Сянката на змея

14. Забавления с раздвоение на личността

Точно време да призова Изида ли?

Може би. Но дори и тя да откликнеше, се съмнявах, че ще успея да направя магия, преди Нейт да е изстреляла стрелите. И да разгромях богинята на лова, имах чувството, че тя ще го сметне за измама, задето съм използвала срещу нея мощта на друга богиня. И сигурно щеше да реши, че участвам в заговора на руснаците, зомбитата и данъчните инспектори.

Колкото и луда да беше Нейт, имахме нужда от помощта й. Тя щеше да бъде много по-полезна, ако запращаше стрелите си по Апоп, вместо да си седи в бункера и да шие якета от джобове и завързани на възли върви.

Мислите ми препускаха като обезумели. Как да надделея над богинята на лова? Не знаех много за ловците, ако не броим приятеля на дядо, майор Макнийл, от Дома на пенсионера, който все разказваше за… Ах!

— Много жалко, наистина — изпелтечих.

Нейт се поколеба, както и се бях надявала.

— Какво? — попита тя.

— Всъщност за ядене стават не шест, а седем неща в палмата — засмях се аз.

Тя се свъси.

— Невъзможно!

— О, така ли? — вдигнах аз вежди. — Живяла ли си някога край Ковънт Гардън? Провирала ли си се някога по пътеките в дивата пустош на Камдън Лок, за да знаеш?

Лъкът на Нейт се сниши малко.

— Тези места не ги познавам.

— Така си и мислех — заявих победоносно. — О, колко много неща можем да си разкажем, Нейт. Как да оцелееш. Веднъж карах цяла седмица на стари бисквити и сока на „Райбина“.

— Това растение ли е? — поинтересува се богинята.

— С всички хранителни съставки, от които се нуждаеш, за да останеш жива — уверих я аз. — Стига да знаеш къде да я купиш… да я намериш де.

Вдигнах вълшебната пръчка с надеждата, че Нейт ще го посрещне като драматично движение, а не като заплаха.

— Веднъж издебнах в бункера си при железопътна гара „Чаринг Крос“ смъртоносна плячка, известна като Желирани човечета.

Нейт ме зяпна изумена.

— Опасни ли са?

— Ужасни са — потвърдих аз. — О, уж изглеждат малки, но винаги се появяват на цели тумби. Лепкави са и от тях се пълнее… направо смъртоносни. Та седях си аз сам-самичка, не носех друго освен две лири стерлинги и карта за метрото. Желираните човечета ме бяха обсадили, когато… О, както и да е. Когато Желираните човечета дойдат да те нападат… ще разбереш сама.

Тя свали лъка.

— Кажи ми. Трябва да знам как се ловят тия Желирани човечета.

Погледнах угрижено Уолт.

— Колко месеца те обучавах?

— Седем — отговори той. — Почти осем.

— А заявявала ли съм, че изобщо си годен да ходиш с мен на лов за Желирани човечета?

— Хм… не си.

— Ето на! — Приклекнах и започнах да чертая по пода на защитния вал с вълшебната си пръчка. — Дори Уолт не е готов за такива знания. Мога да ти нарисувам тук някое от страховитите Желирани човечета или — не дайте си богове! — Вафла на Джейкъб. Но такива познания са в състояние да унищожат един не особено опитен ловец.

— Аз съм богинята на лова! — Нейт се приближи малко и се втренчи със страхопочитание в светещите знаци, явно не се досети, че всъщност рисувам защитни йероглифи. — Трябва да знам.

— Ами… — Аз погледнах хоризонта. — Първо, трябва да осъзнаеш колко е важно да улучиш момента.

— Да! — възкликна въодушевена Нейт. — Разкажи ми за това.

— Така например… — Почуках по йероглифите и задействах магията. — Сега е залез-слънце. Ние още сме живи. Победихме.

Лицето на Нейт стана по-сурово.

— Измама!

Богинята се спусна към мен, но защитните знаци припламнаха и я изтласкаха назад. Тя вдигна лъка и изстреля стрелите.

Онова, което се случи после, си беше изненадващо на много равнища. Първо, на стрелите явно бяха направени силни магии, защото те минаха право през защитата ми. Второ, Уолт се завтече напред с невероятна скорост. По-бързо, отколкото можех да изпищя (което и направих), улови стрелите още във въздуха. Те се разпаднаха на сива прах, разнесена от вятъра.

Нейт отстъпи ужасена назад.

— Ти! Не е честно!

— Спечелихме — оповести Уолт. — Спазвай уговорката.

Двамата си размениха поглед, който не разбрах докрай — нещо като сблъсък на волята.

Нейт изсъска през стиснати зъби.

