Сянката на змея

16. Как Сейди се повози отдясно на предната седалка (Определено лоша идея.)

Чуйте от мен един безплатен съвет: не вървете към Хаоса.

С всяка стъпка имах чувството, че ме теглят към черна дупка. Покрай нас прелитаха дървета, огромни камъни и демони, всмуквани в океана, а през червеникавосивата мъгла проблясваха светкавици. Земята под краката ни се пукаше и парчета от нея хлътваха и хлътваха в приливната вълна.

В едната ръка стисках гегата и млатилото, а с другата държах Зия за дланта. Сетне свистеше и се носеше до нас. Правеше се на голям непукист, но от това, че цветовете му бяха помръкнали и намазаната му с помада коса сочеше като опашка на комета към океана, се досетих, че той едва се задържа на земята.

Веднъж изгубих равновесие. За малко да падна в прибоя, но Зия ме издърпа назад. След няколко крачки сякаш от дън земя се изстреля демон с глава като на риба, който се блъсна в мен. Вкопчи се в крака ми в отчаян опит да се изплъзне и да не бъде всмукан. Още преди да съм решил дали да му помогна, той се изпусна и изчезна в морето.

Най-ужасното в това пътуване ли? Дълбоко в себе си се изкушавах да се предам и да се оставя Хаосът да ме притегли. Защо да се съпротивлявам и занапред? Защо да не сложа край на болката и тревогите? Чудо голямо, че и Картър Кейн щял да се разтвори сред трилиони молекули!

Знаех, че тези мисли всъщност не са мои. В главата ми нашепваше гласът на Апоп, който ме примамваше, както преди. Насочих вниманието си към светещия бял обелиск: наш фар в бурята на Хаоса. Не знаех дали тази остра кула наистина е първата част от творението и как това предание се вписва в Големия взрив, в библейската история, че Бог е сътворил света за седем дни, и в другите неща, в които хората вярваха. Обелискът може би беше проявление на нещо по-голямо, на нещо, което умът ми не можеше да осмисли. При всички положения знаех, че той олицетворява Маат и че трябва да насоча вниманието си към него. Иначе съм загубен.

Стигнахме долния край на вълнолома. Каменливата твърда пътека под краката ми вдъхваше увереност, но Хаосът ме притегляше силно и от двете страни. Докато вървяхме предпазливо, си спомних, че съм виждал снимки на строители, изграждали навремето небостъргачи: те бяха стъпвали безстрашно, без всякакви предпазни колани, на скеле с височина към двеста метра.

И аз се чувствах сега така, само че не бях безстрашен. Ветровете ме блъскаха. Вълноломът беше с ширина три метра, на мен обаче пак ми се струваше, че ще взема да изгубя равновесие и да цамбурна във вълните. Стараех се да не гледам надолу. Онова, от което се състоеше Хаосът, се пенеше и се разбиваше в скалите. Миришеше на озон, на отработени автомобилни газове и на формалдехид, смесени заедно. Само изпаренията бяха достатъчни, за да изпадна в безсъзнание.

— Още съвсем малко — каза Сетне.

Очертанията му трепкаха неравномерно. Зелената демонска дегизировка на Зия ту припламваше, ту отново угасваше. Вдигнах ръка и видях как и моята обвивка проблясва на вятъра, сякаш всеки момент щеше да се стопи. Нямах нищо против да се отърва от стъписващо моравия си вид на кръстоска между тирбушон и шимпанзе, но се надявах вятърът да отнесе само илюзията, а не заедно с нея и кожата ми.

Накрая стигнахме при обелиска. По него бяха изсечени мънички йероглифи — хиляди, бели на бял фон, затова бе почти невъзможно да ги разчетеш. Зърнах имената на богове, заклинания, с които се призовава Маат, и някои вълшебни думи, толкова мощни, че чак ме заслепяваха. Морето на Хаоса се надигна около нас. Задухаше ли вятър, около Зия мъждукаше сияйният щит във вид на скарабей: магическата защитна обвивка на Хепри. Подозирах, че единствено тя ни предпазва от мигновена смърт.

