Сянката на змея

15. Как се превърнах в цикламено шимпанзе

Желирани човечета? Наистина ли?

Не бях чул тази част. Сестра ми не престава да ме изумява… /_и не, Сейди, това също не е комплимент_/.

Та докато Сейди е изживявала свръхестествената си драма с момчетата, аз се бях изправил лице в лице с капитан на речен кораб с острие убиец вместо глава, който явно искаше да се преименува на Още по-окървавената секира.

— Назад! — казах на демона. — Това е заповед.

Окървавената секира издаде бръмчене, което може би беше смях. Извърна глава наляво — нещо като танцовите движения на Елвис Пресли — и проби дупка в стената. После ме погледна отново, раменете му бяха целите в трески.

— Подчинявам се на други заповеди — избръмча капитанът. — Заповеди да убивам!

Спусна се към мен като бик. След суматохата, която бяхме изживели току-що в serapeum, един бик беше последното, с което ми се занимаваше.

Замахнах с юмрук.

— Ha-wi!

Между нас блесна йероглифът за „Удряй!“:

Върху Окървавената секира се стовари син юмрук енергия, който го изхвърли през вратата и го запрати право през стената на каюткомпанията отсреща. От такъв удар един обикновен простосмъртен щеше да изгуби съзнание, аз обаче чух как Окървавената секира се опитва да излезе от отломъците и бръмчи ядосано.

Постарах се да мисля. Щеше да бъде хубаво, ако можех да го удрям отново и отново с този йероглиф, но магията не действа така. Веднъж изречена, вълшебната дума не може да се използва отново в продължение на няколко минути, а понякога дори и часове.

Пък и вълшебните думи са сред най-сложните магии. Има магьосници, които с години усвояват един-единствен йероглиф. От горчив опит знаех, че ако изречеш прекалено много такива думи, силите ти се изчерпват наистина бързо, а на мен и без това не ми бяха останали много.

Първият проблем: как да държа демона далеч от Зия. Тя още беше замаяна и напълно беззащитна. Впрегнах всичките си магически способности и казах:

— N’dah.

Защити!

Около Зия затрепка синя светлина. Изведнъж си спомних ужасен как миналата пролет съм я намерил във водния й гроб. Ако тя се събудеше, похлупена от синя енергия, и решеше, че отново е затворена като в тъмница…

— О, Зия — подхванах. — Не исках да…

— УБИЙ!

Окървавената секира се надигна от развалините на помещението отсреща. На главата му се беше набучила пухена възглавница и от нея по цялата му униформа се сипеше гъша перушина.

Изхвърчах в коридора и се насочих към стълбището, като хвърлих един поглед през рамо, за да се уверя, че капитанът е тръгнал след мен, а не към Зия. Извадих късмет — вървеше по петите ми.

Качих се на палубата и креснах:

— Сетне!

Призракът не се виждаше никъде. Светлинките, които всъщност бяха екипажът, се стрелкаха като полудели, бръмчаха трескаво наоколо, блъскаха се в стените, кръжаха около комините, спускаха и вдигаха мостика ей така, без видима причина. Предположих, че са загубени без Окървавената секира, който да им дава указания.

Речният кораб препускаше по Реката на Нощта и криволичеше като пиян по течението. Плъзнахме се между две назъбени скали, които преспокойно можеха да стрият на прах корпуса, после се спуснахме по водопад и цопнахме така, че чак зъбите ми затракаха. Погледнах към капитанската кабина и видях, че зад щурвала няма никой. Беше истинско чудо, че още не сме се разбили. Трябваше да овладея кораба.

Затичах се към стълбите.

Когато бях преполовил пътя, сякаш от дън земя изникна Окървавената секира. Замахна с глава към корема ми и ми разпра тениската. Ако имах по-голямо шкембе — не, не ми се мисли за това. Залитнах назад, като се хванах за пъпа. Окървавената секира само ме беше одраскал по кожата, но направо ми призля, щом видях кръвта по пръстите си.

„Голям воин съм, няма що“, скастрих се.

За късмет, Окървавената секира беше забил в стената главата си… острието де. Още се опитваше да я издърпа, като мърмореше:

— Нова заповед: убий Картър Кейн. Отведи го в Демонската земя. Постарай се да извърви пътя само в едната посока.

Каква Демонска земя?

Стрелнах се по стълбите и после в капитанската кабина.

Реката около кораба беше като кипнала от разпенените бързеи. От мъглата изникна каменен стълб, който издра кораба отдясно и отнесе част от перилата. Свърнахме настрани и набрахме скорост. Някъде отпред чух тътена на милиони тонове вода, устремила се към забвението. Носехме се към водопад.

