Сянката на змея

17. Бруклинската къща тръгва на война

Беше ми мъчно, че напускаме Демонската земя.

/_Да, Картър, говоря съвсем сериозно._/

В края на краищата пътуването ми там си беше доста успешно. Бях спасила Зия и брат си от онзи ужасен призрак — Сетне. Бях заловила сянката на Змея. Бях видяла с очите си настъплението на Старческата бригада в цялата й слава и най-вече се бях събрала отново с Бес. Защо да нямам нежни спомени от това място? Някой ден дори мога да дойда на почивка тук и да си взема бунгало на плажа при Морето на Хаоса. Защо пък не?

Кипящата дейност ме отклони и от по-неприятните мисли. Но след като излязохме на речния бряг и аз разполагах с няколко мига, за да си поема дъх, започнах да си спомням как съм усвоила магията, с която да спася сянката на Бес. Въодушевлението ми се превърна в отчаяние.

Уолт… о, Уолт. Какво беше направил той?

Помнех колко безжизнен и студен беше, докато го крепях на ръце сред кирпичените развалини. После най-неочаквано беше отворил очи и беше ахнал.

— Погледни — беше ми казал.

Бях видяла на повърхността Уолт, какъвто го познавах открай време. Но вече в Дуат… момчето бог Анубис потрепери — поддържаше с призрачносивата си аура живота на Уолт.

— Пак съм аз — бяха казали в един глас двамата. Аз настръхнах. — Ще се срещнем по изгрев-слънце в Първи ном — обещаха ми те, — стига да си сигурна, че не ме мразиш.

Дали го мразех? По-точно, дали ги мразех? Богове на Египет, вече дори не знаех как да го наричам. Със сигурност не бях наясно какво чувствам и дали искам да го виждам отново.

Постарах се да загърбя тези мисли. Трябваше да разгромим Апоп. Бяхме заловили сянката му, ала и досега нямаше гаранции, че ще успеем да направим магията. Съмнявах се Апоп да седи със скръстени ръце, докато ние се опитваме да го заличим от лицето на вселената. И бе напълно възможно за унищожението му да е необходима магия, по-силна от тази, която владеехме ние с Картър, взети заедно. Ако изгоряхме, дилемата ми с Уолт едва ли вече щеше да бъде проблем.

Въпреки това не можех да спра да мисля за него (тях), за това как топлите им кафяви очи са се сливали толкова съвършено и колко естествена е изглеждала усмивката на Анубис върху лицето на Уолт.

Ох! Това не ми помагаше особено.

Ние с Картър, Зия и Бес се качихме на шлепа на слънцето. Изпитах неописуемо облекчение, че любимото ми джудже ще ни придружава в решителната битка. Точно сега имах нужда в живота ми да присъства надеждно грозен бог.

Някогашният ни враг Собек ме изгледа от носа на лодката с крокодилска усмивка — подозирах, че друга няма.

— И така, малките Кейн се завръщат.

— И така — не му останах длъжна аз, — богът крокодил иска да си наточи зъбите.

Собек отметна люспеста зелена глава и се изсмя.

— Добре казано, момиче! Имаш желязо в костите си.

Това, предполагам, бе замислено като комплимент.

Предпочетох да се ухиля презрително и да обърна гръб на Собек.

Той уважаваше силата. При първата ни среща беше потопил Картър в Рио Гранде, а мен ме беше метнал през границата между Тексас и Мексико. Оттогава не се бяхме сприятелили особено. Бях подочула, че Собек е склонил да застане на наша страна само защото Хор и Изида са го заплашили да му нанесат изключително тежки телесни повреди. Това не говореше в полза на верността му.

Около нас закръжиха светещите клъбца на екипажа, които затананикаха в ума ми радостния възглас: „Сейди. Сейди. Сейди.“ Навремето и те искаха да ме убият, но откакто вдигнах от сън стария им господар Ра, се държаха доста приятелски.

— Да, здравейте, момчета — промърморих аз. — Радвам се да ви видя. Извинявайте.

