Уравнения на живота

34.

Колата стигна до края на пътя и спря. Маделин дръпна ръчната спирачка и прокара пръсти през кабелите под кормилото. Двигателят се дави още няколко секунди, после се разтресе и спря.

Вода се плискаше в подножието на монументалната арка, където Петрович беше стоял същата сутрин. Той осъзна преди колко много часове се беше случило това: да стои в утринния хлад без яке и с бездомниците за компания.

Сега се беше върнал, въоръжен само и единствено със своята изобретателност и няколко уравнения. И беше с Маделин, която седеше до него с очила за нощно виждане на челото. Потърси на пода пред себе си металния прът и й го подаде.

- Някога чувствала ли си се толкова невероятно неподготвенай - попита той.

- Аз съм само на деветнайсет. Нямам чак толкова много опит - каза тя.

Ритна вратата и стъпи навън. Водата се завихри около краката ?.

Петрович посегна към дръжката на вратата през липсващия прозорец и се подпря на рамката. Вратата се отвори ненадейно и той полупадна-полуизлази навън.

- Няма и следа от бронетранспортьора. Ако не дойдат, сме загубени.

Той се обърна към Ошикора Тауър, която беше осветена и отвътре, и отвън. Прожектори образуваха ярки кръгове по калната вода, а стъклото на кулата блестеше като сърма. Тя извисяваше етажи от искряща светлина чак до градината на върха, ослепителен като масивно бижу.

Навсякъде другаде беше тъмно, та кулата приличаше на приказен замък, издигнат насред езеро, пълен с феи, елфи и магии.

Маделин си сложи очилата и огледа пътя.

- Нищо не се движи.

Петрович си пое дълбоко въздух. Не помогна.

- Къде, чёрт, е Чейн ? Като ще отвлича единствения човек, който ни трябва, поне да е така любезен да я доведе.

- Може би Джихадът е направил и друга грешка. Вероятно всички са мъртви.

- Това би било просто страхотно. - Той нагази в черната вода навън. Някакви неща се отъркаха в кокалчетата на краката му и той избегна да си представя какво би могло да са. -

Хайде. Стой вляво, където е по-плитко. Има подземен проход някъде тук и ще е по-добре да не паднем в него.

Ръката й се стрелна и хвана неговата. Това напрегна рамото му, та свитки му излязоха от очите.

- Сам. Живо е.

-Кое ?

-Това... всичко!

Той посегна с бинтованата си ръка и дръпна очилата, които увиснаха на шията ?.

- Ами да. Плъхове. Прииждат да ядат телата, които задръстват приземния етаж на кулата. Щях да ти кажа, но чак като стигнем до тях.

- Сам - подхвана тя.

- Поне няма да са гладни, нали така ?

- Вероятно зависи колко плъхове има.

- Ще има за много плъхове. Вярвай ми. - Той зашляпа напред. Водата стигаше до коленете му и дърпаше пешовете на шинела назад. - Ако решиш да не идващ те разбирам.

Тя посърна.

- Просто не обичам плъхове - каза унило.

- Нито пък аз, освен ако не са печени. Но нямам избор: кулата е в онази посока и ако трябва да плувам, потънал до гърдите в гризачи, така да бъде. - Той й подаде ръка - ръката с всички пръсти. - Не забравяй, че когато за теб е дълбоко до гърдите, за мен е горе-долу до челото. Поне за това бъди благодарна.

Тя заплиска към него и щом го достигна, хвана здравата му ръка и я стисна силно в своята. Затвори очи.

- Помогни ми да мина през това.

- Най-добре да си държим устите затворени отсега нататък. Проникне ли в нас нещо оттук, ще умрем от ужасна смърт. То аз имам по себе си повече дупки от решето, разбира се. Никоя ситуация не е толкова зле, че да не може да стане и по-зле.

Те вървяха бавно през водата, Петрович разчистваше по-големите плаващи отломки и се надяваше, че когато прекосяват някое кръстовище, няма да уцелят шахта, чийто капак е бил отнесен от прииждащата вода.

Кулата все повече се приближаваше и на мястото, където щеше да им се наложи да минат отсреща, изведнъж се появиха много повече хора.

- Наведи се. - Той хвана полупотънал кашон и го издърпа пред тях.