Огледах се отчаяно — да намеря брега. През гъстата мъгла и мрачната сивкава светлина на Дуат не се виждаше почти нищо, но все пак ми се стори, че на стотина метра от носа съм зърнал запалени огньове и тънка черта, може би плаж.

Демонската земя ми звучеше страшно, но не чак толкова, както да паднем от водопад и да се разбием на парчета. Дръпнах шнура на камбаната за тревога и завъртях щурвала — да е на мястото си, като насочих кораба към брега.

— Убий Кейн!

Лъснатият до блясък ботуш на капитана ме изрита по ребрата и ме запрати право през левия прозорец. Стъклото се натроши и се посипа по гърба и краката ми. Отскочих от топлия комин и се приземих с все сила на палубата.

Всичко пред очите ми се размаза на петно. Раната на стомаха ми смъдеше. Имах чувството, че някой тигър си е играл да ми дъвче краката, и ако се съди от парливата болка в хълбока ми, май, докато бях падал, си бях счупил няколко ребра.

Като цяло, това не бе от най-приятните ми бойни изживявания.

„Ей! — повика ме наум Хор. — Нямаш ли намерение да ме призовеш на помощ, или смяташ да умреш в самота?“

„Да, заяждай се, заяждай се — подметнах му аз. — Много помага.“

Да си призная, не мислех, че са ми останали сили да призовавам аватара си, пък било то и с помощта на Хор. Бях направо изтощен от битката с бика Апис, а това беше преди демонът секира да ме погне и да ме изрита през прозореца.

Чувах, че Окървавената секира слиза обратно по стълбите. Опитах се да се изправя и от болката за малко да припадна.

„Оръжие — казах на Хор. — Трябва ми оръжие.“

Пресегнах се към Дуат и извадих оттам едно щраусово перо.

— Я стига! — креснах.

Хор не отговори.

През това време светлинките на екипажа се стрелкаха в паника, а корабът се носеше устремно към брега. Сега вече плажът се виждаше по-лесно: черен пясък, осеян с кости, и шлейфове вулканичен газ, бълван от огнените пукнатини. О, страхотно. Точно мястото, където исках да акостирам.

Пуснах щраусовото перо и се пресегнах още веднъж в Дуат.

Този път извадих две познати оръжия: гегата и млатилото, олицетворяващи фараона. Гегата беше златночервена, с извит на кука край. Млатилото представляваше оръжие с дръжка и три страховити на вид вериги с шипове. Бях виждал много такива оръжия. Имаше ги всеки фараон. Тези обаче приличаха притеснително на първоначалния комплект на бога на Слънцето, който миналата пролет бях намерил заровен в гроба на Зия.

— Какво търсят тук? — попитах. — Би трябвало да са у Ра.

Хор продължи да мълчи. Останах с впечатлението, че е не по-малко изненадан от мен.

Окървавената секира обикаляше като хала отстрани на капитанската кабина. Униформата му беше разкъсана и покрита с пера. Остриетата му бяха нащърбени, а шнурът на камбаната за тревога се беше намотал около левия му ботуш и тя звънеше ли, звънеше при всяка крачка на Окървавената секира. Но той пак изглеждаше по-добре от мен.

— Стига толкова — бръмчеше. — Достатъчно дълго съм служил на клана Кейн!

Чух откъм носа на кораба трак-трак-трак — спускаха мостика. Погледнах натам и видях, че Сетне си се разхожда спокойно, докато реката се пени под него. Той спря в края на мостика и зачака, а параходът продължи да се носи шеметно към плажа с черния пясък. Сетне се готвеше да скочи, след което щеше да е в безопасност. Беше стиснал под мишница голям свитък папирус — „Книгата на Тот“.

— Сетне! — изпищях аз.

Той се обърна и ми махна с мила усмивка.

— Всичко ще бъде наред, Картър! Връщам се веднага!

— Tas! — креснах аз.

Лентите на Хатор тутакси се намотаха около него заедно със свитъка и всичко останало и той падна от борда и цопна във водата.

Не го бях включил в плана си, но сега нямах време да се притеснявам за това. Окървавената секира ме нападна, а левият му крак правеше ту трак-трак, ту ТРЯС! Претърколих се на една страна точно когато острието вместо глава се заби в пода, но Окървавената секира се окопити по-бързо от мен. Имах чувството, че ребрата ми са топени в киселина. Ръката ми беше много слаба, за да замахне с млатилото на Ра. Вдигнах гегата — да се защитя, но не знаех какво да правя с нея.

Окървавената секира се надвеси над мен и забръмча злорадо. Знаех, че няма да се изплъзна, ако пак ме нападне. Щях да се превърна в Картър Кейн, разсечен на две половинки.

— Приключихме! — ревна той.

Най-неочаквано лумна и стана на огнен стълб. Тялото му се изпари. Металната секира, служила му за глава, падна и се заби в палубата между краката ми.