— Сега какво? — попитах аз.

— Прочети заклинанието — подкани Сетне. — И ще видиш.

Зия ми връчи свитъка. Помъчих се да открия нужните редове, но не виждах добре. Йероглифите се сливаха на размазано петно. Трябваше да съм готов за такъв проблем. Дори когато не стоях на хвърлей от Морето на Хаоса, не бях добър в заклинанията. Жалко че Сейди не беше тук.

/_Да, Сейди, наистина го казах. Недей да се изумяваш толкова шумно._/

— Н-не… не мога да го прочета — признах си.

— Дай да ти помогна — предложи Зия и прокара пръст надолу по свитъка.

Намери йероглифите, които търсеше, и се свъси.

— Това е най-обикновена магия за призоваване. — Тя изгледа лошо Сетне. — Нали каза, че била сложна. Че сме щели да опрем до помощта ти. Как можеш да лъжеш, докато държиш Перото на истината?

— Не съм лъгал — възрази той. — За мен магията си е сложна. Аз съм призрак! Има магии — например за призоваване, които изобщо не мога да правя. И вие наистина се нуждаехте от помощта ми, за да намерите сянката. За да я откриете, се нуждаехте от „Книгата на Тот“, която не можете да разчетете без мен. Ако не бях аз, и досега да бяхте на реката при претърпелия корабокрушение параход.

Колкото и да ми е неприятно да си го призная, казах:

— Прав е.

— То оставаше да не съм прав — заяви Сетне. — Сега вече сте тук, останалото не е толкова страшно. Просто накарайте сянката да се покаже и после аз… вие де, ще я заловите.

Двамата със Зия се спогледахме притеснени. Предполагах, че и тя изпитва същото като мен. Сега, когато стоях на ръба на творението, с лице към безкрайното Море на Хаоса, последното, което исках, беше да правя магия, с която да призова част от душата на Апоп. Все едно да стрелям със сигнален пистолет и да заявя на всеослушание: „Ей, голяма гадна сянко! Ето ни! Ела да ни убиеш!“

Но не виждах да имаме голям избор.

Честта се падна на Зия. Заклинанието беше лесно, от рода на онези, с които магьосниците призовават shabti или вълшебен парцал за прах, или най-различни други второстепенни твари в Дуат.

След като Зия приключи, Морето на Хаоса се разтресе във всички посоки, сякаш тя беше пуснала вътре огромен камък. Нагъна се и плажът, после и хълмовете.

— Хм… какво беше това? — попитах аз.

— Знак за беда — обясни Сетне. — Предполагам, че сянката току-що е повикала силите на Хаоса — да я защитят.

— Страхотно — рекох. — В такъв случай не е зле да побързаме. Къде е?… О!…

Sheut на Апоп беше толкова голяма, че трябваше да мине известно време, докато разбера какво гледам. Целият обелиск като че ли хвърляше през морето сянка, тя обаче стана по-тъмна и аз проумях, че това не са очертанията на обелиска. Сянката се загъна по повърхността на водата като тялото на грамаден змей. Ставаше все по-голяма и накрая главата на Змея — аха — и да достигне хоризонта. Заблъска по морето, замърда език, започна да хапе напосоки.

Ръцете ми се разтрепериха. Повдигна ми се, сякаш току-що бях изгълтал чаша Хаосова вода. Сянката на Змея беше толкова грамадна и излъчваше такава мощ, че не виждах как изобщо е възможно да я заловим. Какво изобщо си бях въобразявал?

Само едно ме спираше да изпадна в пълна паника.

Змеят не бе съвсем свободен. Опашката му явно бе прикрепена за обелиска, сякаш някой я беше забил с клин, за да не избяга.

За миг почувствах мислите на Змея и се притесних. Видях нещата през очите на Апоп. Той беше хванат от белия обелиск и се гърчеше от болка. Мразеше света на простосмъртните и на боговете, който го беше приковал и бе ограничил свободата му. Апоп ненавиждаше творението, както аз бих могъл да ненавиждам ръждив пирон, който е забит в ходилото ми и ми пречи да ходя.

