Сянката на змея

3. Печелим сандъче, пълно с нищо

На тази щастлива нота Сейди ми връчва микрофона. /_Много съм ти признателен, сестричке._/

Иска ми се да кажа, че тя не е била права за Петдесет и първи ном. И че сме намерили всички магьосници от Тексас здрави и невредими. Но ние не ги намерихме. Не намерихме нищо освен останките от битка: изгорели вълшебни пръчки от слонова кост, няколко натрошени shabti парчета тлеещ лен и папирус. Точно както при нападенията в Торонто, Чикаго и Мексико Сити магьосниците просто бяха изчезнали сякаш вдън земя. Бяха се изпарили, бяха погълнати или изтребени по някакъв еднакво ужасен начин.

В тревата по края на кратера припламваше самотен йероглиф: Isfet, символът на Хаоса. Изпитах чувството, че Апоп го е оставил там като визитна картичка.

Всички бяхме в шок, но нямаше за кога да скърбим за другарите си. Не след дълго властите на обикновените простосмъртни щяха да дойдат на местопрестъплението, за да проверят какво е станало. Трябваше да поправим възможно най-добре щетите и да заличим всички следи от магия.

Не можехме да сторим много, за да махнем кратера. Местните хора просто щяха да решат, че е избухнала газовата инсталация. (Често причинявахме такива експлозии.)

Постарахме се да подредим в музея и да възстановим изложбата, посветена на Тутанкамон, но не беше чак толкова лесно, както да почистим магазина за сувенири. Магията действа само дотам. Затова, ако някой ден отидете да разгледате изложбата за Тутанкамон и забележите по експонатите пукнатини, следи от изгорено или може би статуя с глава, залепена на обратно… е, извинявайте. Сигурно сме виновни ние.

От полицията отцепиха улиците и оградиха с лента зоната на експлозията, а през това време групата ни се събра на покрива на музея. В по-добри времена сигурно щяхме да използваме някой артефакт, за да отворим портал и той да ни отведе у дома, но от няколко месеца, откакто Апоп бе станал по-силен, беше опасно да прибягваме до портали.

Затова свирнах — да повикам превозното ни средство. Грифонът Пъзльо се плъзна от покрива на близкия хотел „Феърмонт“ и дойде при нас.

Не е лесно да намериш място, където да скриеш грифон, особено пък ако той тегли и лодка. Не можеш просто да го паркираш до другите автомобили и да пуснеш в автомата няколко монети. А и Пъзльо се притеснява от непознати и ги изгълтва, затова го настаних на покрива на „Феърмонт“ заедно с кашонче замразени пуйки — да има с какво да се занимава. Пуйките задължително трябва да са замразени. Иначе грифонът ги излапва за нула време и започва да хълца.

(Сейди подканя да съм побързал с разказа. Твърди, че не сте се интересували от хранителните навици на грифоните. Е, извинявайте.)

Та грифонът дойде и се приземи върху покрива на музея. Беше красиво чудовище, ако си падате по лъвове психари с глави на соколи. Козинката му беше с ръждив цвят и докато той летеше, грамадните му криле като на колибри бръмчаха като нещо средно между електрическа пила и дудук.

— ПЪЪЪЗ — изграчи Пъзльо.

— Да, приятелче — съгласих се аз. — Хайде да се махаме оттук.

Лодката, която се влачеше след него, беше древноегипетски модел: с формата на голямо кану от навързана тръстика. Уолт я беше омагьосал, така че да не пада от въздуха, колкото и да е натоварена.

Първия път, когато летяхме с „Еър Пъзльо“, завързахме лодката под корема на грифона и тя не беше много устойчива. А няма как да се качиш на гърбината му, защото мощните му криле ще те накълцат на парченца. Затова нашето ново решение беше тази лодка шейна. Получаваше се страхотно, освен когато Феликс крещеше на простосмъртните долу:

— Йо-хо-хо, честито Рождество!

