Сянката на змея

12. Бикове с откачени лазерни лъчи

Не е забавно да се втечниш. Все едно си болен от морска болест и костите ти стават на тапиока.

Знам, ще ви прозвучи като съобщение на държавна служба, но казвам на вас, всички деца, които са си по къщите: ако някой ви предложи хапове на Хапи, просто му откажете.

Изпитах чувството, че се просмуквам през тинята навътре в сушата и се придвижвам с невероятна скорост. Ударих се в горещия пясък и се изпарих, а после се издигнах над земята като облак с влага, тласкан от ветровете на запад към пустинята. Не виждах добре, затова пък усещах движението и жегата. Слънцето ме разнесе и молекулите ми заподскачаха.

Изневиделица температурата отново падна. Почувствах наоколо прохладен камък: пещера или може би подземно помещение. Превърнах се във влага, плиснах се на пода във вид на локва, после станах и отново се втвърдих, за да стана пак Картър Кейн.

За следващия номер се свлякох на колене и се разделих със закуската си.

До мен стоеше Зия, която се беше хванала за корема. Явно бяхме във входния тунел на гробница. Каменните стъпала под нас се спускаха към мрака. Горе, на няколко метра, блестеше ослепителното пустинно слънце.

— Беше ужасно — простена Зия.

Успях само да кимна. Сега вече разбрах урока, който навремето татко ми беше преподавал вкъщи: веществото има три агрегатни състояния, плътно, течно и газообразно. През последните няколко минути бях и в трите. И не ми хареса.

Точно пред входа изникна Сетне, който ни се усмихна от високото.

— Е, пак ли се измъкнах?

Не помнех да съм развързвал лентите, но сега ръцете му не бяха прихванати с нищо. Ако не ми се гадеше толкова, сигурно щях да се разтревожа.

След като бяхме поплували в Нил, ние със Зия още бяхме мокри и кални, затова пък Сетне изглеждаше безупречно, с току-що изгладени дънки и тениска, със съвършена прическа като на Елвис и с бели маратонки, по които нямаше и петънце. Това ме отврати толкова, че излязох, залитайки, на слънце и повърнах върху Сетне. За съжаление, стомахът ми беше почти празен, а Сетне беше призрак, затова не се случи нищо особено.

— Ей, приятелю! — Сетне намести златната си верижка с ankh и си оправи сакото. — Няма ли да проявиш поне малко уважение? Направих ти услуга.

— Услуга ли? — Преглътнах, за да махна от устата си ужасния вкус. — Дори… не…

— Никога вече щастливи с Хапи, който не хапе — довърши вместо мен Зия. — Никога.

— О, я стига — разпери Сетне ръце. — Пътуването си мина гладко! Вижте, дори параходът успя да се добере до тук.

Погледнах с присвити очи. Бяхме заобиколени предимно от равна като тепсия камениста пустиня, която приличаше на повърхността на Марс, но на една дюна наблизо беше спрял леко счупен речен кораб — „Египетска царица“. Кърмата вече не гореше, но от вида на парахода личеше, че по време на пътуването е бил повреден още повече. На места перилата бяха строшени. Единият комин беше климнал опасно. Като опърпан парашут от капитанската кабина, кой знае защо, висеше огромно слузесто платнище от люспи на риби.

Зия промърмори:

— О, богове на Египет… дано това не е препаската на Хапи.

На носа с лице към нас стоеше Окървавената секира. Нали главата му беше от остриета, той си нямаше изражение, затова пък ръцете му бяха кръстосани и от това разбрах, че не си умира от щастие.

— Можеш ли да поправиш кораба? — викнах му аз.

— Да, господарю — избръмча Окървавената секира. — Стига да разполагам с няколко часа. За беда, май сме заседнали насред пустинята.

— Ще мислим за това по-късно — отвърнах аз. — Поправи кораба. Чакай ни тук да се върнем. Тогава ще получиш допълнителни указания.

— Както наредиш.

Окървавената секира се обърна и забръмча нещо на светещите клъбца на език, който не разбирах. Екипажът запретна ръкави.

Сетне се усмихна.

— Видя ли? Всичко е наред!

— Само дето не ни остава много време.

Погледнах слънцето. Предположих, че е някъде към един-два следобед, а до утре сутринта, когато щеше да настъпи краят на света, имахме да вършим куп неща.

— Накъде води този тунел? Какво е serapeum? И защо Хапи каза, че било капан?

— Толкова много въпроси — заяви Сетне. — Ела, ще видиш. Мястото ще ти хареса.