Единственото, което Апоп искаше, бе да угаси ослепителната светлина на обелиска. Искаше да унищожи земята, за да може да се върне в мрака и да си плува за вечни времена в неограничените пространства на Хаоса. Трябваше да впрегна цялата си воля, за да не ми домъчнее за клетия малък Змей, който се подготвяше да унищожи света и да погълне слънцето.

— И така — подхванах прегракнало, — намерихме сянката. Какво правим сега с нея?

Сетне се подсмихна.

— О, от тук нататък мога да поема нещата в свои ръце. Вие, хора, се справихте страхотно. Tas!

Ако не бях разсеян, сигурно щях да видя какво се задава, но аз не го забелязах. Демонската ми обвивка се превърна изневиделица в плътни ивици ленен плат, с каквито повиват мумиите, и те първо покриха устата ми, а после с ослепителна бързина се омотаха около тялото ми. Залитнах и паднах, бях пристегнат целият без очите. Зия се свлече върху скалите до мен, и тя като в пашкул. Опитах се да дишам, но все едно си поемах въздух през възглавница.

Сетне се надвеси над Зия. Издърпа внимателно изпод ивиците плат около нея „Книгата на Тот“ и я пъхна под мишницата си. После ми се усмихна.

— Ех, Картър, Картър — поклати той глава, сякаш бе леко разочарован. — Симпатичен си ми, приятелю. Наистина. Но си прекалено доверчив. След оная история на речния кораб да ми разрешиш да ви правя заклинание за прикритие? Бива ли такова нещо? Колко му е да превърна прикритието в усмирителна риза!

— Ммм! — измучах аз.

— Какво, какво? — сложи той ръка около ухото си. — Трудно е да говориш, докато си целият овързан, а? Виж, не е нищо лично. Самият аз не можех да направя магията за призоваване, иначе да съм свършил тази работа преди цяла вечност. Трябвахте ми вие двамата! Е… всъщност един от вас. Реших по пътя да убия единия, за да озаптя по-лесно другия. И през ум не ми е минавало, че и на двамата ще ви се размине толкова дълго. Възхитен съм!

Загърчих се и за малко да цопна във водата. Кой знае защо, Сетне ме издърпа на сигурно.

— Я по-кротко — скара ми се. — Не виждам смисъл сам да се убиваш, приятелю. Планът ти не е опропастен. Аз просто ще го променя. Ще хвана в капан сянката. Това го мога и сам. Но вместо да правя магия за изтребление на Апоп, ще го изнудвам, разбра ли сега? Той ще унищожи само каквото му разреша. После ще се оттегли в Хаоса, не го ли стори, сянката му ще бъде стъпкана и тогава вече: чао, голям Змею!

— Ммм — започнах пак да роптая, но ми беше все по-трудно да дишам.

— Да, да — въздъхна Сетне. — На това място казваш: „Ти, Сетне, си луд! Никога няма да ти се размине!“ Но там е работата, че ще ми се размине. Хилядолетия наред ми се разминава за какви ли не невъзможни неща. Сигурен съм, че все ще се споразумеем със Змея. О, да, ще го оставя да убие Ра и другите богове. Чудо голямо! Ще го оставя да разруши Дома на живота. Със сигурност ще го оставя да събори Египет и всички проклети статуи на баща ми Рамзес. Искам този тъпанар да бъде заличен от лицето на земята. Но целият свят на простосмъртните? Не бери грижа за това, приятелю. Ще пощадя по-голямата част. Все пак трябва да остане нещо, което да владея, нали така?

Очите на Зия припламнаха в оранжево. Ивиците плат, с които тя беше омотана, започнаха да пушат, но останаха все така здраво пристегнати. Огънят й угасна и тя се свлече върху скалите.

Сетне се засмя.

— Добър опит, кукло. Вие двамата стойте мирни. Ако оцелеете при големия земетръс, ще се върна да ви взема. Защо да не ми станете шутове или нещо от този род? С вас е весело! Но засега се опасявам, че приключихме тук. От небето няма да падне чудо, което да ви спаси.

