Сянката на змея

6. Еймъс си играе с фигурки

Казваше се Леонид и двамата се споразумяхме да не се убиваме един друг.

Седнахме на стълбите при беседката и започнахме да си говорим, докато учениците и учителите наоколо се опитваха да дойдат на себе си.

Английският на Леонид не беше добър. Моят руски пък изобщо не съществуваше, но въпреки това аз разбрах достатъчно от разказа му, за да се разтревожа. Леонид беше избягал от Руския ном и някак беше убедил Шу да го пренесе тук, за да ме намери. Помнеше ме от нахлуването ни в Ермитажа. Явно бях направила на младежа силно впечатление. Не се изненадвам. Трудно ме забравят хората.

/_О, стига си се смял, Картър._/

С думи, жестове и звукови ефекти Леонид се постара да ми обясни какво се е случило след смъртта на Влад Меншиков в Санкт Петербург. Не схванах всичко, но някои неща ги разбрах: Куай, Джейкъби, Апоп, Първи ном, много загинали, скоро, съвсем скоро.

Учителите започнаха да отвеждат учениците и да се свързват по телефона с родителите. Явно се притесняваха, че всички са припаднали дружно заради некачествен пунш или някакъв вреден газ (може би парфюма на Дрю), и бяха решили да евакуират района. Подозирах, че не след дълго на мястото ще се появят полицаи и линейки. Исках да се махна преди това.

Затеглих Леонид — да го запозная с брат си, който вървеше, залитайки, и търкаше очи.

— Какво се случи? — попита той. Погледна смръщен Леонид. — Кой е този?…

Дадох му едноминутната версия за посещението на Анубис, за намесата на Шу и появата на руснака.

— Леонид разполага с информация, че се подготвя скорошно нападение срещу Първи ном — обясних. — Бунтовниците ще тръгнат да издирват Леонид.

Картър се почеса по главата.

— Искаш да го скриеш в Бруклинската къща ли?

— Не — отвърнах. — Трябва незабавно да го отведа при Еймъс.

Руснакът се задави.

— При Еймъс? Той превръща се в Сет… яде лице?

— Еймъс няма да ти изяде лицето — успокоих го аз. — Джейкъби ти е разказвала небивалици.

Леонид още си изглеждаше притеснен.

— Еймъс няма да стане Сет?

Как да му обясня, без да го уплаша още повече? Не знаех как точно да кажа на руски: „Сет се беше вселил в Еймъс, но Еймъс няма никаква вина за това и сега е много по-добре“.

— Няма Сет — отсякох. — Еймъс добър.

Картър започна да разглежда руснака. Угрижен, се извърна към мен.

— Ами ако е капан, Сейди? Вярваш ли му на този тук?

— О, все ще се справя с Леонид. Той не иска да го превръщам в гол охлюв, нали, Леониде?

— Нет — потвърди сериозно той. — Не гол охлюв.

— Ето, видя ли?

— Дали да не посетим Тот? — попита брат ми. — Не търпи отлагане.

Видях тревогата в очите му. Представих си, че мисли същото като мен: мама е в беда. Духовете на мъртвите изчезваха и това беше свързано някак със сянката на Апоп. Трябваше да открием как.

— Ти отиди при Тот — подканих аз. — Вземи със себе си Уолт. И… хм, дръж го под око, чу ли? Анубис искаше да ми каже нещо за него, но нямаше време. А в Далас, когато погледнах Уолт в Дуат…

Не намерих сили да довърша. Просълзих се само при мисълта за Уолт, омотан в ленени ивици като мумия.

Добре че Картър явно схвана най-общо за какво става въпрос.

— Ще го държа в безопасност — обеща той. — Как ще се добереш до Египет?

Замислих се. Леонид очевидно беше долетял в авиокомпания „Шу“, но аз се съмнявах, че онзи сприхав бог военен летец ще пожелае да ми помогне, а не исках да питам.

— Ще рискуваме с портал — отвърнах. — Знам, че не са много надеждни, но какво толкова, просто ще скочим бързо. Какво може да се обърка?

— Можеш да се озовеш вътре в някоя стена — напомни Картър. — Или накрая да се пръснеш на милион парчета из Дуат.

