Сянката на змея

9. Как Зия влезе в схватка насред лавата

Бях станала голям спец по свижданията в старческия дом за богове, което си е тъжна констатация за живота ми.

Първия път, когато ние с Картър намерихме пътя до там, бяхме плавали по Реката на нощта, бяхме се спуснали по огнен водопад и в едно езеро от лава се бяхме разминали на косъм със смъртта. След това бях установила, че мога просто да призова Изида и тя да ме пренесе, понеже знаеше да отваря входовете на много места в Дуат. Но да ви призная, от общуването с нея се дразнех не по-малко, отколкото от плаването през огън.

След като моят shabti разговаря с Картър, отидох при Зия на варовиковия зъбер над Нил. В Египет вече беше пладне. Още не можех да свикна с разликата във времето, след като бях минала през портала — този път това продължи по-дълго, отколкото очаквах. Преоблякох се в по-подходящи дрехи, хапнах набързо и още веднъж обсъдих стратегията с Еймъс в Залата на епохите. После двете със Зия се върнахме на повърхността. Сега стояхме при порутено светилище на Изида край реката, точно на юг от Кайро. Мястото беше подходящо да призова богинята, но не разполагахме с много време.

Зия още беше в дрехи като на командос: камуфлажен панталон с джобове и масленозелен потник. Носеше на гърба си жезъла, беше втъкнала в колана и вълшебната пръчка. Бръкна в раницата — да провери за последно какво е взела.

— Какво каза Картър? — попита ме.

/_Точно така, скъпи ми братко. Поотдалечих се, преди да се свържа с теб, и Зия не те чу как се заяждаш. Не съм чак толкова подла, наистина._/

Предадох й какво сме обсъждали, но така и не намерих сили да споделя, че духът на мама е в опасност. Знаех, разбира се, в най-общи линии от разговора с Анубис, но информацията, че призракът на майка ни се е спотаил под една урва някъде в Дуат и се опитва да устои на притеглянето на сянката на Змея, заседна като куршум в гърдите ми. Опасявах се, че докосна ли го, той ще ме прониже право в сърцето и ще ме убие.

Обясних за моя приятел злодей — призрака на Чичо Вини, и как смятаме да го помолим за помощ.

Зия се възмути.

— Сетне ли? Онзи Сетне? Картър дава ли си сметка, че…?

— Да.

— И наистина ли го е предложил Тот?

— Да.

— И ти си готова на такова нещо?

— Да.

Тя се взря надолу в Нил. Може би си мислеше за родното си село, което навремето се е намирало на брега на реката, но после е било разрушено от силите на Апоп. Сигурно си представяше как цялата й родина хлътва в Морето на Хаоса.

Очаквах да ми каже, че плановете ни са налудничави. Мислех, че ще ме изостави и ще се върне в Първи ном.

Но явно беше свикнала със семейство Кейн — клетото момиче! Вероятно вече беше научила, че всичките ни планове са налудничави.

— Добре тогава — рече Зия. — Как ще стигнем до този… до този старчески дом на боговете?

— Един момент.

Затворих очи и се съсредоточих.

„Ехо, Изида! — помислих си. — Тук ли си някъде?“

„Сейди“, отговори веднага богинята.

Появи се в ума ми като царствена жена със сплетена на плитки тъмна коса. Роклята й беше ефирно бяла. Пъстроцветните й криле трептяха като слънчева светлина в бистра вода.

Идеше ми да я ударя.

„Я сега да видим — подхванах. — Наистина ли добрата ми приятелка решава с кого да се срещам и с кого — не?“

Тя има наглостта да се престори на изненадана. „За Анубис ли говориш?“

„Браво, позна от пръв опит. — Би трябвало на това място да спра, защото имах нужда от помощта на Изида. Но се ядосах повече отвсякога, докато я гледах да си се носи такава лъскава и царствена. — Бива ли да си толкова нагла, а? Да действаш зад гърба ми, да убеждаваш другите Анубис да бъде държан далеч от мен. Какво ти влиза в работата?“

Колкото и да е изненадващо, Изида не избухна. „Има неща, които не разбираш, Сейди. Има си правила.“

„Правила ли? — възкликнах. Всеки момент ще настъпи краят на света, а ти си седнала да се притесняваш кои момчета са приемливи за мен според обществото?“