Във въздуха, точно над главата на призрака, изникна правоъгълник мрак. От него падна Сейди.

Не мога да не й го призная на сестра ми: умее да уцелва момента и не си губи времето. Блъсна се в призрака и го запрати напред така, че той се просна на земята. После забеляза, че лежим, опаковани като подаръци, за нищо време схвана каква е работата и се извърна към Сетне.

— Tas! — кресна.

— Нееее!

Той беше омотан в розови ленти така, че заприлича на спагети, забучени на вилица.

Сейди се изправи и се отдръпна от него. Очите й бяха подпухнали, сякаш е плакала. Дрехите й бяха целите в засъхнала кал и листа.

Уолт не беше с нея. Сърцето ми се сви. Бях едва ли не доволен, че устата ми е покрита, защото нямаше да знам какво да кажа.

Сейди огледа всичко наоколо: Морето на Хаоса, гърчещата се сянка на Змея, белия обелиск. Долових, че чувства как Хаосът я притегля. Стъпи здраво на земята и се наклони в посока, обратна на морето, сякаш бе първа в редица от хора, които дърпат въже. Познавах я достатъчно добре, за да разбера, че се мобилизира и изтиква навътре чувствата и скръбта — да не й пречат.

— Здрасти, драги ми братко — каза с разтреперан глас. — Имаш ли нужда от малко помощ?

Успя да махне дегизировката ни. Изненада се, щом видя, че държа гегата и млатилото на Ра.

— Как изобщо?…

Зия й обясни набързо какво се е разиграло: от битката с грамадния хипопотам до последните предателства на Сетне.

— Всичко това — изуми се Сейди, — и толкова ли се налагаше да забъркваш и брат ми? Клетата ти. Как изобщо ще оцелеем тук? Мощта на Хаоса… — Сейди се взря в скарабея, окачен на врата й. — О, колко съм тъпа. Нищо чудно че Таурт те гледаше толкова странно. Ти направляваш силата на Ра.

— Ра избра мен — обясни Зия. — Аз не съм го искала.

Сестра ми притихна, което не беше в стила й.

— Сейди — казах аз възможно най-внимателно, — какво стана с Уолт?

Очите й преливаха от болка и на мен ми идеше да се извиня дори че съм попитал. Не бях я виждал такава от… от времето, когато загина мама и тя бе съвсем малка.

— Няма да дойде — отговори сестра ми. — Той… той си отиде.

— Ужасно съжалявам, Сейди — рекох й. — А ти?…

— Аз съм добре — тросна се тя.

Превод: „Съвсем определено не съм добре, но ако попиташ още веднъж, ще ти запуша устата с восък“.

— Трябва да побързаме — заяви в заключение, като се постара да го каже спокойно. — Знам как да уловя сянката. Само ми дай фигурката.

За миг ме обзе паника. Дали фигурката на Апоп, която Уолт беше направил, още беше у мен? Щеше да бъде много тъпо да съм бил толкова път и да съм я забравил.

За щастие, тя още си беше на дъното на раницата.

Подадох я на Сейди, която се взря в старателно изработената навита червена змия и в йероглифите за привързване около името „Апоп“. Представих си, че мисли за Уолт и всички усилия, които той е вложил, за да изработи фигурката.

Сейди приклекна в края на вълнолома, където основата на обелиска се сливаше със сянката.

— Сейди — казах аз.

Тя застина.

— Да?

Имах чувството, че устата ми е пълна с лепило. Идеше ми да й кажа да зареже всичко.

Докато гледах сестра си при обелиска и огромната сянка, нагънала се към хоризонта… изведнъж разбрах, че нещо ще се обърка. Че сянката ще нападне. И магията ще се върне като рикошет при нас.

