Сянката на змея

21. Боговете са си наред, моите чувства обаче не са

О, двете ми любими думи: „Картър, млъквай“.

Зия наистина се е променила много от първия път, когато се запознахме. Мисля, че има надежда за нея, нищо че си пада по брат ми.

При всички положения Картър остави благоразумно на мен последната част от разказа.

След битката с Апоп се чувствах ужасно в много отношения. Физически бях направо изстискана като лимон. Колкото до магиите бях останала без капчица сили. Тревожех се, че съм си нанесла трайни увреждания, точно както ме глождеше под лъжичката, което се дължеше или на изчерпани магически запаси, или на много силни стомашни киселини.

Емоционално не бях кой знае колко по-добре. Бях наблюдавала как Картър прегръща Зия, след като тя изникна от пушещата слуз на Змея, в което нямаше нищо лошо, само дето ми напомни за собствената ми безпътица.

Къде ли беше Уолт? (Бях решила да го наричам така, иначе щях да полудея, докато се опитвах да установя кой всъщност е.) Веднага след сражението стоеше съвсем наблизо. После изчезна.

Дали се беше изнесъл заедно с другите богове? Вече се притеснявах за Бес и Баст. Не беше в стила им да изчезват, без да се сбогуват. Не ми харесваха и думите на Ра, че боговете щели да напуснат за малко земята.

Апоп беше предупредил, че не можем да го изтласкаме, без да изтласкаме и боговете.

Този проклет Змей можеше да го спомене още преди да сме го унищожили. Вече се бях примирила с това раздвоение между Анубис и Уолт — в общи линии де, — а ето че Уолт беше изчезнал. Ако пак му бяха заявили, че не може да има достъп до мен, щях да пропълзя в някой саркофаг и да не изляза никога от него.

Докато Картър беше със Зия в лечебницата, аз се лутах из коридорите на Първи ном и не откривах следи от Уолт. Опитах да се свържа с него чрез амулета shen. Отговор не последва. Дори се постарах да открия богинята Изида, за да се посъветвам с нея, тя обаче мълчеше. Тази работа не ми харесваше.

И така — да, бях доста разстроена, докато Картър държеше в Залата на епохите краткото си тронно слово: „Искам да благодаря на всички малки хора, задето ме направиха фараон, и така нататък“.

Радвах се, че съм посетила Подземния свят и отново съм била с мама и татко. До тях поне не ми беше отказан достъп. Но бях много разочарована, че не съм открила там Уолт. Дори и да не му разрешаваха да ходи в света на простосмъртните, не трябваше ли да е в Залата на Съдилището и да поеме задълженията на Анубис?

Точно тогава мама ме дръпна настрани. (Не в буквалния смисъл на думата, разбира се. Все пак беше призрак и не можеше да ме дърпа никъде.) Застанахме отляво на подиума с мъртвите музиканти, свирещи весела музика. Дж. Д. Грисъм и жена му Ан ми се усмихнаха. Изглеждаха щастливи и аз се радвах за тях, но пак ми беше трудно да ги гледам, без да изпитвам угризения на съвестта.

Мама подръпна огърлицата си, призрачно копие на моя амулет tyet.

— Сейди… ние с теб така и не сме имали възможност да си поговорим.

Меко казано — когато тя почина, аз бях само на шест години. Но разбрах какво има предвид. Дори след като миналата пролет отново имахме възможност да сме заедно, така и не си бяхме побъбрили. Беше доста трудно да й ходя на гости в Дуат, а призраците нямат имейли, скайп и мобилни телефони. Дори и да разполагаха с добра интернет връзка, щеше да си бъде странно да добавя във Фейсбук мама в „Приятели“.

Не й ги казах тези неща. Само кимнах.

— Станала си силна, Сейди — продължи мама. — Толкова дълго ти се налагаше да проявяваш смелост, че сигурно ти е трудно да се отпуснеш. Страхуваш се да не изгубиш и други хора, които обичаш.