Изида допря пръсти и ги вдигна на колибка. „Двата въпроса са по-свързани, отколкото осъзнаваш. Трябва да се спазват традициите на Маат, иначе ще победи Хаосът. Безсмъртните и обикновените простосмъртни могат да общуват само по строго определен ограничен начин. Пък и не можеш да си позволиш да се разсейваш. Правя ти услуга“

„Правела ми услуга — повторих аз. — Ако наистина искаш да ми направиш услуга, трябва да отидем в Четвъртия дом на нощта — Дома за отдих «Слънчеви селения», както искаш, го наречи. След това можеш да престанеш да се занимаваш с личния ми живот!“

Сигурно се държах грубо, но Изида беше прекалила. Пък и защо да се държа прилично с богиня, която вече беше взимала под наем място в главата ми? Изида би трябвало да ме познава по-добре!

Тя въздъхна. „Опасно е, Сейди, да си в близост с боговете. Това трябва да е подчинено на правила, разработени изключително внимателно. Знаеш го. Чичо ти още не може да дойде на себе си след онова, което изживя със Сет. Дори приятелката ти Зия се мъчи.“

„За какво ми говориш?“ попитах аз.

„Ще разбереш, ако се слееш с мен — обеща Изида. — Мислите ти ще се избистрят. Крайно време е отново да обединим силите си.“

Хайде, почна се пазарлъкът. Призовях ли Изида, тя се опитваше да ме убеди да се разтворя в нея, както бяхме правили и преди: обикновена простосмъртна и богиня, заселили се в едно тяло и следващи една воля. Всеки път й отказвах.

„Така значи — престраших се да възкликна, — опасно е да си в близост с боговете, а ти подканваш отново да сме обединели силите си. Радвам се, че мислиш за безопасността ми.“

Изида присви очи. „Положението, в което сме изпаднали, е различно, Сейди. Ти имаш нужда от силата ми.“

Със сигурност си беше примамливо. Как да устоя на възможността да разполагам с цялата мощ на една богиня? Като Око на Изида щях да се чувствам самоуверена и безстрашна, никой нямаше да може да ме спре. Човек се пристрастява към такава власт — и точно това беше лошото.

Изида може и да беше добра приятелка, но онова, на което държеше, невинаги беше добро за света на обикновените простосмъртни… и за Сейди Кейн.

Тя се ръководеше от верността си към своя син Хор. Би дала всичко само и само да го види върху престола на боговете. Беше амбициозна, отмъстителна, ламтеше за власт и завиждаше на всеки, който притежаваше повече магия от нея.

Твърдеше, че мислите ми щели да се избистрят, ако съм я пуснела. Всъщност казваше, че ще започна да гледам на нещата като нея. Щеше да бъде по-трудно да слагам вододел между моите и нейните мисли. Току-виж съм повярвала и че е хубаво да ни държат нас с Анубис разделени. (Ужасяваща мисъл.)

За съжаление, Изида беше права, че трябва да обединим силите си. Рано или късно щяхме да бъдем принудени да го направим. Нямаше друг начин да намеря сили, за да се изправя срещу Апоп.

Сега обаче не беше времето. Исках да си остана възможно най-дълго Сейди Кейн — такава прекрасна, без богове, напъхали се в тялото ми.

„След малко — обещах на Изида. — Първо трябва да свърша някои неща. Искам да съм сигурна, че сама взимам решенията. А сега за входа в Дома за отдих…“

Изида знаеше как да изглежда обидена и в същото време да показва неодобрението си, заради което сигурно беше ужасна майка. Още малко, и да ми домъчнее за Хор.

„Сейди Кейн — каза тя, — ти си любимата ми простосмъртна, магьосницата, която съм си избрала. А пак не ми вярваш.“

Не си дадох труда да противореча на Изида. Тя знаеше какво ми е. Разпери примирено ръце. „Чудесно. Но има само един отговор: пътят на боговете. За всички от рода Кейн и за онази там — кимна богинята към Зия. — Налага се да я съветваш, Сейди. Тя би трябвало да усвои бързо пътя на боговете.“

„За какво говориш?“, попитах още веднъж. Защо не престанеше да приказва с главоблъсканици? Боговете са толкова дразнещи, когато говорят така.

Като магьосница Зия бе много по-опитна от мен. Не си представях да я съветвам. Пък и тя владееше стихията на огъня. Търпеше ни нас, от семейство Кейн, но никога не бе проявявала и най-слаб интерес към пътя на боговете.

