Сянката на змея

22. Последен (засега) валс

Той се беше преобразил за пореден път.

Амулетите му ги нямаше, беше останал само един — shen — като моя. Беше в черна тениска, черни дънки, черно кожено яке и черни кубинки — нещо средно между стила на Анубис и на Уолт, но така изглеждаше съвсем различно, като друг човек. Очите му обаче си бяха познатите: топли, тъмнокафяви, красиви. Усмихнеше ли се, аз както винаги примирах.

— И така — подхванах, — това поредното сбогуване ли е? Днес ми дойдоха в повече.

— Всъщност е по-скоро „здравей“ — отвърна Уолт. — Казвам се Уолт Стоун, от Сиатъл съм. Бих искал да се включа в купона.

Протегна ръка, все така лукаво усмихнат. Повтаряше каквото беше казал, когато се бяхме запознали миналата пролет след пристигането му в Бруклинската къща.

Вместо да поема ръката му, го ударих по гърдите.

— Ох! — възкликна той.

Но се съмнявам да съм му причинила болка. Доста широкоплещест е.

— Въобразяваш си, че можеш просто да се слееш с някой бог и да ме изненадаш? — попитах настойчиво. — „О, между другото, всъщност съм два разсъдъка в едно тяло.“ Не ми е приятно да ме заварват неподготвена.

— Опитах се да ти кажа — заяви Уолт. — Няколко пъти. Анубис също. Но все някой ни прекъсваше. Главно ти с твоето бърборене.

— Не ми се оправдавай. — Кръстосах ръце и се свъсих възможно най-много. — Мама смята, че не трябва да те притискам, защото всичко това било ново за теб. Но пак съм ти сърдита. Да ти кажа, доста объркващо си е, когато харесваш някого и той се преобразява в бог, когото също харесваш.

— Значи ме харесваш.

— Стига си се опитвал да отклониш вниманието ми! Наистина ли молиш да останеш тук?

Уолт кимна. Сега вече беше съвсем наблизо. Миришеше хубаво, на свещи с дъх на ванилия. Опитах се да си спомня кой е миришел така, Уолт или Анубис. Да ви призная, не успях.

— Имам да уча още много — продължи Уолт. — Вече не ми се налага да се ограничавам само с изработването на талисмани. Ще се заема с по-интензивна магия: пътя на Анубис. Никой досега не го е правил.

— Ще откриваш нови магически начини да ме дразниш ли?

Той понаклони глава.

— Мога да правя изумителни фокуси с ленени ивици за мумии. Например, ако някой говори прекалено много, мога да измагьосам кърпа, с която да му запуша устата…

— Само да си посмял!

Той ме хвана за ръката. Погледнах го, предизвикателно свъсена, но не отдръпнах ръката си.

— Пак съм си Уолт — уточни. — Пак съм обикновен простосмъртен. Анубис може да остане в този свят, докато съм го приютил в себе си. Надявам се на дълъг живот. И на двамата дори не ни е хрумвало, че е възможно. Затова няма да ходя никъде, освен ако не искаш да си тръгна.

Очите ми вероятно са отговорили вместо мен: „Недей, моля те. Не си тръгвай никога.“ Но не можех да му доставя удоволствието да го изрека на глас, нали така? Момчетата понякога са много самонадеяни.

— Е, все някак ще го преживея — промърморих.

— Дължа ти един танц.

Уолт ме хвана с другата ръка за кръста, традиционна поза, много старовремска, както бе направил и Анубис, докато танцувахме в Бруклинската академия. Баба би одобрила.

— Може ли? — попита ме Уолт.

— Тук ли? — учудих се аз. — Твоят наставник Шу няма ли да ни прекъсне?

— Както вече ти казах, сега съм обикновен простосмъртен. Шу ще ни остави да танцуваме, макар и да съм сигурен, че ще ни наглежда, за да е сигурен, че се държим прилично.

— За да е сигурен, че ти се държиш прилично — срязах го аз. — Аз съм благовъзпитана млада дама.

Уолт се засмя. Сигурно си беше смешно. „Благовъзпитана“ обикновено не е първата дума, с която ти хрумва да ме опишеш.

