Сянката на змея

7. Как един стар приятел започна да ме души

И така, да.

Сейди тръгна с един тип на нейното си приключение и остави на мен скучната работа да измисля как да спася света. Защо ли ми звучи познато? Ами, да. Такава си е Сейди. Ако трябва да се придвижите напред, можете да разчитате, че тя ще тръгне настрани по някаква си своя налудничава допирателна.

/_Защо ми благодариш, Сейди? Не беше комплимент._/

След танците в Бруклинската академия се бях вкиснал много. Не стига че ме принудиха да танцувам блус с приятелката на Сейди — Лейси, ами съм и припаднал на дансинга и когато дойдох на себе си, Лейси похъркваше, сгушена под мишницата ми, и аз бях пропуснал посещенията на двама богове — как да не се пръснеш от яд?

След като Сейди и руснакът потеглиха, върнах групата в Бруклинската къща. Уолт се обърка, когато ни видя да се прибираме толкова бързо. Отведох ги с Баст встрани — за бързо съвещание на терасата. Обясних какво ми е разказала Сейди за Шу, Анубис и онзи руснак, Леонид.

— Ще заведа грифона Пъзльо в Мемфис — заявих. — Ще се върна веднага след като поговоря с Тот.

— Идвам с теб — отсече Уолт.

Сейди ми беше казала, разбира се, да взема и него, но сега, докато го гледах, се разколебах. Страните му бяха хлътнали. Очите му бяха изцъклени. Разтревожих се: в сравнение с вчера, Уолт изглеждаше много по-зле. Знам, ужасно е, но неволно си спомних погребалните обреди в Египет — как там тъпчат тялото със соли за балсамиране, така че то да изсъхне отвътре. Уолт изглеждаше така, сякаш това вече бе започнало.

— Виж какво, мой човек — рекох му, — Сейди ме помоли да те държа в безопасност. Притеснява се за теб. Аз също.

Той стисна зъби.

— Ако смятате да използвате за проклятието сянка, ще се наложи да я заловите с фигурката. Трябва ви sau, а аз съм най-добър в това.

За съжаление, беше прав. Нито Сейди, нито аз притежавахме умението да ловим сенки, ако това изобщо беше възможно. Само Уолт имаше дарбата да прави амулети.

— Добре тогава — промърморих. — Все пак… по-кротката. Не искам сестра ми да ми фучи после.

Баст побутна ръката на Уолт, както котка побутва буболечка — да види дали още е жива. Подуши въздуха.

— Аурата ти е слаба — заяви Баст, — но не би трябвало да има проблеми с пътуването. Постарай се да не се преуморяваш. Никакви магии, ако наистина не е абсолютно наложително.

Уолт завъртя очи.

— Добре, мамо.

На Баст това явно й хареса.

— Ще наглеждам другите котета — обеща тя. — Учениците де. Вие двамата внимавайте. Не си умирам от любов към Тот, но не искам да се забъркате в проблемите му.

— Какви проблеми? — поинтересувах се аз.

— Ще видиш. Просто се върнете при мен. Заради задължението да наглеждам другите ще си разваля сладката дрямка.

Тя ни побутна към навеса на грифона и заслиза по стълбите, като мърмореше нещо за някаква си коча билка.

Привързахме лодката. Грифонът Пъзльо изписука и размаха криле, готов да потегли. Явно си беше починал добре. Пък и знаеше, че ако тръгне на път, ще му дадат още замразени пуйки.

Не след дълго вече летяхме над река Ист.

По време на пътуването ни през Дуат май друсаше повече от обикновено, както в самолет при турбуленция, само че с призрачен вой и гъста мъгла. Пак добре че на вечеря бях хапнал малко. Пригади ми се.

Лодката се разклати — Пъзльо ни беше извел от Дуат. Под нас се разпростря различен нощен пейзаж: светлините на Мемфис, щата Тенеси, извили се по бреговете на река Мисисипи.

Край водата се издигаше черна стъклена пирамида — изоставена спортна арена, на която Тот беше сложил ръка и я бе превърнал в свой дом. Небето беше осеяно с избухваща многоцветна светлина с отражения, които се гънеха по пирамидата. В началото си помислих, че Тот я е дал като терен за изложение на фойерверки. После разбрах, че пирамидата е под нападение.