„Успех — пожела ми Изида. — Ще чакам да ме призовеш“

Образът на богинята се нагъна и изчезна. Когато отворих очи, във въздуха се носеше квадрат мрак с размерите на врата.

— Сейди! — повика ме Зия. — Мълча дълго, започнах да се притеснявам.

— Излишно е. — Постарах се да се усмихна. — Изида просто обича да си говори. Следваща спирка: Четвърти дом на нощта.

Ще бъда откровена. Никога не съм разбирала по какво порталите с пясъчна вихрушка в тях, които магьосниците призовават с различни древни реликви, се различават от входове мрак, измагьосвани от боговете. Може би те използват по-развита безжична мрежа. Или просто се целят по-добре.

Каквато и да беше причината, порталът на Изида работеше много по-надеждно от онзи, който бях създала, за да стигна в Кайро. Стовари ни право във фоайето на „Слънчевите селения“.

Веднага щом се озовахме там, Зия се огледа и се свъси.

— Къде са всички?

Уместен въпрос. Бяхме пристигнали точно в старческия дом за богове, който търсехме: същите цветя в саксии, същият просторен вестибюл с прозорци, гледащи към Огненото езеро, същите редици варовикови колони, облепени с безвкусни плакати на ухилени старци и девизи от рода на: „Това са златните ви векове!“.

Но зад бюрото на медицинската сестра нямаше никого. Стойките за системите бяха струпани в ъгъла, сякаш провеждаха събрание. На канапетата не седеше никой. По масичките имаше недовършени игри дама и сенет. Хм, как само го мразя този сенет.

Погледнах празната инвалидна количка с мисълта къде ли се е дянал богът на нея, но точно тогава количката лумна и се разпадна на купчина овъглена кожа и полуразтопена стомана.

Залитнах назад. Зия държеше в ръка кълбо нажежен до бяло огън. Гледаше безумно като звяр, притиснат в ъгъла.

— Ти да не си полудяла? — креснах й. — Какво?…

Тя метна второто кълбо по бюрото на медицинската сестра. Вазата с голям букет маргаритки се пръсна на градушка от пламнали листенца и глинени парчета.

— Зия!

Тя май не ме чу. Измагьоса поредната огнена топка и се прицели в канапетата.

Идеше ми да хукна и да се скрия някъде. Не ми се мреше, докато спасявам някакви зле тапицирани канапета. Вместо това се спуснах и сграбчих Зия за китката.

— Престани!

Тя ме изгледа с пламнали очи — в буквалния смисъл на думата. Ирисите й се бяха превърнали в кръгчета оранжев огън.

Беше си ужасно, разбира се, но аз не се поддадох. През последната година бях свикнала на какви ли не изненади: че котката ми всъщност е богиня, че брат ми може да се превърне в сокол, че по няколко пъти на седмица Феликс може да прави в камината пингвини.

— Зия — казах твърдо. — Само това оставаше — да опожарим старческия дом. Какво те прихваща?

По лицето й се мярна смущение. Тя престана да се дърпа. Очите й си станаха нормални.

Зия се взря в разтопената инвалидна количка, после в тлеещите останки от букета върху килима.

— Ама аз ли?…

— Дали ти си решила, че маргаритките трябва да умрат ли? — довърших вместо нея. — Да, ти.

Зия угаси огненото кълбо, което беше добре, защото то вече ми печеше лицето.

— Извинявай — пророни тя. — Мислех, че имам власт над тях…

— Че имаш власт над тях ли? — Пуснах ръката й. — Искаш да кажеш, че напоследък ти се случва често да мяташ напосоки огнени топки?

Зия още изглеждаше озадачена и продължаваше да се оглежда.

— Не… може би. Понякога получавам бели петна. Идвам на себе си и не помня какво съм правила.

— Като преди малко ли?

Тя кимна.

— Еймъс каза… в началото смяташе, че може би е страничен ефект от престоя ми в гроба.

А, гробът! Месеци наред Зия е била принудена да лежи във воден саркофаг, а през това време shabti се е представял за нея. Главният лектор е искал по този начин да предпази истинската Зия — от Сет ли? От Апоп? Дори не знаехме. При всички положения не ми се стори много умно един уж мъдър магьосник на две хиляди години да прибягва до това. По време на непробудния си сън Зия е сънувала безкрайни ужасни кошмари как селото й гори и Апоп унищожава света. Това, предполагам, би могло да доведе до ужасен посттравматичен стрес.

