Уравнения на живота

24.

- Какво правиш тук ? - попита отец Джон.

Превързаната му ръка, която стискаше дръжката на самоделния флаг, кървеше.

- Няма да те лъжа, че идвам да те видя.

Личеше си, че бяха тръгнали набързо. Не бяха облечени за организирана евакуация. Някои бяха облечени като за сън.

- Да разбирам ли, че те завариха у дома този път ?

Отец Джон отмахна своенравната си коса от челото. Скалпът му също кървеше и той размаза пресни червени следи по кожата си.

- Взривиха полицейския участък. Разрушиха го из основи, изпотрошиха абсолютно всеки прозорец. После се нароиха откъм Мерилебън Роуд.

- Под „те“ да разбирам ли, че според теб е била Райската милиция ?

- Кой друг ?

- Имам доста смислена идея кой.

Пушек се стелеше надолу по пътя.

- Какво гори ?

- Църквата ми. - Отец Джон сви юмрук и само чакаше Петрович да се подхили. - Не ми отговори на въпроса. Какво правиш тукй Плячкосваш ?

- Не бъди жопа. Отивам да намеря Соня Ошикора. Новият джихад на машините ми казаха, че тя е в „Парадайз“.

Свещеникът погледна учудено.

-Кой ?

- Не кой, а те, Новият джихад на машините. Мисля, че стоят зад всичките странни компютърни лайна.

- Не можеш да отидеш в „Парадайз“ - каза сестра Маделин над главите на всички.

- Мда. Но ще отида.

- Те ще те убият - каза тя.

- И без това официално съм мъртъв. - Той бръкна в джобовете си и усети тежестта на пистолетите, на куршумите, на душата си.

Поредна стрелба загърмя по една от страничните улици. Всички трепнаха едновременно.

- Трябва да заведа тези хора на безопасно място - каза отец Джон бързо. - Какво можеш да ми кажеш за центъра ?

- Доста е кротко. Накъде сте се запътилий

- Към църква на улица Маунт.

- Тогава избягвайте Хайд Парк. Минете по заобиколния път.

Свещеникът отново вдигна флага и махна на парцаливата си колона да го последва. Те се занизаха покрай Петрович, уплашени не само от онова, което беше зад тях, но и от това, което предстоеше. И с право.

Тълпата се оттичаше и оредяваше, а сестра Маделин го наближаваше. Когато мина покрай него, тя нарочно погледна встрани. След секунди се спря, стиснала празния си юмрук. Другите продължиха без нея.

- Какво искаш от мен, Самй

- Нищо не искам от теб. Искам да вървиш.

Тя все така не го поглеждаше.

- Защо е толкова важно да намериш Соня Ошикора ?

- Обещах да я намеря. Но това беше преди Новият джихад на машините да прекъснат информационните системи в Метрозоната. Сега може би единственият начин да ги накарам да прекратят е да правя това, което искат. - Той се загледа в нейния издължен широк гръб. -Нещо повече: мисля, че най-сетне постъпвам правилно. Не съм единственият, който я търси, но няма да й забия куршум в главата, когато я намеря.

Най-накрая някой забеляза липсата на монахинята и каза на отец Джон.

- Сестра Маделин. С нас, ако обичате - провикна се той.

- Знаеш ли колко ме затрудняваш ? - каза тя.

Петрович не знаеше, при това едновременно и се надяваше, и се страхуваше, че тя ще му демонстрира.

- Сестро ? Веднага.

Тя погледна към него през рамо. Плачеше.

- Кажи ми честно: какво искаш ?

- Аз... - Петрович не знаеше как да изрази чувството, което изпитваше.

Сестра Маделин престъпи напред да се отдалечи от него.

- Искам да направя нещо съществено - изстреля той, после на няколко пъти си пое дълбоко въздух. - Звучи глупаво. Можех да изчезна, да избягам. Не го направих. Какъвто и скапан мотив да имах в началото, искам да го направя докрай. Трябва да го направя.

- Колко типично по руски - каза тя и обърса очите си. - Без мен няма да оцелееш и пет минути. Хайде!

- Защо ? Къде отиваш ?

- Мислех, че искаш да вървиш в „Парадайз“ - Тя отиде до вратата на един магазин и се огледа наляво и надясно.

Петрович изтича след нея. Той видя как отец Джон отведе стадото си зад колона от изоставени коли и се запъти към тях. Непреклонните му движения и упоритостта, изписана на лицето му, издаваха как е настроен.

Монахинята се зае да сваля робата си и да я нагъва. Когато свещеникът дойде, тя му я хвърли.