— Добре тогава. Можете да вървите. Щом Апоп се въздигне, ще се бия на ваша страна. Но няма да забравя как ти, отроче на Сет, навлезе неканен в земите ми. А колкото до теб… — Тя ме изгледа лошо. — Ето го ловджийското ми проклятие: някой ден и ти ще бъдеш измамена от плячката си така, както аз бях измамена днес. Дано те нападне цяла сган Желирани човечета!

След тази ужасна заплаха Нейт се разпадна на купчина върви.

— Какво отроче на Сет? — погледнах аз Уолт с присвити очи. — Какво точно?…

— Внимавай! — предупреди ме той.

Храмът наоколо започна да се разпада. Въздухът се нагъна и ударната вълна превърна пейзажа наоколо в днешен Египет.

Едва успяхме да слезем по стъпалата. Последните стени на храма се срутиха на купчини разядени от стихиите кирпичени тухли, но сред тях още се виждаше сянката на Бес, която малко по малко се стопяваше, защото слънцето вече бе залязло.

— Трябва да побързаме — каза Уолт.

— Да, но как да заловим сянката?

Някой се прокашля зад нас.

На една палма наблизо се беше подпрял Анубис, беше мрачен.

— Съжалявам, че се намесвам. Но, Уолт… време е.

Беше облечен с официални древноегипетски дрехи. Беше с широка златна огърлица, черна поличка, сандали и почти нищо друго. Както съм споменавала и друг път, не са много момчетата, които могат да се издокарат така и да изглеждат добре, особено пък с молив около очите, но при Анубис се получаваше.

Изведнъж върху лицето му се изписа тревога. Той хукна към нас. Колкото и да бе абсурдно, за миг си представих, че съм върху корицата на някой от любовните романи на баба, където влюбената девойка се свлича в обятията на полугол набит мъж, а друг стои отстрани и я гледа с копнеж. О, пред какъв ужасен избор са изправени момичетата! Жалко, че не разполагах с поне малко време, за да се поизмия. Още бях цялата в спечена речна кал, във върви и трева, сякаш ме бяха овъргаляли в катран и после в пера.

Точно тогава Анубис ме подмина и стисна Уолт за раменете. Е… беше си неочаквано.

Бързо обаче видях, че го е хванал, та Уолт да не се строполи. По лицето му бяха избили капчици пот. Главата му беше климнала надолу, краката му се подкосяваха, сякаш някой бе отрязал последния конец, на който Уолт се е държал. Анубис го положи внимателно на земята.

— Остани с мен, Уолт — подкани. — Трябва да довършим нещата.

— Какви неща? — креснах аз. Не знам какво ме прихвана, но имах чувството, че някой ме е изрязал с фотошоп от корицата на моята книга. А ако има нещо, с което не съм свикнала, то това е да бъда пренебрегвана. — Какво правиш тук, Анубис? Какво ви става на вас двамата? И какви неща, да му се не види?

Той ме погледна свъсен, сякаш беше забравил, че и аз съм там. Това не допринесе особено за доброто ми настроение.

— Сейди…

— Опитах се да й кажа — простена Уолт.

Анубис му помогна да седне, въпреки че той още си изглеждаше ужасно.

— Ясно — рече Анубис. — Май не си успял да кажеш и дума.

Уолт намери сили да се усмихне едва-едва.

— Само да беше видял как Сейди обяснява на Нейт за Желираните човечета. Беше като… знам ли, като словесен товарен влак. Богинята нямаше никакъв шанс.

— Да, видях — потвърди Анубис. — Беше трогателно — по дразнещ начин.

— Моля? — ахнах, чудех се кого от двамата първо да ударя.

— А когато почервеня… — допълни Анубис, сякаш съм интересен екземпляр.

— Беше много сладка — съгласи се Уолт.

— Е, реши ли? — попита го Анубис. — Това е последната ни възможност.

— Да. Не мога да я оставя.

Анубис кимна и го стисна за рамото.

— Аз също. Но първо сянката?

Уолт се закашля и лицето му се сгърчи от болка.

— Да. Докато не е станало твърде късно.

Не мога да твърдя, че съм разсъждавала трезво, но едно беше очевидно: тези двамата ме бяха одумвали зад гърба ми много повече, отколкото смятах. Какво, по дяволите, си бяха говорили за мен? Забравете за Апоп и как той поглъща слънцето — това бе най-големият ми кошмар.

Какво означаваше, че и двамата не могат да ме оставят? Звучеше си доста зловещо да го чуеш от момче, което умира, и от бог на смъртта. Бяха влезли в заговор…

О, ужас. Започвах да разсъждавам като Нейт. Не след дълго щях да се спотайвам в някой бункер, да ям войнишки дажби и да дърдоря, докато пришивам един към друг джобовете на всички момчета, които са ме зарязвали.