— Каза, че Еймъс е смятал така в началото — отбелязах аз. — Значи има още нещо?

Зия се вторачи в разтопената инвалидна количка. От светлината, струяща отвън, косата й беше с цвят на ръждиво желязо.

— Бил е тук — прошепна момичето. — Бил е тук цяла вечност, хванат като в капан.

Трябваше ми известно време, докато го осмисля.

— Говориш за Ра.

— Бил е нещастен и сам — допълни тя. — Бил е принуден да слезе не по своя воля от престола. Напуснал е света на обикновените простосмъртни и е изгубил воля за живот.

Стъпках една тлееща върху килима маргаритка.

— Не знам, Зия. Изглеждаше си щастлив, когато го събудихме, пееше, усмихваше се и така нататък.

— Не. — Тя тръгна към прозорците, сякаш привлечена от красивата гледка със сярата. — Съзнанието му още спи. Прекарах с него известно време, Сейди. Наблюдавах лицето му, докато той дремеше. Чувах го как хлипа и пелтечи. Това старо тяло е клетка, тъмница. В нея е затворен истинският Ра.

Вече започвах да се тревожа за нея. Все щях да се справя с огнените топки. Но не бях сигурна за несвързаните приказки.

— Сигурно е логично да съчувстваш на Ра — престраших се да кажа. — Твоя стихия е огънят. Ра е огнен бог. Била си затворена в онзи гроб. Ра пък беше затворен в старческия дом. Вероятно заради това преди малко ти получи бели петна. Това място ти напомня собственото ти затворничество.

Точно така: Сейди Кейн, начинаещ психолог. Защо пък не? В Лондон съм посветила доста време на това да слагам диагнози на онези откачалки, приятелките ми Лиз и Ема.

Зия се взря в пламналото езеро. Имах чувството, че опитът ми да я лекувам не е бил особено успешен.

— Еймъс се постара да ми помогне — обясни тя. — Знае какво ми е. Направи ми магия, за да се съсредоточа върху мислите си, но… — Зия поклати глава. — Става все по-зле. Днес е първият ден от няколко седмици, когато не се грижа за Pa, а колкото повече време прекарвам с него, толкова по-мъгляви стават мислите ми. Сега, измагьосам ли огън, ми е трудно да го направлявам. Дори при най-обикновени магии, каквито правя от години, влагам прекалено много сили. Ако това се случи, когато получавам бели петна…

Разбирах защо е уплашена. Магьосниците трябва да внимаваме със заклинанията. Ако насочим прекалено много сила, можем, без да искаме, да изчерпим запасите си. Тогава магията започва да смуче направо от жизнените ни сили — с неприятни последици.

„Налага се да я съветваш — ми беше казала Изида. — Тя би трябвало да усвои бързо пътя.“

Загложди ме една притеснителна мисъл. Спомних си колко се е зарадвал Ра, когато се беше запознал със Зия, как се е опитал да й даде последния скарабей. Беше пелтечил нещо за зебри… вероятно имаше предвид Зия. А сега тя започваше да съчувства на грохналия бог, дори се опитваше да подпали старческия дом, където той е бил затворен толкова дълго.

Това не беше на добре. Но какво да я посъветвам, при положение че не знаех какво става?

В главата ми гръмна предупреждението на Изида: пътят на боговете е единственият отговор за всички от семейство Кейн. Зия още се мъчеше. Еймъс не можеше да дойде на себе си след времето, прекарано със Сет.

— Зия… — Аз се поколебах. — Спомена, че Еймъс знаел какво ти е. Заради това ли е помолил Баст да наглежда днес Ра? За да можеш да прекараш известно време далеч от бога на Слънцето?

— Ами… предполагам.

Опитах се да дишам по-спокойно. След това зададох по-трудния въпрос:

— В бойната зала Еймъс заяви, че можел да прибегне и до други средства в битката с враговете си. Той си няма… хм, няма си неприятности със Сет, нали?

Зия не смееше да ме погледне в очите.

— Обещала съм му, Сейди…

— О, богове на Египет! Да не е призовал Сет? Да не се опитва да насочи неговата мощ — след всичко, което той му причини? Много те моля, кажи, че не.

Тя не отвърна нищо, което вече си беше отговор.

— Ще надделеят над него! — извиках аз. — Ако разбунтувалите се магьосници научат, че както и подозират, Главният лектор се е сдушил с бога на злото…

— Сет не е просто бог на злото — напомни ми Зия. — Той е дясната ръка на бога на Слънцето Ра. Защитавал го е от Апоп.