Отидох след Картър и Зия при огнения престол. Ра ни се ухили беззъбо. Пак си беше стар и сбръчкан, но в очите му имаше промяна. Преди Ра гледаше така, сякаш не ме вижда и съм част от пейзажа. Сега направо се вторачи в лицето ми.

Държеше чиния с макарони и шоколадови бисквити, които се бяха поразтопили от жегата на престола.

— Курабийки? Ухааа!

— Хм, благодаря — каза Картър и си взе един макарон.

Аз, естествено, предпочетох шоколада. Откакто си бях тръгнала от двореца на татко, не бях яла като хората.

Ра остави чинията и се изправи немощно. Бес се опита да помогне, но Ра го отпрати с ръка. Закрета към Зия.

— Зия — изтананика щастлив, сякаш пееше приспивна песничка. — Зия, Зия, Зия.

Стреснах се — дадох си сметка, че го чувам за пръв път да употребява истинското й име. Той се пресегна и докосна амулета със скарабея. Зия се дръпна притеснена. Погледна Картър — да я подкрепи.

— Не се притеснявай — отвърна той.

Зия си пое дълбоко въздух. Разкопча амулета и го притисна към дланите на стареца. От скарабея грейна топло сияние, което обгърна с бляскава златиста светлина и Зия, и Ра.

— Така, така — каза Ра. — Така…

Очаквах старият бог да се почувства по-добре. А той, моля ви се, взе да се разпада.

Това бе едно от най-тревожните неща, които виждах в този много тревожен ден. Първо му окапаха ушите, които се стопиха на прах. После и кожата му започна да се превръща в пясък.

— Какво става? — извиках аз. — Не трябва ли да направим нещо?

Очите на Картър се разшириха от ужас. Той отвори уста, но не каза нищо.

Усмихнатото лице на Ра се разпадна. Ръцете и краката му се напукаха като изсъхнала пясъчна скулптура. Частите се разпиляха по Реката на нощта.

Бес изсумтя.

— Стана бързо. — Не изглеждаше особено стъписан. — Обикновено минава повече време.

Зяпнах го смаяна.

— И друг път ли си го виждал?

Той ми се усмихна криво.

— Ей, навремето се редувах да работя на шлепа на Слънцето. Всички ние сме виждали как Ра минава през този цикъл. Но това беше преди много, много време. Виж!

Бес посочи Зия.

Скарабеят в ръцете й беше изчезнал, но около тялото й като ореол още светеше златистата светлина. Зия се обърна и ми се усмихна ослепително. Никога не я бях виждала толкова спокойна, толкова доволна.

— Сега вече разбирам. — Гласът й беше много по-плътен: истински хор от тонове, които се спускаха на октави през Дуат. — Всичко е въпрос на равновесие, нали? Моите и неговите мисли. Или може би моите и нейните?… — Зия се засмя като дете, което за пръв път кара колело. — Най-после прераждане! Вие, Сейди и Картър, се оказахте прави! След толкова хилядолетия в мрака най-после се преродих благодарение на състраданието на Зия. Бях забравил какво е да си млад и силен.

Картър отстъпи назад. Не го винях. Споменът как Уолт и Анубис са се слели още беше свеж в паметта ми, затова имах представа какво му е на брат ми: беше си доста страшничко да слушаш как Зия се описва в трето лице.

Надзърнах надолу, по-надълбоко в Дуат. На мястото на Зия стоеше висок мъж в доспехи от кожа и бронз. В някои отношения още приличаше на Ра. Пак беше гологлав. Лицето му пак беше сбръчкано и изпръхнало от възрастта и природните стихии, той пак се усмихваше добродушно (само че имаше зъби). Сега обаче стоеше изправен. Тялото му беше нагънато от мускулите. Кожата му сияеше като разтопено злато. Мъжът беше най-страхотният, най-златен дядо в света.

Бес падна на колене.

— Господарю Ра.