Сейди ми приличаше много на мама. Не можех да се отърся от впечатлението, че повтаряме историята. Родителите ни вече се бяха опитвали веднъж при Иглата на Клеопатра да задържат Апоп и мама беше загинала. Години наред бях гледал как татко се мъчи от угризения на съвестта. Ако сега седях със скръстени ръце, а Сейди пострадаше…

Зия ме хвана за ръката. Пръстите й трепереха, но аз бях признателен, че е тук.

— Ще подейства — обеща тя.

Сейди издуха кичура коса, паднал върху лицето й.

— Слушай приятелката си, Картър. И престани да ме разсейваш.

Говореше отчаяно, но от очите й не личеше да е раздразнена. Сейди разбираше притесненията ми точно толкова ясно, както знаеше тайното ми име. Просто беше уплашена не по-малко от мен, но по нейния си досаден начин се опитваше да ме успокои.

— Мога ли да продължа? — попита ме.

— Успех — отвърнах някак си аз.

Сейди кимна.

Докосна с фигурката сянката и започна да напява.

Страхувах се, че фигурката може да се разтвори във вълните на Хаоса и, още по-лошо, да дръпне в тях и Сейди. Вместо това сянката на Змея се замята. Започна да се свива малко по малко, да се гърчи и да трака със зъби, сякаш я бяха ударили с остен. Фигурката погълна мрака. Не след дълго сянката бе изчезнала напълно, а статуетката беше черна като нощта. Сейди изрече над фигурката просто заклинание за привързване:

— Hi-nehm.

От морето се изтръгна продължителен съсък — почти като облекчена въздишка — и звукът отекна над хълмовете. Разбушувалите се вълни станаха по-светлочервени, сякаш мътилката в тях е била отнесена. Хаосът започна да дърпа малко по-леко.

Сейди се изправи.

— Така. Готово.

Взрях се в сестра си. Понякога тя се заяждаше, че накрая ще вземе да ме настигне като възраст и така ще стане по-голяма от мен. Сега, докато я гледах, бях на път да й повярвам: очите й блестяха решително и тя говореше уверено.

— Беше изумително — казах й. — Откъде знаеш заклинанието?

Сейди се свъси.

Отговорът беше, разбира се, повече от очевиден: тя беше наблюдавала как Уолт прави същата магия на сянката на Бес… преди онова, което му се е случило.

— Магията за изтребление ще бъде лесна — заяви сестра ми. — Трябва да стоим с лице към Апоп, но иначе е същата като онази, която сме упражнявали.

Зия побутна с крак Сетне.

— Още нещо, за което този негодник ни е излъгал. Какво да правим с него? Както личи, трябва да извадим „Книгата на Тот“ от ивиците плат, с които е пристегнат, но след това дали да не го бутнем във водата?

— МММ! — започна да негодува той.

Ние със Сейди се спогледахме. Споразумяхме се негласно, че колкото и гаден да е Сетне, не можем да го оставим да се разтвори. През последните дни може би се бяхме нагледали на ужасии и не искахме да ставаме свидетели на още. Или вероятно осъзнавахме, че не ние, а Озирис трябва да реши какво ще бъде наказанието на Сетне, още повече че бяхме обещали да върнем призрака в Залата на Съдилището.

Все пак стояхме до обелиска на Маат, заобиколени от Морето на Хаоса, и може би и двамата си давахме сметка, че се различаваме от Апоп именно по това, че ще се въздържим от отмъщение. Правилата си имаха своето място. Точно те ни помагаха да не се разпаднем.

— Тегли го — каза Сейди. — Призрак е. Едва ли е чак толкова тежък.

Сграбчих го за краката и тръгнахме да се връщаме по вълнолома. Главата на Сетне подскачаше по скалите, но това не ме вълнуваше особено. Трябваше да впрегна цялото си внимание, за да продължавам да крача. Оказа се, че да се отдалечим от Морето на Хаоса, е още по-трудно, отколкото да вървим към него.

Когато стигнахме на плажа, бях изтощен. Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Тръгнахме с усилие по пясъка и накрая се качихме на билото на хълма.

— О…

Изрекох няколко думи, които определено не бяха вълшебни.