Мястото не ми хареса.

Стълбите водеха към широк коридор долу, изсечен в златистата скала. Обкованият с дъски таван беше толкова нисък, че можех да го докосна, без да се протягам. Виждах, че археолозите са идвали тук: имаше голи електрически крушки, които хвърляха сенки по сводовете. Покрай стените бяха наслагани метални подпорни греди, но заради пукнатините по тавана не се чувствах в безопасност. Винаги съм се притеснявал в затворени помещения.

По двете страни на централния коридор през десетина метра имаше квадратни ниши. Във всяка беше сложен тежък каменен саркофаг, който не опираше в стените.

След като подминахме четвъртия такъв ковчег, аз спрях.

— Прекалено големи са за човек. Какво има вътре?

— Бик — отговори Сетне.

— Моля?

Смехът му прокънтя из коридора. Притесних се, че ако на това място има заспали чудовища, те вече са се събудили.

— Това са погребалните камери на бика Апис — посочи гордо наоколо Сетне. — Навремето, когато още бях престолонаследникът Хемвасет, съм построил всичко това тук.

Зия прокара ръка по белия каменен капак на саркофага.

— Бикът Апис. Предците ми са го смятали за превъплъщение на Озирис в света на простосмъртните.

— Смятали са, дрън-дрън — изсумтя Сетне. — Наистина е бил негово превъплъщение, кукло. Поне през част от времето, например на празници и така нататък. В ония дни гледахме сериозно на бика Апис. — Той потупа с длан по ковчега, сякаш показваше кола втора употреба. — Това лошо момче тук ли? Живя си от хубаво по-хубаво. Храна на корем. Цял харем крави, изгорени приноси, извезано със сърма специално покривало за гърба му… всички екстри. Налагаше му се да се показва пред хора само по няколко пъти в годината, на големи празници. Когато стана на двайсет и пет, беше заколен с пищна церемония, балсамиран като цар и сложен тук долу. След това беше заменен от нов бик. Ядва се, нали?

— Убит на двайсет и пет — повторих аз. — Ужас.

Запитах се колко ли балсамирани бикове има по този коридор. Не исках да узнавам. Предпочитах да стоя тук, защото още виждах изхода и слънцето навън.

— И така, защо това място се нарича… как всъщност се наричаше?

— Serapeum — отговори Зия. Лицето й беше озарено от златиста светлина — това може би бе просто отражението на електрическите крушки върху камъка, но тя сякаш сияеше. — За това място ми е разказвал Искандар, някогашният ми учител. Озирис се е вселявал в бика Апис. В по-късни времена имената са се слели: Озирис-Апис. След това гърците са го съкратили на Серапис.

Сетне се подсмихна.

— Какви тъпанари са били тия гърци. Нахлули са ни в земите. Взели са ни боговете. Казвам ви, никак не ги обичам. Но иначе, да, случило се е точно това. Мястото е станало известно като serapeum, дом на мъртвите богове бикове. Лично аз исках да го назова Паметник на чистата величавост „Хемвасет“, но татко не искаше и да чуе.

— Какъв татко? — попитах аз.

Сетне пренебрегна въпроса.

— Та преди да умра, скрих тук долу „Книгата на Тот“, защото знаех, че никой няма да й посегне. Трябва да си луд за връзване, за да бърникаш в свещената гробница на бика Апис.

— Страхотно.

Изпитах чувството, че пак се втечнявам. Зия погледна свъсена призрака.

— Само не ми казвай, че си скрил книгата в някой от саркофазите с мумифицирани бикове и че бикът ще възкръсне, ако нарушим спокойствието му.

Сетне й намигна.

— О, справил съм се по-добре, кукло. Археолозите вече откриха тази част на комплекса. — Той махна с ръка към електрическите крушки и металните подпорни греди. — Аз обаче ще ви заведа на обиколка зад кулисите.

Катакомбите сякаш нямаха край. Коридорите се разделяха в различни посоки и от двете страни на всички имаше саркофази със свещени крави. След като дълго се спускахме по едно нанадолнище, се наведохме, за да влезем в таен проход зад преграда, която създаваше илюзията за стена.

От другата й страна нямаше електрически крушки. Напуканият таван не се крепеше на подпорни греди. Зия измагьоса на върха на жезъла си огън, с който изгори балдахина от паяжини. Стъпките ни бяха единствените следи по прашния под.

— Наблизо ли сме? — попитах аз.

Сетне прихна.

— Просто става хубаво.