Бях замаяна, сякаш също се превръщах в призрак. Дали и аз не бях станала прозрачна като мама? Искаше ми се да споря, да възразявам, да се шегувам. Не ми се слушаха коментарите на мама особено когато бяха толкова точни.

В същото време бях объркана за Уолт, тревожех се да не би да му се е случило нещо, затова ми идеше да рухна и да се разплача върху рамото на мама. Искаше ми се тя да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред. За съжаление няма как да си поплачеш върху рамото на призрак.

— Знам — рече тя, сякаш разчела мислите ми. — Не бях до теб, когато беше малка. А баща ти… е, той беше принуден да те остави при баба ти и дядо ти. Те се постараха да ти осигурят нормален живот, но ти си много повече от нормална, нали? А ето че вече си станала и млада жена… — Тя въздъхна. — Пропуснала съм толкова много от живота ти, че не знам дали сега искаш съвети от мен. И въпреки това: доверявай се на чувствата си. Не мога да ти обещая, че никога вече няма да бъдеш наранена, но от мен да го знаеш: рискът си заслужава.

Взрях се в лицето й, непроменено от деня, когато тя беше загинала: в начупената руса коса, в сините очи, в закачливо извитите вежди. Много пъти ми бяха казвали, че приличам на нея. Сега го виждах ясно. Сега, когато поотраснах, беше изумително колко си приличаме в лице. Ако някой направеше на мама морави кичури, от нея щеше да излезе отлична двойница на Сейди.

— Говориш за Уолт — казах накрая. — Това задушевен разговор за момчета ли е?

Мама се свъси.

— Ами да… Опасявам се, че не разбирам много от тези неща. Но бях длъжна да опитам. Когато бях малка, баба ти не ми помагаше особено. Никога не съм имала чувството, че мога да разговарям с нея.

— Според мен не си могла.

Опитах се да си представя как обсъждам с баба момчета, а дядо крещи на телевизора и иска още чай и прегорял сладкиш.

— Мислех, че майките обикновено предупреждават да не следваш сърцето си, за да не се забъркаш с неподходящо момче и да ти излезе лошо име. Ей такива неща — престраших се да кажа аз.

— А! — кимна мама разкаяно. — Е, нали разбираш, не мога да го направя. Май се тревожа, Сейди, не че ще постъпиш неправилно, тревожа се, че ще се уплашиш да се довериш на някого — дори на подходящия. Сърцето, разбира се, си е твое. А не мое. Но бих казала, че Уолт се притеснява повече от теб. Не се дръж лошо с него.

— Да не се държа лошо ли? — за малко да прихна аз. — Та аз дори не знам къде е. И в него се е вселил бог… когото…

— Когото ти също харесваш — довърши вместо мен мама. — Да, объркващо е. Но сега те всъщност са един човек. Анубис има много общи неща с Уолт. И двамата не са имали истински живот, който да очакват. А сега заедно вече са го получили.

— Искаш да кажеш, че… — Ужасното парене под лъжичката ме поотпусна — съвсем малко. — Искаш да кажеш, че ще го видя отново ли? И че той не е пратен в заточение или каквито там небивалици разказват боговете?

— Ще го видиш — потвърди майка ми. — Уолт и Анубис са неделими, вместени са в едно смъртно тяло и затова могат да ходят по земята, както навремето древноегипетските богове царе. Добри младежи са. И двамата са притеснителни, чувстват се доста неловко в света на простосмъртните и се плашат как ще се отнесат към тях хората. Освен това и двамата изпитват едно и също към теб.

Сигурно се бях изчервила ужасно. Картър ме изгледа от подиума, безспорно се питаше какво се е случило. Не се решавах да срещна погледа му. Той умееше да познава по лицето ми как се чувствам.

— Ужасно трудно е — оплаках се аз.

Майка ми се засмя тихо.