Примигнах, питах се дали това не е някакъв номер на демона, но Окървавената секира наистина беше изчезнал окончателно и безвъзвратно. Ако не броим острието вместо глава, единственото, което бе останало от него, бяха лъснатите му ботуши, леко разтопената камбана за биене на тревога и няколко овъглени гъши перца, които се носеха из въздуха.

Зия се облегна на капитанската кабина на няколко метра от мен. Дясната й ръка беше обвита в пламъци.

— Да — промърмори тя на острието на секирата, над което се виеше дим. — Приключихме.

Угаси огъня, после дойде с несигурна крачка и ме прегърна. Толкова ми беше олекнало, че можех и да не обръщам внимание на режещата болка в хълбока.

— Добре си — казах, което при тези обстоятелства прозвуча тъпо, но Зия ме възнагради с усмивка.

— Чудесно — каза. — За миг изпаднах в паника. Събудих се, обгърната от синя енергия, но…

По една случайност погледнах зад нея и направо ми се повдигна.

— Дръж се — креснах.

„Египетска царица“ се вряза с бясна скорост в брега.

Сега вече разбирам защо предпазните колани трябва да се затягат.

Нямаше никакъв смисъл да се държим. Корабът заора в брега толкова силно, че ние със Зия се изстреляхме като човешки гюлета във въздуха. Корпусът отзад се цепна с мощно бааам! Сушата се устреми към лицето ми. Разполагах с половин секунда, през която да реша как ще умра — дали като се разбия на пихтия в земята, или като падна в някоя пламтяща пукнатина. Точно тогава Зия ме сграбчи отгоре за ръката и ме дръпна към небето.

Зърнах я за миг — беше мрачна и изпълнена с решимост, с едната ръка стискаше мен, а с другата се държеше за ноктите на огромен лешояд. Нейния амулет. Не се бях сещал за това от месеци, но за амулет Зия имаше лешояд. Беше успяла някак да го задейства и с него наистина беше страховита.

За беда, лешоядът не бе чак толкова як, че да задържи във въздуха двама души. Можеше само да забави падането ни, така че, вместо да се размажем, ние със Зия се ударихме силно и се претърколихме по черната песъчлива почва, а накрая спряхме и се блъснахме един в друг точно на ръба на една огнена цепнатина.

Усещах гърдите си така, сякаш ме бяха стъпкали. Болеше ме всяко мускулче в тялото и виждах всичко раздвоено. Но за мое изумление още стисках здраво в дясната ръка гегата и млатилото на бога на Слънцето. Дори не бях забелязал, че ги държа.

Зия явно беше по-добре от мен (е, виждал съм размазани на пътя животни, които са били по-добре от мен). Намери сили да ме издърпа от пукнатината, а после надолу към плажа.

— Ох — простенах аз.

— Лежи и не мърдай.

Тя изрече някаква заповед от една дума и лешоядът й отново се превърна в амулет. Зия затърси из раницата си.

Извади керамично бурканче и се зае да маже с нещо раните от порязано и изгоряло и синините по тялото ми от кръста нагоре. Болката отстрани веднага премина. Раните изчезнаха. Ръцете на Зия бяха гладки и топли. Вълшебният мехлем миришеше на цъфнала билка орлов нокът. Това не бе от най-неприятните неща, които бях изживявал този ден.

Зия гребна още малко от мазилото и погледна дългата порезна рана върху стомаха ми.

— Хм… с тази част се заеми ти.

Сложи мехлема върху пръстите ми и ме остави да го нанеса. Раната се затвори. Седнах бавно и огледах белезите по краката си, където ме беше порязало стъклото. Кълна се, усетих как ребрата в гърдите ми заздравяват. Поех си дълбоко въздух и с облекчение установих, че не ме боли.

— Благодаря ти — казах. — Какво е това нещо?

— Балсам на Нефертум — отговори тя.

— Какъв нефт?

От смеха й ми олекна почти колкото от мехлема.

— Не нефт, а Нефертум… лековит балсам, Картър. Забъркан е от цветове на син лотос, кориандър, мандрагора, стрит на прах малахит и няколко други специални съставки. Много е рядък и това е единственото ми бурканче. Затова не се наранявай повече.

— Слушам, госпожице!

Бях доволен, че вече не ми се вие свят. Виждах си нормално.

„Египетска царица“ не беше чак в такава добра форма. Останките от корпуса бяха разпилени по плажа: дъски, части от перилата, въжета и стъкло, примесени с костите, които вече бяха там. Капитанската кабина се беше взривила. От счупените прозорци се виеше огън. Падналите комини бълваха към реката златист пушек.

Докато гледахме, кърмата се разцепи и се плъзна под водата, повличайки със себе си и светещите клъбца. Вълшебният екипаж може би беше прикрепен към кораба. Клъбцата сигурно дори не бяха живи. Но пак ми домъчня за тях, след като те потънаха под мътната повърхност.