Повечето простосмъртни не виждат, разбира се, добре магиите, затова не съм сигурен какво са си мислели, че гледат, докато прелитахме над тях. Не се и съмнявам обаче, че мнозина са побързали да коригират дозата на лекарствата си.

Извисихме се в нощното небе, бяхме общо шестима плюс ковчежето. И досега не проумявах какво толкова е открила Сейди в златното сандъче, но й се доверявах достатъчно, за да смятам, че е важно.

Погледнах надолу към опустошената скулптурна градина. Пушещият кратер приличаше на разранена пищяща уста. Около него в периметър от червени и бели светлини се бяха наредили пожарни и полицейски автомобили. Колко ли магьосници бяха загинали при експлозията?

Грифонът набра скорост. Очите ми смъдяха, но не от вятъра. Извърнах се — да не ме видят приятелите.

„Обречен си като водач.“

Апоп можеше да каже всичко, само и само да ни хвърли в смут и да ни накара да се усъмним в каузата си. Въпреки това ме заболя много от думите му.

Не обичах да съм водач. Това ме задължаваше постоянно да съм самоуверен — заради другите, дори и да бях разколебан.

Липсваше ми татко, на когото да разчитам. Липсваше ми и чичо Еймъс, който беше отишъл в Кайро, за да оглави Дома на живота. Колкото до Сейди, властната ми сестра, тя винаги ме подкрепяше, но ми беше показала недвусмислено, че не иска да ръководи когото и да било. На хартия именно аз бях поел Бруклинската къща. На хартия именно аз командвах парада. Това според мен означаваше, че ако допуснехме грешка и целият ном бъдеше заличен от лицето на земята, именно аз щях да нося вината.

Е, да, Сейди не би ме обвинила никога за такова нещо, но аз го чувствах така.

„Ще рухне всичко, което се опита да съградиш…“

Струваше ми се невероятно, че не е минала и година, откакто ние със Сейди бяхме дошли в Бруклинската къща, без изобщо да подозираме за наследството и способностите си. Сега ние ръководехме къщата: обучавахме войнството млади магьосници как да се борят с Апоп, използвайки пътя на боговете и магия, каквато не беше правена от хилядолетия. Бяхме отбелязали голям напредък, но ако се съди от това как днес вечерта е завършила схватката ни с Апоп, усилията ни не бяха достатъчни.

„Ще изгубиш онези, които обичаш най-много…“

Вече бях изгубил толкова много хора. Мама беше починала, когато бях на седем години. Миналата година татко се беше жертвал, та Озирис да се всели в него. През лятото доста от съюзниците ни бяха станали жертви на Апоп или бяха издебнати от засада и бяха „изчезнали“ заради разбунтувалите се магьосници, които не приемаха чичо Еймъс за нов Главен лектор.

Кого още можех да загубя… Сейди?

Не, не ехиднича. Въпреки че сме израсли отделно — аз обикалях с татко света, а Сейди живееше при баба и дядо в Лондон, — тя пак си ми е сестра. През последната година се бяхме сближили. Колкото и да ме дразнеше, имах нужда от нея.

Ужас, колко потискащо.

(И както и очаквах, ме удариха по ръката. Ох.)

Или Апоп е имал предвид някой друг, например Зия Рашид…

Лодката ни се извиси над проблясващите предградия на Далас. Грифонът нададе предизвикателен писък и ни вкара в Дуат. Лодката беше погълната от мъгла. Температурата падна под нулата. Усетих позната болка в стомаха, сякаш се бях спуснал от върха на влакче на ужасите. В мъглата нашепваха призрачни гласове.

Тъкмо вече си мислех, че сме се загубили, когато замаяността ми отмина. Мъглата се вдигна. Бяхме се завърнали на Източното крайбрежие на САЩ и се носехме над Нюйоркското пристанище към нощните светлини на крайбрежната улица в Бруклин и дома.

Щабквартирата на Двайсет и първи ном беше кацнала край реката, недалеч от Уилямсбъргския мост. Обикновените простосмъртни нямаше да видят нищо друго освен огромен порутен склад насред промишлената зона, но за магьосниците Бруклинската къща привличаше погледа като фар: огромна пететажна сграда от късове варовик и стъкло, с метална дограма, която се издигаше върху покрива на склада и сияеше с жълтите и зелените си светлини.

