Уравнения на живота

26.

Не му беше за пръв път да се пробуди, тътрен по улиците като трупно месо. Но преди винаги се беше случвало в Русия, затова не разпозна веднага принудителното разпъване на ръцете и стърженето на обущата по настилката.

Двама мъже го влачеха по пътя с провесена глава. Те го бяха захванали под мишниците. Изглеждаха полудоволни да го носят, а Петрович беше доволен да им се остави. Не беше във форма да се бие, особено като усещаше джобовете си значително по-леки от последния път, когато провери.

Очилата му липсваха: това щеше да му причини много повече проблеми от липсата на оръжие.

Помъчи се да определи къде се намира, без да поглежда нагоре. Лошото състояние на пътя, ехото, мрачното притулено небе - можеше да е само в „Парадайз“

Бяха ги причакали, него и Маделин, което беше странно, като се има предвид, че бяха сменяли пътя си безразборно. Беше сигурен, че няма проследяващи устройства по себе си, и би предположил, че никой не би се осмелил да припари достатъчно близо до нея, че да я маркира. Нито ги бяха проследили. Маделин не би го допуснала.

Нападателите му го издърпаха нагоре по рампата на сграда. Той видя влажен и зацапан гол бетонен под, имаше и таван над него. Усети зад себе си проникваща естествена светлина, а него го обърнаха към някаква стена.

Пуснаха го без предупреждение и лицето му се понесе към пода с притеснителна скорост. Той успя да завърти глава навреме, за да не си счупи носа, предпочиташе отново да изпадне в безсъзнание.

Лежеше кротко и неподвижно и се чудеше какво чакат тук.

Чуваше се ритмичен стържещ звук, който ставаше все по-силен. Шумът спря и след няколко секунди се чу явното скърцане на отварящи се асансьорни врати.

Двамата се наведоха да вдигнат Петрович и той реши, че нямаше да им се даде да го вкарат в кабинката. Щом затвореше очи, му се привиждаха телата и локвите кръв.

- Спрете - каза той.

Те бяха толкова изненадани, че е в съзнание и може да говори, че пак го изпуснаха. Той успя да се подпре на ръце, та да омекоти удара поне отчасти.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят и единият от тях ги спря с крак. Механизмът изскърца жално в напън срещу препятствието.

- Не искам да влизам в асансьора.

- Не знам някой да те пита къде и какво искаш - каза човекът до асансьора.

- Мога да ходя - каза Петрович.

Някой се изсмя.

- Не ми се вярва - каза онзи. - Та ти си жив труп.

Петрович погледна нагоре. Лицето беше размазано, различи само обръснат скали и черна брада. Или това, или беше надолу с главата.

- Май не трябваше да ме удряте толкова силно.

- Много важно. - Но поомекна и кимна на хората до Петрович. - Помогнете му да стане. Да го видим как ще си стъпи на краката.

Онези изправиха Петрович и го задържаха на място, понеже той се олюля. Липсваха му визуални ориентири кое е вертикално. Имаше още нещо, което не беше наред. Пипна главата си отстрани и я усети мокра и лепкава.

Зяпна дланта си и откърти с пръст люспа съсирена кръв.

Мъжът насили вратите на асансьора да се отворят.

- Не можеш да стигнеш по стълбите и до първия етаж, а ние отиваме чак догоре. И не печелим нищо от трупа ти.

Петрович усети как ръка го побутва към отворените врати. Той се опита да устои, но откри колко е безсилен, когато усети как се понесе скоростно към задната стена на асансьора. Думна се в нея и остана притиснат там от същата ръка.

Брадатият пусна вратите да се затворят със скърцане.

- Виждаш ли ? Много по-добре е да се разбираме.

Петрович не би могъл да понесе още много удари по главата. Той се отърси ядно и се обърна, опрял гръб в лявата стена на асансьора, който се съживи с механично боботене.

- Нервни ли сте ? - попита той.

Без очила не можеше да види ясно лицата им, но начинът, по който стояха, ги издаде.

- Няма защо да сме нервни.

- Ай Нека ви разкажа за моята сутрин. Голяма модерна сграда, всичко изпипано и последен писък в технологиите; излъскан мраморен под, матирана стомана и стъкло. Нещо, наречено Нов джихад на машините, превзе сградата, затвори повечето хора в асансьори почти като този и ги уби всичките. Пусна ги от най-горния етаж и ги смля на кайма в шахтата. Толкова много кръв във всеки асансьор, че плисна като вълна. - Петрович направи пауза. - Чували сте за Новия джихад на машините, налий Всички говорят за това.

- Млъкни, руско копеле.

- Тях трябва да победите. Ще прощавате, но вече никой не го е страх от Райската милиция -не и щом Джихадът може да стигне до сърцето на вашата територия и да убие когото си поиска.

- Млъкни, казах.

Размазаното нещо, което брадатият държеше, беше норинкото на Петрович.