— Няма да се върнем по същия път — казах аз.

— Да, няма — съгласи се Зия. — Къде сме? Какво е станало със Сетне?

Сетне. Почти го бях забравил този призрачен негодник. Нямах нищо против да е потънал на дъното, но се сетих, че е взел „Книгата на Тот“.

Огледах плажа. Изненадан, на двайсетина метра съгледах леко очукана розова мумия, която се опитваше да се провре през отломъците и да се отскубне на свобода.

Посочих Сетне на Зия.

— Можем да го оставим там, но „Книгата на Тот“ е у него.

Тя ме озари с една от жестоките си усмивки, при които се радвах, че не ми е враг.

— Не бързай. Сетне няма да стигне далеч. Дали да не си направим пикник?

— Начинът ти на мислене ми харесва.

Извадихме каквото ни се намираше и се опитахме да се поизмием. Сложих отпред бутилирана вода и висококалорийни вафли — да, вижте ме само колко съм предвидлив.

Докато ядяхме и пиехме, не изпускахме от очи увития като подарък розов призрак, който се мъчеше да изпълзи на сухо.

— Как точно се озовахме тук? — попита Зия. Златният скарабей още проблясваше на врата й. — Помня serapeum, бика Апис, помещението със слънчевата светлина. След това всичко ми е пълна мъгла.

Постарах се да опиша възможно най-подробно какво се е случило: вълшебния щит на скарабея на Зия, как тя изневиделица е получила от Хепри страховита сила, как е опекла бика Апис и за малко да изгори сама. Обясних как съм я пренесъл на кораба и Окървавената секира е превъртял.

Зия се свъси.

— Разрешил си на Сетне да дава заповеди на Окървавената секира?

— Да. Може би не бе най-доброто, което ми е хрумвало.

— И той ни е докарал тук, в Демонската земя — най-опасното място в Дуат.

Бях чувал за Демонската земя, но не знаех много за нея. Точно сега не исках и да научавам. Днес се бях разминавал със смъртта толкова много пъти, че просто исках да си седя, да си почивам и да си говоря със Зия… а също може би да се забавлявам, докато гледам как Сетне се мъчи да се отскубне от пашкула си.

— Хм… добре ли се чувстваш? — попитах аз Зия. — Имам предвид бога на Слънцето.

Тя огледа изровената местност, цялата с черен пясък, кости и огън. Не са много хората, които ще изглеждат добре в светлината на нажежен вулканичен газ, който се носи на валма. Зия успяваше.

— Исках да ти кажа, Картър, но не разбирах какво се случва с мен. Бях уплашена.

— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Бях Окото на Хор. Влизам ти в положението.

Зия стисна устни.

— Ра обаче е различен. Той е много по-стар и е далеч по-опасно да насочваш силите му. И е хванат като в капан в тази обвивка — грохналото си тяло. Не може да поднови цикъла на преражданията си.

— Точно заради това има нужда от теб — предположих аз. — Когато се събуди, говореше за зебри — за теб. При първата ви среща ти е подарил скарабея. Иска да се всели в теб.

От една пукнатина блъвна огън. Покрай отражението в очите на Зия си спомних как е изглеждала тя, когато се е сляла с Хепри: зениците й бяха изпълнени с оранжеви пламъци.

— Докато бях погребана в онзи… в онзи саркофаг, бях на път да полудея, Картър — сподели Зия. — И досега сънувам кошмари. Слея ли се със силите на Ра, ме обзема същата паника. Той се чувства като в затвор, безпомощен. Когато се пресягам към него, имам чувството, че… че се опитвам да спася удавник. Той се вкопчва в теб и те отнася заедно със себе си на дъното. — Тя поклати глава. — Може би няма логика, но силите на Ра се опитват да избягат чрез мен и аз почти не съм в състояние да ги овладея. Всеки път, когато припадам, става все по-лошо.

— Как така „всеки път“? — учудих се аз. — Значи си припадала и друг път?

Зия обясни какво се е случило в Дома за отдих, когато тя се е опитала да разруши с огнените си топки старческия дом. Дребна подробност, която Сейди бе забравила да ми спомене.

— Ра е прекалено силен — допълни Зия. — А аз съм прекалено слаба, за да го държа във властта си. Можех да те убия в катакомбите с бика Апис.

— Но не ме уби — възразих аз. — Спаси ми живота — за пореден път. Знам, че е трудно, но можеш да овладееш силата. Ра трябва да се измъкне от затвора си. Цялата идея за магията със сянката, която Сейди иска да опита с Бес? Имам чувството, че с Ра няма да се получи. Богът на Слънцето трябва да се прероди. Разбираш какво е това. Според мен той ти е дал точно по тази причина Хепри, изгряващото Слънце — посочих аз амулета със скарабея. — Ти си ключът към това Ра да бъде върнат.