Анубис помогна с усилие на Уолт да стигне при сянката на Бес, която бързо се стопяваше в здрача.

— Можеш ли? — попита го.

Той прошепна нещо, което не разбрах. Ръцете му трепереха, но Уолт извади от раницата парче восък и започна да го мачка, за да направи shabti.

— Сетне го изкара много сложно, но сега виждам. Лесно е. Нищо чудно че боговете са искали тези познания да не попадат в ръцете на обикновените простосмъртни.

— Моля? — прекъснах го аз.

Двамата ме погледнаха.

— Здравейте, аз съм Сейди Кейн. Не искам да се намесвам в момчешкия ви разговор, но какво всъщност правите?

— Хващаме сянката на Бес — обясни Анубис.

— Но… — Сякаш бях онемяла. Толкоз за словесния товарен влак. Бях се превърнала в словесен влак, претърпял катастрофа. — Но ако това е работата, която обсъждахте, какви бяха тези приказки кой какво решение е взел и че не искате да ме изоставяте, а също…

— Сейди — рече Уолт, — ако не действаме незабавно, ще изгубим сянката. Наблюдавай магията, за да можеш да я повториш със сянката на Змея.

— Няма да умираш, Уолт Стоун. Забранявам.

— Заклинанието не е трудно — продължи той, без да обръща внимание на молбата ми. — От обикновените е, с думите „сянката на Бес“ вместо „Бес“. След като сянката бъде погълната, трябва да направиш магия за привързване, за да я задържиш. После…

— Престани, Уолт!

Трепереше така, че зъбите му тракаха. И да му хрумне точно сега да ми дава уроци по магия!

— После за проклятието трябва да застанеш пред Апоп — поясни той. — Ритуалът се извършва, както обикновено. Сетне излъга за тази част, в заклинанието няма нищо особено. Трудно е само да откриеш сянката. За Бес просто направи магията в обратна последователност. Би трябвало да се справиш и от разстояние, тъй като става въпрос за бяла магия. Сянката сама ще пожелае да ти помогне. Изпрати sheut да намери Бес и тя би трябвало… тя би трябвало да го върне.

— Но…

— Сейди! — прегърна ме Анубис. Кафявите му очи преливаха от състрадание. — Не го карай да говори повече, отколкото се налага. Силите му трябват за магията.

Уолт започна да напява. Вдигна буцата восък, която сега приличаше на мъничък Бес, и я притисна до сянката върху стената.

Аз се разридах.

— Но той ще умре!

Анубис ме хвана. Ухаеше на храмови благовония, на копал, на кехлибар и други древни миризми.

— Той е роден в сянката на смъртта — каза ми. — Затова се разбираме. Отдавна да е рухнал, но Джаз му даде отвара, която в края да притъпи болката и ако се наложи, да му вдъхне сили.

Спомних си, че дъхът на Уолт е миришел на лотос.

— Изпил я е преди малко. Докато бягахме от Нейт.

Анубис кимна.

— Вече не действа. На Уолт са му останали сили колкото да довърши магията.

— Не!

Идеше ми да се разкрещя и да го ударя, но се опасявам, че вместо това взех, че се разкиснах и се разридах. Анубис ме притисна в обятията си и аз заподсмърчах като малко момиченце.

Нямам оправдание. Просто ми беше непоносимо да изгубя Уолт, пък било то и заради това да се върне Бес. Не можеше ли поне веднъж да успея, без да плащам с такива скъпи жертви?

— Наблюдавай внимателно — подкани Анубис. — Научи магията. Тя е единственият начин да спасим Бес. Ще опреш до същото заклинание, за да уловиш сянката на Змея.

— Не ме интересува! — извиках, но продължих да наблюдавам.

Докато Уолт напяваше, фигурката погълна сянката на Бес, както гъбата попива течност. Восъкът стана черен като молив за очи.

— Няма страшно — рече тихо Анубис. — За него смъртта не е краят.

Ударих го по гърдите, но не силно.

— Не ми се слушат такива неща! И ти не би трябвало да си тук. Нали боговете ти издадоха ограничителна заповед — да не се доближаваш до мен?

— Не би трябвало да съм с теб — съгласи се Анубис, — защото нямам формата на простосмъртен.

— Защо тогава си тук? Наоколо няма гробища. Това тук не е твоят храм.

— Не е — призна си той. После кимна към Уолт. — Виж!

Уолт довърши магията. Изрече заповед от една-единствена дума:

— Hi-nehm.

На фона на тъмния восък проблеснаха сребристите йероглифи за „Съедини се!“:

Със същата заповед бях поправила магазина за сувенири в Далас, пак с нея миналата Коледа чичо Еймъс беше показал как се лепи счупена чинийка. С ужасна убеденост знаех, че това е последната магия, която Уолт ще направи някога.