— И според теб от това нещата изглеждат по-розови? — възкликнах аз и поклатих невярващо глава. — И сега Еймъс си мисли, че имаш проблеми с Ра? Да не смята, че Ра се опитва да…

Посочих главата на Зия.

— Сейди, много те моля… — подхвана тя нещастно, но не се доизказа.

Сигурно не беше честно да я притискам. Зия изглеждаше по-объркана и от мен.

Въпреки това ми беше страшно неприятно, че е изпаднала в такова състояние точно преди окончателната битка: не помнеше какво е правила, мяташе напосоки огнени кълба, не владееше собствените си сили. Още по-страшното беше, че Еймъс може би се беше свързал по някакъв начин със Сет и не беше изключено да е предпочел да пусне в главата си ужасния бог.

При тази мисъл на гърлото ми заседна голяма буца, като tyets, възлите на Изида.

Представих си как някогашният ми противник Мишел Дежарден се въси. „Ne voyez-vous pas8, Сейди Кейн? Ето какво се получава от пътя на боговете. Точно заради това магията е забранена.“

Изритах разтопените остатъци от инвалидната количка. Едно от огънатите колела се търкулна и закриволичи.

— Налага се да отложим този разговор — реших аз. — Времето ни изтича. И така… къде са отишли всички старци?

Зия посочи прозореца.

— Ей там — каза тя спокойно. — Днес са на плаж.

Тръгнахме по плажа с черен пясък край Огненото езеро. Лично аз не бих дошла на почивка тук, но възрастните богове се бяха излегнали по шезлонгите под чадърите в пъстри цветове. Други похъркваха върху кърпи или седяха в инвалидните колички и се любуваха на кипналата гледка.

Някаква съсухрена богиня с глава на птица и цял бански правеше пирамида от пясък. Двама старци — както предположих, богове на огъня, — бяха нагазили до кръста в разбиващите се огнени вълни, смееха се и си пръскаха един на друг лицата с лава.

Щом ни видя, болногледачката Таурт грейна в усмивка.

— Сейди! — провикна се тя. — Тази седмица си подранила! И водиш приятелка.

При други обстоятелства едва ли ще стоя спокойно и ще гледам как към мен, за да ме прегърне, се носи ухилена хипопотамка, която се придвижва само на задни крака, но вече й бях свикнала на Таурт.

Тя беше заменила високите токове с джапанки. Иначе си беше облечена в обичайната бяла престилка на медицинска сестра. Беше се гримирала с много вкус — за хипопотамка де, — а лъскавата й черна коса беше прихваната с фиби под касинката. Блузата, която й беше възтясна, се беше отворила върху огромния корем — вероятно знак за постоянна бременност, тъй като Таурт беше богиня на родилките, или пък на това, че хипопотамката прекаляваше със сладкишите. И аз не знаех.

Тя ме прегърна, без да ме смачква, за което й бях страшно благодарна. Парфюмът й с мирис на люляк ми напомняше за баба, а едва доловимият дъх на сяра по дрехите — на дядо.

— Таурт — подхванах аз, — това тук е Зия Рашид.

Усмивката й помръкна.

— О… О, ясно.

Никога не бях виждала богинята хипопотамка толкова притеснена. Дали отнякъде беше разбрала, че Зия е стопила инвалидната количка и й е изпепелила маргаритките?

Мълчанието вече ставаше потискащо, затова Таурт си върна усмивката.

— Извинявайте, да. Здравей, Зия. Просто изглеждаш малко… е, все едно! И ти ли си приятелка на Бес?

— Хм, всъщност не — призна си момичето. — В смисъл, предполагам, но…

— Тук сме по работа — уточних аз. — Нещата в горната земя се объркаха.

Разказах на Таурт за разбунтувалите се магьосници, за намерението на Апоп да нападне и за налудничавия ни план да намерим сянката на Змея и да я стъпчем до смърт.

Таурт закърши хипопотамски ръце.

— О, майко мила. Утре ли е краят на света? Нали уж беше в петък? Клетите мили старци ще бъдат много разочаровани…

Тя погледна към плажа, където бяха изкуфелите й подопечни — някои се лигавеха насън, други ядяха черен пясък или се опитваха да разговарят с лавата.

Таурт въздъхна.