Зия отхапа от вафлата.

— Все едно ям стиропор.

— Да — признах аз. — Не е като мачо начос12. Още ти дължа срещата в закусвалнята в мола.

Тя се засмя едва-едва.

— Де да можехме да отидем още сега!

— Момичетата обикновено не изгарят от желание да ходят по срещи с мен. Хм… не че съм им определял де…

Зия се наведе и ме целуна.

Бях си го представял много пъти, но бях толкова неподготвен, че не реагирах както трябва. Изпуснах вафлата и вдъхнах от мириса на Зия, която ухаеше на канела. Когато тя се отдръпна, аз я бях зяпнал като риба с отворена уста. Казах нещо от рода на:

— Хм… ъхъ.

— Ти, Картър, си добър — заяви Зия. — И забавен. И въпреки че бе изтикан през прозорец и отхвърлен от взрив, дори си красив. Освен това винаги си бил много търпелив с мен. Но се опасявам, че така и не успявам да задържа до себе си хората, които са ми важни: мама и тате, Искандар… Ако се окажа прекалено слаба, за да овладея силите на Ра, и накрая те нараня…

— Не — прекъснах я аз веднага. — Не, Зия, няма да ме нараниш. Ра не те е избрал, защото си слаба. Избрал те е, защото си силна. И, хм… — Погледнах надолу към гегата и млатилото, които лежаха отстрани. — Появиха се тези тук… Според мен има някаква причина. Не е зле да ги вземеш.

Опитах се да ги дам на Зия, но тя ме хвана за пръстите така, че да стисна гегата и млатилото.

— Задръж ги — подкани. — Прав си, не са се появили току-така, ала са се озовали в твоите ръце. Може и да са на Ра, но фараон трябва да стане Хор.

Оръжията като че ли се нагорещиха или може би само ми се е сторило така, защото Зия ме държеше за ръцете. Притеснявах се при мисълта да ги използвам. Бях загубил khopesh, меча, който са носели стражите на фараона, а бях получил оръжията не на друг, а на самия фараон. При това не кой да е… Държах регалиите на Ра, пръв цар на боговете.

Аз, Картър Кейн, петнайсетгодишно момче, което бе учило само вкъщи и още не знаеше да се бръсне като хората и да се облича за училищните танци, неизвестно защо, бях сметнат за достоен да получа най-могъщото магическо оръжие, творено някога.

— Защо си толкова сигурна? — попитах. — От къде на къде тези неща тук са за мен?

Зия се усмихна.

— Може би съм започнала да разбирам по-добре Ра. Той се нуждае от подкрепата на Хор. Аз пък се нуждая от теб.

Постарах се да измисля какво да кажа и дали ми стиска да си поискам още една целувка. И през ум не ми беше минавало, че първата ми среща ще бъде на осеян с кости речен бряг в Демонската земя, но в онзи миг нямаше друго място, където предпочитах да се намирам.

Точно тогава чух едно фрас: някой си удари главата в дебело парче дърво. Сетне изруга приглушено. Беше се блъснал в счупена дъска от кила. Замаян, изгуби равновесие, цопна във водата и започна да потъва.

— Я по-добре да го извадя — казах аз.

— Да — съгласи се Зия. — Само това оставаше — „Книгата на Тот“ да се повреди.

Извлачихме Сетне на брега. Зия размота внимателно лентите само около гърдите му, за да издърпа изпод ръката му „Книгата на Тот“. Пак добре че свитъкът папирус си беше непокътнат.

Сетне каза:

— Ммм-хмх!

— Извинявай, но не проявявам интерес — отвърнах аз. — Книгата вече е у нас и сега ще те оставим. Не изгарям от желание още веднъж да ми забиеш нож в гърба, не ми се слушат и лъжите ти.

Сетне завъртя очи. Заклати силно глава и запелтечи нещо, вероятно много убедително обяснение защо бил в правото си да насъска срещу мен моя слуга, демона.

Зия разгърна свитъка и се зае да разглежда написаното. След няколко реда се свъси.

— Това, Картър… е наистина опасно. Само му хвърлих едно око, но видях описание на тайните дворци на боговете, на магии, с които да разбереш какви са истинските им имена, сведения как да разпознаеш всички богове, независимо от формата, в която се опитват да ти се явят… — Уплашена, тя вдигна поглед. — С тези познания Сетне е могъл да навреди много. Единственото добро нещо… доколкото разбирам, почти всички магии могат да бъдат направени само от жив магьосник. Не са по силите на призраци.