- Това сигурно ви дразни. Борили сте се през всичките тези години, отвоювали сте малкото си кралство, живеете в нещо малко по-приемливо от гето и точно когато вашият момент настъпва... ви е отнет от шайка безлики компютърни маниаци, които просто знаят как наистина функционира Метрозоната.

Собственият му пистолет се допря до вече нараненото му слепоочие.

- Пет, четири.

Петрович присви очи и погледна покрай дулото.

- Ще загубите, и то сериозно ще загубите.

Асансьорът спря рязко и вратите се отвориха.

- Три. Две.

Познат глас каза провлечено:

- Това необходимо ли е ?

- Той си го изпроси.

- И вие му се вързахтей Хайде, Петрович. Очаквахме те.

Петрович различни масивна фигура в карирана риза на вратата. Той прибави това към изговора и разбра, че можеше да е само Соренсън.

- Хей, дечко. Къде са ти очилата ?

- Попитай тая пешка. Сигурно толкова са се забавлявали да ме шамаросват и да се почесват, че не си спомнят. - Петрович излезе, залитна, замига.

Разводнената светлина беше достатъчно ярка, че да му припари на очите.

- Хайде, момчета, дайте ги - каза Соренсън. Почака няколко секунди и вратата започна да се затваря отново. Той направи крачка напред и вдигна месестите си ръце, за да я спре. - Не ме карайте да влизам вътре.

Брадатият понечи да му се опълчи, но се отказа. Бръкна в джоба си и хвърли очилата на Петрович на пода извън асансьора.

Последва ги сочна храчка.

Соренсън остана горе-долу доволен. Той пусна вратата и когато вече се бе затворила, я срита профилактично. Вдигна очилата и ги сложи в ръцете на Петрович.

- Изглеждаш ужасно - каза Соренсън.

- Да, всички така ми казват - Петрович втъкна разкривената рамка на лицето си и потръпна, когато студеният метал докосна отворената му рана. - Чудех се къде изчезна. После ми казаха, че полицейският участък е бил взривен и се сетих за теб. С това си се занимавал по-рано, налий Взривявал си разни неща. - Премига и се опита да нагласи очилата така, че стъклата поне малко от малко да съвпадат с очите му.

Намираше се в нещо, което преди е било общ салон за обитателите на високия блок, а сега беше военен център. Намираше се най-горе в сградата, с големи прозорци, които разкриваха пълна панорама на разрухата долу. Блокът се издигаше в южния край на „Парадайз“: Риджънтс Парк се виждаше отляво, а Ситито беше отпред, частично закрито от дима на много пожари - един от които в „Св. Йосиф“.

Соренсън, който беше издокаран с плячкосано пилотско яке и камуфлажен панталон, отвори аптечката върху масата.

- Сядай, дечко. Ще те закърпя.

Петрович кацна в края на масата и се опита да не мърда глава, докато американецът промиваше бузата му с хладка вода. На стената имаше карта на Метрозоната със стрелки към близките домики и по Еджуеър Роуд.

- Къде е мястото ти във всичко това, Соренсън ?

Петрович се загледа как тийнейджър със скъп бинокъл на шията предаде бележка на жена близо до картата.

Жената премести една от стрелките назад от Риджънтс Парк към гара Мерилебън.

Ако Маделин беше решила да избяга оттам, пътят й сега беше отрязан.

- Къде е мястото ми в товай Ами какво ще кажеш за най-отгоре ? - Соренсън цъкна с език. -Имаш нужда от шевове и малко нова кожа. Единственото, с което разполагам тук, са тези стерилни марли. Ще ти остане белег.

- Все едно това ми е най-голямата грижа. Правилно ли разбирам, че ти си шеф на тази паплач сега ? Какво е станало с предишния ?

- Убих го. Какво е това бяло нещо по теб ? Приличаш на призрак.

- Разпрашен бетон. И стига си сменял темата: какво ти станай Мислех, че ще луднещ но заебись! Това е прекалено.

Соренсън натисна раната на Петрович по-силно от необходимото и той всмука въздух през стиснатите си зъби.

- Май не знаеш да си затваряш устата, а ? Какво да направя ? Животът ми беше съсипан, притиснат между Ошикора и Чейн, без да мога да се отърва нито от единия, нито от другия. Докато ти не ми даде добра идея.

- За какъв пиздец съм отговорен пък сега ? Освен че заради мен разбишка града, все едно е събота вечер в Ташкент.

- Ти си се замесил с Ошикора, защото някой се е опитал да отвлече дъщеря му. Това ме накара да се замисля - Соренсън прибра аптечката на мястото й и хвърли кървавите тампони в найлонова торба. - Какъв по-добър начин да отмъстя на изнудваческия кучи син ?

- О, не. Кажи ми, че не си го направил.

- Не беше толкова трудно в крайна сметка. Повалих един от охраната и взех неговия пистолет, проникнах в стаята и. Тя не се съпротивлява. Даже почти ми съдейства, особено след като й казах, че ще й пръсна мозъка, ако ни спрат. След като излязохме от кулата, си помислих да я закарам при Марченко, обаче знаеш ли каквой Искаше ми се аз да командвам парада поне веднъж.