По стените й се катереха какви ли не зловещи демони с вид на хора, но с крака на пилета и на насекоми или с лапи. Някои бяха с козина. Други с люспи или коруби като на костенурка. Вместо глави много имаха оръжия или сечива, подали се от вратовете им: чукове, мечове, брадви, електрически триони, дори няколко отвертки.

Към върха се изкачваха най-малко сто демона, които забиваха нокти в процепите между стъклото. Някои се опитваха да го счупят, за да проникнат вътре, но където и да удареха, пирамидата примигваше със синя светлина и отбиваше атаките им. Из въздуха се въртяха крилати демони, които пищяха и пикираха към малката групичка защитници.

На върха стоеше Тот. Приличаше на размъкнат университетски лаборант в бяла медицинска престилка, дънки и тениска, с еднодневна брада и чорлава коса като на Айнщайн, което не звучи много страшно, но да го бяхте видели по време на битката! Мяташе като гранати пламтящи многобагрени йероглифи, които се пръсваха във всички посоки. През това време помощниците му, взвод песоглавци и дългоклюни ибиси, отклоняваха вниманието на противника. Песоглавците замерваха с баскетболни топки демоните, които отхвърчаха назад и се свличаха по пирамидата. Ибисите пък тичаха между краката на чудовищата и ги кълвяха по най-чувствителните места, които намереха.

Когато се приближихме, сведох очи към Дуат. Гледката там беше още по-страховита. Демоните бяха свързани към намотана на червено кълбо енергия, образуваща огромна полупрозрачна змия. Чудовището се бе увило около цялата пирамида. На върха Тот сияеше в древния си вид: великан по бяла поличка с глава на ибис, който мяташе по враговете си светкавици.

Уолт подсвирна.

— Как е възможно простосмъртните да не забелязват такава битка?

Не бях съвсем сигурен, но си спомних някои от новините за неотдавнашни бедствия. По цялото течение на река Мисисипи, включително тук, в Мемфис, се извиваха силни бури, предизвикващи наводнения. Стотици хора се бяха изселили. Магьосниците сигурно можеха да видят какво се случва, но обикновените простосмъртни, останали в града, вероятно си мислеха, че просто пак е излязла голяма гръмотевична буря.

— Ще помогна на Тот — казах аз. — Ти стой в лодката.

— Не — възрази Уолт. — Баст каза да правя магии само в краен случай. Какъв по-краен от този!

Знаех, че Сейди ще ме убие, ако допуснех Уолт да пострада. От друга страна, от гласа му разбрах, че няма намерение да кротува. Решеше ли, Уолт можеше да е точно толкова вироглав, колкото сестра ми.

— Добре тогава — съгласих се. — Дръж се.

Преди година, ако се изправех пред такава битка, щях да се свия на кълбо и да се постарая да се скрия. Дори сражението ни при червената пирамида миналата Коледа изглеждаше незначително, в сравнение с това да обстрелвам цяло войнство демони без други подкрепления освен едно болно момче и един тромав грифон.

Но през последната година се бяха случили много неща. Днес просто беше поредният лош ден в живота на семейство Кейн.

Грифонът се спусна с писък от нощното небе и зави рязко надясно, към пирамидата. Повали някои от по-дребните демони, а по-големите направи на парчета с крилете си като триони. Някои от спасилите се бяха прегазени от лодката ни.

Когато Пъзльо започна да се изкачва отново, ние с Уолт скочихме и се опитахме да се закрепим върху наклонената стъклена стена. Уолт хвърли един амулет. Блесна светкавица и от нея изникна златен сфинкс с тяло на лъв и глава на жена. След онова, което бяхме изживели в Далаския музей, не си падах много по сфинксове, този обаче беше на наша страна.

Уолт го яхна и го пришпори към битката. Сфинксът се озъби и се метна към един демон с вид на влечуго, когото разкъса на парченца. Другите чудовища се пръснаха. Не ги винях. Страшно си е да се изправиш и пред голям златен лъв, а този тук беше още по-ужасен със свъсената женска глава, с безпощадните изумрудени очи, лъскавата египетска корона и устата с остри зъби и с прекалено много червило.

Колкото до мен, аз се пресегнах към Дуат и взех khopesh. Призовах мощта на Хор и около мен се образува светещият син аватар на бога на войната. Не след дълго бях обгърнат от привидение, високо шест метра, с глава на ястреб.