Грифонът се приземи на покрива, където ни чакаше котката богиня Баст.

— Котенцата ми са живи!

Тя ме хвана за ръцете и ме огледа за рани, после направи същото и със Сейди. Зацъка неодобрително, докато се взираше в превързаните й с бинтове длани.

Светещите й котешки очи бяха малко притеснителни. Дългата й черна коса беше сплетена отзад на плитка, а акробатичното й трико се променяше при всяко нейно движение: беше ту на тигрови ивици, ту на леопардови петна, ту на пъстри щампи. Колкото и да обичах Баст, колкото и да й вярвах, тя ме изнервяше малко, когато се впускаше да прави инспекциите си на „майка котка“. Държеше в ръкавите си ножове: смъртоносни железни остриета, които, завъртеше ли Баст китки, се плъзгаха в ръцете й, и все се притеснявах да не сгреши, да ме потупа по бузата и накрая да вземе да ме обезглави. Пак добре че не се опитваше да ни вдига отзад за яките и да ни къпе.

— Какво се е случило? — попита Баст. — Всички ли са в безопасност?

Сейди си пое задъхано въздух.

— Ами…

Казахме й, че номът в Тексас е разрушен.

Баст изръмжа гърлено. Косата й настръхна, но плитката я държеше и главата й заприлича на нагорещен тиган с пуканки.

— Не беше зле да дойда и аз — заяви Баст. — Можех да помогна!

— Нямаше да можеш — възразих аз. — Музеят беше с подсилена охрана.

Във физическата си форма боговете рядко са в състояние да проникнат на територията на магьосниците. Хилядолетия наред те са създавали омагьосани пространства само и само да не допуснат боговете при себе си. Бяхме хвърлили доста усилия да направим така, че Баст да може да влиза в Бруклинската къща, без да ставаме уязвими за нападенията на богове, които не са така приятелски настроени.

Ако бяхме завели Баст в музея в Далас, това щеше да бъде равнозначно да се опитаме да прекараме през охраната на летището базука: не че беше невъзможно, но си беше трудно и изискваше много време. Пък и Баст беше последната ни отбранителна линия в Бруклинската къща. Имахме нужда тя да охранява базовия ни лагер — нашия дом и учениците в него. Вече на два пъти враговете ни бяха на косъм от това да разрушат къщата. Не искахме да има и трети.

Трикото на Баст стана съвсем черно, както всеки път, когато тя се натъжеше.

— Въпреки това нямаше да си простя никога, ако вие… — Баст погледна уморената ни уплашена група. — Е, поне се прибрахте живи. Каква е следващата стъпка?

Уолт се препъна. Алиса и Феликс го хванаха.

— Добре съм — настоя той, въпреки че очевидно не беше добре. — Ако искаш, Картър, мога да свикам всички. Събрание на терасата?

Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Нямаше да си го признае никога, но главната ни лечителка Джаз ми беше казала, че сега вече болката, която Уолт изпитва, е почти непоносима. Държеше се на крака само благодарение на това, че Джаз отново и отново татуираше върху гърдите му йероглифи, притъпяващи болката, и му даваше отвари. Въпреки това го бях помолил да дойде заедно с нас в Далас — поредното решение, което ми тежеше на съвестта.

Останалите от групата също имаха нужда от сън. Очите на Феликс се бяха подули от плач. Алиса имаше вид на човек, изпаднал в шок.

Ако сега се съберяхме, нямаше да знам какво да кажа. Нямах план. Не можех да се изправя пред целия ном, без да рухна. Именно аз бях причината в Далас да загинат толкова много хора.

Погледнах Сейди. Споразумяхме се без думи.

— Ще се съберем утре — казах на другите. — Вие вървете да се наспите. Онова, което се случи с хората в Тексас… — Не успях да се доизкажа. — Вижте какво, знам какво ви е. И аз се чувствам по същия начин. Но вие нямате никаква вина.