Той залитна напред. Втурнах се към него. Положих главата му върху ръцете си. Дишането му беше затруднено.

— Получи се — пророни Уолт. — А сега… прати сянката при Бес. Трябва да…

— Моля те, Уолт — казах аз. — Можем да те пренесем в Първи ном. Знахарите там вероятно ще успеят да…

— Не, Сейди… — Той притисна фигурката до дланта ми. — Побързай.

Опитах да се съсредоточа. Беше почти невъзможно, но успях да изрека на обратно думите в проклятието. Насочих силите си към фигурката и си представих Бес, какъвто той беше едно време. Наредих на сянката да намери господаря си, да пробуди отново душата му. Вместо да залича Бес от този свят, се опитах да го върна на сцената, този път така, сякаш го бях вписала с неизличимо мастило.

Восъчната статуетка се превърна в дим и изчезна.

— Получи ли се? — попитах колебливо.

Уолт не отговори. Очите му бяха затворени. Той лежеше, без изобщо да помръдва.

— О, моля те… недей. — Прегърнах челото му, което бързо изстиваше. — Направи нещо, Анубис!

Отговор не последва. Обърнах се, но него вече го нямаше.

— Анубис! — изпищях толкова силно, че отекна в скалите в далечината. Положих възможно най-внимателно Уолт на земята. Изправих се и стиснала юмруци, описах пълен кръг. — Това ли беше? — креснах на въздуха, където нямаше никой. — Взимаш душата му и си тръгваш? Мразя те!

Най-неочаквано Уолт простена и отвори очи.

Изхлипах от облекчение.

— Уолт! — възкликнах и приклекнах до него.

— Вратата — каза той припряно.

Не знаех за какво ми говори. Дали не бе получил предсмъртно видение? Гласът му беше спокоен, без следа от болка, но още беше слаб.

— Побързай, Сейди. Сега вече знаеш заклинанието. То ще… то ще подейства на сянката на Змея.

— Какво се случи, Уолт? — Избърсах сълзите по лицето си. — Каква врата?

Той посочи едва-едва. На няколко метра във въздуха се рееше врата от мрак.

— Всичко това беше капан — обясни Уолт. — Сетне… сега вече знам какво е намислил. Брат ти се нуждае от помощта ти.

— Ами ти? Ела с мен!

Той поклати глава.

— Още съм немощен. Ще направя всичко по силите си да повикам от Дуат подкрепления… ти ще имаш нужда от тях. Но едвам се движа. Ще се срещнем в Първи ном по изгрев-слънце, стига… стига да си сигурна, че не ме мразиш.

— Да те мразя ли? — Бях направо озадачена. — Откъде-накъде ще те мразя?

Уолт се усмихна тъжно, усмивка, каквато не беше в стила му.

— Погледни — каза той.

Трябваше ми известно време, докато проумея какво ми говори. Направо настръхнах. Как се беше спасил Уолт? Къде беше Анубис? И за какво съзаклятничеха двамата?

Нейт беше нарекла Уолт отроче на Сет, а той не му беше син. Сет имаше само едно дете: Анубис.

„Опитах се да й кажа“, беше споменал Уолт.

„Той е роден в сянката на смъртта — ми беше обяснил Анубис. — Затова се разбираме.“

Не ми се искаше, но сведох поглед към Дуат. Там, където лежеше Уолт, видях друг човек, нещо като второ изображение върху неговото… младеж, който се беше проснал, отмалял и блед, със златна огърлица и черна египетска поличка, с познатите кафяви очи и тъжна усмивка. Още по-навътре видях сияйна сива светлина: бог Анубис във вид на човек с глава на чакал.

— О… не, не.

Станах и се отдръпнах рязко от него. От тях. Прекалено много плочки от пъзела се бяха наредили наведнъж. Виеше ми се свят. Способността на Уолт да превръща нещата в пепел… това беше пътят на Анубис. От месеци той насочваше могъществото на бога. Приятелството им, разговорите, другият път, за който Анубис намекваше като начин да спаси Уолт…

— Какво си направил? — погледнах го ужасена.

Дори не знаех как да го нарека.

— Сейди, това съм аз — обади се Уолт. — Пак съм си аз.

Анубис каза в хор с него от Дуат:

— Пак съм си аз.

— Не!

Краката ми трепереха. Чувствах се предадена и измамена. Имах чувството, че светът вече рухва в Морето на Хаоса.

— Мога да обясня — допълни той на два гласа. — Но Картър има нужда от помощта ти. Много те моля, Сейди…

— Престани!

Не се гордея от начина, по който постъпих, но се обърнах и побягнах, после скочих право през вратата от мрак. В онзи миг ми беше все едно накъде води тя, важното беше само да съм далеч от безсмъртното същество, в което смятах, че съм влюбена.