Пристъпих напред. Аватарът повтори като огледало движенията ми. Замахнах с меча към демоните най-близо, а тежкото светещо острие на аватара ги повали като кегли за боулинг. Две от чудовищата всъщност бяха с кегли вместо глави, така че си бе съвсем уместно.

Песоглавците и ибисите напредваха бавно срещу талаза на демоните. Грифонът кръжеше около пирамидата, сваляше на земята крилатите демони или ги удряше с лодката.

Тот продължаваше да мята йероглифи като гранати.

— Издуй се.

Във въздуха блесна съответният йероглиф, който се блъсна в гърдите на един демон и се разпадна на искри. Демонът тутакси се изду като воден балон и се затъркаля с писъци надолу по пирамидата.

— Сплескай го! — извика Тот и повали друг демон, който се свлече и се сви на изтривалка с вид на чудовище. — Болки в стомаха! — продължи Тот.

Клетият покосен демон — след тези думи той позеленя и се преви надве.

Тръгнах сред чудовищата, като ги изтиквах встрани и ги превръщах на пепел. Всичко се развиваше добре, докато един крилат демон не пикира като камикадзе към гърдите ми. Строполих се назад и се ударих в пирамидата толкова силно, че се разсеях. Вълшебната ми броня се разпадна. Щях да се претърколя чак в основата на пирамидата, ако демонът не ме беше сграбчил за врата и не ме беше задържал.

— Картър Кейн — изсъска той. — Глупаво упорит си.

Познах лицето — като на труп в час по анатомия, с мускули и сухожилия, но без кожа. Очите му без клепачи светеха в червено. Зъбите му бяха оголени в убийствена усмивка.

— Ти — промърморих.

— Да — изхили се демонът и затегна хватката около врата ми. — Аз.

Ужасноликия — заместникът на Сет от червената пирамида и таен говорител на Апоп. Бяхме го убили в сянката на Паметника на Вашингтон, но това явно не означаваше нищо. Сега той се беше завърнал и ако се съди от пресипналия глас и светещите червени очи, в него пак се беше вселила най-нелюбимата ми змия.

Не помнех да знае да лети, но на раменете му бяха пораснали кожести прилепови криле. Той ме яхна с пилешките си крачка и впи ръце в гръкляна ми. Дъхът му миришеше на прокиснал сок и секрет от скункс.

— Можех досега да те убия много пъти — заяви демонът. — Но ти, Картър, представляваш интерес за мен.

Опитах да се отскубна. Ръцете ми сякаш се бяха напълнили с олово. Едвам държах меча.

Звуците на битката наоколо се приглушиха. Грифонът Пъзльо кръжеше горе, но крилете му се движеха мудно, направо си ги виждах. Избухна йероглиф — бавно, като боя във вода. Апоп ме теглеше навътре в Дуат.

— Усещам какъв смут цари в душата ти — заяви демонът. — Защо водиш тази отчаяна битка? Толкова ли не осъзнаваш какво ще се случи?

В главата ми с шеметна скорост изникнаха образи.

Видях местност с местещи се хълмове и огнени гейзери. В небето с дъх на сяра прелитаха крилати демони. По хълмовете притичваха духове на мъртъвци, които виеха отчаяно и се мъчеха да се хванат някъде. Всички ги теглеше в една посока: към тъмното петно на хоризонта. Каквото и да беше то, всмукваше всичко като черна дупка. Придърпваше духовете, теглеше към себе си баирите и шлейфовете огън. Дори демоните във въздуха едвам се удържаха.

Под един зъбер се беше сгушила жена, по-точно светещите й бели очертания, която също се мъчеше да устои на тъмното течение. Доплака ми се. Това беше майка ми. Покрай нея прелитаха други духове, които хлипаха безпомощно. Мама се опита да ги хване, но не успя да ги спаси.

Гледката се промени. Видях под изпепеляващото слънце египетската пустиня край Кайро. Не щеш ли, пясъкът се взриви. От Подземния свят изникна грамаден червен змей. Стрелна се към небето и, колкото и невероятно да звучи, глътна наведнъж слънцето. Светът потъна в мрак. По дюните плъзна скреж. Всичко наоколо се разпадна. Цели квартали в Кайро хлътнаха в бездната. От Нил се разпростря червеният океан на Хаоса, който потопи града и пустинята и отнесе пирамиди, издигали се хилядолетия наред. Не след дълго под черното беззвездно небе не беше останало нищо освен кипнало море.