— О, малкото ми приятелче! — Ра разроши косата на бога джудже. — Стани! Радвам се да те видя.

Собек застана мирно на носа, беше хванал като пушка дългия си метален жезъл.

— Господарю Ра! Знаех си аз, че ще се завърнеш.

Ра се подсмихна.

— Собек, старо влечуго такова. Ако смяташе, че ще ти се размине, щеше да ме излапаш на вечеря. Хор и Изида ли те строиха?

Собек се прокашля.

— Както кажеш, царю честити. — Той сви рамене. — Не мога да тръгна срещу природата си.

— Както и да е — рече Ра. — Доста скоро ще опрем до силата ти. Приближаваме ли изгрева?

— Да, царю честити — посочи Собек напред.

Видях в края на тунела светлина — в буквалния смисъл на думата. Когато наближихме края на Дуат, Реката на нощта се разшири. На километър от нас се издигаше портата на изхода с две статуи на бога на Слънцето отстрани. Зад нея сияеше дневна светлина. Реката се превърна в облаци и се изля в утринното небе.

— Много добре — заяви Ра. — Капитан Собек, към Гиза!

— Слушам, царю честити.

Богът крокодил заби железния жезъл във водата и ни оттласна като гондолиер.

Картър не се беше и помръднал. Клетото момче, наблюдаваше бога на Слънцето прехласнато, но и стъписано.

— Картър Кейн — допълни с обич Ра. — Знам, че ти е трудно, но Зия държи много на теб. Чувствата й не са се променили.

Аз се прокашлях.

— А… молба. Много те моля, не го целувай.

Ра се засмя. Образът му се нагъна и аз отново видях пред себе си Зия.

— Не се тревожи, Сейди — подкани тя. — Сега не е моментът.

Картър се извърна притеснен.

— Хм… аз само… ще бъда ей там.

Той се блъсна в мачтата, сетне продължи с несигурна крачка към кърмата на кораба.

Зия се свъси угрижено.

— Сейди, иди се погрижи за него, чу ли? Скоро ще стигнем в света на простосмъртните. Трябва да съм нащрек.

Както никога, реших да не споря. Отидох да нагледам брат си.

Той седеше при щурвала така, сякаш очакваше да го ударят, с глава между коленете.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тъп въпрос, знам.

— Тя е старец — промърмори Картър. — Момичето, което харесвам, е мускулест старец с глас, по-дебел от моя. Целунах това момиче на плажа, а сега…

Седнах до него. Корабът се приближаваше към дневната светлина и светещите клъбца засноваха развълнувано около нас.

— Целунал си я, значи? — казах аз. — Подробностите, ако обичаш.

Мислех, че ще му поолекне, ако го накарам да говори. Не съм сигурна, че е подействало, но ако не друго, Картър поне вдигна глава, която дотогава бе държал между коленете си. Разказа ми как са минали със Зия през serapeum и „Египетска царица“ е претърпяла корабокрушение.

— Ра… Зия де, стоеше на носа между Собек и Бес и внимаваше много да не поглежда към нас.

— Значи си й казал да не се притеснява — обобщих аз. — Насърчил си я да помогне на Ра. А сега съжаляваш.

— Обвиняваш ли ме? — попита той.

— И в нас са се вселявали богове — напомних му аз. — Не е непременно за вечни времена. Тя пак си е Зия. Освен това отиваме на битка. Ако не излезем от нея живи, нима искаш да прекараш последните си часове в това да отхвърляш Зия?

Картър се взря в лицето ми.

— Какво се случи с Уолт?

А… едно на едно. Понякога ми се струваше, че той знае тайното ми име точно както аз — неговото.

— Ами… нямам точна представа. Жив е, но само защото…

— Защото е позволил Анубис да се всели в него — довърши вместо мен Картър.

— Знаеше ли?

Той поклати глава.

— Разбрах чак когато видях онова изражение върху лицето ти. Но си е логично. Уолт го бива да… както и да е. Около него витае проклятието за унищожение. Магията за смърт.