Той ни поведе нататък по лабиринта. От време на време спираше, за да обезвреди със заповед или допир на ръката капаните. Понякога ме караше да го върша аз, защото, видите ли, бил мъртъв и не можел да прави някои от магиите, макар и да ми се стори, че според него ще бъде невероятно забавно да се проваля и да умра.

— Как така можеш да докосваш някои неща, а други — не? — учудих се аз. — Както личи, притежаваш наистина избирателна способност.

Сетне сви рамене.

— Не аз съм ги измислил правилата в духовния свят, приятелю. Можем да докосваме пари и накити. Но не и да събираме боклуци и да си играем с отровни шипове. Налага се да оставим на живите мръсната работа.

Всеки път, щом обезвредяхме някой капан, блесваха скрити йероглифи, които след това изчезваха. Понякога трябваше да прескачаме трапове, зейнали в пода, или да се навеждаме, защото от тавана се изстрелваха стрели. От стените се смъкваха рисунки на богове и фараони, изникваха призрачни стражи, които после се стопяваха. През цялото време Сетне не спираше да коментира.

— От това проклятие ти се разлагат краката — обясни той. — А това тук ли? С него се измагьосва напаст от бълхи. А това… о, ужас! Това ми е любимото. Превръща те в джудже! Как само ги мразя тия дребосъци.

Аз се смръщих. Сетне беше по-нисък от мен, но реших да не го правя на въпрос.

— Да, наистина — продължи той. — Пак извадихте късмет, че съм с вас, приятелю. Досега да си се превърнал в нахапано от бълхи безкрако джудже. А още не си видял най-страшното! Ето, насам.

Недоумявах как Сетне помни толкова много подробности за място, в което е бил доста отдавна, но той очевидно се гордееше с катакомбите. Сигурно си е умирал от щастие, докато е измислял какви ли не ужасни капани, за да убива неканените гости.

Завихме и тръгнахме по поредния коридор. Подът отново се наклони. Таванът беше толкова нисък, че се наложи да вървя прегърбен. Постарах се да запазя спокойствие, но едва си поемах дъх. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бяха тоновете скала над главата ми, която всеки момент можеше да се срути.

Зия ме хвана за ръка. Тунелът беше много тесен и затова вървяхме в индийска нишка, аз обаче се обърнах да я погледна.

— Добре ли си? — попитах.

Тя изрече само с устни: „Дръж го под око“.

Аз кимнах. За какъвто и капан да ни беше предупредил Хапи, имах чувството, че още не сме го видели, въпреки че бяхме обкръжени от капани. Бяхме сами с един призрак убиец дълбоко под земята, на негова територия. Вече не държах khopesh. Кой знае защо, не успявах да го призова от Дуат. И в такъв мъничък тунел не можех да използвам бойния си аватар. Ако Сетне се обърнеше срещу нас, щях да бъда като с вързани ръце.

Накрая коридорът се разшири. Озовахме се като в задънена улица пред плътна стена със статуи на татко… на Озирис де, от двете страни.

Сетне се обърна.

— И така, ето как стоят нещата, хора. Сега трябва да кажа заклинание, с което да разваля магията и да отворя тази стена тук. Ще отнеме няколко минути. Не искам по средата да се уплашите и да ме омотаете в розови ленти, защото тогава ще стане страшно. Ако магията бъде направена до половината, целият тунел ще се срути върху нас.

Успях да се сдържа и да не се разпищя като малко момиченце — разминах се на косъм де.

Зия усили до бяло огъня върху жезъла си.

— Мисли му, Сетне. Знам как звучат заклинанията за разваляне на магия. Ако заподозра, че правиш друго, ще те превърна в ектоплазмена прах.

— Няма страшно, кукло. — Той изпука с кокалчетата на пръстите си. Пръстените с диаманти по кутретата му проблеснаха на огъня. — Дръж го изкъсо тоя скарабей, иначе самата ти ще станеш на пепел.

Аз се свъсих.

— Какъв скарабей?

Сетне премести поглед от мен към Зия, после обратно и се засмя.

— Значи не ти е казала? И не си се досетил сам? Какви са днешните деца! Вашето невежество ми харесва!

Той се обърна към стената и започна да напява. Огънят на Зия се успокои до по-слаб червен пламък. Аз я погледнах така, сякаш й задавах въпрос.

Тя се подвоуми, после се пипна в долния край на гърлото. Никога дотогава не беше носила огърлица. Бях сигурен. Но когато се пипна по врата, изникна амулет, който проблесна: лъскав златен скарабей на златна верижка. Зия явно го беше крила под блясъка — магическа зрителна измама, както Сетне беше направил с Лентите на Хатор.