— Сигурно Сетне ни е държал живи толкова дълго само заради това — казах аз. — Имал е нужда от помощта ни, за да се добере до книгата. После е смятал да ни изиграе, за да направим магиите, които иска.

Сетне замърмори недоволно.

— Можем ли да намерим без него сянката на Апоп? — попитах аз Зия.

— Мм-мм! — намеси се отново Сетне, аз обаче не му обърнах внимание.

Зия разгледа още няколко реда.

— Апоп… sheut на Апоп. Да, ето. Намира се в Демонската земя. Значи сме на нужното място. Но тази карта тук… — Тя ми показа част от свитъка, която беше запълнена от край до край с много йероглифи и картинки, и аз дори не разбрах, че там има и карта. — Нямам представа как да я разчета. Демонската земя е огромна. Доколкото съм чела, постоянно се променя, разпада се, после се образува отново. И гъмжи от демони.

— Представям си. — Преглътнах, за да се опитам да махна горчивия вкус в устата си. — Значи тук ще се чувстваме не на мястото си, както демоните се чувстват в света на простосмъртните. Няма да можем да отидем никъде, без да ни видят, и на когото и да се изпречим на пътя, той ще поиска да ни убие.

— Да — съгласи се Зия. — И нямаме време.

Беше права. Не знаех колко точно е часът в света на простосмъртните, но ние се бяхме спуснали в Дуат в късния следобед. Слънцето сигурно вече се беше скрило зад хоризонта. Очакваше се Уолт да не доживее до залеза. Може би точно сега издъхваше, а клетата ми сестра… Не. Беше много мъчително да мисля за това.

Но утре по изгрев-слънце Апоп щеше да се въздигне. Разбунтувалите се магьосници щяха да нападнат Първи ном. Нямахме лукса да си се разхождаме по тези враждебно настроени земи и да се бием с всичко, изпречило се на пътя ни, докато намерим онова, което търсехме.

Изгледах лошо Сетне.

— Предполагам, можеш да ни заведеш при сянката.

Той кимна.

Извърнах се към Зия.

— Ако направи или каже нещо, което не ти харесва, го изгори.

— С удоволствие.

Заповядах на лентите да се развържат само при устата му.

— Мили Хор, приятелю! — започна да се вайка Сетне. — Защо ме овърза?

— Ами, чакай да помисля… може би защото се опита да ме убиеш.

— О, това ли било? — въздъхна той. — Виж какво, приятелю, ако смяташ да реагираш толкова бурно всеки път, когато се опитвам да те убия…

— Да реагира бурно ли? — възкликна Зия и измагьоса в ръката си нажежена до бяло огнена топка.

— Добре де, добре — рече Сетне. — Вижте какво, онзи капитан, демонът, така и така щеше да се обърне срещу вас. Аз само подпомогнах нещата. И за това си имаше причина! Трябваше да дойдем тук, в Демонската земя, нали така? Вашият капитан за нищо на света не би се съгласил да поеме по този курс, ако не смяташе, че може да ви убие. Това тук му е родината! Демоните не докарват тук простосмъртни — освен за закуска де.

Не биваше да забравям, че Сетне е изпечен лъжец. Каквото и да ми кажеше, това си бяха празни приказки. Впрегнах волята си, за да не му се хвана на думите, но пак беше трудно да не ги сметна за разумни.

— Значи си щял да оставиш Окървавената секира да ме убие — казах аз, — но от благородни подбуди.

— О, знаех, че ще му надвиеш — заяви Сетне.

Зия вдигна свитъка.

— И заради това ли побягна с „Книгата на Тот“?

— Как така съм побягнал? Просто смятах да поразузная! Исках да намеря сянката, за да ви заведа при нея! Но това не е важно. Ако ме пуснете, пак мога да ви отведа при сянката на Апоп, и то без да ви видят.

— Как? — попита Зия.

Сетне изсумтя възмутено.

— Аз, кукло, правя магии още откакто предците ти са били пеленачета. Наистина не мога да правя всички заклинания на простосмъртните, които ми се иска… — Той погледна натъжен „Книгата на Тот“. — Подбрал съм някои неща, които са по силите единствено на призраците. Развържете ме и ще ви покажа.

Аз погледнах Зия. Долових, че си мисли същото като мен: ужасна идея, но не разполагахме с по-добра.

— Направо не мога да повярвам, че наистина го мислим за възможно — промърмори тя.

Сетне се ухили.

— Ей, умнички сте ми. Това е най-доброто, което можете да направите. Пък и искам да успеете! Както вече казах, не искам Апоп да ме унищожи. Няма да съжалявате.

— Почти сигурен съм в обратното — заявих аз, после щракнах с пръсти и Лентите на Хатор се размотаха.

Блестящият план на Сетне ли? Той ни превърна в демони.

Е, да… само привидно: приличахме на демони, но това бе най-добрата магия за зрителна измама, която бях виждал.