Не съм сигурен, че се хванаха. Феликс избърса една сълза върху бузата си. Алиса го прегърна и го поведе към стълбището. Уолт погледна Сейди, но аз така и не разбрах дали тъжно, или със съжаление, после слезе след Алиса долу.

— Хрр? — потупа Хуфу с ръка по златното ковчеже.

— Да — отвърнах аз. — Занеси го, ако обичаш, в библиотеката.

Това беше най-безопасното помещение в къщата. След всички жертви не исках да излагам сандъчето на опасност. Хуфу излезе заедно с него.

Грифонът беше толкова уморен, че дори не успя да стигне до мястото под покрива, където спеше. Просто се сви на кълбо и захърка заедно с лодката, прикрепена към него. След пътуването в Дуат беше останал без сили.

Махнах хамута и го почесах по покритата с пера глава.

— Благодаря ти, приятелю. Сънувай големи тлъсти пуйки.

Грифонът изгука насън.

Аз се извърнах към Сейди и Баст.

— Трябва да поговорим.

Уж наближаваше полунощ, а в Голямата зала още кипеше бурна дейност. Джулиан, Пол и неколцина от другите момчета се бяха излегнали по канапетата и гледаха спортния канал. Хлапетиите (тримата най-малки ученици) оцветяваха на пода картинки. Масичката беше отрупана с пликчета от чипс и кутийки от безалкохолни напитки. По килима от змийска кожа бяха намятани обувки. В средата на помещението над нашите ученици се издигаше статуя с височина колкото два етажа — беше на Тот, бога на познанието, с глава на ибис, който държеше свитък и перо. Някой му беше нахлупил на главата едно от старите бомбета с тясна периферия на Еймъс и с него той приличаше на букмейкър, който събира залози за среща по американски футбол. Един от малчуганите беше оцветил с пастели ноктите на краката му от обсидиан в мораво и розово. Толкова за уважението, което проявявахме тук, в Бруклинската къща.

След като ние със Сейди слязохме по стълбището, момчетата станаха от канапетата.

— Какво стана? — попита Джулиан. — Уолт мина току-що от тук, но отказа да сподели…

— Не е пострадал никой от групата — отвърнах аз. — Петдесет и първи ном… не извади такъв късмет.

Джулиан се свъси. Беше достатъчно досетлив, за да не пита пред хлапетиите за подробности.

— Намерихте ли нещо, което да върши работа?

— Още не знаем — признах си аз.

Смятах с това да приключим, но най-малката ни ученичка, Шелби, дойде да ми покаже шедьовъра си, нарисуван с пастели.

— Убивам един змей — оповести момичето. — Мъртъв, мъртъв, мъртъв. Лош змей!

Беше нарисувала змея с няколко ножа, забити в гърба му, и с хиксове върху очите. Ако беше показала тази рисунка в училище, вероятно щяха да я пратят при училищния психолог, тук обаче и най-невръстните разбираха, че се случва нещо сериозно.

Шелби ми се усмихна широко, така че се видяха зъбите й, и разклати като копие пастела. Аз отстъпих назад. Момиченцето може и да беше за детска градина, но вече бе отлична магьосница. Понякога пастелите й се превръщаха в оръжие, а нещата, които Шелби рисуваше, имаха навика да се отлепват от листа като онзи червено-бяло-син еднорог, когото тя измагьоса за Четвърти юли2.

— Страхотна рисунка, Шелби.

Имах чувството, че пристягат сърцето ми с ленени ивици, с каквито омотават мумиите. Като всички невръстни деца, и Шелби беше тук със съгласието на родителите си. Те осъзнаваха, че на карта е заложена съдбата на света. Знаеха, че Бруклинската къща е най-доброто и безопасно място за Шелби и че тук тя ще усъвършенства уменията си. Но какво детство беше това да направляваш магия, която би погубила повечето възрастни, и да научаваш за чудовища, от които всеки ще получи кошмари?

Джулиан разроши косата на Шелби.