В издълбаното от кратери поле долу се бяха събрали демони: бяха стотици на брой и всички вървяха към нас. Както бе предположил и Сетне, сянката беше пратила зов за помощ до силите на Апоп и демоните бяха откликнали. Бяхме притиснати между Морето на Хаоса и враждебно настроена войска.

На това място вече се питах: „Защо точно аз?“.

Единственото, което исках, бе да проникна в най-опасната част на Дуат, да открадна сянката на първия Властелин на Хаоса и да спася света. Много ли беше?

Демоните бяха на около две футболни игрища разстояние от нас и бързо се приближаваха. По моя преценка бяха към триста-четиристотин и на полето прииждаха други. Още по-близо бяха няколко десетки крилати демона, които кръжаха все по-ниско. Можехме да противопоставим на тази войска двама души от семейство Кейн, Зия и един увит като подарък призрак. Съотношението на силите не ми харесваше.

— Сейди, можеш ли да направиш вход на повърхността? — попитах аз.

Тя затвори очи и се съсредоточи. Поклати глава.

— Няма сигнал от Изида. Може би сме много близо до Морето на Хаоса.

Стреснах се от тази мисъл. Помъчих се да призова аватара на Хор. Не се случи нищо. Сигурно трябваше да се досетя, че ще бъде трудно да насоча силите му тук, долу, особено пък след като на кораба му бях поискал оръжие и най-доброто, което той успя да ми предложи, бе щраусово перо.

— Зия! — повиках я аз. — Силите, които си взела от Хепри, още действат. Не можеш ли да ни измъкнеш оттук?

Тя стисна амулета със скарабея.

— Едва ли. Цялата енергия на Хепри отиде за това да се предпазим от Хаоса. Той не може да направи нищо повече.

Мина ми през ума да изтичам обратно при белия обелиск. Сигурно можехме да го използваме, за да отворим портал. Но бързо се отказах. Демоните щяха да ни се нахвърлят още преди да сме стигнали там.

— Няма как да се измъкнем — реших аз. — Не можем ли още сега да направим на Апоп магията за изтребление?

Зия и Сейди отговориха в един глас:

— Не.

Знаех, че са прави. За да се получи магията, трябваше да се изправим лице в лице с Апоп. Но не можех да повярвам, че сме стигнали чак дотук колкото сега да бъдем спрени.

— Ако не друго, поне можем да отидем и да се сражаваме.

Откачих от колана си гегата и млатилото.

Сейди и Зия приготвиха жезлите и вълшебните си пръчки.

Точно тогава сред редиците на демоните в другия край на полето настана суматоха, разпростряла се като вълна. Те започнаха да ни обръщат бавно гръб, после се разбягаха кой накъдето види. Небето зад войнството на демоните беше озарено от огнени кълба. От току-що зейналите в земята кратери се заизвиваха валма дим. В полето явно бе започнала битка, но не там, където очаквахме.

— С кого се сражават? — попитах аз. — Помежду си ли се бият?

— Не. — Зия ми посочи нещо и върху лицето й плъзна усмивка. — Виж!

От мъглата във въздуха не се виждаше ясно, но през задните редици на демоните на клин бавно напредваха воини. Бяха по-малко на брой, може би към стотина, но демоните се разбягваха от тях. Които не бяха повалени, стъпкани или запратени във въздуха като фойерверки.

— Боговете! — ахна Сейди.

— Невъзможно — възразих аз. — Боговете няма да дойдат в Дуат, за да ни спасят.

— Големите няма да дойдат — усмихна ми се тя. — Затова пък ще дойдат старите, забравени богове от Дома за отдих. Анубис каза, че ще повика подкрепление.

— Анубис ли? — обърках се съвсем аз.

Кога ли го е видяла?

— Ето там! — извика Сейди. — О!…

Сякаш бе забравила да говори. Само размаха пръст към новите ни приятели. Бойните редици в миг се отвориха. В битката с бясна скорост се вряза лъскава черна кола. Шофьорът явно бе някой маниак. Тръгна да гази наред демоните, като правеше всичко възможно да ги бутне. Прескачаше огнените пукнатини и се въртеше в кръг, като светеше с фаровете и натискаше клаксона. После се насочи право към нас и демоните от предните редици започнаха да се пръскат. Само няколко — смели и крилати — имаха наглостта да го подгонят.