— Брей, ти, Картър, си държал на мен! Но наистина, с нас всичко ще бъде наред. А и нямаме голям избор.

Прегърнах го набързо — знам, ужасно сантиментално, но исках да проявя солидарност. После, докато не съм се отказала, хванах Леонид за ръката и хукнах през училищния парк.

Още ми се виеше свят от разговора с Анубис. Как смееха Изида и Хор да ни държат разделени, при положение че дори не бяхме заедно! И какво искаше да ми каже Анубис за Уолт? Може би е смятал да сложи край на злощастната ни връзка и да ми даде благословията си да се срещам с Уолт. (Тъпо.) Или пък да ми се обясни в безусловна любов и да се пребори с Уолт за любовта ми. (Почти изключено, пък и нямаше да ми бъде приятно да се борят за мен, все едно съм баскетболна топка.) Или може би — най-вероятно — е искал да ми съобщи някаква лоша новина.

Доколкото знаех, Анубис беше посещавал няколко пъти Уолт. И двамата не бяха особено словоохотливи какво са обсъждали, но Анубис все пак направляваше мъртвите и затова реших, че той подготвя Уолт за смъртта. Може би е искал да ме предупреди, че вече е дошло време, сякаш се нуждаех да ми се напомня още веднъж.

Анубис: недостъпен. Уолт: пред прага на смъртта. Ако загубех и двете момчета, които харесвах, хм… какъв смисъл имаше да спасявам света?

Е, малко преувеличавах. Но само малко.

На всичкото отгоре и мама беше в беда, а бунтовниците на Сара Джейкъби смятаха да осъществят ужасно нападение срещу щабквартирата на чичо.

Защо тогава се чувствах толкова… обнадеждена?

Хрумна ми нещо… една възможност, която вдъхваше слаба надежда. Не само вероятността да намерим начин да разгромим Змея. В съзнанието ми отново и отново изникваха думите на Анубис, че сянката остава. И че би трябвало да има начин душата да се върне от забвение.

Щом сянката можеше да се използва, за да се върне душа на обикновен простосмъртен, която е била унищожена, дали това не важеше и за боговете?

Бях погълната от мислите си и за малко да не забележа, че сме стигнали при сградата с класните стаи по изящни изкуства. Спря ме Леонид.

— Това за портал? — посочи той парче изсечен варовик в двора.

— Да — отвърнах аз. — Благодаря.

Накратко казано: когато започнах да посещавам Бруклинската академия за надарени деца, отсъдих, че няма да бъде зле наблизо да има египетска реликва — за спешни случаи. Затова направих логичното нещо: взех от Бруклинския музей наблизо парче от варовиков фриз. Ами да, в музея има колкото щете камъни. Надали този щеше да им липсва.

Замених го с копие и накарах Алиса да покаже истинския египетски фриз на учителя си по рисуване — все едно го е направила за домашно и се е опитала да пресътвори древно произведение на изкуството. Учителят останал във възторг. Сложил „творбата“ на Алиса в двора пред класната стая. Върху фриза бяха изобразени опечалените на погребение, което според мен си беше много подходящо за едно училище.

Фризът не беше значимо или въздействено произведение на изкуството, но всички древноегипетски реликви съдържат в себе си някаква сила — като вълшебни батерии. Стига да е обучен добре, магьосникът може да ги използва, за да направи заклинания, които иначе щяха да бъдат невъзможни, например заклинания за отваряне на портал.

Бях станала доста добра точно в тази магия. Леонид стоеше зад мен, когато започнах да напявам.

Повечето магьосници изчакват „благоприятни моменти“, за да отварят входове. Години наред запаметяват датите на важни годишнини, например по кое време на деня се е родил един или друг бог, положението на звездите и какво ли още не. Сигурно трябваше да се притеснявам за такива неща, а на мен ми беше все едно. Египетската история обхващаше доста хилядолетия и в нея имаше толкова много благоприятни моменти, че аз просто повтарях заклинанието, докато уцелех някой. Е, надявах се порталът да не се отвори в неблагоприятен момент. Това можеше да породи най-различни неприятни странични ефекти… но какво е животът, ако от време на време не поемаш рискове?