Не можах да отговоря. Бях се върнала тук, за да утеша Картър и да го уверя, че всичко ще бъде наред. А ето че той бе успял да извърти нещата.

Хвана ме за малко за коляното.

— Това би могло да подейства, сестро. Анубис може да направи така, че Уолт да остане жив. И да има нормален живот.

— Ти на това нормален ли му викаш?

— Анубис не се е вселявал никога в човек. Сам е избрал да има истинско тяло, да бъде от плът и кръв.

Аз потреперих.

— Зия е в друго положение, Картър. Тя може да се отдели, когато поиска.

— Дай да го изясним — подкани Картър. — Двете момчета, които ти харесваше: момчето, което беше на път да умре, и онова, което беше недостъпно, понеже е бог, сега са се слели и момчето, което се е получило, не е на път да умре и не е недостъпно. А ти си седнала да се оплакваш.

— Не ме изкарвай смешна! — креснах аз. — Не съм.

Трите бога се извърнаха да ме погледнат. Добре де. Наистина ставах смешна с тези приказки.

— Виж какво — продължи Картър, — дай да се разберем, че по-късно ще се притесняваме за тези неща, искаш ли? Стига да не загинем де.

Разтреперана, си поех въздух.

— Разбрахме се.

Помогнах на брат си да се изправи. Двамата отидохме заедно на носа при боговете точно когато лодката на Слънцето излезе от Дуат. Реката на нощта отзад изчезна и ние заплувахме през облаците.

Пред нас се разпростря предизгревен Египет, червен, златист и зелен. В пустинята на запад се вихреха пясъчни бури. На изток Нил лъкатушеше като змийче през Кайро. Точно отдолу, в равнините на Гиза, край града се издигаха три пирамиди.

Собек удари с жезъла по носа на кораба. Провикна се като глашатай:

— Най-сетне Ра наистина се завърна! Радвай се, народе! Насам, насам, тълпи от поклонници!

Каза го може би защото така бе прието, или за да се подмаже на Ра, или пък с цел старият бог на Слънцето да се почувства по-зле. При всички положения долу не идваше никой. И определено не се радваше никой.

Бях виждала много пъти тази гледка, но нещо не беше наред. Из града горяха пожари. Улиците изглеждаха странно безлюдни. Нямаше туристи, нямаше хора около пирамидите. Никога не бях виждала Гиза толкова празна.

— Къде са всички? — попитах.

Собек изсъска отвратен:

— Би трябвало да се досетя. Тия малодушни хора са се изпокрили или са се уплашили от размириците в Египет. Апоп е обмислил добре всичко. Избрал е място за сражението, където няма да му се пречкат простосмъртни.

Аз потреперих. Бях чувала за размириците в Египет от последно време, както и за странните природни бедствия, но не ги бях възприемала като част от плана на Апоп.

Ако това тук беше бойното поле, което е избрал…

Взрях се по-внимателно в равнините на Гиза. След като надзърнах в Дуат, си дадох сметка, че районът все пак не е празен. Около основата на Хеопсовата пирамида се беше намотала огромна змия, която се състоеше от смерч въртящ се червен пясък и от мрак. За очи имаше пламтящи точки светлина. За зъби — раздвоени светкавици. Докоснеше ли пустинята, тя кипваше, а самата пирамида се разтрисаше с ужасен кънтеж. Едно от най-старите съоръжения в човешката история беше на път да се срути.

Дори от високо усещах присъствието на Апоп. Той излъчваше такава силна паника и страх, че долавях как простосмъртните из цял Кайро са се спотаили по домовете си и не смеят да се подадат навън. Цялата земя на Египет беше затаила дъх.