— Боговете не могат да те спасят, Картър — заяви почти състрадателно Апоп. — Тази участ е отредена още откакто свят светува. Предай се и аз ще се смиля над теб и над онези, които обичаш. Ще обикаляш на воля Морето на Хаоса. Сам ще бъдеш господар на съдбата си.

Видях, че насред разбунения океан се носи остров: малка педя зелена земя като оазис. На този остров можех да се събера с всички от семейството си. Можехме да се спасим. Можехме да получим всичко само като си го представим. Смъртта нямаше да значи нищо.

— Единственото, което искам, е да проявиш добра воля — подкани Апоп. — Дай ми Ра. Знам, че го мразиш. Той олицетворява всичко сбъркано в твоя свят на обикновените простосмъртни. Изкуфял е, изнемощял е, скапал се е, не става за нищо. Дай ми го. И ще те пощадя. Помисли, Картър Кейн. Боговете обещавали ли са ти нещо, което да е толкова справедливо?

Виденията помръкнаха. Ужасноликия ми се ухили, но изведнъж лицето му се сгърчи от болка. Челото му беше прогорено от огнен йероглиф, символ за „изсушавам“, и демонът се разпадна на пепел.

Помъчих се да си поема въздух. Имах чувството, че в гърлото ми са напъхали горещи въглени.

Над мен се беше надвесил Тот, изглеждаше мрачен и уморен. Цветът на очите му се променяше непрекъснато, като калейдоскоп, като портал за друг свят.

— Картър Кейн — протегна ми той ръка и ми помогна да стана.

Всички други демони бяха изчезнали. Уолт стоеше на върха на пирамидата заедно с песоглавците и ибисите, които се катереха по жената с вид на златен сфинкс, сякаш е животинка на въртележка. Грифонът кръжеше наблизо със заситен вид, явно щастлив, че е излапал толкова много демони.

— Не биваше да идваш — укори ме Тот. Изтръска демонската прах по тениската си, върху която пламтеше сърце с думите ДОМ НА ТЪГАТА. — Прекалено опасно е, особено за Уолт.

— Винаги на твое разположение — отвърнах дрезгаво. — Стори ми се, че имаш нужда от помощ.

— Демоните ли? — Тот махна пренебрежително с ръка. — Ще се върнат точно преди изгрев-слънце. От една седмица ме нападат на всеки шест часа. Доста дразнещо.

— Как така на шест часа?

Опитах се да си го представя. Ако Тот наистина отблъскваше на няколко часа вече от седмица такова войнство… направо не си представях как дори един бог може да има толкова много сили.

— Къде са другите богове? — попитах. — Не трябва ли да ти помагат?

Тот сбърчи нос, сякаш надушил демон със стомашно разстройство.

— Дали вие с Уолт да не влезете вътре? Така и така сте тук, имаме да обсъждаме много неща.

Не мога да не му го призная на Тот. Знаеше как да украси една пирамида.

Някогашното баскетболно игрище още си беше на стадиона безспорно заради песоглавците. (Те обичат да играят баскетбол.) От тавана пак си висеше джъмботронът, по който проблясваха древноегипетски йероглифи от рода на ХАЙДЕ, НАШТЕ, ПРЕМИНИ В ЗАЩИТА и ТОТ — ДЕМОНИ: 25 НА 0.

Седалките на стадиона бяха заменени с няколко балкона, наредени амфитеатрално. На някои бяха наслагани редици компютри, наподобяващи диспечерска зала в космически център. На други имаше лабораторни маси, отрупани с колби, горелки, епруветки с някаква слуз, над която се виеше дим, стъкленици с органи и още по-странни неща. Най-горната част беше заделена за рафтове със свитъци — библиотека, която със сигурност бе не по-малка от библиотеката в Първи ном. А зад лявото светлинно табло се издигаше бял билборд с височина колкото три етажа, запълнен с изчисления и йероглифи.

От гредите висяха не знамена от шампионата и образи на спортисти, оттеглили се от състезателна дейност, а черни гоблени със заклинания, написани със златни букви.