— Май е за предпочитане да не им съобщавам. Тук са от цяла вечност, забравени от света на смъртните. А сега ще загинат заедно с всички останали. Не заслужават такава участ.

Искаше ми се да й напомня, че никой не заслужава такава участ — нито приятелите ми, нито роднините и със сигурност неотразимата млада жена Сейди Кейн, която още не е видяла нищо от живота. Но Таурт беше много добра и не исках да й прозвучи егоистично. Тя изобщо не се притесняваше за себе си, мислеше само за грохналите богове.

— Още не сме се предали — уверих я аз.

— Но този ваш план! — потрепери Таурт, с което образува истинско цунами от тресяща се хипопотамска плът. — Невъзможен е.

— Както е невъзможно да върнем към живот бога на Слънцето ли? — попитах аз.

Тя сви рамене — да ми покаже, че е съгласна с мен.

— Добре де, скъпа. Не мога да не призная, че и друг път си правила невъзможни неща. И все пак… — Таурт погледна към приятелката ми Зия, която още я притесняваше с присъствието си. — Е, сигурна съм, че знаеш какво правиш. Как мога да помогна?

— Може ли да видя Бес? — попитах аз.

— Ама разбира се… но се опасявам, че няма промяна.

Тя ни поведе по плажа. От няколко месеца идвах поне веднъж в седмицата на свиждане на Бес, затова разпознавах много от възрастните богове. Зърнах богинята жаба Хекет, беше се закрепила върху един плажен чадър, сякаш е листо на лилия. Току се изплезваше — да хване с език нещо от въздуха. Дали в Дуат имаше мухи?

По-нататък видях бога на гъските Генген Вер, името му означаваше (не се шегувам!) Големия вресльо. Когато Таурт ми го каза първия път, за малко да се задавя с чая. Негово Вресливо Височество се разхождаше с клатушкане по плажа, пискаше на другите богове и ги будеше от сладък сън.

Но дойдех ли на свиждане, всеки път боговете наоколо се меняха. Някои изчезваха. Появяваха се други: богове на градове, които вече не съществуваха, богове, почитани в продължение само на няколко века и после заменени с други, богове, толкова стари, че бяха забравили как се казват. Повечето цивилизации оставяха след себе си парчета от глинени съдове, паметници, книги. Египет беше толкова древен, че ни беше завещал цяла държава божества.

Някъде по средата на плажа подминахме двамата странни дядовци, които си играеха в лавата. Сега се бореха, както стояха до кръста в езерото. Единият удари другия с ankh и промърмори:

— Пудингът си е мой! Пудингът си е мой!

— О, ужас! — възкликна Таурт. — Огнегълтача и Горещото ходило пак са се хванали гуша за гуша.

Едва се сдържах да не прихна.

— Горещото ходило ли? Как е възможно бог да се казва така?

Таурт се взря в огнените вълни, сякаш търсеше начин да мине през тях с лодка, без да изгори.

— Това, скъпа, са богове от Залата на Съдилището. Клетите те. Бяха общо четиридесет и двама, всеки съдеше различни престъпления. Дори едно време се караха. А сега… — Тя сви рамене. — Колкото и да е тъжно, са почти забравени. Огнегълтача, онзи с ankh, беше бог на кражбите. Опасявам се, че покрай това е започнал да страда от мания за преследване. Все му се струва, че Горещото ходило му е откраднал пудинга. Налага се да ги разтърва.

— Нека аз — предложи Зия.

Таурт се вцепени.

— Ти ли… ти ли, скъпа?

Останах с впечатлението, че е смятала да каже не „скъпа“, а друга дума.

— Огънят не ме плаши — увери я момичето. — Вие двете продължавайте нататък.

Направо не проумявах защо е толкова самоуверена. Може би просто предпочиташе да плува сред пламъците, вместо да гледа Бес в сегашното му състояние. Ако наистина беше така, я разбирах напълно. Изживяването не бе от най-приятните.

При всички положения тя закрачи към вълните и навлезе в тях точно като някаква огнеупорна спасителка на плажа.

Ние с Таурт продължихме нататък по плажа. Излязохме при кея, където лодката на Ра беше закотвена първия път, когато двамата с Картър посетихме това място.

Бес седеше в края на пристана на удобно кожено кресло, което Таурт явно му беше пренесла специално. Беше облечен в чиста червено-синя хавайска риза и бежови къси панталони. В лице беше по-слаб, отколкото миналата пролет, но иначе си изглеждаше непроменен: същото бухнало валмо черна коса, същата неподравнена грива, която минаваше за брада, същото мило гротескно лице като на мопс.