Докато наблюдавахме, Апоп вдигна грамадната си глава като на кобра. Удари по пустинята и изрови в пясъка кратер в размерите на цяла къща. После се дръпна като ухапан и изсъска гневно. В началото не разбирах с какво се бие. Призовах зрението на Изида, която виждаше не по-зле от граблива птица, и съгледах мъничка грациозна фигурка по трико като леопардова кожа: стиснала и в двете си ръце проблясващи ножове, тя подскачаше с нечовешка пъргавост и бързина, нападаше Змея и му се изплъзваше всеки път, когато той понечваше да я ухапе. Баст усмиряваше сам-сама Апоп.

В устата ми имаше вкус като на стари петачета.

— Сама е. Къде са другите?

— Чакат заповедите на фараона — обясни Ра. — Хаосът ги е оставил разединени и объркани. Без водач няма да тръгнат в битка.

— Ами в такъв случай ги поведи! — подканих аз.

Богът на Слънцето се обърна. Очертанията му затрепкаха и за миг вместо него видях пред себе си Зия. Запитах се дали ще ме изпепели. Имах чувството, че сега ще й бъде съвсем лесно.

— Ще се изправя пред отколешния си противник — заяви тя спокойно пак с гласа на Ра. — Няма да оставя вярната ми котка да се сражава сама. Собек, Бес, помогнете ми…

— Да, царю честити — отвърна Собек.

Бес изпука с кокалчетата на пръстите си. Шофьорската му униформа изчезна, изместена от неговата джудженска гордост: банския костюм.

— Хаосе… приготви се да посрещнеш Грозотията.

— Чакайте — спря ги Картър. — Ами ние? Сянката на Змея е у нас.

Корабът вече се спускаше шеметно и се готвеше да се приземи точно на юг от пирамидите.

— Да не избързваме, Картър — рече Зия и посочи Големия сфинкс на около триста метра от пирамидите. — Вие със Сейди трябва да помогнете на чичо си.

От входа на тунела между лапите на Сфинкса се виеше струйка дим. Сърцето ми спря за миг. Веднъж Зия ни беше обяснила, че тунелът е запечатан, така че археолозите да не проникнат в Първи ном. Както личеше, входът му беше разбит с взлом.

— Първи ном ще падне всеки момент — рече Зия.

Очертанията й пак се промениха и пред мен застана богът на Слънцето. Наистина ми се искаше много той (тя, те) да реши най-после като какъв ще се показва.

— Ще спирам Апоп възможно най-дълго — обеща Ра. — Но ако не помогнете незабавно на чичо си и на приятелите си, няма да остане никой, когото да спасяваме. Домът на живота ще рухне.

Помислих си за клетия Еймъс и малките ни ученици, обкръжени от цели пълчища разбунтували се магьосници. Не можехме да допуснем да ги изколят.

— Тя е права — казах аз. — Той де. Все едно.

Картър кимна без особено желание.

— Тези неща тук ще ти трябват, господарю Ра. — Брат ми подаде на бога на Слънцето гегата и млатилото, ала той поклати глава.

Или го направи Зия. Богове на Египет, ужасно объркващо е!

— Когато казах, че боговете чакат своя фараон — рече Ра, — имах предвид теб, Картър Кейн, Окото на Хор. Тук съм, за да се сражавам с отколешния си противник, а не за да се качвам на престола. Той е отреден на теб. Сплоти Дома на живота, обедини в мое име боговете. Не се страхувай нито за миг, аз ще удържам Апоп, докато дойдеш.

Картър се взря в гегата и млатилото в ръцете си. Изглеждаше точно толкова ужасен, както когато Ра се беше разпаднал на пясък.

Не можех да го виня. Току-що беше получил заповед да се качи на престола на творението и да поведе в битка цяла войска богове и магьосници. Преди една, дори преди половин година и аз щях да изпадна в ужас, че на брат ми възлагат такава отговорност.

Колкото и да е странно, сега нямах нищо против. Всъщност ми действаше успокояващо при мисълта, че Картър ще стане фараон. Сигурна съм, ще има да съжалявам, задето съм го казала, както съм сигурна и че Картър няма да допусне да го забравя, но истината беше, че откакто се бяхме пренесли в Бруклинската къща, аз разчитах на брат си. С времето бях започнала да се осланям на силата му. Вярвах, че ще вземе правилното решение дори когато не си вярваше самият той. След като научих тайното му име, видях в характера му една съвсем ясна черта: качествата на водач.