- Трябва да дойдеш с нас, сестро. Това е твое задължение.

- Не мога, отче.

- Нямаш право да вземеш такова решение - хвана ръката й той. - Маделин.

Тя се отърси от него с такава сила, че го повали на земята.

- Трябва да отида с него. Това е. Трябва. - Подпъхна пръсти под касинката и си я махна. Петрович пристъпи напред и помогна на свещеника да стане.

- Ако е утешение за вас, и аз не го разбирам.

- Това... Всичко това е по твоя вина. - Той отдръпна ръката си. - Сестро, ако си тръгнеш сега, вероятно никога няма да може да се върнеш. Нарушаваш обета си.

- Така изглежда. Започва да ми става навик - и се изсмя гръмогласно. - Ха-ха. Навик. - Беше останала по бронежилетка със застъпващи се парчета, подобни на рибешки люспи. Тя вдигна оръжието си и погледна зад ъгъла. - Чисто е.

- Май ще тръгваме. Съжалявам, отче.

- Какво й каза ? Какво ?

Петрович не знаеше какво да отвърне:

- Само, че това, което правя, има смисъл.

- А според теб това, което прави тя, няма смисъл ?

- Изборът е неин! Не съм я молил за нищо.

Сестра Маделин дръпна Петрович за яката и го повлече, заедно се стрелнаха до следващото солидно прикритие. Тя го бутна до някакви зарешетени прозорци и клекна. Огледа пътя напред, игнорирайки свещеника, който жално викаше името ?.

- Продължавай напред - каза тя.

Този път му гласува доверие, че няма да се загуби, и пусна шинела му, докато се придвижваше към кола, паркирана напряко до бордюра. Петрович клекна под нивото на покрива й и погледна през прозорците.

Пушек се стелеше на мръсни облаци между сградите. От време на време се чуваше по някой изстрел, но не твърде близо.

- Разбирам, че съм само мръсен езичник и сигурно не ми се полага да говоря каквото и да било, но сигурна ли си ?

- Ще кажа само, че се надявам да си струва. - Тя дръп1на плитката си през рамо и я усука на ръката си.

- Ще гледам да не те разочаровам. - Петрович помисли, че вижда фигури в далечината, и посочи с пръст.

- Току-що зарязах всичко, с което живях последните четири години, а ти ще гледаш да не ме разочаровашй - тя рискува да хвърли още един поглед. - Надясно. Входът на ъгъла.

Побягнаха, ниско превити. Неговият силует беше по-малък от нейния. Нейният беше по-грациозен. Този път мястото, с което разполагаха, за да се скрият, беше тясно и им се наложи да се притиснат навътре тяло в тяло. Разликата във височината им означаваше, че Петрович не знаеше накъде да гледа. Вместо да зяпа бронираните й гърди, той погледна нагоре в големите й кафяви очи.

- Казвам ти - рече тя. - Ако ме разочароващ ще те убия.

- Някак си го предполагах.

- Добре, значи и двамата знаем как стоят нещата.

Чуха се стъпки, звук на счупено стъкло от тежестта на крака с кубинки, гласове. Петрович и монахинята замръзнаха и зачакаха.

Тя завъртя глава, за да скрие лицето си, и Петрович забеляза наболата коса по частично обръснатата й глава.

Някой се изсмя, ритна празна пластмасова бутилка по улицата, после стреля по нея за загрявка. Последваха възклицания и залп от изстрели.

След което продължиха по пътя си.

- Паплач - промърмори тя. - Вземи им оръжието и са нищо.

- Не е както отец Джон си го представя. Не е както ти си го представяш

- Прости ми, че не съм много благонастроена. Тази воня, дето я носи вятърът, е моята църква. - Тя провери дали пътят, по който щяха да поемат, е чист. - Придържай се вдясно. В края на улицата има остъклена червена сграда. Свърни надясно и отиди на паркинга зад нея. Можем да минем напряко през него.

Тя плавно се оттласна и побягна отново, стрелкаше се между колите и подскачаше над градските купища боклуци. Ако Петрович не знаеше накъде да гледа, щеше да му е невъзможно да я проследи. Тя беше като сив призрак, който изчезваше по желание.

Той я последва по своя тромав начин, като спираше да си почине там, където можеше да се скрие за няколко мига, и после да продължи.

Насред пътя имаше тяло, сковано завинаги в разпънато пълзяща паякова поза. Застреляно в гръб, после простреляно отново. Той се огледа наоколо със закъснение в проверка за подходящи прикрития и съмнителни сенки.

Не беше същото като да бягаш от няколко затлъстели санктпетербургски ченгета.