Тот се беше настанил да живее отстрани на игрището: кухненски бокс като за чревоугодници, скъпи канапета и фотьойли, купчини книги, кофички с лего и други конструктори, десетина телевизионни приемника с плоски екрани, включени на различни новинарски емисии и програми с документални филми, и малка гора от електрически китари и усилватели — всичко, от което един разсеян бог има нужда, за да може да върши двайсет неща едновременно.

Песоглавците на Тот отведоха грифона в съблекалнята, за да го изкъпят и да го оставят да си почине. Според мен се притесняваха да не вземе да изяде ибисите, понеже те приличаха малко на пуйки.

Тот се извърна към нас с Уолт и ни огледа критично.

— Имате нужда от почивка. После ще ви приготвя вечеря.

— Нямаме време — възразих аз. — Трябва да…

— Картър Кейн — скара ми се той. — Току-що си се сражавал с Апоп, Хор беше изтръгнат от теб, после те влачиха през Дуат и за малко да те удушат. Не ставаш за нищо, докато не поспиш малко.

Понечих да възроптая, но Тот долепи длан до челото ми. Усетих, че едвам се държа на крака.

— Почини си — настоя той.

Свлякох се на най-близкото канапе.

Не знам колко съм спал, но Уолт е станал преди мен. Когато се събудих, те двамата с Тот бяха погълнати от разговор.

— Не — рече Тот. — Не е правено никога. И се притеснявам, че нямаш време… — Той млъкна, щом забеляза, че съм седнал. — А! Чудесно, Картър. Събудил си се.

— Какво пропуснах?

— Нищо — отвърна той прекалено бодро. — Ела да хапнеш.

Кухненският му плот беше отрупан с току-що нарязани пушени гърди, наденица, ребърца и царевичен хляб, имаше и кана със студен чай, която беше с промишлени размери. Веднъж Тот ми беше казал, че барбекюто си е истинска магия, и според мен беше прав. От миризмата на храна забравих за малко неприятностите си.

Изгълтах един сандвич с пушени гърди и изпих две чаши чай. Уолт глозгаше свински ребърца, но явно не му се ядеше особено.

През това време Тот взе една китара „Гибсън“. Изкара мощен акорд, от който подът в арената се разтресе. Беше станал по-добър в сравнение с последния път, когато го бях чувал. Акордът си звучеше като акорд, а не като планински козел, който изтезават.

Показах наоколо с филията царевичен хляб.

— Мястото изглежда добре.

Тот се засмя.

— По-добре от последната ми щабквартира, а?

Първия път, когато ние със Сейди се бяхме сблъскали с бога на познанието, той се беше заврял в едно местно студентско градче. Беше ни подложил на изпитание, като ни беше пратил да вдигнем във въздуха къщата на Елвис Пресли (дълго е за обясняване), но се надявах да сме отминали етапа на проверките. Предпочитах да си седя до игрището и да похапвам скара.

Точно тогава си спомних виденията, които ми беше показал Ужасноликия: мама в опасност, мрак, който поглъща душите на мъртвите, светът, залят от морето на Хаоса, по чиито вълни се носи само малък остров. Споменът направо ми уби апетита.

— И така — рекох и изтиках чинията. — Разкажи ми за нападенията на демоните. И какво обясняваше на Уолт?

Уолт погледна недояденото свинско ребро.

Тот изсвири кратък акорд.

— Откъде да започна?… Първото нападение беше преди седем дни. Откъснат съм от другите богове. Те не ми се притекоха на помощ, защото, предполагам, имат сходни неприятности. Разделяй и владей — Апоп разбира този основен военен принцип. Дори събратята ми да са могли да ми помогнат… е, и те си имат неотложни задачи. Както сигурно си спомняш, Ра беше върнат наскоро. — Тот ме погледна съсредоточено, сякаш съм уравнение, което не можеше да реши. — По време на нощното си пътуване богът на Слънцето трябва да бъде охраняван. Това отнема доста от силите на боговете.

Раменете ми се смъкнаха. Не ми трябваше още нещо, за което да се чувствам виновен. Освен това смятах, че не е честно Тот да е толкова критичен към мен. Общо взето, беше на наша страна, когато решихме да върнем бога на Слънцето. Може би след седемдневните нападения на демоните си беше променил мнението.

— Не можеш ли просто да се махнеш оттук? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Ти сигурно не виждаш толкова навътре в Дуат, но пирамидата е обкръжена отвсякъде от силите на Апоп. Хванат съм като в капан.