Скарабеят изглеждаше метален, но аз си спомних, че съм го виждал и друг път, при това жив. Навремето, когато Ра беше пратил Апоп в тъмница в Подземния свят, той ни бе дал частица от душата си — въплъщението си като Хепри, скарабея на изгревното слънце, — с което да държим врага му затворен. Беше погребал Апоп под свлачище от живи буболечки.

Миналата пролет, когато ние със Сейди бяхме намерили тъмницата, милиони скарабеи се бяха превърнали в изсъхнали обвивки. След като Апоп се отскубна на свобода, беше оцеляло само едно златно насекомо: последните останки от могъществото на Хепри.

Ра се беше опитал да глътне този скарабей. (Да, гнусно. Знам.) Когато не се получи… той го беше дал на Зия.

Не помнех тя да го е взимала, но някак си знаех, че амулетът е същото насекомо.

— Зия…

Тя поклати умолително глава.

— После.

Показа с ръка Сетне, който бе стигнал до средата на заклинанието.

Добре де, може би наистина сега не беше време за разговори. Не исках тунелът да падне върху нас. Но мислите ми препускаха като обезумели.

„И не си се досетил сам?“, беше се заял с мен Сетне.

Знаех, че Ра е очарован от Зия. Тя му беше любимата гледачка. Сетне беше споменал, че Зия има проблем с температурата. Беше подметнал, че старецът ще й скъса нервите. И Ра й беше дал скарабея — парченце от душата си в буквалния смисъл на думата, — сякаш тя му беше първожрица… или още по-важен човек.

Тунелът изтътна. Стената в дъното се разпадна на прах и отзад се показа помещение.

Ухилен, Сетне се обърна да ни погледне.

— Идва най-забавното, деца.

Влязохме след него в кръгло помещение, което ми заприлича на библиотеката в Бруклинската къща. По пода имаше блещукаща мозайка с картина на пасища и реки. Нарисуваните по стените жреци кичеха с цветя и пера, като за празник, нарисувани крави, а древните египтяни размахваха палмови клонки и sistrum, бронзови кречетала. По сводестия таван бе изобразен Озирис, който, седнал на престола, съдеше един бик. За миг ми мина нелепата мисъл дали Амит поглъща сърцата на нечестивите крави и дали й харесва вкусът на телешко.

Насред помещението, на пиедестал като ковчег, беше сложена статуя на бика Апис в естествени размери. Беше изработена от тъмен камък, може би базалт, но беше изрисувана толкова добре, че приличаше на жива. Сякаш ме следеше с очи. Лъскавата козина беше черна, само отпред на гърдите имаше мъничък бял диамант, бикът беше заметнат със сърмено одеяло, избродирани така, че да прилича на ястребови криле. Между рогата се виждаше златно фризби: корона във вид на слънчев диск. Изпод нея се беше показала кобра, която стърчеше като усукан рог на еднорог.

Преди година сигурно щях да кажа:

— Страшничък си е, добре че е статуя.

Сега вече бях виждал неведнъж и два пъти как египетските статуи оживяват и се опитват да стъпчат моя ankh и да го извадят от мен.

Сетне не изглеждаше притеснен. Отиде право при каменния бик и го потупа по крака.

— Светилището на Апис! Построил съм това помещение единствено за себе си и за жреците, които съм избрал. Сега ни остава само да чакаме.

— Какво ще чакаме? — попита Зия.

Нали беше умна, стоеше до мен на входа.

Сетне си погледна несъществуващия часовник.

— Няма да отнеме много време. Колкото да свикнем. Влизайте де. Разполагайте се удобно.

Промуших се вътре. Зачаках входът отзад да се запълни, но той си остана отворен.

— Сигурен ли си, че книгата е още тук?

— О, да. — Сетне тръгна да заобикаля статуята и да проверява основата. — Само трябва да си спомня коя от плоскостите по подиума ще се отвори. Знаете ли, исках цялата стая да е от злато. Щеше да бъде много по-хубаво. Но татко ми оряза средствата.

— Татко ти. — Зия застана до мен и пъхна ръка в моята. Аз нямах нищо против. Огърлицата със златния скарабей проблесна около врата й. — Рамзес Велики ли имаш предвид?

Устата на Сетне се изкриви в жестока усмивка.

— Да, така го нарече пиар отделът му. Аз пък предпочитах да му викам Рамзес Втори, или Рамзес номер две.

— Рамзес ли? — попитах. — Значи твой баща е онзи Рамзес?