— Да, трудно е. Но ако това те утешава… когато имаш отношения с който и да е мъж, сякаш общуваш с няколко души наведнъж.

Погледнах нагоре към баща си, който се преобразяваше ту в доктор Джулиъс Кейн, ту в Озирис, синия като смърф бог на Подземния свят.

— Разбрах какво ми казваш — рекох аз. — Но къде е Анубис? Уолт де. Уф! Пак се почна.

— Ще го видиш скоро — обеща мама. — Исках да бъдеш готова.

Съзнанието ми каза: „Ужасно объркващо е, ужасно нечестно. Не мога да се справя с такава връзка.“

Но сърцето ми възрази: „Млъквай! Да, можеш!“.

— Благодаря, мамо — рекох и очевидно се провалях с гръм и трясък в опитите да изглеждам спокойна и хладнокръвна. — Тази история с боговете, които се оттеглят. Това означава ли, че няма да ви виждаме вас с татко толкова често?

— Вероятно — призна тя. — Но ти знаеш какво да правиш. Преподавай и занапред пътя на боговете. Върни Дома на живота към предишната му слава. Вие с Картър и Еймъс ще направите египетската магия по-силна отвсякога. И това е добре… защото предизвикателствата пред вас не са приключили.

— Сетне ли? — опитах се да налучкам.

— Да, той — каза мама. — Но има и други предизвикателства. Още не съм загубила напълно пророческата си дарба — дори сега, в смъртта. Получавам смътни видения с други богове и магия на противници.

Това вече не ми звучеше добре.

— В смисъл? — попитах аз. — Какви други богове?

— Не знам, Сейди. Но Египет винаги е бил изправен пред външни предизвикателства: магьосници, дори богове от другаде. Просто бъди нащрек.

— Страхотно — промърморих. — Предпочитам да си говорим за момчета.

Майка ми се засмя.

— След като се върнеш в света на простосмъртните, ще има още един портал. Оглеждай се довечера. Едни твои стари приятели искат да си поговорите.

Имах чувството, че знам кого има предвид.

Тя докосна призрачния медальон около врата си — символа tyet на Изида.

— Ако имаш нужда от мен — рече мама, — използвай амулета. Той ще ме повика точно както амулетът shen вика Уолт.

— Щеше да ми свърши работа, ако го знаех по-рано.

— Преди връзката ни не беше достатъчно силна. Сега… мисля, че е. — Тя ме целуна по челото, въпреки че аз го усетих като лек прохладен ветрец. — Гордея се с теб, Сейди. Целият живот е пред теб. Възползвай се максимално от него!

Същата вечер на терасата в Бруклинската къща се отвори портал от извил се на вихрушка пясък — точно както беше обещала майка ми.

— Това е за нас — казах и станах от масата за вечеря. — Идвай, скъпи ми братко.

След като минахме през портала, се озовахме на плажа при Огненото езеро. Чакаше ни Баст, която подмяташе от ръка на ръка кълбо прежда. Чисто черното й трико съответстваше на косата. Котешките й очи танцуваха в червената светлина на вълните.

— Чакат ви — посочи тя стълбата в Дома за отдих. — Ще поговорим, след като се върнете.

Не се налагаше да питам защо няма да дойде и тя. Долових тъгата в гласа й. Те двете с Таурт не се бяха разбирали никога — заради Бес. Баст очевидно искаше да даде на богинята хипопотамка простор на действие. Но освен това се запитах дали старата ми приятелка не е започнала да проумява, че е изпуснала добър мъж.

Целунах я по бузата. После двамата с Картър се качихме по стълбата.

В старческия дом цареше празнична обстановка. Бюрото на медицинската сестра беше украсено с току-що откъснати цветя. Богинята жаба Хекет вървеше с главата надолу по тавана и окачваше весели гирлянди, а няколко възрастни богове с глави като на кучета танцуваха и пееха „Хоки Поки“ — много бавна версия, която въпреки това бе възхитителна. „Ти ми пускаш проходилката, аз пък ти изключвам системата“, и така нататък. Грохналата богиня с лъвска глава Мехит танцуваше бавно с висок бог. Беше положила глава върху рамото му и мъркаше шумно.