— Готов си — казах му аз.

— Наистина — съгласи се Ра.

Картър вдигна поглед, беше леко стъписан, но предполагам, разбра, че не го взимам на подбив — за разлика от друг път.

Бес го удари с юмрук по рамото.

— Разбира се, че си готов, малкият. А сега, стига си губил време, върви да спасиш чичо си!

Докато гледах Бес, се постарах да не се просълзя. Веднъж вече го бях губила.

Колкото до Ра, той изглеждаше страшно самоуверен, въпреки че още беше вместен във формата на Зия Рашид, което му връзваше ръцете. Да, тя беше силна магьосница, но никога дотогава в нея не се беше вселявал бог. Ако се уплашеше и за миг, ако започнеше да се престарава…

— В такъв случай успех — каза Картър и преглътна. — Надявам се, че…

Той не намери сили да довърши. Схванах, че клетото момче се опитва да се сбогува с приятелката си, вероятно за последен път, а дори не може да я целуне, без да целуне и бога на Слънцето.

Картър започна да променя формата си. Дрехите му, раницата, дори гегата и млатилото се разпаднаха и се превърнаха в перушина. Тялото му се сви, докато брат ми не се преобрази в кафяво-бял сокол. После разпери криле и политна надолу отстрани на лодката.

— О, как само я мразя тази част — промърморих аз.

Призовах Изида и я подканих:

— Хайде. Време е да действаме като една.

През мен тутакси потече магията й. Изпитах чувството, че някой е включил хидрогенератори, достатъчни, за да осветят цяла държава, и е пуснал мощността им право през мен. Превърнах се в каня и се извисих във въздуха.

Както никога, не се затрудних да се превърна отново в човек. Ние с Картър се срещнахме в подножието на Големия сфинкс и огледахме взривения наскоро вход на тунела. Бунтовниците не бяха действали много внимателно. Каменните късове с размери на автомобил бяха натрошени на чакъл. Пясъкът наоколо беше почернял, беше се стопил и беше станал на стъкло. Хората на Сара Джейкъби бяха направили магия ha-di или бяха заложили динамит.

— Този тунел… — подхванах аз. — Другият край не води ли право при Залата на епохите?

Картър кимна мрачно. Извади гегата и млатилото, които бяха обхванати от призрачни бели пламъци. Хлътна в мрака. Призовах жезъла и вълшебната си пръчка и влязох след брат си вътре.

Докато се спускахме, виждахме следи от битка навсякъде. Стените и стъпалата бяха обгорели от взривове. На едно място таванът беше поддал. Картър успя със силата на Хор да разчисти пътека, но веднага след като минахме по тунела, той се срути зад нас. На връщане нямаше да можем да го използваме.

Чух от долу звуците на сражение: изричани вълшебни думи, сблъсък между огнени, водни и земни магии. Ревна лъв. Метал издрънча в метал.

Няколко метра по-нататък се натъкнахме на първата жертва. На стената се беше облегнал младеж в опърпана сива военна униформа, който се държеше за корема и дишаше със свистене.

— Леонид! — викнах аз.

Моят приятел, руснакът, беше блед и окървавен. Долепих ръка до челото му. Кожата му беше студена.

— Долу — каза той със сетни сили. — Прекалено много са. Опитах да…

— Ти стой тук — отвърнах, което, знам, беше смешно, защото руснакът почти не можеше да се движи. — Ще се върнем с помощ.

Той кимна храбро, но аз погледнах Картър и разбрах, че си мислим едно и също. Леонид едва ли щеше да издържи толкова дълго. Шинелът му беше подгизнал от кръв. Руснакът се държеше за корема, ала си личеше, че е тежко ранен или от остри нокти, или от ножове, или от някаква точно толкова ужасна магия.