(Картър клати глава и мърмори. Нямам и понятие защо.)

Въздухът пред нас се нагъна на вълнички. Появи се кръгла врата — шеметна вихрушка златен пясък — и ние с Леонид скочихме в нея.

Иска ми се да кажа, че заклинанието се е получило отлично и сме се озовали в Първи ном. За съжаление, не улучих точно целта.

Порталът ни изхвърли приблизително на стотина метра над Кайро. Видях, че падам в прохладния нощен въздух право към светлините на града долу.

Не се паникьосах. Можех да направя най-различни магии, за да изляза от това положение. Можех дори да приема вид на каня, макар че това не беше любимият ми начин да пътешествам. Още преди да реша какъв е планът за действие, Леонид ме сграбчи за ръката.

Посоката на вятъра се смени. Най-неочаквано се заплъзгахме към града така, сякаш направлявахме спускането. Направихме меко кацане в пустинята точно в края на града, при развалини, които от опит знаех, че прикриват входа на Първи ном.

Погледнах изумена Леонид.

— Призовал си мощта на Шу!

— Шу — повтори той мрачно. — Да. Наложило се. Правя… забранено.

Усмихнах се радостно.

— Умно момче! Сам ли си усвоил пътя на боговете? Знаех си аз, че има причина да не те превръщам в гол охлюв.

Очите на Леонид се разшириха.

— Не гол охлюв! Моля!

— Това беше комплимент, глупчо такъв — казах аз. — Забранено е добре! Сейди харесва забранено! А сега ела. Трябва да се запознаеш с чичо ми.

Не се и съмнявам, че Картър ще се впусне да описва подземния град до най-малките мъчителни подробности, с точните размери на всяко помещение, скучната история на всяка статуя и йероглиф и всички неща, свързани със строежа на вълшебната щабквартира в Дома на живота.

Аз ще ви спестя изтезанието.

Градът е голям. Пълен е с магия. Подземен е.

Готово. Изяснихме нещата.

В долния край на входния тунел минахме по каменен мост над бездна, където пред мен изникна ba. Светещият дух във вид на птица (и с глава на известен египтянин, когото вероятно би трябвало да знам) ми зададе въпрос:

— Какви на цвят са очите на Анубис?

Кафяви. Пфу. Сигурно искаше да ме изиграе с такъв лесен въпрос.

Ba ни пусна да влезем в самия град. Не бях го посещавала от половин година и натъжена видях колко малко магьосници има наоколо. В Първи ном никога не е било оживено. През вековете египетската магия беше закърняла, защото все по-малко посветени усвояваха това изкуство. Но сега повечето магазини в централната пещера бяха затворени. По сергиите на пазара никой не се пазареше за цената на ankh и на отрова от скорпион. Един отегчен търговец се зарадва, когато се приближихме, и пак се умърлуши, защото го подминахме.

Стъпките ни отекваха из тихите тунели. Прекосихме една от подземните реки, после се промушихме през библиотеката и Залата с птиците.

(Картър твърди, че трябвало да ви обясня защо се казва така. Това е пещера, пълна с какви ли не птици. Още веднъж: пфу) /_Картър, защо си блъскаш главата в масата?_/

Поведох руския си приятел по дълъг коридор, покрай запечатан тунел, който навремето е извеждал при Големия сфинкс в Гиза, и накрая излязохме при бронзовата порта в Залата на епохите. Сега тук беше залата на чичо, затова аз си влязох направо.

Дали е внушителна? Със сигурност. Ако я напълниш с вода, в нея преспокойно могат да живеят цял пасаж китове. Точно по средата имаше дълъг син килим, който проблясваше като река Нил. От двете страни имаше шествие от наредени колони, между които блещукаха светещи завеси със сцени от миналото на Египет: какви ли не ужасни, прекрасни, сърцераздирателни събития.

Постарах се да не ги гледам. От опит знаех, че тези образи могат да те погълнат опасно. Веднъж допуснах грешката да докосна светлините и от това мозъкът ми за малко да стане на каша от овесени ядки.

Първата част от светлината беше златиста: Епохата на боговете. Старото царство по-нататък проблясваше в сребристо, после Средното царство в меднокафяво и така нататък.