Вероятно не бях осмислил как Сетне се вписва в египетската история. Докато гледах този кльощав дребосък с мазна коса, сако с подплънки и смехотворни пръстени, направо не можех да повярвам, че е свързан с такъв прочут владетел. И още по-лошо, излизаше, че той е свързан и с мен, понеже по линия на майка ми родът е магически наследник на Рамзес Велики.

(Сейди твърди, че откривала родова прилика между мен и Сетне.) /_Млъквай, Сейди._/

На Сетне май не му допадна, че съм се изненадал. Той вдигна във въздуха нос като клюн.

— Ти, Картър Кейн, би трябвало да знаеш какво е да растеш в сянката на знаменит баща. И постоянно да се стремиш да си на висотата на легендата за него. Погледни се — ти си син на великия доктор Джулиъс Кейн. Накрая се утвърждаваш като голям магьосник и какво прави баща ти? Отива и става бог.

Той се изсмя студено. Никога дотогава не се бях възмущавал от баща си, винаги бях смятал, че е страхотно да съм син на доктор Кейн. Но думите на Сетне ме плиснаха като вълна и в душата ми се загнезди гняв.

„Той си играе с теб“, заяви гласът на Хор.

Знаех, че е прав, но от това не ми олекна.

— Къде е книгата, Сетне? — попитах. — Стига си протакал.

— Не огъвай пръчката, приятелю. Остава още малко. — Той се взря в рисунката на Озирис върху тавана. — Ето го! Не друг, а синият чичко. Казвам ти, Картър, ние с теб си приличаме много: където и да отида в Египет, и аз като теб виждам лика на баща си. Абу Симбел? Тате Рамзес ме зяпа от високото — четири негови копия, всяко с височина осемнайсет метра. Кошмар. Половината храмове в Египет? Построени са по негова заръка и той е наслагал в тях свои статуи. Нима е чудно, че съм пожелал да бъда най-великият магьосник на земята? — Сетне изду кльощави гърди. — Аз също успях. Едно не разбирам, Картър Кейн, как така още не си узурпирал престола на фараона. Привлякъл си на своя страна Хор и ламтиш за власт. Вземи да се слееш с бога и да станеш фараон на света, а после, ах… — Той потупа статуята на Апис. — Хващай бика за рогата.

„Прав е — рече Хор. — Този човек е мъдър.“

„Реши най-после на какво мнение си за него“, подканих аз.

— Не го слушай, Картър — намеси се Зия. — Каквото и да си намислил, Сетне, престани. Незабавно.

— Какво съм намислил ли? Виж какво, кукло…

— Не ме наричай така — тросна се тя.

— Ей, аз съм на ваша страна — зарече се Сетне. — Книгата е ей тук, вътре в подиума. Веднъж да се отмести бикът…

— Как така да се отмести? — ахнах аз.

Сетне присви очи.

— Не ти ли споменах? Хрумна ми покрай един древен празник — тържествата в чест на Сед11. Страшно забавно! Ходил ли си някога на гонитба с бикове, каквито се провеждат в Испания?

— Памплона — казах аз.

Пак ме плисна гняв. Татко ме беше водил веднъж в Памплона, но не ме беше пуснал на улицата, докато из града тичаха бикове. Било прекалено опасно, сякаш тайният му живот на магьосник е по-безопасен.

— Точно така, Памплона — съгласи се Сетне. — Е, знаеш ли откъде води началото си тази традиция? От Египет. Фараонът е спазвал този обред — да се надбягва с бика Апис, за да обнови царската си власт, да докаже могъществото си, да получи благословията на боговете… тъпотии от тоя род. По-късно вече не е имало истинска опасност, всичко е било игра наужким. В началото обаче си е било съвсем истинско. На живот и смърт.

При думата „смърт“ бикът се размърда. Огъна сковано крака. После наведе глава и ме изгледа лошо, като блъвна през ноздрите облак прах.

— Сетне! — Пресегнах се за меча, но него, разбира се, го нямаше. — Накарай го това нещо да спре, иначе ще те омотая с ивиците плат толкова стегнато, че…

— О, на твое място не бих го правил — предупреди той. — Нали разбираш, само аз мога да взема книгата, без да бъда застигнат от шестнайсетина различни проклятия.

Златният диск на слънцето между рогата на бика проблесна. Кобрата върху челото му оживя и се загърчи, после изсъска и изплю няколко клъбца огън.

Зия извади вълшебната пръчка. Дали само ми се стори, или от огърлицата й със скарабея започна да излиза пара?