— Ела, скъпа. Ще ми нарисуваш още нещо, нали?

Тя отвърна:

— Мъртво ли?

Той я поведе встрани. Ние със Сейди и Баст се отправихме към библиотеката.

Тежката дъбова врата водеше към стълбище, спускащо се в огромно цилиндрично помещение с вид на кладенец. Върху сводестия таван беше нарисувана богинята на небето, Нут, със сребърни съзвездия, проблясващи по тъмносиньото й тяло. Върху пода имаше мозайка с изображение на съпруга й Геб, бога на Земята, с тяло, покрито с реки, хълмове и пустини.

Въпреки че беше късно, Клио, която се беше самоназначила за библиотекарка, бе пришпорила четирите си shabti да се трудят. Глинените човечета се стрелкаха напред-назад, за да избършат прахта по лавиците, да пренаредят свитъците и да намерят мястото на книгите по отделенията като в пчелна пита върху стените. Самата Клио седеше на бюрото и си водеше записки върху свитък от папирус, като в същото време разговаряше с Хуфу, който, приклекнал върху писалището отпред, потупваше с ръка върху новото ни старинно ковчеже и мърмореше на песоглавски нещо от рода на:

— Ей, Клио, искаш ли да купиш едно златно сандъче?

Тя не беше от най-смелите, затова пък притежаваше невероятна памет. Знаеше шест езика, включително английски, родния си португалски (Клио беше бразилка), древноегипетски и някоя и друга дума песоглавски. Беше се нагърбила да състави пълен каталог на всичките ни свитъци и събираше други от цял свят, за да ни помогне да издирим информация за Апоп. Именно Клио откри връзката между неотдавнашните нападения на Змея и свитъците, написани от легендарния магьосник Сетне.

Помагаше ни много, макар и понякога да изпадаше в отчаяние, че трябва да освободи в библиотеката си място за учебните текстове, свързаните с интернет, компютри, големите артефакти и старите броеве на списание „Котешка мода“ на Баст.

Щом ни видя, че слизаме по стълбището, скочи на крака:

— Живи сте!

— Не се изненадвай толкова — промърмори Сейди.

Клио прехапа устна.

— Извинявайте, просто… просто се радвам. Хуфу дойде сам и се притесних. Опитваше се да ми обясни нещо за това златно сандъче тук, но то е празно. Намерихте ли книгата „Как да се разгроми Апоп“?

— Свитъкът изгоря — отвърнах аз. — Не успяхме да го спасим.

Клио изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разпищи.

— Но това беше последният препис! Как е възможно Апоп да унищожи нещо с такава стойност?

Понечих да й напомня, че Апоп се кани да унищожи целия свят, но знаех, че тя не обича да мисли за това. От страх направо се поболяваше.

По-лесно се справяше с възмущението си за свитъка. Само при мисълта, че някой може да съсипе книга, каквато и да е тя, на Клио й идеше да фрасне Апоп по лицето.

Една от глинените фигурки скочи от масата. Опита се да лепне на златното ковчеже етикет, но Клио я отпрати.

— Всички обратно по местата! — каза тя на shabti и плесна с ръце, при което фигурките се върнаха по пиедесталите си.

Превърнаха се в плътна глина, макар че едно от човечетата още беше с гумени ръкавици и държеше пера, с които да бърше прахта и с които изглеждаше малко странно.

Клио се наведе и се зае да разглежда златното сандъче.

— Вътре няма нищо. Защо сте го донесли?

— Точно това трябва да обсъдим със Сейди и Баст — обясних аз. — Ако нямаш нищо против, Клио.

— Нямам — заяви момичето и продължи да се взира в ковчежето. После усети, че всички я гледаме. — О… искаш да кажеш насаме. Разбира се. — Разстрои се малко, че сме я отпратили, но хвана Хуфу за ръката. — Идвай, песоглавко. Ще ти вземем нещо за закуска.

— Хррр — зарадва се Хуфу.

Обожаваше Клио — вероятно заради името. По неизвестни причини обичаше всичко, завършващо на „о“: авокадо, „Орио“ и…

След като Клио и Хуфу излязоха, ние със Сейди и Баст се събрахме около новата си придобивка.