Докато вървяхме, няколко пъти се наложи да издърпвам Леонид от сцени, привлекли погледа му. Да си призная, и аз не се държах по-мъжки.

Просълзих се, когато пред мен изникна видение с Бес, който развличаше другите богове, като правеше цигански колела по препаска. (Разплаках се, защото не можех да го видя толкова изпълнен с живот, макар че е достатъчно да зърнеш Бес по препаска, за да ти се обърне сърцето.)

Минахме и покрай завеса от бронзовата светлина за Новото царство. Най-неочаквано спрях. В трепкащия мираж някакъв слаб мъж в одежди на жрец държеше над черен бик вълшебна пръчка и нож. Нашепваше нещо, сякаш благославяше животното. Не можех да кажа много за сцената, но познах лицето на мъжа: орлов нос, високо чело, тънки устни, извити в злобна усмивка, докато той прокарваше ножа по гърлото на клетото добиче.

— Това е той — пророних аз.

Тръгнах към завесата от светлина.

— Нет — сграбчи ме Леонид за ръката. — Каза, че светлините са лоши, не ходи там.

— Ти… ти си прав — признах аз. — Но това е Чичо Вини.

Бях сигурна, че е същото лице, появило се върху стената в Далаския музей, но как изобщо беше възможно? Сцената, която наблюдавах, явно се беше разиграла преди хилядолетия.

— Не Вини — възрази Леонид. — Хемвасет.

— Моля? — Не бях сигурна, че съм го чула добре и дори на какъв език го е казал. — Това име ли е?

— Той е… — Леонид продължи на руски, после въздъхна отчаян. — Трудно е за обясняване. Нека се видим с Еймъс, който няма да ми изяде лицето.

Наложих си да извърна очи от образа.

— Добра идея. Да продължаваме нататък.

В дъното на коридора завесата червена светлина за Съвременната епоха стана наситеноморава. Смяташе се, че това бележи началото на нова ера, макар че никой от нас не знаеше какво точно ще представлява тя. Предполагах, че ако Апоп унищожи света, това ще бъде Епохата на изключително краткия живот.

Очаквах Еймъс да седи пред престола на фараона. Там по традиция беше мястото на Главния лектор, олицетворяващо ролята на най-доверения съветник на фараона. Е, да, напоследък фараоните нямаха особена нужда от съвети, понеже бяха мъртви от няколко хилядолетия.

На подиума нямаше никого.

Това ме стъписа. Никога не се бях замисляла къде стои Главният лектор, когато не е пред очите на всички. Дали си нямаше гримьорна, може би с табелка и звездичка върху вратата?

— Ето там — посочи Леонид.

И този път умният ми приятел руснак се оказа прав. При пода до стената в дъното, зад престола, едва-едва проблясваше черта: светлина, процеждаща се под врата.

— Страшен таен вход — казах аз. — Браво на теб, Леониде.

Зад вратата намерихме военна зала. В двата края на голяма маса с пъстра карта на света отгоре седяха Еймъс и млада жена в камуфлажни дрехи. Върху масата бяха наредени какви ли не фигурки — оцветени корабчета, чудовища, магьосници, автомобили и жалони с йероглифи.

Еймъс и камуфлажното момиче бяха погълнати от онова, което правеха — местеха фигурките по картата, и в началото не ни забелязаха.

Еймъс беше в традиционната ленена роба. Нали беше с тяло като бъчва, приличаше малко на монаха Тък6, само дето беше по-мургав и с по-гъста коса. Сплетените му къдрици бяха украсени със златни топчета. Кръглите му очи проблясваха, докато той разглеждаше картата. Беше заметнат с леопардовата кожа на Главен лектор.

Колкото до младата жена… о, богове на Египет. Това беше Зия.

Никога дотогава не я бях виждала в съвременни дрехи. Тя беше в камуфлажен панталон с джобове отстрани, туристически обувки и потник в масленозелен цвят, който отиваше много на медната й кожа. Черната й коса беше по-дълга, отколкото я помнех. Зия изглеждаше много по-пораснала и хубава, отколкото преди половин година, и аз се радвах, че Картър не е дошъл с нас. Щеше да зяпне от изумление и после щеше да му бъде трудно да си затвори устата.