Взрях се в тавана на арената, който изведнъж ми се стори много по-нисък.

— Това означава ли… че и ние сме хванати като в капан?

Тот побърза да ме успокои.

— Вие би трябвало да успеете да минете. Мрежата на Змея е направена така, че да хваща богове. Вие с Уолт не сте толкова големи и важни, едва ли ще ви улови.

Запитах се дали наистина е така и дали Апоп не ме пуска нарочно да влизам и да излизам — за да имам възможността да му предам Ра.

„Ти, Картър, представляваш интерес за мен — ми беше казал. — Предай се и аз ще те пощадя.“

Поех си дълбоко въздух.

— Но, Тот, ако останеш съвсем сам… колко още ще издържиш?

Богът изтръска лабораторната си престилка, която беше покрита с драсканици на десетина езика. От ръкава му запърха думата „време“. Тот я хвана и в дланта му се появи златен джобен часовник, който той погледна.

— Я да видим. Ако се съди от това, че защитата на пирамидата отслабва и изразходвам твърде бързо силите си, бих казал, че ще издържа на още девет нападения, или само още два дни, което ще рече до равноденствието. Ха! Не може да е съвпадение.

— А после? — попита Уолт.

— После ще проникнат в пирамидата. Помощниците ми ще бъдат убити. Всъщност според мен ще настъпи краят на света. Есенното равноденствие е подходящо време за възхода на Апоп. Той вероятно ще ме бутне в бездната, не е изключено и да разбие същността ми и да я пръсне на милиард парчета из вселената. Хмм… физиката на смъртта на един бог. — Джобният часовник се превърна в химикалка. Тот драсна нещо върху грифа на китарата си. — От това ще излезе отличен научен доклад.

— Тот — подкани Уолт. — Повтори на Картър онова, което ми каза — защо са те взели на мушка.

— Мислех, че е очевидно — заяви богът. — Апоп иска да отклони вниманието ми, за да не ви помогна. Дошли сте за това, нали? За да разберете за сянката на Змея.

За миг бях толкова изумен, че не можах да кажа нищо.

— Откъде знаеш?

— Я стига! — Тот изсвири един риф на Джими Хендрикс, после остави китарата. — Все пак съм бог на познанието. Знаех, че рано или късно ще стигнеш до извода, че можете да се надявате на победа само ако направите проклятие на сянката.

— Проклятие на сянката — повторих аз. — Това истинска магия с истинско име ли е? Която действа?

— На теория.

— А ти не си ни съобщил… защо?

Тот изсумтя.

— Никое познание не може да се даде. Трябва да се стремиш към него и да го заслужиш. Сега, Картър, самият ти преподаваш. Би трябвало да си наясно.

Не знаех дали да го удуша, или да го прегърна.

— Е, аз се стремя към познанието. Стремя се да го заслужа. Как да разгромя Апоп?

— Радвам се много, че попита! — Тот ме озари с усмивка в пъстроцветните си очи. — За съжаление, не мога да ти кажа.

Погледнах Уолт.

— Ти ли искаш да го убиеш, или да го направя аз?

— Е, сега! — каза Тот. — Мога да ви насоча малко. Но дето е думата, ще се наложи сами да свържете луничките.

— Точките — поправих го аз.

— Да, да, точките — заяви той. — На прав път сте. Можеш да използваш sheut, за да убиеш някой бог, дори самия Апоп. И да, като всички разумни същества, и Апоп си има сянка, макар и да държи тази част от душата си добре скрита и добре охранявана.

— И къде е тя? — полюбопитствах аз. — Как да я използваме?

Тот разпери ръце.

— Не мога да отговоря на втория въпрос. А на първия не ми е разрешено.

Уолт избута чинията.

— Опитвам се да изтръгна от него отговора, Картър. За бог на познанието не е много отзивчив.

— Хайде, Тот — подканих аз. — Не можеш ли да ни пратиш отново да свършим нещо? Например да вдигнем още веднъж във въздуха къщата на Елвис?

— Примамливо — сподели богът. — Но разберете, смята се за тежко престъпление да съобщиш на обикновен простосмъртен къде се намира някоя безсмъртна сянка, пък била тя и на Апоп. Другите богове вече ме мислят за продажник. През столетията съм разкрил прекалено много тайни пред хората. Научих ви на изкуството да пишете. Научих ви да правите магии и основах Дома на живота.