Направих му магия „Бавно“, която, ако не друго, поне щеше да облекчи дишането и да спре кръвта, но нямаше да помогне особено. Клетият Леонид — беше изложил на опасност живота си, за да избяга от Санкт Петербург. Беше дошъл чак в Бруклин, за да ни предупреди за предстоящото нападение. Сега се беше опитал да защити Първи ном от предишните си господари, а те го бяха повалили и прегазили и после го бяха оставили да издъхне бавно и мъчително.

— На всяка цена ще се върнем — обещах аз още веднъж.

Ние с Картър продължихме с усилие нататък.

Излязохме в долния край на стълбището и веднага се озовахме в битка. Върху лицето ми скочи shabti във вид на лъв.

Изида реагира по-бързо, отколкото го мога аз. Каза ми да изрека една-единствена дума:

— Fah!

И във въздуха затрепка йероглифът за „Пусни!“:

Лъвът се смали до восъчна статуетка и отскочи безобидно от гърдите ми.

В коридора около нас цареше страшна суматоха. Във всички посоки учениците ни водеха битки с магьосниците от вражеския лагер. Точно пред нас десетина бунтовници бяха образували клин и бяха препречили входа за Залата на епохите, а нашите приятели явно се мъчеха да проникнат вътре.

За миг ми се стори, че трябва да е обратното. Нима нашият лагер не трябваше да защитава вратата? После осъзнах какво вероятно се е случило. Нападението срещу запечатания вход явно беше изненадало съюзниците ни. Те се бяха втурнали да помагат на Еймъс, но когато са стигнали при вратата, враговете вече са били проникнали вътре. Сега тази воинска част пречеше на подкреплението ни да отиде при Еймъс, а чичо беше вътре в залата, вероятно сам, и се бе изправил лице в лице със Сара Джейкъби и елитния й отряд за бързо реагиране.

Сърцето ми заби като обезумяло. Включих се в битката и започнах да правя магии от невероятно богатото меню на Изида. Няма как да не призная, чувствах се отлично заради това, че отново съм богиня, ала трябваше да следя внимателно енергията си. Оставех ли Изида да се развихри, тя щеше да изтреби за секунди враговете ни, но междувременно щеше да изпепели и мен. Трябваше да я сдържам в желанието й да разкъса на парченца тези мекотели, простосмъртните.

Метнах като бумеранг вълшебната си пръчка и уцелих едър брадат магьосник, който крещеше на руски, докато се дуелираше с Джулиан.

Блесна златна светлина и руснакът изчезна. Там, където беше стоял, изцърка разтревожен хамстер, който побърза да се шмугне по-надалеч. Джулиан ми се усмихна. Острието на меча му пушеше, маншетите на панталона му горяха, но иначе той си изглеждаше добре.

— Крайно време беше! — заяви ми.

Към него се спусна друг магьосник и той нямаше за кога да си говори.

Картър се завтече напред, като развъртя гегата и млатилото така, сякаш се беше обучавал цял живот. Един от противниковите магьосници измагьоса носорог, което според мен си беше доста грубо, ако отчетем в какво тясно пространство се намирахме. Картър го фрасна с млатилото и веригите с шипове се превърнаха в огнени въжета. Носорогът се строполи, разсечен на три, и се стопи на купчина восък.

Другите ни приятели също се справяха, общо взето, добре. Феликс направи магия за вледеняване, каквато дотогава не бях виждала, и похлупи враговете ни в големи бухлати снежни човеци, които си имаха дори моркови за носове и лули. Около него с клатушкане кръжеше войската му от пингвини, които кълвяха противниковите магьосници и им задигаха вълшебните пръчки.

Алиса се сражаваше с друга магьосница — рускиня, специалистка по земни магии, но тя явно не бе така добра като нея. Вероятно за пръв път се изправяше пред мощта на Геб. Всеки път, когато измагьосваше някоя каменна твар или се опитваше да мята огромни камъни, всичко се превръщаше на чакъл и нападението й се проваляше. Алиса щракна с пръсти и подът под краката на рускинята се преобрази на подвижни пясъци, в които тя затъна чак до раменете.