/_Да, Картър, наистина щеше да ти бъде трудно. Зия изглеждаше направо неотразимо, като момиче командос._/

Еймъс премести една от фигурките върху картата.

— Така — обясни той на Зия.

— Добре — отвърна тя. — Но Париж ще остане незащитен.

Аз се прокашлях.

— Прекъсваме ли ви?

Еймъс се обърна и грейна в усмивка.

— Сейди!

Притисна ме в обятията си, после разроши с обич косата ми.

— Ау — възкликнах аз.

Той прихна.

— Извинявай. Просто се радвам много да те видя. — Чичо погледна Леонид. — А това е…

Зия изруга. Застана между Еймъс и младежа.

— Той е от руснаците! Защо е тук?

— Успокой се — казах й аз. — Приятел е.

Обясних как Леонид се е появил на танците. Той се опита да помогне, но не се сдържаше и пак започваше да говори на руски.

— Чакай — спря го Еймъс. — Нека улесним нещата. — Докосна Леонид по челото: — Med-wah!

Във въздуха над нас в червено запламтя йероглифът за „Говори!“:

— Готово — възкликна чичо. — Това би трябвало да помогне.

Веждите на Леонид се изстреляха нагоре.

— Знаеш руски?

Еймъс се усмихна.

— Всъщност следващите няколко минути ще говорим на древноегипетски, но на всички ще им звучи като родния им език.

— Страхотно — рекох аз. — Възползвай се максимално, Леонид.

Той свали фуражката и започна да си играе с козирката.

— Сара Джейкъби и заместникът й, Куай… искат да ви нападнат.

— Знаем — отвърна хладно Еймъс.

— Не, вие не разбирате — възрази руснакът с глас, разтреперан от страх. — Те са злодеи! Сдушили са се с Апоп!

Може би беше съвпадение, но когато той изрече името, няколко от фигурките по картата заискриха и се стопиха. Сърцето ми сякаш последва примера им.

— Чакайте — казах аз. — Откъде знаеш, Леониде?

Ушите му порозовяха.

— След смъртта на Меншиков в нома ни дойдоха Джейкъби и Куай. Ние им дадохме убежище. Не след дълго Джейкъби взе властта в свои ръце, а другарите ми не възразиха. Те… такова… мразят до смърт всички от семейство Кейн. — Той ме погледна гузно. — След като миналата година проникнахте в щабквартирата ни… хм, другите руснаци ви обвиняват за смъртта на Меншиков и възхода на Апоп. Обвиняват ви за всичко.

— Свикнала съм — отвърнах аз. — А ти не изпитваше ли същото?

Леонид стисна фуражката.

— Видях какви способности притежавате. Разгромихте чудовището tjesu-heru. Можехте да унищожите и мен, но не го направихте. Не ми приличахте на злодеи.

— Благодаря.

— След като се запознахме, ми стана любопитно. Започнах да чета стари свитъци, да се уча да направлявам мощта на бог Шу. Открай време съм добър с магиите, свързани със стихията въздух.

Еймъс изсумтя.

— Искало се е храброст, Леониде. Да изучаваш пътя на боговете самостоятелно, в сърцето на Руския ном? Бил си доста смел.

— Бях безразсъден. — Челото на руснака беше влажно от избилата по него пот. — Джейкъби е убивала магьосници и за по-дребни престъпления. Веднъж един мой приятел, старец на име Михаил, допусна грешката да заяви, че може би не всички в рода Кейн са лоши. Джейкъби го задържа под стража за измяна. Предаде го на Куай, който прави магии със… със светкавици… ужасни неща. Чух как Михаил пищя в тъмницата три нощи, преди да умре.

Еймъс и Зия се спогледаха угрижено. Останах с чувството, че това не е първият път, когато чуват за инквизиторския подход на Куай.

— Ужасно съжалявам — каза чичо. — Но откъде си сигурен, че Джейкъби и Куай са се сработили с Апоп?

Младият руснак ме погледна — да му вдъхна увереност.

— Можеш да се довериш на Еймъс — отсякох аз. — Той ще те защитава.

Леонид загриза устна.