Но душата на Бес я нямаше. Той гледаше с празен поглед езерото и не реагира изобщо, когато приклекнах до него и го хванах за косматата ръка.

Спомних си първия път, когато ми беше спасил живота: Беше ме качил на пълна с какво ли не лимузина и ме беше откарал на моста „Ватерло“, после беше уплашил двама богове, които ме гонеха по петите, и ги беше принудил да се махнат. Беше изскочил от автомобила само по бански и беше креснал: „Аууу!“.

Да, беше истински приятел.

— Скъпи Бес — подхванах аз, — ще се опитаме да ти помогнем.

Разказах му най-подробно какво се е случило след последния път, когато му бях идвала на свиждане. Знаех, че не ме чува. Откакто му бяха откраднали тайното име, съзнанието му вече не беше там. Но на мен ми олекваше, докато му говорех.

Таурт се напрегна. Знаех, че се е влюбила до гроб в Бес, макар че той невинаги бе отговарял на чувствата й. Бес едва ли можеше да намери някого, който да се грижи по-добре за него.

— О, Сейди… — Богинята хипопотамка избърса една сълза. — Ако наистина можеш да му помогнеш, аз… аз съм готова на всичко. Но нима е възможно?

— Сенки — казах аз. — Онзи тип Сетне… е открил начин да използва сенките в магиите за проклятие. Щом sheut е нещо като резервно копие на душата и магията на Сетне действа на обратно…

Очите на Таурт се разшириха.

— Нима вярваш, че можеш да използваш сянката на Бес, за да го върнеш?

— Да.

Знаех, че звучи налудничаво, но не ми оставаше друго, освен да вярвам в това. След като го заявих на глас на Таурт, която държеше на Бес повече и от мен… е, сега вече просто не можех да я подведа. Пък и успеехме ли с Бес, знае ли човек? Може би щяхме със същата магия да направим така, че Ра да си върне бойната форма. Но трябваше да карам поред. Смятах да удържа на думата, която бях дала на бога джудже.

— Точно това е сложната част — обясних. — Дано ми помогнеш да открия сянката на Бес. Не знам много за боговете, за тяхната sheut и така нататък. Доколкото подразбрах, често си криете сенките.

Притеснена, Таурт започна да пристъпва от крак на крак, при което дъските по кея заскърцаха.

— Хм, да…

— Дано приличат на тайните имена — продължих да я притискам аз. — Реших, че след като не мога да попитам Бес къде държи сянката си, ще задам този въпрос на човека, който му е бил най-близък. Помислих, че е най-вероятно да знаеш именно ти.

Странно си е да видиш как една хипопотамка се изчервява. Таурт ми се стори съвсем крехка — по някакъв едър начин.

— Аз такова… виждала съм веднъж сянката му — призна си тя. — В един от най-красивите мигове, който изживяхме заедно. Седяхме на стената в храма в Саис.

— Моля?

— Град на делтата на Нил — обясни Таурт. — Там живее една наша приятелка, богинята на лова Нейт. Обичаше да ни кани двамата с Бес на ловните си походи. Вдигахме й дивеча.

Представих си как, хванати за ръце, Таурт и Бес, двама богове със свръхгрозна сила, вървят през мочурищата и крещят „Аууу!“, за да вдигнат ятата пъдпъдъци. Реших да не разказвам какъв образ е изникнал в съзнанието ми.

— Та веднъж след вечеря — продължи Таурт — ние с Бес седяхме сами на стените в храма на Нейт и гледахме как над Нил изгрява луната.

Тя погледна бога джудже с такова обожание, че не се сдържах, и аз си представих как седя на стената в храма и изживявам романтична вечер заедно с Анубис… не, с Уолт… не… Майко мила! Животът ми бе пълен ужас.

Въздъхнах нещастно.

— Продължавай, моля те.

— Не сме си говорили за нищо конкретно — спомни си Таурт. — Държахме се за ръце. И толкоз. Но чувствах Бес много близък. За миг погледнах кирпичената стена до нас и видях в светлините на факлите сянката му. Обикновено боговете не държат толкова наблизо сенките си. Щом я е разкрил, той очевидно ми е вярвал много. Попитах го за сянката му и Бес се засмя. Рече ми: „Мястото е добро за сянката ми. Мисля да я оставя тук. Така тя ще бъде щастлива дори когато аз не съм.“

Случката беше толкова трогателна и тъжна, че чак нямах сили да слушам за нея.

