Уравнения на живота

9.

Соренсън с врътване се изправи. Той протегна ръка като лопата и стисна десницата на Петрович, та костите му изпукаха.

- Приятно ми е да се запознаем - каза с явния диалект на Средния запад.

- Вие сте... - Петрович прехапа език и превклюяи: Соренсън си знаеше, че е американец, и Петрович да му го каже щеше да е само проява неумело общуване. - Много зает.

- Господин Ошикора плаща добре за добра работа. Вие също ли работите по проекта ?

- Проект ? - не знаеше за какъв проект става дума. - Не.

Ошикора се намеси:

- Петрович-сан е мой асистент в друго направление, където ми е от голяма помощ. Соренсън е експерт в потребителския интерфейс; уменията му са най-похвални.

Петрович се почуди за какво му е на Ошикора кибернетик.

- Мислех, че американците сте по генетичното модифициране и мозъчните трансформации.

- В такъв слуяай аз съм изключение от правилото, господин Петрович - Соренсън почеса поизтънялата си пясъчноруса коса и заприлича повеяе на фермер, който се притеснява за реколтата, отколкото на технолог. Той бръкна в задния си джоб и му подаде визитка: - Ако някога ви потрябва резервна част, обадете ми се.

Петрович хвърли поглед към Ошикора, яието лице оставаше съвсем непроницаемо.

- Добре, благодаря - каза той и прибра визитката. - Ако някога имате необходимост, де да знам, някой да ви проектира електромагнит с размера на сграда, аз съм вашият човек. Макар че ме съмнява да има голяма нужда от подобни неща във вашата сфера.

Соренсън се засмя и потупа Петрович по рамото:

- Никога не се знае.

Той направи усилие да си дръпне ръката.

- Какво искахте да видя, Ошикора-сан ?

- Ако господин Соренсън благоволи да затвори работния си файл, ще ви покажа.

Соренсън направи нещо на виртуалната клавиатура и след това отстъпи мястото си на Ошикора.

Мъжът запретна ръкави да не пречат на китките му и смени езика на компютъра. Образът на клавиатурата се преобразува и се уголеми, така че да използва по-големия брой японски символи. Той изписа едноредова команда и се облегна назад.

Екранът премигна като огромно око. Когато се отвори, се преобразува в карта на Япония.

- Това е Ниппон, както беше вечерта на двайсет и осми март 2017 - каза Ошикора. Той докосна екрана и те се снишиха през облаците, докато не се озоваха над остров Хоншу. - Ето го Токио.

Градът се простираше около залива, улица след улица. Кейове се врязваха в морето. Сгради се издигаха от земята. Ошикора слезе до нивото на земята и картината бавно се завъртя. Магазини, ярко осветени, пълни със стоки от цял свят. Всичко беше както в деня преди цялата верига от острови да се превърне в Атлантида. Всичко освен хората.

- Ясно - каза Петрович. - Колко детайлно смятате да го направите ?

- Абсолютно. До степен да се усети коприната на кимоната.

- Това е амбициозно. Нищо чудно, че ви е нужен Соренсън. Вие искате град, където човек изцяло да се потопи в атмосферата.

- Бих искал да ви поправя, Петрович-сан. Цяла страна. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяка песъчинка. Картографирана и пресъздадена по спомените на сто и двайсет милиона оцелели японци. Не само къщите, а всичко в тях. Не просто паркове, а и ароматът на хризантемите. Черешов цвят отново ще вали като дъжд. Ще бъде точно копие. Родината ни ще се възправи от морето, сякаш никога не е потъвала. Шинкансенът ще лети отново.

Петрович не беше сигурен, но май сърцето му беше прескочило един удар.

- Ну ти даешь! С какво, по дяволите, го захранвате това ?

- Под тази сграда има помещение, построено така, че да устои на бомба, пожар, наводнение, електромагнитно поле или радиация. Там има квантов компютър. Ако всеки никкейджин влезе в симулацията по едно и също време, пак ще работи съвсем безпроблемно.