— Именно заради това магьосниците те уважават и досега — напомних аз. — Хайде, помогни ни още веднъж.

— И да дам на хората познание, което те могат да използват, за да унищожат боговете? — Тот въздъхна. — Разбирате ли защо събратята ми биха могли да възразят срещу такова нещо?

Стиснах юмруци. Спомних си духа на мама, който се беше сгушил под зъбера и се опитваше да се задържи на едно място. Тъмната сила нямаше какво друго да е освен сянката на Апоп. Той ми беше показал това видение, за да ме хвърли в отчаяние. Ставаше все по-могъщ, а с това растеше и силата на сянката му. Притегляше духовете на мъртвите, за да ги погълне.

Предполагах, че сянката на Апоп е някъде в Дуат, но това не ми помагаше особено. Все едно да кажеш „някъде в Тихия океан“. Дуат беше огромен.

Взрях се в Тот.

— Другата възможност е да не ни помогнеш и да оставиш Апоп да унищожи света.

— Точно така си е — призна той. — Именно заради това още разговарям с вас. Наистина има начин да откриете къде точно е сянката. Преди много време, когато още бях млад и наивен, написах книга — нещо като изследване — със заглавието „Книгата на Тот“.

— Веднага привлича вниманието — промърмори Уолт.

— И аз бях на същото мнение — заяви Тот. — Та в нея са описани всички форми, които боговете могат да приемат, начините да се дегизират, най-тайните им скривалища — все притеснителни подробности.

— И как да намериш сенките им ли? — полюбопитствах аз.

— Няма да ти кажа пък. При всички положения изобщо не съм имал намерение книгата да се чете от хора, но в дълбока древност тя бе открадната от един хитър магьосник.

— Къде е сега? — попитах аз. После вдигнах ръце. — Чакай… нека се досетя. Не можеш да ми кажеш.

— Честно, не знам — отговори Тот. — Хитрият магьосник скри някъде книгата. Добре че умря, преди да се е възползвал докрай от нея, но все пак с познанията от книгата разработи няколко магии, включително проклятие за изтребление. Записа мислите си в свой си специален вариант на книгата „Как да се разгроми Апоп“.

— Сетне — казах аз. — Той е магьосникът, за когото ми говориш.

— Точно така. Магията му, разбира се, бе само теоретична. Дори аз не съм притежавал никога това познание. А както знаеш, сега вече са унищожени всички преписи на свитъка.

— Значи е безнадеждно — отсъдих аз. — Задънена улица.

— О, не — възрази Тот. — Можеш да попиташ самия Сетне. Нали той е написал заклинанието. Скрил е „Книгата на Тот“, в която, хм, може да се казва къде е сянката, а може и да не се казва. Ако има желание, той може и да ви помогне.

— Но нали Сетне е мъртъв от хилядолетия?

Тот се усмихна.

— Да. И това е само първата трудност.

Той ни разказа за Сетне, който очевидно е бил много известен в Древен Египет — обединявал е в себе си Робин Худ, Мерлин и предводителя на хуните Атила. Колкото повече слушах за него, толкова по-малко ми се искаше да го срещам.

— Беше патологичен лъжец — предупреди Тот. — Мошеник, предател, крадец и блестящ магьосник. Гордееше се, че задига книги със знания, включително моята. Сражаваше се с чудовища, не се страхуваше да тръгне на пътешествие из Дуат, побеждаваше богове и проникваше в свещени гробници. Разработваше проклятия, които не можеха да се развалят, и се докопваше до тайни, които би трябвало да останат дълбоко заровени. Беше си направо зъл гений.

Уолт подръпна амулетите си.

— Казваш го така, сякаш му се възхищаваш.

Богът му се усмихна дяволито.

— Е, ценях Сетне за това, че се стремеше към познания, но не можех да приема подхода му. Той не се спираше пред нищо само и само да притежава тайните на вселената. Разбираш ли, искаше да бъде бог, а не божие око. Истински безсмъртен.

— Което е невъзможно — предположих аз.

— Не невъзможно, а трудно — поправи ме Тот. — Имхотеп, първият магьосник сред простосмъртните, след смъртта си е бил превърнат в бог. — Тот се извърна към компютрите. — Покрай това се сетих, че не съм виждал Имхотеп от хилядолетия. Какво ли е намислил? Дали да не проверя в Гугъл…

— Тот — спря го Уолт, — съсредоточи се.