— Картър, виж, виж — казах аз. — Това не е ли…

— Онурис! — отговори Таурт, която заситни зад бюрото. — Съпругът на Мехит. Не е ли прекрасно? Бяхме сигурни, че се е стопил преди цяла вечност, но когато Бес призова старите богове на война, от един килер излезе не друг, а Онурис. Появиха се и много други. Нали разбирате, най-после имаше нужда от тях. Войната им даде причина да съществуват. — Богинята хипопотамка ни притисна въодушевено в обятията си. — О, скъпи! Само погледнете колко щастливи са всички! Вие им вдъхнахте нов живот.

— Не виждам толкова много, както преди — отбеляза Картър.

— Някои се върнаха на небето — обясни Таурт. — Или се пръснаха по старите си храмове и дворци. А скъпият ви баща Озирис отведе, разбира се, боговете съдии обратно в тронната зала.

След като видях колко щастливи са старите богове, ми се стопли сърцето, но пак усетих как леко ме жегва тревога.

— Така ли ще си останат? В смисъл нали няма да се стопят?

Таурт разпери къси дебели ръце.

— Според мен това зависи от вас, простосмъртните. Ако ги помните и правите така, че да се чувстват важни, те ще бъдат добре. Но елате, сигурно искате да видите Бес!

Той седеше на обичайния си стол и се взираше невиждащо през прозореца към Огненото езеро. Гледката ми беше много позната и аз се притесних, че Бес отново е изгубил своя ren.

— Добре ли е? — извиках и се завтекох към него. — Какво му е?

Бес се сепна и се обърна.

— Освен че съм грозотия ли? Нищо ми няма, малката. Просто се бях замислил… извинявай. — Бес се надигна (доколкото изобщо може да се надигне едно джудже) и ни прегърна и двамата. — Радвам се, че успяхте да дойдете, малките — каза ни. — Знаете ли, ние с Таурт ще си построим дом на брега на езерото. Свикнал съм с тази гледка. Таурт ще продължи да работи в Дома за отдих. Известно време аз ще бъда домашно джудже. Знае ли човек? Нищо чудно да се грижа за мънички джуджета хипопотамчета.

— О, Бес! — изчерви се свирепо Таурт и примига с хипопотамските си клепачи.

Богът джудже се подсмихна.

— Да, животът е хубав. Но ако вие, деца, имате нужда от мен, само извикайте. Открай време ми върви повече, отколкото на другите богове, когато става въпрос да се дойде в света на простосмъртните.

Картър се свъси уплашено.

— Как мислиш, често ли ще имаме нужда от теб? Не че не искаме да те виждаме де. Просто се питах…

Бес изсумтя.

— Ей, аз съм грозно джудже. Имам страхотна кола, отличен гардероб и изумителни способности. Как така няма да имате нужда от мен?

— Правилно — съгласи се Картър.

— Но… хм, не ме викайте много често — допълни Бес. — Така де, ние със сладкишчето ми имаме да наваксваме няколко хилядолетия.

Той хвана Таурт за ръката и както никога името на мястото — „Слънчеви селения“ — не ми се стори толкова потискащо.

— Благодаря ти за всичко, Бес — казах аз.

— Я стига — рече той. — Върнахте им живота и нямам предвид само сянката.

Останах с ясното чувство, че двамата богове искат да побъдат сами, затова се сбогувахме и тръгнахме да се връщаме надолу по стълбите към езерото.

Порталът от бял пясък още се въртеше. До него стоеше Баст, погълната от кълбото прежда. Преплете малко от нишката между пръстите си — като за игра на конец.

— Забавляваш ли се? — попитах я аз.

— Реших, че ще искате да го видите — каза тя за конеца и го вдигна.