- Уу - Петрович усети потръпване в пръстите, помисли си за всички неща, които би могъл да направи с такъв мощен процесор, и се обля в студена пот.

- Петрович-сан ? Зле ли ви е ?

- Не, добре съм. - Той опря ръце на плота. - Просто ми трябва секунда. Това е наистина много впечатляващо.

- Радвам се. Сега ще ви оставя за малко на услугите на Соренсън, докато аз се погрижа за другото, което обсъдихме. Извинете ме, ако обичате - Ошикора се поклони и напусна храма, като остави единствения стол празен.

- Може ли ? - попита Петрович.

- Колкото ти душа иска, дечко - каза Соренсън. - Е, какво мислиш за нашия работодател ?

- На мен не ми е работодател - каза Петрович твърдо, докато търсеше комбинацията от клавиши, която щеше да му върне стандартната латинска клавиатура. - Аз един вид налетях на дъщеря му тази сутрин.

- Соня: мяркал съм я тук, но ми е наредено да не я заговарям. Обаче не съм виждал съпруга, а и той не носи пръстен. - Соренсън се огледа да се увери, че никой не би могъл да ги подслушва: - Не че трябва да си женен, за да имаш деца. Не и тук де.

- А как върви Реконструкцията ? - Петрович се отказа и вместо това използва тъчскрийна, за да навигира по улиците.

Солидни градежи. Врати с табелки. Когато прокара виртуалната си ръка по дрехите на закачалки, роклите се разместиха и демонстрираха най-изкусни детайли.

- Ти да не си от тези, дето очакват всички американци да са реконструкционисти с членски карти ? Това е много остаряло вече.

- Не. По-скоро предположих, че не си от тях, понеже работиш за Ошикора.

- Само като консултант за няколко седмици, нищо повече - Соренсън мушна ръце в джобовете си. - Какво искаш да кажешй Какво му е лошото да работиш за стария Ошикора ? Защото е с дръпнати очи ?

- Нищо подобно - Петрович го погледна над очилата си. - Защото той управлява най-бързо разрастващата се криминална организация в Метрозоната.

-Той какво ?

Петрович вдигна вежди:

- Ти не знаеше ли ? Боже.

- Айде сега, чакай малко... - Соренсън се изсмя. - Много смешно, дечко. За малко да се вържа.

- Соренсън - каза Петрович, - не е шега. „Другото“, за което Ошикора отиде да се погрижи, е да ме спаси, че да не ме застреля украинският жопа, който се опита да отвлече дъщеря му тази сутрин. Тук съм само да се опитам да си опазя кожата непокътната.

Гримаса на съмнение изкриви широкото лице на Соренсън.

- Дечко - започна той.

- И престани да ме наричаш „дечко“. „Дечко“ би паснало на момичето, което се опита да ми забие плексигласово острие във вътрешностите.

- Добре, Петрович. Не знам откъде са ти фактите, но тази работа е сериозна - взе да се дразни Соренсън. Петрович виждаше как в очите му се надига буря. - Просто не ми се бъркай. Какво е товай Отмъщение за Студената война ?

- Никой от нас не е живял тогава. - Петрович отново се загледа в екрана. - Какво ще правиш с тази информация, си е твоя работа. Недей да виниш вестоносеца. - Нарочно се наведе напред и попи с очи изгледа на призрачно празния град.

- Няма защо да ти вярвам - каза Соренсън иззад екрана. - Дори не те познавам.

- Аха, виж. - Въпреки желанието си да продължи да се прави на мъж, Петрович съзнаваше, че Соренсън не само можеше да го размаже като говно, но май и много му се щеше да го стори. - Не ми пука. Теб не те интересува нищо, което казвам, само защото аз го казвам.

Така че ще се държа като зрял човек и ще те оставя да си продължиш програмирането.

Той стана и потегли, а столът му падна назад и се удари с трясък в дървения под. Но не знаеше колко надалече в парка му беше позволено да отиде, така че седна на широкото долно стъпало на храма и зачака.