Както се приведе, усети студът да го полазва и да сковава кръста му. Маделин направи физиономия, леко приклекнала зад отломките.

Тя се осмели да хвърли поглед през миглите си.

- Какво е товай

- Не знам. Дай ми очилата. - Той ги доближи до лицето си и бутна кашона напред.

Черен плъх с големина на кученце изскочи изпод капака му и цопна във водата.

Правеше чест на Маделин, че не изпищя. Тя погледна Петрович.

- Извинявай - прошепна той.

Две фигури се бяха устремили в посока към кулата от другия край на Пикадили. Размитите им зеленикави силуети си проправяха път напред през морето от отломки. Те предизвикваха големи вълни, защото почти тичаха, където можеха, и се забавяха само когато рискуваха водата да ги понесе и да ги удави.

Голямо плоско стъпало се отпусна тежко близо до тях и вдигна вълна, която щеше да ги погълне. Те изплуваха нагоре като коркови тапи, едва после си стъпиха пак на краката. Не се стараеха да се прокрадват незабележимо, а си крещяха взаимно с високи нервни гласове.

Съоръжението, което ги преследваше, се спря при водата, а вторият от трите му огромни крака опипа пътя напред. Една ръка се подаваше от вътрешността на тялото му; то посегна с нея, а ноктите й като пипала на автомобилен паяк рязко се отвориха.

То се поколеба, после я прибра.

- Соня. Трябва да е Соня. - Петрович се загледа отново, като се опитваше да разгадае това, което виждаше.

- Не крещят на английски - подсказа Маделин.

- Не. Не, права си. Кой, по дяволите, е с нея, защото не е Чейн.

Който и да беше, той бе хванал Соня за мишницата. По-високата фигура беше отпред, по-ниската отзад. Езикът на тялото им загатваше борба, все едно единият теглеше напред, а другият се дърпаше назад, опъваше се. Но можеше да се обясни и с изтощение от страна на момичето.

Той подаде очилата на Маделин.

- Нямаме друг план, нали ? - попита тя.

Петрович изцъка.

- Вече не. Изчакай да стигнат до фоайето и потегляме.

- Не гледат към нас - каза тя. - Можем да тръгнем и сега.

Маделин придърпа кашона с помощта на пръта и го забута, за да го използват за прикритие.

- Можеш да го докоснеш с ръце, нали знаеш. Сто на сто е без плъхове.

- За разлика от всичко друго наоколо. - Тя надзърна над кашона. - Току-що са влезли вътре. Петрович оттласна кашона, който описа мързелив кръг и започна да потъва.

- Джихадът ни наблюдава, така че изглеждай достойно.

Трикракото съоръжение извърна тялото си към тях и проследи движението им през водата. Когато стигнаха до кулата, се обърна в противоположната посока и заскърца към Мейфеър.

Водата вече стигаше до пъпа на Петрович, когато надникнаха през срутените врати. Луминесцентни лампи премигваха на угасване отгоре, а нещо на тавана ръсеше дъжд от електрически искри върху наводнената рецепция.

Тела като издути чували се въртяха бавно, носени от течението. Гладки космати създания пълзяха по тях и между тях с трескаво цвърчене. Въздухът сладникаво миришеше на разложение.

- Света Дево. Спаси ни.

- Стълбището е в другия край.

- Сигурно.

- Дай ми пръта.

Той го взе и тръгна напред, като си проправяше път през мъртвата маса. След като прочисти едно място и прогони плъховете от видимата част от водата, нагази в нея. Маделин тръгна по петите му, шепнейки молитвите си.

Асансьорите, наполовина под вода, се извисяваха черни и празни. Талазите се плискаха наоколо, тъмни като мазут.

- Почти стигнахме.

Тя го изгледа с безумни очи и продължи:

- Аве, Мария - радвай се, благодатна...

Вратата отстрани на асансьорната шахта беше открехната. Облегалка на стол се подаваше над водата като айсберг. Петрович отвори с крак по-широко и се увери, че никой не ги причаква на стълбите.

- Спокойно е. Давай.

Маделин избута стола и изкачи първите няколко стъпала. Линия от мазут и тиня се беше отпечатала на бедрата ?, а дългите й крака бяха омазани с тъмна кал.

- Това беше гадно - прошепна тя.