По повърхността му като на екран на компютър замига видеоизображение.

Видях Залата на боговете с извисилите се колони и лъскавите подове, с мангалите, в които горяха сто пъстроцветни огньове. Лодката на Слънцето върху подиума в средата беше заменена от златен престол. На него седеше Хор в човешки вид: гологлав мускулест тийнейджър в пълно бойно снаряжение. Беше сложил върху коленете си гега и млатило, а очите му — едното сребърно, другото златно — сияеха. От дясната му страна стоеше Изида, която се усмихваше гордо, пъстроцветните й криле трептяха. Отляво пък беше Сет, червенокожият бог на Хаоса с железен жезъл. Изглеждаше доста развеселен, сякаш беше намислил за по-късно какви ли не пакости. Другите богове паднаха на колене и Хор им заговори. Затърсих с поглед сред множеството Анубис — със или без Уолт, — но и този път не го видях.

Не чувах думите, предполагах обаче, че речта беше като онази, която Картър беше държал в Дома на живота.

— Прави същото като мен — започна да негодува брат ми. — Готов съм да се обзаложа, че дори ми е задигнал словото. Крадлив котарак!

Баст изцъка неодобрително.

— Я не обиждай, Картър. Котките не използваме копия. Всички сме уникати. Но иначе да, често онова, което правиш като фараон, се отразява като в огледало в света на боговете. В края на краищата вие с Хор оглавявате египетските сили.

— Направо ме побиват тръпки — казах аз.

Картър ме шляпна леко по ръката.

— Направо не мога да повярвам, че Хор си тръгна, без дори да се сбогува. Сякаш ме захвърли веднага след като ме използва, а после ме забрави.

— О, не — възрази Баст. — Боговете не биха направили такова нещо. Просто му се наложи да си отиде.

Аз обаче си бях озадачена. Боговете бяха големи егоисти — дори онези, които не бяха котки. Изида също не се беше сбогувала и не ми бе благодарила както трябва.

— Ти, Баст, ще дойдеш с нас, нали? — примолих се. — Ами да, това смешно изгнаничество не може да важи и за теб! В Бруклинската къща ни трябва инструктор по сладка дрямка.

Баст прехвърли в ръцете си кълбото прежда и го метна надолу по стъпалата. За котешко лицето й беше доста тъжно.

— О, котенцата ми. Стига да можех, щях да ви вдигна отзад за вратлетата и да ви нося винаги със себе си. Но вие вече пораснахте. Ноктите ви са остри, зрението ви е отлично и котките трябва сами да се оправят в живота. Засега трябва да се сбогувам, но съм сигурна, че ще се срещнем отново.

Искаше ми се да възразя, че не съм порасла и дори нямам остри котешки нокти.

(Картър не е съгласен, но какво ли му разбира главата!)

Дълбоко в себе си обаче знаех, че Баст е права. Пак извадихме късмет, че беше стояла толкова дълго с нас. Сега трябваше да се държим като големи котки… хм, хора де.

— О, Кифличке — прегърнах я аз необуздано и усетих как тя мърка.

Разроши ми косата. После разтърка ушите на Картър, което си беше доста смешно.

— А сега вървете — подкани. — Докато не съм се размяукала. Пък и… — Баст впи поглед в кълбото прежда, което се беше търкулнало в долния край на стълбата. Приклекна и напрегна рамене. — Отивам на лов.

— Ще ни липсваш, Баст — казах, като се постарах да не се разплача. — На слука.

— Прежда — каза тя разсеяно и се запромъква надолу по стълбата. — Опасни зверове, прежда…

Ние с Картър минахме през портала. Този път той ни стовари върху покрива на Бруклинската къща.

Чакаше ни още една изненада. До мястото на грифона стоеше Уолт. Щом ме видя, се усмихна и краката ми се подкосиха.

— Хм, аз ще бъда вътре — каза Картър.

Уолт тръгна към мен и аз се опитах да си спомня как се диша.