Продължи, въпреки че я беше изгубил от поглед. Като пътеводна звезда беше за него, че тя е напред и ще бъде където му каза, когато той стигне. А той щеше да стигне дотам или да умре по пътя.

Порив на вятъра запрати стълба дим от „Св. Йосиф“ ниско долу по улицата. Петрович рискува и се втурна през носещия се облак от сажди и пепел към следващия ъгъл, после пресече улицата към розовата сграда. Стъклената й фасада лежеше пръсната на парчета на пътя.

Той зави надясно и се вмъкна в пролуката между нея и следващото незнайно бетонно съоръжение. Беше тъмно и празно. Не я виждаше никаква.

Спря рязко, беше се задъхал, не можеше да се фокусира. Мина две крачки встрани и се облегна тежко на стената. Вече усещаше не само лявата си китка отслабнала, но и цялата ръка: сякаш я пробождаха хиляди игли.

- Добре ли сий

Той подскочи и заедно с него и сърцето му.

- Ёбаный стос, жено!

- Мислех, че знаещ че съм тук. - Тя се помръдна и изведнъж силуетът й се очерта.

Той се плъзна надолу по стената и клекна.

- Трябват ми само пет минути. - Едва дишаше. Вдиг1на глава да погледне към ивицата небе.

- Чёрт, боли.

- Мога да го направя вместо теб, ако искаш - каза тя. - Знам как изглежда Соня.

- Не забравяш ли - Райската милиция искат да те убият.

- Искат да убият отец Джон.

- Те наблюдаваха сградата и мислеха, че си сама. - Той разтри гръдната си кост. - Теб търсеха.

- Ами много ти благодаря. - Тя запремята дебело сплетената си коса.

- Е, да. Май не придиряха особено накъде насочват своите писи. Може и аз да съм в коледния им списък.

Тя се протегна, вдигна се на пръсти и изпъна бездруго дългите си крака.

- Готов ли си да продължавамей

Той изпъшка.

- Най-кратките пет минути в историята.

- Да изчакаме още малко.

- Не, нека приключваме. Колкото по-скоро ме вкараш в „Парадайз“, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш и да пазиш отец Джон. - Понечи да се изправи и му се зави свят.

- Сам, няма да се върна - каза тя. - Мисля, че бях достатъчно ясна: оставам с теб.

- Мда, трудно ми е до го повярвам, затова ти предлагам лесен изход.

- Не искам лесен изход. Трябва да страдам заради това, което правя в момента.

Крайчецът на устата му трепна:

- Все едно аз го казах. Сега накъде ?

- Оттатък зида - посочи тя.

Стената от сгурбетон беше два пъти по-висока от него.

Което не беше проблем за Маделин. Тя прикрепи оръжието към хълбока си и се затича към стената. Подскочи, набра се и я яхна, провесила крака от двете страни. Махна на Петрович да я последва, наведе се и двамата се хванаха за предмишниците. Той се изкатери, доколкото можа, и се просна като удавник върху грубата зидария.

- А ще трябва и да сляза от другата страна - изсумтя.

- Слизането е лесно - каза тя и изви ръката му така, че той се преобърна. - Приземяването е трудно.

Държеше здраво, захванала с пръсти китката му. Спусна го, докато краката му докоснаха земята, а после тя самата се приземи перфектно, със събрани крака и присвити колена.

- Това в монашеското училище ли ви го преподаваха, или си го научила покрай другото ?

- Всичко дължа на Ордена - каза тя.

- Тогава защо...

Тя подхвана отново пистолета, като че беше естествено продължение на ръката ?.

- Защото съм обладана от някаква непреодолима лудост, която ме кара да зарежа призванието, сестрите, дълга си, свещеника - и вместо това да тръгна с теб, сквернословец, безверник, малодушен егоистичен престъпник, който по някаква идиотска случайност или божествено провидение не само си запленил моето каменно сърце, но и сякаш олицетворяваш силата на надеждата по начин, който досега не съм изпитвала нито в църквата, нито извън нея. Ето защо.

Петрович намести очилата си по-нагоре, останал без думи.

- Как ме нарече по-рано ? Когато вървяхме през Хайд Паркй - попита тя.

- Бабочка - прошепна той. - Не е псувня. Означава...

- Пеперуда - каза тя вместо него. - Проверих. Ти ме нарече - мен - пеперуда. Пак така ме назовавай, но може и Мади. От доста време никой не ме е наричал с това име.

Петрович си позволи лукса да си поеме дъх на няколко пъти, за да успокои дишането си.

- Добре, Мади. Знаеш ли къде отиваме ?

- О, да - каза тя. - Преди живеех там.