— Правилно. И така, Сетне. Той разработи заклинание, с което може да се унищожи всеки, дори бог. Не можех да приема такова познание да попадне в ръцете на простосмъртен, но хипотетично казано, щом заклинанието ви трябва, за да разгромите Апоп, вероятно ще успеете да убедите Сетне да ви научи на него и да ви отведе при сянката на Змея.

— С тази малка подробност, че Сетне е мъртъв — напомних аз. — Все се връщаме към това.

Уолт изправи гръб.

— Освен… ако не намекваш, че трябва да намерим духа му в Подземния свят. Но щом Сетне е бил такъв злодей, нима Озирис не го е осъдил в Залата на Съдилището? Амит сигурно му е изяла сърцето и Сетне е престанал да съществува.

— Обикновено да — потвърди Тот. — Но Сетне е особен случай. Той е доста… убедителен. Още преди съда в Подземния свят успя да, ох, да манипулира съдебната система. Озирис го е осъждал многократно на забвение, той обаче все успяваше да избегне наказанието. Получаваше по-лека присъда, споразумяваше се със съда или просто духваше. През всички тези хилядолетия успяваше да се спаси… най-малкото като дух.

Тот насочи към мен въртящите си очи.

— Наскоро обаче, Картър Кейн, баща ти стана Озирис. Притиска разбунтувалите се призраци, опитва се да възстанови Маат в Подземния свят. За следващия път, когато слънцето залезе, приблизително след четиринайсет часа, е насрочено ново съдебно заседание срещу Сетне. Той ще се изправи пред баща ти. И този път…

— Татко няма да го пусне току-така.

Изпитах чувството, че демонът отново ме стиска за врата.

Баща ми беше справедлив, но строг. Не приемаше от никого оправдания. През всичките години, когато пътешествахме заедно, никога не ми се е разминавало, задето ризата ми не е загащена. Ако Сетне наистина бе такъв злодей, какъвто го описваше Тот, баща ми нямаше да прояви към него никакво снизхождение. Щеше да метне на Амит Поглъщачката сърцето на този тип, сякаш е кучешка бисквитка.

Очите на Уолт заблестяха от вълнение. Отдавна не го бях виждал такъв.

— Можем да се примолим на баща ти — каза той. — Можем да уредим да отложат делото срещу Сетне или в замяна на помощта му да поискаме да смекчат присъдата. Законите на Подземния свят го позволяват.

Аз се свъсих.

— Откъде знаеш толкова много за съда над мъртвите?

Веднага съжалих, че съм го казал. Осъзнах, че Уолт сигурно се готви да застане пред съда. Може би беше обсъждал преди малко точно това с Тот.

„И се притеснявам, че нямаш време“, бе казал той.

— Извинявай, приятелю — рекох му.

— Няма страшно — отвърна той. — Но трябва да опитаме. Ако успеем да убедим баща ти да пощади Сетне…

Тот се засмя.

— Ще бъде забавно, нали? Ако и този път Сетне се измъкне, защото не особено похвалният му подход е единственият начин да се спаси света.

— Весело — съгласих се аз. Сандвичът с пушените гърди вече ми тежеше на стомаха. — Значи, предлагаш да отидем в съда на баща ми и да се опитаме да спасим призрака на един зъл магьосник психар. После молим същия призрак да ни отведе при сянката на Апоп и да ни научи как да я унищожим и в същото време се надяваме, че той няма да избяга, да ни убие или да ни предаде на врага.

Тот закима въодушевено:

— Трябва да си луд! Наистина се надявам да си.

Поех си дълбоко въздух.

— Сигурно съм луд.

— Отлично! — ободри се Тот. — И още нещо, Картър. За да се получи, се нуждаеш от помощта на Уолт, но той не разполага с много време. Единственият му шанс е…

— Не се притеснявай — тросна се Уолт. — Сам ще му кажа.

Още преди да съм попитал какво има предвид, по високоговорителите в арената гръмна звънец — за изтекло време.

— Скоро ще се зазори — предупреди Тот. — Вие двамата не е зле да тръгвате, докато демоните не са се върнали. Успех. И при всички положения да поздравите от мен Сетне — ако доживеете да го видите де.