Столът беше изправен със скърцане.

- Кой ти е източникът ?

Без да се обръща, Петрович каза:

- Изглеждаш ми достатъчно умен. Сети се.

- Добре. Извинявай. Кажи ми с кого да говоря. - Соренсън седна до него и има любезността да изглежда притеснен.

- Чейн. На Бъкингам Гейт. - Той вдигна поглед и видя Ошикора да се движи величествено към тях. Довърши със забързан шепот: - Не споменавай моето име. Нямам никакво намерение да възобновявам познанството си с него. - После стана да пресрещне Ошикора на най-връхната точка на дървеното мостче.

- Петрович-сан - каза Ошикора и се поклони.

Петрович също се поклони.

- Погрижих се за нещата, както пожелахте. Контраофертата за петстотин хиляди евро е в сила. Предвиждам, че ще сте в безопасност дори от самия Марченко. - Той изглеждаше изключително горд от себе си, че бе направил сечено на стария съперник.

- Благодаря ви, Ошикора-сан. Предполагам, че пътищата ни няма да се пресекат повече - и си позволи полуусмивка. - Наистина се надявам, че няма да се случи. Предпочитам си спокойния животец.

- И по-странни неща са се случвали. Ако се окаже, че животът ви не е толкова тих и спокоен, колкото ви се иска, ще наредя на хората си да са на ваше разположение, както вие бяхте за дъщеря ми. Обадите ли се, веднага ще дойдат. - Ошикора се загледа умислено в шараните, които се въртяха в кръгове под краката му.

Той бръкна в джоба си и извади няколко кубчета пресована храна за рибки. Пусна ги във водата и рибките се сбиха за честта да хапнат от нея.

- Също така ви благодаря, че ми показахте тази градина и вашия проект с квантовия компютър. Не знаех, че те изобщо съществуват в частни ръце. Но и аз да бях, бих имал благоразумието да не го разтръбявам.

- Разбираме се много добре, Петрович-сан. Елате, ще ви заведа при Хиджо, който ще ви изпрати.

Докато вървяха, Петрович се обърна назад и погледна към Соренсън, който стоеше до храма, юмруците му съвсем явно ту се свиваха, ту се отпускаха.

- Мисля, че трябваше да му кажете.

- Да му кажай А, да. На Соренсън. Смятате ли, че съм му провалил живота ?

- Мисля, че можехте поне да му дадете право на избор.

- Не си хабете симпатиите за него - каза Ошикора. - На вид е, както биха го нарекли янките, селяндур, но има минало, което успява да скрие дори от своите служби за национална сигурност и от самия себе си. Предполагам обаче, че съм открил тайната му. А освен това самият факт, че е свързан с мен, ще му създаде проблеми, когато си свърши работата тук и се опита да се прибере. Добре че не подозира нищо. Ще е неприятна изненада за него.

Петрович кимна и някак успя да се сдържи да не изпсува гласно.

Ошикора уж не забеляза внезапното пребледняване на Петрович и продължи:

- Една моя дума и той може да загуби гражданството си, фирмата, собствеността си. Да остане безотечественик, бежанец, каквито бяхме ние някога. Към вас ще се отнеса с чест. След начина, по който американците се отнесоха към моите сънародници, нямам никакви угризения на съвестта да експлоатирам безпощадно когото и да било от тях.

- Да, ами...

Пак бяха при асансьорите. Хиджо стоеше все така неподвижно, както го бяха оставили.

- Благодаря ви отново и сбогом.

- Довиждане, Петрович-сан. Желая ви късмет и успех в учението. Тайните на вселената ни се изплъзват, но навярно вие сте човекът, който ще ги улови. - Ошикора се обърна към Хиджо, който се поклони ниско: - Петрович-сан си тръгва. Ако обичащ погрижи се да се прибере у дома непокътнат.

С последен поглед Петрович зърна усмихнатото лице на Ошикора, ограничено в тесния процеп между затварящите се врати на асансьора.