— Вчера бях в едно от помещенията дълбоко под Ермитажа, място, за което мислех, че е тайно. Изучавах свитък с указания как да призоваваме Шу — много забранена магия. Чух, че Джейкъби и Куай се приближават, затова се скрих. Подслушах какво си казаха, въпреки че гласовете им бяха… като размножени. Не знам как да го обясня.

— В тях се е бил вселил някой ли? — попита Зия.

— По-страшно — отговори Леонид. — Всеки направляваше по десетина гласа. Беше нещо като съвещание на щабквартира. Чух много чудовища и демони. И на събранието най-силно кънтеше един глас, по-гърлен и по-силен от останалите. Никога не бях чувал такова нещо, сякаш говореше мракът.

— Апоп — каза Еймъс.

Леонид пребледня изведнъж.

— Моля ви, разберете, повечето магьосници в Санкт Петербург не са злодеи. Само се изплашени и са готови на всичко, за да оцелеят. Джейкъби ги убеди, че ще ги спаси именно тя. Измами ги с лъжи. Твърди, че всички в семейство Кейн са демони. Но чудовищата всъщност… са те с Куай. Вече не са хора. Направили са лагер в Абу Симбел7. Оттам ще поведат бунтовниците срещу Първи ном.

Еймъс се извърна към картата. Прокара пръст на юг по река Нил до малко езерце.

— Не чувствам нищо в Абу Симбел. Ако наистина са там, значи са успели да се скрият така, че да не ги засича никаква магия.

— Там са — заяви Леонид.

Зия се смръщи.

— Под носа ни, на разстояние, от което лесно могат да ни нападнат. Трябваше да изтребим размирниците още в Бруклинската къща, докато имахме тази възможност.

Еймъс поклати глава.

— Ние сме слуги на Маат — на реда и справедливостта. Не избиваме враговете си за неща, които биха могли да извършат в бъдеще.

— И сега враговете ни ще избият нас — тросна се Зия.

Още две от фигурките по картата — върху Испания — припламнаха и се стопиха. Край бреговете на Япония пък едно мъничко корабче се разпадна на съставните си части.

Еймъс се свъси.

— Поредните загуби.

Той избра фигурка на кобра, поставена върху Корея, и я приплъзна към кораба, който беше претърпял корабокрушение. Махна от Испания разтопените магьосници.

— Каква е тази карта? — попитах аз.

Зия премести от Германия във Франция талисман във вид на йероглиф.

— Военната карта на Искандар. Както вече съм ти казвала, той разбираше много от магии с фигурки.

Спомних си. Някогашният Главен лектор е бил толкова добър, че е направил копие на самата Зия… но реших да не отварям дума за това.

— Фигурите са реални сили — предположих.

— Да — потвърди Еймъс. — Картата показва придвижването на врага, поне в общи линии. Освен това ни дава възможност да пратим частите си там, където има нужда от тях.

— Е… хм, как се справяме?

От лицето му разбрах всичко, което трябваше да знам.

— Редиците ни са оредели — обясни чичо. — Последователите на Джейкъби нанасят удари там, където сме най-слаби. Апоп праща демоните си да тероризират съюзниците ни. Нападенията изглеждат съгласувани.

— Изглеждат, защото са — намеси се Леонид. — Куай и Джейкъби са във властта на Змея.

Поклатих невярващо глава.

— Как може Куай и Джейкъби да са толкова глупави? Не разбират ли, че Апоп ще унищожи света?

— Хаосът е изкусителен — отвърна Еймъс. — Не се и съмнявам, че Апоп им е обещал власт. Нашепва им в ушите, убеждава ги, че могат да сътворят нов свят, по-добър от стария, и че промяната си заслужава цената — дори да бъдат изтребени всички до крак.

Не проумявах как е възможно някой да се заблуждава толкова, но Еймъс обясняваше така, сякаш разбираше. Е, да, той бе преминал през всичко това. Сет, богът на злото и на Хаоса, се беше вселил в него. В сравнение с Апоп той беше дразнещо джудже, но пак бе успял да превърне в безпомощна марионетка чичо, един от най-могъщите магьосници по земята. Ако ние с Картър не бяхме разгромили Сет и не го бяхме принудили да се завърне в Дуат… хм, последиците нямаше да бъдат от най-приятните.