— Накарай тази твар да спре, Сетне. Или се заклевам, че…

— Не мога, кукло. Съжалявам. — Той ни се ухили иззад подиума с бика. Не личеше да съжалява. — Това си влиза в охранителната система, разбираш ли? Ако искате „Книгата на Тот“, трябва да отклоните вниманието на бика и да го изведете оттук, докато аз отварям подиума и я вадя. Имам ви пълно доверие.

Бикът тропна с копито по пиедестала и скочи от него. Зия ме издърпа да се върна в коридора.

— Готово! — викна Сетне. — Точно както на тържествата в чест на Сед. Докажи, малкият, че си достоен за престола на фараона. Бягай, или ще умреш!

Бикът се спусна.

Един меч щеше да ми свърши наистина добра работа. Нямах нищо против да получа и матадорско наметало и копие. Или бойна пушка. Ние със Зия хукнахме назад през катакомбите и бързо видяхме, че сме се изгубили. Бяхме постъпили глупаво, като бяхме оставили Сетне да ни води през лабиринта. Трябваше да пускам трохи или да оставям по стените йероглифи или други знаци.

Надявах се тунелите да са тесни за бика Апис. Къде ти такъв късмет! Чух как каменните стени отзад тътнат, докато бикът си проправяше път. Имаше и друг звук, който ми хареса още по-малко: глухо бръмчене като от взрив. Не знам какво беше, но ме накара да се завтека още по-бързо.

Сигурно сме минали по десетина коридора. Във всеки имаше двайсетина-трийсет саркофага. Не можех да повярвам, че тук, долу, има толкова много мумифицирани Аписи — цели столетия на бикове. Чудовищният ни каменен приятел отзад ревеше, събаряше скалите и се промушваше през тунелите.

Погледнах веднъж назад и съжалих. Бикът се приближаваше бързо, а кобрата върху челото му бълваше огън.

— Насам! — кресна Зия.

Издърпа ме в един страничен коридор. В дъното имаше отворен вход, през който се лееше нещо като дневна светлина. Втурнахме се към него.

Надявах се да е изход. Но се озовахме в поредното кръгло помещение. В средата нямаше статуя на бик, отстрани обаче бяха наслагани четири грамадни каменни саркофага. По стените беше нарисуван кравешкият рай: крави, на които дават храна, крави, които палуват по пасища, крави, пред които някакви смешни човечета се прекланят. Дневната светлина струеше от шахта в сводестия таван, на шест метра над нас. Прашният въздух беше разсечен от лъч слънчева светлина, който падаше като прожектор в средата на пода, но нямаше как да избягаме през шахтата. Дори да се превърнех в сокол, отворът беше много тесен, а и дума не можеше да става да зарежа Зия сама.

— Няма изход — каза тя.

— ХРЪЪЪЪФ!

На вратата изникна бикът Апис, който препречи пътя ни. Украшението му за глава — кобрата, изсъска.

Започнахме да отстъпваме заднишком, докато не се озовахме на топлото слънце. Виждаше ми се жестоко да умрем тук, затиснати под хиляди тонове скала, докато гледаме слънцето.

Бикът удари с копито по пода. Пристъпи напред, след това се поколеба, сякаш слънчевата светлина го притесняваше.

— Ами ако мога да разговарям с него? — казах аз. — Той е свързан с Озирис, нали така?

Зия ме погледна, сякаш бях луд — какъвто си и бях, — но не ми хрумваше нищо по-добро.

Тя приготви вълшебната пръчка и жезъла.

— Ще те прикривам.

Пристъпих към чудовището и му показах празните си ръце.

— Добро биче. Аз съм Картър Кейн. Озирис ми е баща, нещо като баща де. Дали да не сключим примирие и…

Кобрата блъвна огън в лицето ми.

Тъкмо да ме превърне в изключително хрупкав Картър, когато Зия кресна заповед. Залитнах назад, а жезълът й пое струята пламъци, глътна ги като прахосмукачка. Зия разсече с вълшебната пръчка въздуха и около бика Апис като взрив изникна трепкаща червена огнена стена. За беда, бикът продължи да си стои там и да ни зяпа, здрав и невредим.

Зия изруга.

— Явно сме в задънена улица с огнената магия.

Бикът наведе рога.

В мен надделяха инстинктите на бог на войната.

— Прикрий се!

Зия се метна в едната посока. Аз — в другата. Слънчевият диск на бика светеше и бръмчеше, после изстреля златен лъч топлина точно към мястото, където бяхме стояли. Едва успях да се скрия зад един саркофаг. От дрехите ми излизаше пара. Подметките на обувките ми се бяха стопили. Там, където лъчът бе ударил пода, той бе почернял и бе станал на мехурчета, сякаш скалата беше достигнала точката си на кипене.