Хиджо го отведе обратно през морето от японски лица до фоайето, но не го остави там. Минаха през странична врата и надолу по спирална рампа до подземна складова база. Остро бяло осветление се включи автоматично и грейна над бетонно помещение с колони. Там кротко ги чакаше кола.

Беше голяма и черна, клекнала ниско до земята. Стъклата й бяха затъмнени. Петрович тъкмо се чудеше дали има някой в нея - дали не е изцяло роботизирана, - когато задната врата се отвори с приплъзване, задействана електронно, и лампата вътре светна.

- Заповядайте, Петрович-сан - Хиджо направи знак към отворената врата и Петрович се качи в колата.

Не беше познал. Имаше шофьор и друг на предната седалка до него. Самият Хиджо се качи до Петрович и потупа водача по рамото.

- Не знаех, че ще дойдете с мен - каза Петрович.

Нямаше търпение да се махне; не вярваше Соренсън да си държи устата затворена.

Хиджо придърпа предпазния колан пред тялото си и го закопча.

- Работодателят ми ще бъде много недоволен, ако нещо ви се случи, докато сте поверен на нашите грижи - обясни той.

- Значи се уредих с возене в бронирана кола - Петрович пое дълбоко въздух и последва примера на Хиджо с колана. - Това нещо ходи ли на юг от реката ?

Петрович едва усети кога се запали двигателят на колата и тя се плъзна с лекота напред към стоманената порта, която се измести нагоре. Тръгнаха по подземен път, който постепенно се издигна и се сля с друг. Петрович се завъртя на седалката си: виждаше основата на Ошикора Тауър зад себе си, но не и върха ?. Те свърнаха и дори тази гледка се изгуби.

Закараха го по улица Странд и по моста Уотърлу, който елегантно опасваше зелената зона на парламента, после на запад покрай реката, преди да продължат на юг. Той дори успя да зърне стария Уестминстърски дворец, мрачен, черен и студен, зад бетонни стени.

Огънатите слънчевите очила на шофьора му показваха пътя, а Петрович се превърна в ням пътник, докато не почувства, че е отново на своя територия.

- Ако ме оставите тук, ще е идеално. Искам да си взема кафе.

Те знаеха къде живее, но нямаше нужда да ги води до вратата си.

Хиджо потупа отново шофьора и колата спря възможно най-близо до „При Уонг.“

- Чёрт!

- Извинете, Петрович-сан ?

Петрович притисна пръсти към слепоочията си:

- Тази сутрин ми доставиха чисто ново устройство за отдалечен достъп. Детектив инспектор Чейн ми го конфискува за оглед и то изчезна от стаята с веществените доказателства. Нали вашите хора нямат нищо общо с товай

- Мисля, че не, но ще попитам. Да ви го върна ли, ако е при нас ?

- Донесете го тук - каза той. - Уонг ще има грижата. Не се обиждайте, но колкото по-малко ме виждат във вашата компания, толкова по-добре.

- Както кажете, Петрович-сан.

Хиджо откопча предпазния си колан и отвори вратата. Слезе пръв, за да се огледа като предпазна мярка, преди да позволи на Петрович да стъпи на замърсения с боклуци тротоар.

Привлякоха доста внимание, особено от страна на Уонг, който стоеше на вратата на заведението си с неодобрително скръстени ръце.

- Ами тогава - каза Петрович. - Доброто дня.

- Извинете - каза Хиджо. - Бих искал да знам защо помогнахте на госпожица Соня. Петрович вече предвкусваше кафето в устата си, горчиво-сладко и силно.

- Виж, Хиджо - каза той и намести очилата на носа си. - Ще ти отговоря, ако ми кажеш какво, да го ебать, правеше тя самата там.

Хиджо сякаш бе зашлевен с мокър парцал.

- Да, така си и мислех - каза Петрович и си проправи път с рамо покрай Уонг до празна маса, докато крясъците какъв ужасен човек е кънтяха в ушите му.