По форма ковчежето приличаше на мъничко шкафче като в училище. Отвън беше златно, но нищо чудно дървото да бе покрито с тънък слой варак, защото сандъчето не беше тежко. Отстрани и отгоре беше с гравирани йероглифи и изображения на фараона и жена му. Отпред имаше двойна вратичка с ключалка и след като я отворихме, открихме… хм, не открихме почти нищо. В ковчежето имаше мъничък пиедестал със златни следи от стъпки, сякаш там навремето е стояла древноегипетска кукла Барби.

Сейди разгледа йероглифите отстрани на сандъчето.

— Пише само за Тутанкамон и царицата, има пожелания за щастлив задгробен живот, дрън-дрън-дрън. Има и рисунка на Тутанкамон по време на лов на патици. Ама наистина ли така си е представял рая?

— Обичам патици — вметна Баст.

Разклатих нагоре-надолу вратичките върху пантите.

— Кой знае защо, ми се струва, че патиците не са важни. Каквото и да е имало вътре, то вече липсва. Може би са го взели крадци на гробници или…

Баст се засмя.

— Взели са го крадци на гробници. Как ли не!

Погледнах я свъсен.

— Какво толкова му е смешното?

Тя озари с усмивка първо мен, после и Сейди и чак тогава явно се досети, че не сме разбрали шегата.

— О… ясно. Всъщност не знаете какво е това тук. Сигурно е логично. Не са оцелели много.

— Кое не е оцеляло? — попитах аз.

— Кутии със сенки.

Сейди сбърчи нос.

— Това не е ли училищно мероприятие? Веднъж го правихме в часа по английски. Да си умреш от скука.

— Не разбирам от училищни мероприятия — отвърна през смях Баст. — Звучи ми подозрително, като работа. Това тук обаче си е истинска кутия на сенките… кутия, в която да се държи сянката. — Не го каза като шега, но върви, че ги разбери котките. — И сега сянката си е вътре — настоя тя. — Не я ли виждате? Малка частица от Тутанкамон. Здравей, сянко на Тутанкамон! — Тя размърда пръсти към празното сандъче. — Затова се и засмях, когато казахте, че може би са я взели крадци на гробници. Доста сложно е да го направят.

Опитах се да се досетя какво ми обяснява.

— Но… слушал съм лекциите на татко за почти всички неща, останали от древните египтяни. Никога не съм го чувал да споменава кутии за сенки.

— Както вече ти казах, не са оцелели много — натърти Баст. — Кутията със сянката обикновено е заравяна много надалеч от мястото, където е погребана душата. Тутанкамон е постъпил доста глупаво, като е наредил да я сложат в гробницата му. Може би някой от жреците го е направил, като е нарушил заповедта му — от злоба.

Сега вече съвсем се обърках. За моя изненада, Сейди кимаше въодушевено.

— Анубис явно е имал предвид точно това — заяви тя. — „Виж какво липсва там.“ Когато погледнах в Дуат, видях в сандъчето мрак. Чичо Вини пък обясни, че ковчежето щяло да ни подскаже как да победим Апоп.

Направих й знак с ръка да спре за малко.

— Чакай, Сейди. Къде си видяла Анубис? И откога имаме чичо на име Вини?

Тя се посмути, но описа срещата си с лицето от стената, после виденията с мама, Изида и бог Анубис, който беше на път да й стане гадже. Знаех, че сестра ми си е доста разпиляна, но дори аз бях възхитен колко често се е отклонявала и колко мистични пътешествия е успяла да направи, докато просто се е разхождала из музея.

— Лицето върху стената може да е номер — предупредих я аз.

— Не е изключено… но се съмнявам. Лицето каза, че ще имаме нужда от помощта му и че разполагаме само с два дни, после щяло да му се случи нещо. Каза още, че сандъчето тук ще ни покаже онова, което ни трябва. Анубис намекна, че с решението да спася ковчежето съм на прав път. А мама… — Сейди се запъна. — Мама пък каза, че това е единственият начин да я видим отново. С духовете на мъртвите се случва нещо.