Петрович така изкриви лице, за да скрие изненадата си, че подложи на изпитание здравината на марлите.

- Онзи, който беше начело тук, си помисли, че може да ме използва точно както Чейн и Ошикора, но аз му дадох да се разбере. Тялото му е погребано под полицейския участък, който взривих.

- Ёбаный стос, Соренсън. Това те поставя наравно с Новия джихад на машините, а те са полуди и от шлюха вокзальная.

- Като стана дума - каза Соренсън.

Той бръкна в джоба на якето си и извади тънка сребърна кутия. Беше устройството на Петрович.

Петрович премигна:

- Къде, чёрт?...

- Бил е у малката ти японска приятелка през цялото време. Виж сега: джихадистите, изглежда, смятат, че си дошъл, за да я откриеш, и не знам какво да направя по въпроса. - Той отвори устройството и откри екрана, по който вече имаше мазни отпеяатъци.

Но последните два реда ясно личаха: „Петрович идва. Петрович ще те спаси.“

- Не е зле като за янки - каза Петрович. - Пояти за всичко си се досетил. Наистина идвам за нея, но само защото тя струва много пари за правилните хора. Например за другаря Марченко. Благодарение на Джихада разбрах къде да я намеря.

- Сигурно е готино да си толкова желан. Защо не отидем да кажем здрасти ?

Небрежният тон на Соренсън наистина подсказа на Петрович, че може би е време да престане да говори и да започне да слуша. Американецът беше влязъл в някаква своя версия на „Сърцето на мрака“ и изглеждаше доволен да си остане там.

Петрович последва Соренсън до двукрила врата в една преградна стена. Зад нея имаше отдавна неизползвана трапезария с петна по стените и ръждясало оборудване за подгряване на храна. За едно от тях беше вързана Соня Ошикора, дясната й китка вдигната и захваната с белезници за една от тръбните конструкции.

Тя беше мръсна, насинена и кипяща от гняв. Китката й кървеше от усилията да се освободи и тя се опита отново, когато видя Соренсън. Металът се вряза в разранената й кожа.

- Кисама!

Соренсън не се впеяатли.

- Доведох ти един човек да се видите - каза той и се отмести.

Петрович беше свикнал с гледката на заложници, закопяани за мебел или нещо друго: по негово време обикновено за съветски яугунен радиатор. Но Борис, дори Борис с неговото пиянство и женкарство, и любов към боя с кучета, не беше посягал на пленниците си. До момента, в който или ги пускаше, или им прерязваше гърлата, се отнасяше любезно с тях. За него това беше просто бизнес.

Състоянието, в което се намираше Соня, изпълни Петрович с огнения плам на праведен гняв. За да спре треперенето на ръцете си, той пъхна свити юмруци в джобовете на шинела.

Там откри нещо. Райската милиция му беше взела норинкото и двете кутии с патрони. Ояевидно не им хрумна, че някой, който носи амуниции за два разлияни калибъра и само един деветмилиметров пистолет, трябва да бъде претърсен малко по-основно.

Беретата беше потънала навътре в подплатата. Той напипваше очертанията й през плата и ако бръкнеше малко по-навътре, щеше да открие и дупката, през която беше паднала.

Соренсън взе яда му за угрижно мълчание.

- Виждаш ли ? - каза на Соня. - Той е тук, но не може да те спаси. Обзалагам се, че дори не иска. Каквото и да казва Новият джихад на машините, никъде няма да мръднеш.

Соня продължи да гледа Соренсън гневно и почти игнорираше Петрович.

- Когато баща ми те открие, цяла година ще агонизираш.

Петрович си спомни съвсем своевременно това, което си бе препоръчал преди минута. Така че се възпря и не издаде: Соренсън не знаеше, че Ошикора-сан е мъртъв, че Хиджо е на власт и че Джихадът са превзели кулата малко след като той е извел Соня от сградата.

А Соня, като не поглеждаше към Петрович, явно искаше да му подскаже той да се включи в играта, иначе закопчаването й с белезници за това приспособление за кетъринг щеше да остане най-малкото й притеснение.

- Мисля, че още след около час Райската милиция ще вечеря риба в зен градината на твоя старец, принцесо.

- Твоята банда престъпници ще бъде избита от хората на баща ми. После те ще дойдат за теб.

- Не мисля. При първия знак от тях или твоите джихадистки приятелчета тази количка, за която си закопчана, ще изхвърчи през прозореца. Грехота е да се похабят качествените белезници, но трябва да се правят жертви - Соренсън изпръхтя на опита си за хумор. - Как мислищ Петрович ?

Петрович докосна беретата.

- Ти я пипна пръв. Ти решаваш какво да правиш с нея.

- Точно така - каза Соренсън злорадо - и не го забравяй.