В северния край на коридора Джаз беше приклекнала до Клио и лекуваше ръката й, която беше станала на слънчоглед. Но Клио беше пострадала по-леко от противника си. В краката й лежеше романът „Дейвид Копърфийлд“ с човешки размери и аз изпитах чувството, че това доскоро е бил магьосник от вражеския лагер.

(Картър твърди, че Дейвид Копърфийлд наистина бил магьосник. Кой знае защо, го смята за смешно. Просто не му обръщайте внимание. Като мен.)

Дори нашите дечковци се бяха включили в бойните действия. Малката Шелби бе търкулнала пастелите си по коридора, та противниците да се препънат в тях. Сега размахваше вълшебната пръчка като тенис ракета, промушваше се тичешком между краката на възрастните магьосници, удряше ги по задните части и крещеше, та се късаше:

— Умри, умри, умри!

Много милички са децата, нали?

Шелби фрасна с вълшебната пръчка един голям метален воин, безспорно shabti, който се преобрази на шкембесто прасе във всички цветове на дъгата. Имах лошото предчувствие, че ако доживеем до вечерта, Шелби ще поиска да задържи прасето.

Някои от жителите на Първи ном ни помагаха, но те бяха потискащо малко. Шепа едва кретащи грохнали магьосници и отчаяни търговци мятаха талисмани и отбиваха заклинанията.

Напредвахме бавно, но сигурно към вратата, а основният клин на неприятеля явно бе насочил всичките си сили към един-единствен нападател.

Когато видях към кого, се изкуших и аз да се превърна сама в хамстер, да се разцвърча и да си плюя на петите.

Беше дошъл Уолт. Провираше се с голи ръце през вражеската линия: мяташе с нечовешка сила на земята някой от противниковите магьосници, после докосваше друг и в миг го омотаваше в ивици плат, с които той заприличваше на мумия. Грабна жезъла на трети бунтовник и го превърна в прах. Накрая размаха ръка към останалите врагове, а те се смалиха и станаха кукли. Около всеки от миниатюрните магьосници изскочи съдина, в каквито погребват вътрешните органи на мумиите, и после тя беше запушена здраво с капаче във формата на глава на животно. Клетите магьосници се разпищяха отчаяни, заблъскаха по глинените грънци и се заклатиха като редица много нещастни кегли за боулинг.

Уолт се извърна към приятелите ни.

— Всички добре ли са?

Изглеждаше си нормално, като някогашния Уолт, висок и мускулест, със самоуверено лице, меки кафяви очи и силни ръце. Но дрехите му бяха други. Сега той беше в дънки, в тъмна тениска на Dead Weather14 и черно кожено яке, облеклото на Анубис, пригодено така, че да бъде по мярка на Уолт. Единственото, което трябваше да направя, беше да сведа поглед съвсем леко към Дуат, където видях, че Анубис стои, все така дразнещо неотразим. Двамата заемаха едно и също място.

— Бъдете готови — каза Уолт на войската ни. — Запечатили са вратата, но мога да… — Точно тогава ме забеляза и гласът му трепна. — Сейди — рече. — Аз…

— Нещо за отварянето на вратите ли? — попитах аз.

Уолт кимна безмълвно.

— В такъв случай стига си ме зяпал и отвори вратите, че вече ме дразниш, момче.

Говорех и на двамата. Струваше ми се съвсем естествено. И ми олекна, че съм си изкарала гнева. По-късно щях да се занимавам с тези двамата… с този де… всъщност все едно. Точно сега чичо имаше нужда от мен.

Уолт-Анубис има наглостта да се усмихне.

Допря ръка до вратата. По повърхността й се разнесе сива пепел. Бронзът се разпадна на прах.

— Първо ти — каза ми Уолт и ние нахълтахме в Залата на епохите.