Зия само ме погледна и прихна. Не си виждах лицето, но тя ми обясни, че сега съм имал за глава тежък тирбушон. Все пак забелязах, че кожата ми е цикламена на цвят и че съм с космати криви крака като на шимпанзе.

Не винях Зия, задето се е засмяла, но и тя не изглеждаше по-добре. Беше се преобразила в едра мускулеста демонка с яркозелена кожа, рокля на ивици като на зебра и глава на пираня.

— Отлично — заяви Сетне. — Сега ще се впишете в пейзажа.

— Ами ти? — попитах аз.

Той разпери ръце. Пак беше по дънки, бели маратонки и черно сако. Диамантените пръстени по малките му пръсти и златният ланец с ankh проблясваха в светлината на огнената лава. Единствената разлика бе, че върху червената му тениска сега пишеше: МАХАЙТЕ СЕ, ДЕМОНИ!

— Няма как, приятелче, да направиш съвършенството още по-съвършено. Пък и това облекло върши работа — на демоните дори няма да им мигне окото, ако приемем, че изобщо имат очи де. Хайде, елате!

Той се понесе навътре в сушата, без да изчаква и да проверява дали сме тръгнали след него.

От време на време поглеждаше в „Книгата на Тот“ — за указания. Обясни, че ще бъде невъзможно да открием в тази променяща се местност сянката, ако не се допитваме до книгата, която служеше за нещо средно между компас, туристически пътеводител и разписание като във „Фармърс Алманак“13.

Обеща да стигнем бързо, но на мен пътуването ми се стори доста дълго. Не бях сигурен, че няма да полудея, ако постоя още малко в Демонската земя. Местността приличаше на зрителна измама. Различихме в далечината голяма планинска верига, повървяхме, има-няма, петнайсетина метра и установихме, че планината е съвсем мъничка и можем направо да я прескочим. Аз стъпих в една локвичка и изневиделица започнах да се давя в пълен с вода трап с ширина петнайсет метра. Огромните египетски храмове се срутваха и пак се пренареждаха, като че ли някакъв невидим великан си играеше с кубчета. Сякаш от дън земя изникваха варовикови зъбери, по които вече бяха изсечени монументални статуи на гротескни чудовища. Докато минавахме покрай каменните лица, те се обърнаха и ни загледаха.

Освен това имаше и демони. Бях виждал доста в подножието на планината Камълбак, където Сет беше вдигнал червената си пирамида, но тук, в родна среда, те бяха още по-големи и ужасни. Някои приличаха на жертви на изтезания, със зейнали рани и огънати крайници. Други бяха с криле на насекоми, с много ръце или с пипала от мрак. Колкото до главите им, бяха представени почти всички зверове от зоологическата градина и сгъваеми ножчета с пилички и вилички към тях.

Демоните се скитаха на цели пълчища из тъмната местност. Някои строяха крепости. Други пък ги рушаха. Видяхме поне десетина широкомащабни битки. Из въздуха с носещ се из него пушек кръжаха крилати демони, които от време на време сграбчваха изневиделица някое по-малко чудовище и го отнасяха.

Но нас не ни закачаха.

Докато вървяхме с усилие, усещах все по-силно присъствието на Хаоса. Побиха ме тръпки, които плъзнаха от стомаха към крайниците, сякаш кръвните ми телца се бяха вледенили. Бях се чувствал така и друг път, в тъмницата на Апоп, когато Хаосовата болест за малко да ме погуби, това място обаче изглеждаше още по-отровно.

След малко забелязах, че всичко в Демонската земя е притегляно в посоката, накъдето вървяхме. Цялата местност се огъваше и се срутваше: разпадаше се самата същност на веществото. Знаех, че тази сила притегля и молекулите в тялото ми.

Ние със Зия би трябвало да умрем. Но колкото и студено да ми беше, колкото и да ми се гадеше, усещах, че е могло да бъде и по-страшно. Нещо ни закриляше, някакъв невидим пласт топлина, който държеше Хаоса на разстояние.

„Закриля ни тя — каза гласът на Хор без особено желание, но и с уважение. — Ра ни подкрепя.“

Погледнах Зия. Пак беше с вид на зелена демонка с глава на пираня, но въздухът около нея трептеше като мараня над нагорещен път.

Сетне току се извръщаше назад. Всеки път сякаш се изненадваше, че ни вижда още живи. Но свиваше рамене и продължаваше нататък.

Демоните станаха по-малко и се срещаха на по-големи разстояния. Местността стана още по-стръмна. Скалните образувания, дюните, мъртвите дървета, дори огнените стълбове като че ли бяха климнали към хоризонта.