Когато автомобилът се приближи, видях, че е лимузина мерцедес. Следвана от няколко прилепови демона, тя се качи на хълма и със свистящи спирачки закова на едно място в облак червена прах. Вратата откъм волана се отвори и от колата слезе космат дребосък по син бански.

Никога не съм бил толкова щастлив да видя такава грозотия.

Бес се покатери в цялата си брадавическа слава на покрива на мерцедеса. Обърна се с лице към прилеповите демони. Очите му изскочиха. Устата му се отвори невъзможно широко. Косата му щръкна като бодлите на морско свинче и Бес ревна:

— АУУУ!

Крилатите демони се разпищяха и си плюха на петите.

— Бес! — възкликна Сейди и се завтече към него.

Богът джудже грейна в усмивка. Плъзна се на капака, така че беше приблизително на еднаква височина със Сейди, когато тя го прегърна.

— Момичето ми! — каза той. — И, Картър, донеси тук жалката си кожа!

Прегърна и мен. Нямах нищо против дори да потърка кокалчетата на пръстите си по главата ми.

— И Зия Рашид! — викна колкото му глас държи Бес. — Имам прегръдка и за теб…

— Добре съм си — отвърна тя и отстъпи назад. — Благодаря.

Бес се запревива от смях.

— Права си. Сега не е време за прегръдки и целувки. Трябва да ви измъкнем оттук.

— Магията… за сянката? — изпелтечи Сейди. — Наистина ли подейства?

— Разбира се, че е подействала, ненормално дете такова! — Бес се удари по косматите гърди и изведнъж върху него се появи шофьорска униформа. — А сега, беж в колата!

Обърнах се, за да грабна Сетне… и само дето не ми спря сърцето.

— О, мили Хор…

Магьосника го нямаше. Огледах местността във всички посоки с надеждата, че призракът се опитва да се измъкне. От него нямаше и следа.

Зия блъвна огън към мястото, където Сетне беше лежал. Той очевидно не беше станал просто невидим, защото не се чу писък.

— Беше точно тук! — възрази Зия. — Завързан с Лентите на Хатор! Как е възможно просто да е изчезнал?

Бес се смръщи.

— Сетне, а? Как само го мразя този мазник! Заловихте ли сянката на Змея?

— Да — потвърдих аз. — Но „Книгата на Тот“ е у Сетне.

— Не можете ли да направите магията за изтребление без нея? — попита Бес.

Ние със Сейди се спогледахме.

— Да — казахме в един глас.

— В такъв случай ще се тревожим за Сетне по-късно — заяви Бес. — Не разполагаме с много време!

Ако трябва да пътувате из Демонската земя, според мен е най-добре да го направите с лимузина. За съжаление, новият автомобил на Бес не беше по-чист от мерцедеса, който миналата пролет бяхме оставили на дъното на Средиземно море. Запитах се дали той не си ги поръчва в завода направо със старите кутийки от китайска храна, стъпканите списания и мръсното бельо.

Сейди се настани отпред. Ние със Зия се качихме отзад. Бес натисна газта и започна да играе на „Да бутнем демона“.

— Пет точки, ако успееш да удариш ей онзи там със сатъра вместо глава — изписка Сейди.

Бум! Демонът със сатър вместо глава отхвърча върху капака.

Сейди изръкопляска.

— Десет точки, ако бутнеш едновременно ей онези водни кончета там.

Бум, бум! В предното стъкло се блъснаха две много големи насекоми.

Сейди и Бес се смееха като ненормални. Аз пък бях погълнат от това да крещя:

— Пукнатина! Внимавай! Пламтящ гейзер! Наляво!

Наречете ме сухар. Живееше ми се. Сграбчих Зия за ръката и я стиснах с все сила.