Изведнъж изпитах чувството, че отново съм в Дуат и ме обгръща вледеняваща мъгла. Взрях се в сандъчето, но пак не видях нищо.

— Как сенките са свързани с Апоп и с духовете на мъртвите?

Извърнах се към Баст. Тя заби нокти в масата и задраска по нея, както всеки път, когато е напрегната. А това беше често.

— Баст! — повика я тихо Сейди.

— Апоп и сенките — промълви замислена тя. — Никога не съм предполагала… — Баст поклати глава. — Това наистина са въпроси, които няма да е зле да зададете на Тот. Той знае много повече от мен.

В съзнанието ми изплува един спомен. Веднъж татко четеше лекция в един университет… май в Мюнхен. Студентите го попитаха как египтяните са си представяли душата, състояща се от няколко части, и татко спомена нещо за сенки.

„Като длан с пет пръста — обясни. — Една душа с пет части.“

Вдигнах пръстите си в опит да си спомня.

— Пет части на душата… Кои са те?

Баст продължи да мълчи. Изглеждаше доста смутена.

— Картър! — повика ме Сейди. — Какво общо има това с…

— Просто се сетих — отговорих аз. — Първата част се казва ba, нали? Нашата личност.

— Когато приемаме вид на пиле — вметна сестра ми.

Можете да сте сигурни, че Сейди ще даде на душата ми името на някоя птица, аз обаче знаех какво има предвид. Ba можеше да напуска тялото, докато сънуваме, след смъртта ни можеше и да се връща на земята като призрак. Направеше ли го, приемаше вид на голяма светеща птица с човешка глава.

— Да — казах аз. — Вид на пиле. Освен това съществува ka, жизнената сила, която напуска тялото след смъртта му. А също така ib, сърцето…

— Равносметката на добрите ни дела и на злодеянията — съгласи се Сейди. — Точно тази част мерят на везните на справедливостта в задгробния живот.

— И, четвърто… — продължих аз, но се поколебах.

— Ren — притече ми се на помощ Сейди. — Тайното ни име.

Бях много притеснен, за да я погледна. Миналата пролет сестра ми беше спасила живота ми, като бе изрекла тайното ми име, което всъщност й беше дало достъп до най-съкровените ми мисли и най-тъмните ми чувства. След това се държеше страхотно, сякаш нищо не е било, но все пак… Това не е коз, който си умираш от желание да дадеш на малката си сестричка.

Освен това ren бе онази част от душата, която приятелят ни Бес бе жертвал преди половин година, докато се надпреварвахме с бога на Луната — Хонсу. Сега Бес беше не бог, а куха обвивка и седеше в инвалидна количка в старческия дом за богове в Подземния свят.

— Точно така — казах аз. — Но петата част… — Погледнах Баст. — Това е сянката, нали?

Сейди се свъси.

— Сянката ли? Как една сянка може да бъде част от душата ти? Тя е просто силует, нали така? Зрителна измама, причинена от светлината. — Баст я хвана през масата за ръката. Пръстите й хвърлиха върху дървото смътна сянка.

— Невъзможно е да се освободиш от сянката си — от своята sheut. Имат я всички живи твари.

— Както и скалите, моливите и обувките — допълни сестра ми. — Това означава ли, че и те имат душа?

— Не се прави на ударена — скастри я Баст. — Живите твари се различават от скалите… е, повечето. Sheut не е просто физическа сянка. Тя е вълшебно отражение — силуетът на душата.

— Значи това сандъче… — подхванах аз. — Когато каза, че в него се пази сянката на фараона Тутанкамон…

— Имах предвид, че вътре е една пета от душата му — потвърди Баст. — Сандъчето съдържа sheut на фараона, така че той да не се загуби в задгробния живот.

Имах чувството, че мозъкът ми ще се пръсне. Знаех, че тези неща за сенките би трябвало да са важни, но не разбирах защо. Сякаш ми бяха дали плочка от пъзел, но не от този, който редях.