— Крави с лазерни лъчи? — възмутих се аз. — Изобщо не е честно!

— Картър! — извика Зия от другия край на помещението. — Добре ли си?

— Налага се да се разделим! — креснах й в отговор. — Аз ще отклоня вниманието на бика. А ти се измъквай.

— Моля? А, не.

Бикът се извърна към звука на гласа й. Трябваше да действам бързо.

Аватарът ми едва ли щеше да свърши някаква работа в такова тясно пространство, но аз имах нужда от силата и бързината на бога на войната. Призовах могъществото на Хор. Около мен затрепка синя светлина. Имах чувството, че кожата ми е дебела като стомана, а мускулите ми — яки като хидравлично бутало. Изправих се, стоварих юмруци върху саркофага и го превърнах в купчина камъни и прах от мумия. Вдигнах едно парче от капака — сто и петдесет килограмов каменен щит, после се спуснах към бика.

Блъснахме се един в друг. Успях някак да се закрепя на крака, но трябваше да впрегна всичките си магически сили. Бикът измуча и ме притисна. Кобрата блъвна още огън, който се претърколи над щита ми.

— Махай се оттук, Зия! — креснах аз.

— Няма да те оставя!

— Трябва да се махнеш! Не мога да…

Настръхнах целият още преди да съм чул бръмченето. Каменната ми плоча се разпадна сред златиста светкавица и аз отхвърчах назад, след което се блъснах в поредния саркофаг.

Всичко пред очите ми се размаза. Чух, че Зия крещи. Когато отново можех да виждам, забелязах, че тя е застанала насред помещението и обвита в слънчева светлина, повтаря заклинание, което не знаех. Беше привлякла вниманието на бика и така вероятно ми беше спасила живота. Но още преди да извикам, бикът насочи слънчевия си диск и изстреля право по Зия свръхнажежен лазерен лъч.

— Не! — изпищях аз.

Светлината ме заслепи. Горещината изсмука кислорода в белите ми дробове. Беше изключено Зия да е оцеляла след такъв удар.

Но след като златистата светлина помръкна, Зия пак си беше там. Около нея пламтеше плътен щит във вид на… във вид на обвивка на скарабей. В очите й гореше оранжев огън. Около нея се виеха пламъци. Тя погледна бика и каза с гърлен дрезгав глас, който определено не беше нейният:

— Аз съм Хепри, изгряващото слънце. Няма да допусна да ме отричат.

Чак след време включих, че го е казала на древноегипетски.

Зия протегна рязко ръка. Към бика Апис се изстреля мъничка комета и чудовището лумна — изпадна внезапно в паника и започна да се върти и да блъска с копита. Краката му се подкосиха. То се свлече и се превърна в купчина овъглени отломъци, над които се виеше дим.

Изведнъж в помещението стана тихо. Беше ме страх да се помръдна. Зия още беше обгърната с огън, който като че ли се разпалваше: в началото беше жълт, после бял. Зия стоеше като в унес. Сега златният скарабей на врата й определено пушеше.

— Зия!

Главата ми щеше да се пръсне, но аз успях да се изправя.

Зия се обърна към мен и вдигна поредното огнено кълбо.

— Недей! — рекох. — Аз съм. Картър.

Тя се поколеба.

— Картър!…

Върху лицето й се изписа объркване, после страх. Оранжевите пламъци в очите й угаснаха и тя се строполи в езерцето слънчева светлина.

Изтичах при нея. Опитах се да я вдигна на ръце, но кожата й беше гореща и не можех да я докосна. Златният скарабей беше оставил върху гърлото й ужасен белег от изгорено.

— Вода — промълвих на себе си. — Трябва ми вода.

Никога не съм бил добър с вълшебните думи, но все пак извиках:

— Maw!

Над нас блесна символът:

Във въздуха изникнаха няколко кубически метра вода, която се изля отгоре ни. От лицето на Зия се вдигна пара. Тя се закашля и се задави, но не се събуди. Температурата й още беше опасно висока.

— Ще те изнеса оттук — обещах аз и я вдигнах на ръце.

Не ми трябваше силата на Хор. В тялото ми течеше толкова много адреналин, че не чувствах собствените си рани. В коридора се блъснах право в Сетне, който се разминаваше с мен.

— Ей, приятелю! — Той се обърна и затича редом до мен, като размахваше дебел свитък папирус. — Браво на мен! Взех „Книгата на Тот“!

