. Мотрисата изскочи, поклащайки се, пред погледа им иззад ъгъла на сградата. Ярки сини искри изскачаха изпод колелата ?. Изрисуваният с графити влак отфуча по тесните релси, като пробиваше тежката пелерина от прах.

Задната врата на последния вагон беше отворена от натиска на хората вътре и човешка фигура се беше запънала с ръце и крака в острите й метални ръбове, преди да изхвърчи на релсите.

Полата й се завъртя и якето й се развя, тя падна върху електрифицираната трета релса и се загърчи и заподскача. Но фактът, че беше мъртва, не спря конвулсивните й движения.

Мястото й на вратата беше заето от друга фигура, докато задницата на влака потъваше с трясък в тунела. Светлините му помръкнаха, изчезнаха в тъмнината.

Те продължиха бавно напред. Тялото на жената димеше, малки струйки пушек, които вятърът подхвана и разнесе.

- Да знаеш - обади се Петрович, - като намеря Новия джихад на машините, ще ги накарам да си платят за този пиздец.

Едното око на Маделин неволно трепна:

- Не каза ли, че те командват всичко ?

- Командват Метрозоната те, колкото и времето. - Той се изравни с изкривеното тяло върху релсите, обаче устоя на подтика да го отдръпне. Дрехите се бяха запалили, но пак нищо не можеше да се направи. Мразеше да се чувства безсилен, особено когато усещаше мирис на изгоряла плът. - Шибани аматьори.

Релсите пресичаха канал. Повърхността на водата беше черна и цялата в мехурчета, гъста като кал, а тук-там се очертаваха форми, подобни на загнили мъртви шлепове. Приличаше на последното място, където някой би искал да отиде, но поне единствената опасност беше органичното разложение: там долу нямаше автоматизирани системи, които биха могли да се побъркат.

Маделин прескочи парапета на моста и се сурна надолу по грапавата бетонна подпора, докато се приземи върху заритата с боклуци пътека край канала. Тя клекна и се огледа в двете посоки. После му кимна да я последва.

Пътеката дотам беше несигурна, хлъзгава след дъж1да, мъхът играеше ролята едновременно на гъба и на смазка. Когато стигна долу при нея, вече беше омазан с мокри петна, с кал и прах.

- Кажи ми, че това е наистина необходимо - каза той.

- Тук никой не слиза. Поне досега никой не е идвал тук.

- Не мога да се сетя защо.

Миришеше на есен в стара гора, серният мирис на разложението.

- Не падай вътре. Ще се отровиш, преди да се удавиш - каза тя и се дръпна към най-отдалечената от канала част на пътеката.

Но очевидно през последните две десетилетия каналът беше използван за бунище за всичко от всекидневни отпадъци до стари мебели и уреди, да не говорим за задължителните колички за пазаруване. На места крайречната пътека беше направо затрупана от нечистотии, навлезли навътре в застоялата вода.

Те нямаха много голям избор откъде да минат и се хлъзгаха по пружиниращата земя, категорично избягваха да се подпират с ръце, за да не се порежат на нещо нечисто. Затова се държаха двамата за ръце, единият за стабилност, докато другият прекрачеше, и така се движеха на отскоци по криволиците, докато стигнаха до място зад стара ръждива индустриална сграда, цялата опасана с ръждясали тръби и протекли цистерни.

- Качи се горе - каза Маделин и му направи стреме с ръце.

Петрович се подпря с длани на зида, през който трябваше да се прехвърли, и се опита да изстърже мръсотията, полепнала по подметките му.

- Хич не се притеснявай - каза тя.

- Ами добре, дето се вика, жестът е важен.

Той стъпи в ръцете ?; беше толкова лек, а тя толкова силна, че го вдигна почти до върха на стената. Той загуби равновесие и залитна да падне.

Можеше да продължи само в една посока: напред, защото назад към канала би било немислимо. Ръцете му замахаха безрезултатно по зидарията, само дето си разрани кокалчетата, и падна оттатък върху куп мъртви и умиращи треволяци.

Не беше сам. Очилата му се бяха изкривили от падането и чак когато ги намести, видя три чифта крака. Погледна нагоре и зърна три пистолета.

Единият от мъжете - слабо бяло момче почти като него самия, но с перде на едното око -нацели рязко дулото на оръжието си.

Петрович вдигна ръце, голи длани, мръсни и кървави. Изкрещя на един дъх: „Бягаймадибягай!“, после юмрук, пълен с метал, се стовари върху главата му.