Не бяхме успели да опазим плочката, която ни трябваше — свитък, който не можеше да се възстанови и който сигурно щеше да ни помогне да победим Апоп, не бяхме успели и да спасим цял един ном с приятелски настроени магьосници. Единственото, което можехме да покажем след пътуването, беше празното ковчеже, украсено с рисунки на патици. Идеше ми да изритам през стаята кутията със сянката на фараона Тутанкамон.

— Изгубени сенки — промърморих аз. — Звучи като в „Питър Пан“.

Очите на Баст пламнаха като хартиени фенери.

— А какво според теб е вдъхновило историята за изгубената сянка на Питър Пан? От векове, Картър, има народни приказки за сенките и всички те са достигнали до нас още от дните на Египет.

— Но каква полза от това? — попитах настойчиво. — Книгата „Как да се разгроми Апоп“ вече няма да ни помогне. Унищожена е!

Добре де, изрекох го ядосано. Наистина бях ядосан.

Покрай спомена за лекциите на татко ми се прииска отново да съм малък и да обикалям с него по широкия свят. Двамата бяхме изживели някои премеждия, но въпреки това с татко винаги се бях чувствал защитен и в безопасност. Той винаги знаеше как да постъпи. Сега единственото, което ми беше останало от онези дни, беше куфарът, който събираше прах в гардероба ми горе.

Не беше честно. Но аз знаех какво ще каже татко: „Честно означава всеки да получи онова, от което се нуждае. А единственият начин да получиш онова, от което се нуждаеш, е самият ти да направиш така, че да го получиш.“

Страхотно, татко, няма що. Изправен съм пред невъзможен противник и току-що бе унищожено онова, от което имам нужда, за да разгромя този враг.

Сейди явно се досети по лицето ми какво ми минава през ума.

— Все ще измислим нещо, Картър — обеща тя. — Преди малко, Баст, искаше да кажеш нещо за Апоп и сенките.

— Не, не съм искала — пророни тя.

— Защо нервничиш толкова за тези сенки? — попитах я. — Боговете имате ли сенки? Апоп има ли? И ако имат, как се проявяват?

Баст драсна с нокти по масата няколко йероглифа. Бях почти сигурен, че е написала ОПАСНОСТ.

— Наистина, деца… това е въпрос за Тот. Да, боговете имаме сенки, разбира се. То оставаше да нямаме. Но… те не са нещо, за което би трябвало да говорим.

Рядко бях виждал Баст толкова развълнувана. Не знаех защо. Хилядолетия наред същата тази богиня се беше сражавала лице в лице с Апоп, беше се опълчвала в магическата тъмница с нокти срещу острите му зъби. Защо се страхуваше от сенки?

— Баст — подхванах аз, — ако не измислим по-добро решение, ще се наложи да прибегнем до план Б.

Богинята се смръщи. Сейди заби унило поглед в масата. Само ние с нея, Баст и Уолт бяхме обсъждали план Б. Другите ни ученици не знаеха за него. Не бяхме споменавали дори на чичо Еймъс. Толкова страшен беше той.

— Ще ми бъде… ще ми бъде много неприятно — заяви Баст. — Но, Картър, наистина не знам отговорите. Пък и започнеш ли да разпитваш за сенките, ще навлезеш в много опасни…

На вратата в библиотеката се почука. В горния край на стълбището се появиха Клио и Хуфу.

— Извинявайте, че ви прекъсваме — подхвана Клио. — Картър, Хуфу слезе току-що от стаята ти. Явно бърза да ти каже нещо.

— Хрр — настоя той.

Баст преведе от песоглавски:

— Каза, че те търсят в купичката за гадаене, Картър. По личен въпрос.

Сякаш вече не бях притеснен достатъчно! Имаше само един човек, който можеше да ми прати видение в купата за гадаене, и щом той ме търсеше толкова късно през нощта, новините със сигурност бяха лоши.

— Събранието се отлага — рекох аз на другите. — До утре сутринта.