Петрович внимателно пусна вратата, за да не се блъсне, и се качи след нея, от шинела му се лееше вода.

- Иде ми да кажа, че съм виждал и са ми се случвали по-гадни неща, но не мога.

- Ако бях сама, изобщо не бих го понесла.

- Да, чувството ми е познато. - Той седна и вдигна крака. Мътилка протече от обущата му. -Тепърва ни чакат петдесет етажа. Чак догоре.

Над тях се чу продължителното ехо от затваряща се врата.

- До върха ?

- Стъпало по стъпало. - Той погледна нагоре и си представи дължината на стълбището, което се виеше около сърцевината на сградата. - И трябва да стигнем до Джихада преди всеки друг.

Тя протегна ръка и Петрович й даде металния прът.

- Благодаря, но не това имах предвид.

- О, добре.

Той погледна двете си ръце и избра по-чистата. Тя вплете пръсти в неговите и започнаха да се изкачват.

На десетия етаж - Петрович знаеше, защото ги броеше, без да очаква да може да разчете надписите с канджи символи - пътят им беше препречен от солидни огнеупорни врати. Пружините, които ги държаха затворени, бяха непоклатими. Именно тях бяха чули да се затръшват, когато бяха на приземния етаж.

- Тогава ще го направим по кроткия начин - каза Маделин.

Тя вдигна пръта и натисна с рамо цепнатината между двете врати. Чу се полъх на въздух, тиха въздишка на счупена спойка. Тя махна на Петрович да продължи, след което бавно отпусна вратата след тях.

Той се придвижи малко напред и се заслуша напрегнато. Стори му се, че долавя стъпки на двама души. Чуваха се като уморени, насилени. Предположи, че и неговите стъпки имат същия звук.

Вдигна пръст към устните си и посочи нагоре. Маделин кимна леко, като че ли по-енергични движения биха могли да ги издадат.

Оттам нататък продължиха беззвучно, но не съвсем: докато вървежът на Маделин не издаваше никакъв шум по стъпалата, обущата на Петрович скърцаха, колкото и внимателно да вървеше. Той обмисли варианта да ги свали и да ги преметне през врата си, но идеята да продължи бос към смъртта, го потисна. По-добре да умре обут.

На петнайсетия етаж се чуха още затварящи се врати. Това, че който и да беше със Соня, не действаше много внимателно, беше добър знак: не бяха ги усетили. Петрович вдигна вежда, а Маделин се наведе към здравото му ухо:

- Настигаме ги.

Петрович сложи ръка на гръдния си кош, за да провери дали сърцето му все още бие. От доста време не беше усещал своеволия от негова страна и това го притесняваше, защото обикновено определяше темпото на живота си спрямо многобройните болки и пристъпи и разчиташе на дефибрилатора си да го коригира, когато имаше нужда.

Изкачването на стълбите с такава скорост можеше да го убие.

Вратите под тях се отвориха бавно и се затвориха с трясък. Дрезгав смях отекна и продължи, докато най-накрая не свърши с гнусна храчка.

- Още някой идва - каза без звук Петрович.

- Верно ? - направи гримаса Маделин. Посочи към него, после нагоре по стълбите. - Ти върви.

Той се намръщи.

Тя посочи към себе си и вдигна пръта.

Петрович поклати глава.

Тя притисна устни до ухото му:

- Сега не е време за спор. Тук съм, за да стигнеш дотам, където отиваш. Ще видя кой се задава по стълбите и идвам. Ти няма да си се изкатерил до петдесетия етаж, преди да съм те настигнала, налий

Той опита да се отдръпне, но тя метна ръка през врата му и го задържа.

- Ако те уцели тъп заблуден куршум, предназначен за мен, няма да знам какво да правя с Джихада. Ти си този, който ще го спре. Не аз. Така че аз трябва да те пазя, а ти трябва да приемеш този факт. Окей ? - тя го целуна отстрани по главата и го подкани с разперени ръце, все едно гонеше гълъб.

Той я проследи как слиза надолу плътно до вътрешната извивка на спираловидното стълбище. След което тя изчезна. Изобщо не я чуваше, само кашлянето и отхрачването пет етажа по-надолу.

Обърна се и накара краката си да тръгнат. Още трийсет и четири етажа.