Зия взе една фигурка на сокол. Премести я при Абу Симбел, но статуетката започна да пуши. Зия се видя принудена да я пусне.

— Сложили са могъща защита — обясни. — Няма да можем да подслушваме.

— Ще нападнат след три дни — намеси се Леонид. — В същото време Апоп ще се въздигне… по изгрев-слънце в деня на есенното равноденствие.

— Пак ли равноденствие! — промърморих аз. — Нали последният ужас се разигра именно в един от дните на равноденствието? Вие, египтяните, сте нездравословно обсебени от равноденствието.

Еймъс ме погледна угрижено.

— Сигурен съм, Сейди. Знаеш, че равноденствието е време от голямо магическо значение, защото тогава денят е равен на нощта. Пък и есенното равноденствие е последният ден, преди мракът да надделее над светлината. Тогава е годишнината от деня, когато Ра се е оттеглил на небето. Страхувах се, че Апоп ще нападне точно тогава. Денят е крайно неблагоприятен.

— Неблагоприятен ли? — свъсих се аз. — Но това е лошо. Защо ще тръгнат да… о!

Дадох си сметка, че дните, които са лоши за нас, би трябвало да са добри за силите на Хаоса. Това означаваше, че те вероятно разполагат с много добри дни.

Еймъс се подпря на жезъла си. Имах чувството, че косата му побелява направо пред очите ми. Спомних си последния Главен лектор Мишел Дежарден и колко бързо е остарял той. Изтръпвах само при мисълта, че същото може да сполети и Еймъс.

— Нямаме силата да победим враговете си — сподели той. — Налага се да прибягна до други средства.

— Недей, Еймъс — намеси се и Зия. — Много те моля.

Не знаех за какво говорят. Зия го каза ужасена, аз обаче не исках да научавам какво я плаши.

— Всъщност ние с Картър имаме план — заявих.

Разказах им как ни е хрумнало да използваме срещу Апоп собствената му сянка. Сигурно беше безразсъдно да го съобщавам пред Леонид, но той бе изложил на опасност живота си, за да ни предупреди за намеренията на Сара Джейкъби. Беше ми се доверил. Ако не друго, можех поне да му върна услугата.

След като приключих с обясненията, Еймъс се взря в картата.

— Никога не съм чувал за такава магия. Дори и да е възможна…

— Възможна е — настоях аз. — Защо Апоп ще протака с нападението, което ще сложи край на света, ако не за да издири всички свитъци на този Сетне и да ги унищожи? Страхува се, че ще разберем какво е заклинанието и ще го спрем.

Зия кръстоса ръце.

— Но вие не можете да го спрете. Нали току-що каза, че всички преписи са унищожени.

— Ще помолим Тот да ни помогне — казах аз. — Картър вече тръгна към него. А през това време… Трябва да свърша едно нещо. Вероятно ще имам възможност да проверя предположенията ни за сенките.

— Как? — попита Еймъс.

Казах му какво съм намислила.

Той май искаше да възрази, но явно видя предизвикателния блясък в очите ми. Все пак сме свързани. Еймъс знае колко упорити са всички в семейство Кейн, ако са решили да направят нещо.

— Чудесно — рече чичо. — Но първо хапни и си почини. Можеш да потеглиш по изгрев-слънце. Искам да отидеш с нея, Зия.

Тя се стресна.

— Кой, аз ли? Но мога да… в смисъл, разумно ли е?

И този път останах с чувството, че съм пропуснала важен разговор. Какво ли бяха обсъждали Еймъс и Зия?

— Всичко ще бъде наред — увери я чичо. — Сейди има нужда от помощта ти. А аз ще уредя някой друг да наглежда през деня Ра.

Тя изглеждаше доста притеснена, което не беше в неин стил. В миналото двете със Зия бяхме имали различия, но тя никога не бе проявявала недоверие към мен. Сега направо се тревожех за нея.

— По-бодро — казах й. — Ще бъде забавно. Бързо пътешествие до Небитието, до Огненото езеро на гибелта. Какво толкова може да се обърка?