Ударих го още веднъж по гърдите, макар че, признавам, не много силно. Хванах го за рамото.

— Ще ти напомням, че в Подземния свят баща ми ти е работодател — предупредих аз. — Не е зле да внимаваш как се държиш.

— Тъй вярно, уважаема госпожице — каза Уолт.

Наведе се и ме целуна. Целият ми гняв направо се изпари.

Започнахме да танцуваме. Нямаше музика, нямаше и танцуващи призраци, ние не се реехме във въздуха — нямаше нищо магическо. Грифонът ни наблюдаваше заинтригувано, явно се питаше как с тия си действия ще му осигурим пуйки. Намазаният с дзифт стар покрив заскърца под краката ни. Още бях доста уморена от дългата ни битка и не се бях измила както трябва. Безспорно изглеждах ужасно. Искаше ми се да се разтопя в обятията на Уолт, което всъщност и направих.

— Значи ще ми разрешиш да остана? — попита той, а аз усетих по главата си топлия му дъх. — И да живея като всички други тийнейджъри?

— Предполагам. — Погледнах го. Не ми струваше никакви усилия да плъзна очи надолу към Дуат и да видя там, точно под повърхността, Анубис. Но всъщност не се налагаше. Пред мен стоеше друго момче и то бе всичко, което харесвах. — Не че съм голям спец, но има едно правило, на което държа.

— Какво?

— Ако някой те попита дали си зает, отговорът е „да“ — рекох аз.

— Все ще го преживея някак — обеща той.

— Браво на теб — казах. — Защото не искаш да ме виждаш сърдита.

— Твърде късно е.

— Млъквай и танцувай, Уолт.

Така и направихме, а наоколо звучеше музика — крясъците на грифона психар и сирените и клаксоните на Бруклин, които пищяха долу. Беше доста романтично.

И така вече знаете какво стана.

Ние се върнахме в Бруклинската къща. Различните бедствия, сполетели света, се поразредиха — поне в известна степен — и след като започна новата учебна година, ние трябваше да се справяме с мощния прилив от нови ученици.

Вече би трябвало да е очевидно защо това може би е последният ни запис. Ще бъдем заети да преподаваме, да ходим на училище и да живеем и се съмнявам, че ще имаме време и причини да изпращаме още аудио призиви за помощ.

Ще сложим този запис за нашите приключения в обезопасен кашон и ще го изпратим на човека, който го сваля. Картър май смята, че и пощата ще свърши работа, но аз мисля да го дам на Хуфу и той да го пренесе през Дуат. Какво би могло да се обърка?

Колкото до нас, не смятам, че животът ни ще се състои само от забавления и игри. Еймъс не можеше да остави без надзор цяла тълпа тийнейджъри и тъй като Баст вече не е с нас, той прати като учители в Бруклинската къща няколко магьосници (иначе казано: наставници). Но всички ние знаем кой всъщност дърпа конците: аз. О, да, и може би Картър, но само малко.

Не сме приключили и с неприятностите. Още се притеснявам от онзи убиец, призрака Сетне, който си се разхожда на свобода по света със своя пакостлив ум, ужасен вкус за дрехи и „Книгата на Тот“. Озадачена съм и от думите на майка ми за магията на нашите противници и на други богове. Нямам представа какво означава това, но не ми звучи добре.

Междувременно и досега навсякъде по света има огнища на злотворна магия, демоните също не са се успокоили и ние трябва да се погрижим за това. Получихме предупреждения дори за необясними магии само на хвърлей от нас, на Лонг Айланд. Вероятно трябва да проверим и там.

Засега обаче смятам да се наслаждавам на живота, да дразня възможно най-много брат си и да превърна Уолт в истинско гадже, така че другите момичета и да не припарват до него — явно няма да мина без огнехвъргачка. Работата ми край няма.

Колкото до вас, които слушате записа… винаги има място за нови ученици. Ако сте потомци на фараони, какво още чакате? Не допускайте магията ви да отива на вятъра. Бруклинската къща е отворена за вас.

КРАЙ