Когато наближихме сърцето на битката, видях, че боговете изтласкват демоните. Имах чувството, че всички в пенсионерското селище за богове „Слънчевите селения“ са стоварили старческия си гняв върху силите на мрака. Тяхна предводителка беше богинята хипопотамка Таурт. Тя носеше престилка на медицинска сестра и високи токове и размахваше в едната ръка запалена факла, а в другата — спринцовка. Фрасна по главата един от демоните, после би на друг инжекция в задните части и той на мига изпадна в несвяст.

Двама старци по препаски куцукаха и мятаха в небето огнени кълбета, с които подпалваха летящите демони. Един от дядковците не спираше да крещи ей така, без причина:

— Пудингът ми!

Богинята жаба Хекет подскачаше по бойното поле и поваляше с език чудовищата. Явно си падаше най-вече по демони с глави на насекоми. На няколко метра престарялата богиня котка Мехит покосяваше демоните с бастуна си, съскаше и крещеше:

— Мяу!

— Дали да не им помогнем? — попита Зия.

Бес се подсмихна.

— Не им трябва помощ. Не са се забавлявали така от векове. Отново имат цел в живота! Ще прикриват отстъплението ни, докато ви отведа на реката.

— Но ние вече нямаме кораб — възразих аз.

Бес вдигна рунтава вежда.

— Сигурен ли си? — Намали скоростта на мерцедеса и смъкна прозореца. — Ей, сладурче! Добре ли си там?

Таурт се обърна и го озари с грамадна хипопотамска усмивка.

— Добре сме, сладкишче. Успех!

— Връщам се ей сега — обеща той.

Прати й въздушна целувка и на мен ми се стори, че Таурт ще вземе да припадне от щастие.

Мерцедесът се понесе нататък.

— Сладкишче ли? — повторих аз.

— Ей, малкият — изръмжа Бес, — аз бъркам ли ти се в личния живот?

Не ми стискаше да погледна Зия, но тя ме хвана за ръката. Сейди не каза нищо. Може би си мислеше за Уолт.

Мерцедесът прескочи последната огнена бездна и спря рязко на плажа с костите.

Посочих претърпялата корабокрушение „Египетска царица“.

— Видя ли сега? Няма кораб.

— О, така ли? — попита Бес. — А това там какво е?

Нагоре по течението на реката грееше ослепителна светлина. Зия си пое рязко въздух.

— Ра — каза тя. — Задава се лодката на Слънцето.

Когато светлината се приближи, видях, че Зия е права. Проблясваше златистобяло платно. По палубата на плавателния съд се стрелкаха светещи клъбца. На носа стоеше богът крокодил Собек, който разгонваше с голям прът случайно приближилите се речни чудовища. А на величествения престол в средата на шлепа на слънцето се беше разположил старият бог Ра.

— Ехооооо! — провикна се той през реката. — Имаме курабийкииии!

Сейди целуна Бес по бузата.

— Неотразим си!

— Ей, ти — промърмори джуджето. — Заради теб Таурт ще почне да ревнува. Просто се случи така, че се озовахме тук в подходящ момент. Щяхме да ударим на камък, ако бяхме изпуснали лодката на Слънцето.

При тази мисъл ме побиха тръпки.

Хилядолетия наред Ра следваше този цикъл: по залез-слънце влизаше с лодката си в Дуат и плаваше по Реката на нощта, докато по изгрев-слънце не се озовеше отново в света на простосмъртните. Но пътуването беше еднопосочно и корабчето спазваше строго разписание. След като Ра прекосеше отделните Домове на нощта, портите им се затваряха до следващата сутрин, затова простосмъртни пътешественици като нас лесно можеха да заседнат. Ние със Сейди вече го бяхме изживявали и не беше никак забавно.

Лодката на Слънцето се понесе към брега и Бес ни се усмихна криво.

— Наистина, деца. Останах с впечатлението, че положението горе, в света на простосмъртните, няма да е от най-розовите.

Това бе първото неизненадващо нещо, което чувах този ден.

Светещите клъбца спуснаха мостика и ние се качихме на кораба — вероятно за последния изгрев в историята.