Стигнахме на издълбано от кратери поле, осеяно с нещо с вид на огромни черни цветове на лотос. Те се извисиха бързо, разпростряха листенца и се пръснаха. Чак след като се приближихме, си дадох сметка, че това всъщност са завързани на възли пипала от сенки, каквито Сейди беше описала на танците в Бруклинската академия. След като се разпаднеше, всеки лотос изхвърляше дух, довлачен от Горната земя. Тези призраци — бледи късчета мъгла — се вкопчваха отчаяно в каквото се изпречеше пред тях, само и само да се задържат, но бързо се разсейваха и биваха всмуквани в същата посока, накъдето вървяхме и ние.

Зия погледна свъсена Сетне.

— Не ти ли влияе?

Призракът магьосник се обърна. Както никога, беше мрачен. Бе по-пепеляв, дрехите и накитите му бяха избледнели.

— Нека вървим, а? Мразя го това място.

Аз застинах. Пред нас се издигаше зъбер, който познах: същият от видението, което Апоп ми беше показал. С тази разлика, че сега под него не се бяха сгушили духове.

— Тук беше майка ми — казах аз.

Зия явно ме разбра. Хвана ме за ръката.

— Може да е друга скала. Местността се променя непрекъснато.

Някак си знаех, че е същото място. Имах чувството, че Апоп го е оставил непокътнато колкото да ме дразни.

Сетне започна да си играе с пръстените по малките си пръсти.

— Сянката на Змея, приятелю, се храни с духове. Никой не оцелява дълго. Ако майка ти е била тук…

— Тя беше силна — настоях аз. — Магьосница като теб. Щом ти успяваш да устоиш, значи го е направила и тя.

Той се поколеба. После сви рамене.

— Разбира се, приятелю. Вече сме близо. Дайте да вървим нататък.

Не след дълго чух в далечината тътен. Хоризонтът бе озарен от червена светлина. Сега, изглежда, се движехме по-бързо, сякаш се бяхме качили на ескалатор.

След като прехвърлихме билото на един хълм, видях накъде сме се запътили.

— Готово — оповести Сетне. — Морето на Хаоса.

Пред нас се беше разпрострял океан от мъгла, огън или вода — беше невъзможно да определя. Сивкавочервеното вещество кипеше, бълбукаше и изпускаше дим — надигаше се точно като стомаха ми. Беше се ширнало докъдето поглед стига и нещо ми подсказваше, че няма край.

На брега на океана имаше не плаж, а нещо като преобърнат водопад. В морето се изливаше твърда почва, която после изчезваше. От хълма, вдясно от нас, с грохот се търкулна камък с размерите на къща, който се плъзна по брега и се скри в прибоя. Над главите ни току прелитаха огромни късове пръст, дървета, сгради, които, докоснеха ли океана, направо се изпаряваха. Дори демоните не бяха в безопасност. Няколко от крилатите се заблудиха и се озоваха на плажа, а когато разбраха, че са се приближили твърде много, вече беше късно, и изчезнаха с писъци във водовъртежа на супата от мъгла.

Той притегляше и нас. Сега, вместо да вървя напред, инстинктивно се дърпах назад, само и само да се задържа на едно място. Притеснявах се, че ако се приближим още малко, вече няма да съм в състояние да спра.

Вдъхваше ми надежда само едно. На няколкостотин метра северно от нас във вълните се беше врязала една-единствена ивица суша, която приличаше на вълнолом. В далечния й край се издигаше бял обелиск като паметника на Вашингтон. Върхът му бе озарен от светлина. Имах чувството, че е древен, по-стар дори от боговете. Колкото и красив да беше, неволно си спомних Иглата на Клеопатра на бреговете на река Темза, където бе загинала майка ми.

— Не можем да отидем там, долу — казах.

Сетне се засмя.

— В Морето на Хаоса ли? Всички сме дошли от него, приятелю. Не си ли чувал как е възникнал Египет?

— Издигнал се е от морето — каза почти като в унес Зия. — От Хаоса се е родил Маат, първата земна твърд, сътворена от разрухата.

— Да — потвърди Сетне. — Двете велики сили във вселената. Ето ги пред нас.

— Този обелиск какво е… първата земна твърд ли? — полюбопитствах аз.

— Не знам — отвърна Сетне. — Не съм бил там. Но със сигурност олицетворява Маат. Всичко останало е мощта на Апоп, който вечно се домогва да разкъса със зъби творението, вечно поглъща и разрушава. Я ми кажи коя сила е по-могъща.

Опитах се да преглътна.

— Къде е сянката на Апоп?

Сетне прихна.

— О, тук е. Но за да я видиш, да я уловиш, трябва да направиш магията ей оттам, от края на вълнолома.

— Никога няма да стигнем до там — възрази Зия. — Една погрешна стъпка, и…

— Ама разбира се — съгласи се развеселен Сетне. — Ще бъде забавно!