— За малко да убиеш Зия — троснах се аз. — Изведи ни оттук… НЕЗАБАВНО!

— Добре де, добре — отвърна той. — Успокой се.

— Отвеждам те обратно в Съдилището на татко — заканих се аз. — Лично ще те натикам в устата на Амит, както се тика клон в резачка за дърва.

— Ау, колко си голям! — Сетне ме поведе нагоре по наклонения коридор, за да се върнем в останалите от разкопките тунели с електрическото осветление. — Какво ще кажеш, дали първо да не те изведем оттук? Не забравяй, още ти трябвам, за да разчета книгата и да намеря сянката на Змея. После ще видим каква е работата с тая резачка за дърва, искаш ли?

— Зия не бива да умира — настоях аз.

— Да, разбрах.

Сетне ме поведе по още тунели, като се движеше все по-бързо. Зия сякаш беше безтегловна. Вече не ме болеше глава. Накрая изскочихме на слънце и се спуснахме към „Египетска царица“.

Признавам си, не мислех трезво.

След като се качихме на кораба, Окървавената секира докладва как върви ремонтът му, но аз почти не го слушах. Профучах покрай него и занесох Зия в най-близката каюта. Сложих я да легне и затърсих из раницата си лекарства: бутилка вода, вълшебен мехлем, който ми беше дала Джаз, няколко записани заклинания. За разлика от Джаз не бях rekhet. Лечителските ми способности се свеждаха главно до превръзките и аспирина, но въпреки това запретнах ръкави.

— Хайде — изпелтечих. — Хайде, Зия. Ще се оправиш.

Тя беше толкова топла, че подгизналите й дрехи бяха на път да изсъхнат. Беше подбелила очи. Започна да мърмори нещо и бях готов да се закълна, че е казала: „Торни топчета. Време е да направя торни топчета.“

Сигурно щеше да бъде смешно, ако Зия не умираше.

— Каза го Хепри — обясни Сетне. — Той е божественият торен бръмбар, който търкаля слънцето по небето.

Не ми се мислеше за това — че момичето, което харесвах, е обсебено от торен бръмбар и сега сънува как тика по небето огромно кълбо изпражнения.

Но едно беше безспорно: Зия бе използвала пътя на боговете. Беше призовала Ра или, най-малкото, едно от въплъщенията му: Хепри.

Ра беше избрал нея, както Хор бе избрал мен.

Изведнъж проумях защо Апоп е унищожил селото на Зия още когато тя е била малка и защо старият Главен лектор си е дал толкова труд да я обучи и после да я скрие във вълшебен сън. Щом Зия пазеше тайната как да събудим бога на Слънцето…

Намазах врата й с малко мехлем. Сложих на челото й натопена в студена вода кърпа, но това явно не помогна.

Извърнах се към Сетне.

— Излекувай я!

— О, хм… — Той се свъси. — Как да ти обясня, лечителската магия всъщност не ми е стихия. Но ако не друго, ти поне получи „Книгата на Тот“! Ако Зия умре, поне няма да е напразно…

— Ако Зия умре, аз ще… аз ще…

Не се сетих за изтезание, което да е достатъчно мъчително.

— Виждам, че имаш нужда от малко време — каза Сетне. — Няма проблем. Дали да не отида да кажа на капитана ти накъде поемаме? Трябва да се върнем час по-скоро в Дуат, на Реката на нощта. Имам ли разрешение да му давам заповеди?

— Добре — сопнах се. — Само ми се махни от очите.

Не знам колко време е минало. Температурата на Зия като че ли поспадна. Тя започна да диша по-леко и сънят й стана по-спокоен. Целунах я по челото и продължих да стоя до нея и да я държа за ръка.

Почти не усещах движението на кораба. За миг се понесохме право надолу, после се ударихме с плисък във вода и параходът се разтресе. Отново почувствах как корпусът плава по вълни, а след като ме сви под лъжичката, се досетих, че сме се върнали в Дуат.

Вратата отзад изскърца и се отвори, аз обаче продължих да гледам Зия.

Зачаках Сетне да каже нещо, може би да се похвали колко хубаво направлява кораба по Реката на нощта, но той мълчеше.

— Е? — подканих.

Чу се как се цепи дърво и аз подскочих.

На вратата не стоеше Сетне. Вместо него над мен се надвеси Окървавената секира, беше разрязал рамката на вратата с главата си острие. Беше стиснал юмруци.

Каза с гневно студено бучене:

— Господарю Кейн, време е да умреш.