Долу на брега грохналият бог Огнегълтач изписка нещо за пудинга си. Зия стоеше във вълните и се опитваше да разтърве двамата богове, а те я пръскаха от двете страни с лава. Колкото и да е изумително, това явно изобщо не я притесняваше.

Извърнах се към Таурт.

— Онази нощ в Саис… преди колко време беше?

— Преди няколко хилядолетия.

Сърцето ми се сви.

— Има ли вероятност сянката да е още там?

Тя вдигна безпомощно рамене.

— Саис беше разрушен преди доста векове. Храма вече го няма. Селяните събориха старите сгради и използваха за тор кирпичените тухли. Почти цялата земя е заблатена.

Ужас. Никога не съм била голяма поклонница на древноегипетските развалини. От време на време и аз съм се изкушавала да съборя някой и друг храм. Но както никога, ми се искаше тези развалини да са се запазили. Идеше ми да ударя плесница на селяните.

— Значи, няма надежда? — попитах аз.

— О, винаги има надежда — увери ме Таурт. — Можеш да потърсиш в района и да повикаш сянката на Бес. Негова приятелка си. Ако още е там, нищо чудно и да ти се яви. А ако Нейт е още по онези места, тя вероятно ще ти помогне. Стига да не те помисли за плячка, която трябва да улови де…

Реших да не мисля за тази възможност. Бездруго си имах неприятности.

— Трябва да опитаме. Ако открием сянката и се досетим кое заклинание да кажем…

— Но, Сейди, ти разполагаш със съвсем малко време — напомни ми богинята. — Трябва да спреш Апоп! Как ще помогнеш и на Бес?

Погледнах бога джудже. После се наведох и го целувах по бабунестото чело.

— Дала съм обещание — отвърнах. — Пък и ако смятаме да победим, имаме нужда от него.

Дали наистина вярвах в това? Знаех, че Бес не може да уплаши и да прогони Апоп само като му викне „Ау!“, колкото и страшен да изглеждаше по бански. Не бях сигурна, че в битката, която ни предстои, изобщо има значение дали имаме един бог в повече на наша страна. Не бях сигурна и че проклятието със сянката ще подейства — само че с обратен знак — на Ра. Но бях длъжна да опитам с Бес. Ако вдругиден настъпеше краят на света, поне щях да умра със съзнанието, че съм направила всичко, за да спася приятеля си.

От всички богини, които познавах, Таурт бе в състояние да разбере най-добре подбудите ми.

Тя сложи ръце върху раменете на Бес, сякаш го защитаваше.

— В такъв случай, Сейди Кейн, ти желая успех… Заради Бес и заради всички нас.

Оставих я на кея, както стоеше зад Бес, сякаш двамата се наслаждаваха заедно на романтичния залез.

Върнах се на плажа при Зия, която махаше пепелта по косата си. Изглеждаше си много добре, ако не броим няколкото дупки, прогорени по дрехите й.

Зия ми показа с ръка Огнегълтача и Горещото ходило, които пак си играеха мирно и кротко в лавата.

— Не са чак толкова лоши — обясни момичето. — Просто имат нужда от малко внимание.

— Като домашни любимци — казах аз. — Или като брат ми.

Зия направо се усмихна.

— Намери ли информацията, която ти трябваше?

— Според мен, да — отвърнах аз. — Но първо трябва да отидем в Залата на Съдилището. Всеки момент ще започне процесът срещу Сетне.

— Как ще се доберем дотам? — полюбопитства Зия. — Пак ли през вълшебен вход?

Взрях се в Огненото езеро, докато обмислях въпроса. Помнех, че Залата на Съдилището се намира на остров някъде в езерото, но географията в Дуат не е от най-простите. Доколкото знаех, залата беше на съвсем друго равнище в Дуат или може би езерото бе широко десет милиарда километра. Не изгарях от желание да вървя пеш по брега през непозната територия или да преодолявам разстоянието с плуване. И не ми се спореше отново с Изида.

Точно тогава съгледах сред огнените вълни нещо: очертанията на познат параход, който се приближаваше, от двата му еднакви комина се кълбеше светещ златист дим, а весленото колело загребваше от кипналата лава.

Брат ми — благословено да е сърцето му — беше направо луд.

— Въпросът е решен — казах аз на Зия. — Ще ни закара Картър.