Сянката на змея (Рик Риърдън) читать бесплатно онлайн полную версию книги

11. Бъди щастлив, не хапи!

Картър

То оставаше да не се получи така.

Сейди и Уолт тръгват да търсят приятелски настроена сянка, а ние със Зия ще придружаваме един призрак убиец и психар до защитените му с какви ли не капани скрити съкровища от забранени магии. Е, на кого му провървя и този път?

От Подземния свят изскочи „Египетска царица“, която като кит запори водата в Нил. Весленото й колело загреба из синята вода и я разпени. От комините й към въздуха в пустинята се понесоха кълба златист дим. След здрача в Дуат слънцето направо ме ослепяваше. Щом очите ми свикнаха, видях, че се носим надолу по течението, на север, значи сме изскочили някъде на юг от Мемфис.

От двете страни, докъдето поглед стига, се бяха разпрострели обвити в мараня заблатени зелени брегове, по които като стълбове се извисяваха палми. Тук-там се мяркаха и къщи. По пътя покрай реката изтрополи очукан пикап. Отляво се плъзна платноходка. Никой не ни обръщаше внимание.

Не знаех къде точно се намираме. Можеше да е навсякъде по Нил. Но ако се съдеше от положението на слънцето, вече наближаваше пладне. Бяхме хапнали и бяхме поспали в царството на баща ми, защото смятахме, че докато пазим Сетне, сигурно няма да можем да мигнем. Не се чувствах отпочинал, но явно бяхме прекарали долу повече време, отколкото си мислех. Денят напредваше. Утре по изгрев-слънце бунтовниците щяха да нападнат Първи ном и Апоп щеше да се въздигне.

Зия стоеше до мен на носа. Беше си взела душ и се беше преоблякла в други — чисти — дрехи като на командос: бежова тениска без ръкави, масленозелен панталон с джобове отстрани, втъкнат в ботушите. Сигурно не ви звучи като кой знае какво, но на сутрешното слънце Зия ми изглеждаше красива. Най-хубавото бе, че присъстваше тук лично, а не беше отражение в купа за гадаене или shabti. Когато вятърът смени посоката си, усетих, че шампоанът й дъхти на лимон. Бяхме се подпрели с ръце на перилата и китките ни се докосваха, но Зия явно не възразяваше. Кожата й беше топла, сякаш тя беше вдигнала температура.

— За какво си мислиш? — попитах я аз.

Беше й трудно да насочи вниманието си към мен. Отблизо се чувствах като хипнотизиран от зелените и черните точици в кехлибарените й очи.

— Мислех си за Ра — отговори Зия. — И кой се грижи днес за него.

— Сигурен съм, че е добре.

Но се почувствах малко разочарован. Лично аз си мислех за мига снощи, когато Зия ме беше хванала в трапезарията за ръката: „Понякога се налага да следваш сърцето си“. Не беше изключено това да е последният ни ден на земята. Ако наистина беше така, не беше зле да кажа на Зия какво всъщност изпитвам към нея. Мислех, че знае, но не бях сигурен… О, ужас! Какво главоболие!

Подхванах:

— Зия…

До нас изникна Сетне.

— Толкова по-добре!

На дневна светлина сякаш бе от плът и кръв, но когато се завъртя, за да покаже новите си дрехи, лицето и ръцете му затрепкаха като холограма. Бях му разрешил да облече нещо освен препаската. Всъщност бях настоял. Но не бях очаквал да се издокара чак толкова.

Може би се опитваше да оправдае прякора, който му беше дала Сейди: Чичо Вини. Беше облечен в черно сако с подплънки на раменете, червена тениска, нови дънки и ослепително бели маратонки. На врата беше с тежък синджир от прихванати един за друг ankh. На малките пръсти и на двете ръце си беше сложил пръстени с размерите на метален бокс и със символа на властта was с диаманти около него. Косата му беше загладена назад с още повече помада. Очите му бяха очертани с kohl. Сетне приличаше на древноегипетски мафиот.

Точно тогава забелязах, че нещо в тоалета му липсва. Нямаше ги Лентите на Хатор.

Признавам си: изпаднах в паника. Креснах командата, на която ме беше научила Зия:

— Tas!

Върху лицето на Сетне блесне символът за „Завържи!“:

Около врата, китките, глезените, гърдите и кръста му отново се появиха Лентите на Хатор. Разшириха се войнствено, като омотаха в розов смерч Сетне и го пристегнаха здраво като мумия, така че от него не се виждаше нищо освен очите.

— Мм! — започна да недоволства той.

Поех си дълбоко въздух. После щракнах с пръсти. Лентите се свиха до обичайните си размери.

— Защо го направи? — попита Сетне.

— Не видях лентите.

— Не бил ги видял… — прихна той. — Картър, Картър, Картър. Я не ставай за смях, приятелю. Това не е нищо повече от илюзия — козметична промяна. Всъщност не мога да се измъкна от тези неща.

Сетне вдигна китки. Лентите изчезнаха, след това се появиха отново.

— Видя ли? Просто ги скривам, защото розовото не ми върви на тоалета.

Зия изсумтя.

— С този тоалет не върви нищо.

Сетне я стрелна с подразнен поглед.

— Не е нужно да се обиждаме, кукло. Просто се отпусни, чу ли? Видя какво става — само да кажеш една дума, и съм завързан за вечни времена. Няма проблем.

Говореше много разумно. Не беше проблем. Щеше да съдейства. Можех да се поотпусна.

Някъде в съзнанието ми гласът на Хор каза: „Внимавай“.

Веднага застанах нащрек. Изведнъж забелязах, че във въздуха около мен се носят йероглифи: едва забележими струйки дим. Заповядах им да изчезнат и те засъскаха като мушици, залепили се за електрическа лампа за насекоми.

— Престани с вълшебните думи, Сетне. Ще се отпусна, когато свършим работа и ти отново си под охраната на баща ми. И така, къде отиваме?

Върху лицето на Сетне за миг се мярна изненада. Той я прикри с усмивка.

— Разбира се, няма проблем. Радвам се, че магията „пътят на боговете“ действа за теб. Как си там, Хор?

Зия изръмжа нетърпеливо:

— Още един въпрос, негодник такъв, и ще ти изгоря усмивката.

Тя протегна рязко ръка. Около пръстите й лумнаха пламъци.

— Зия, майко мила! — ахнах аз.

И друг път я бях виждал разгневена, но тактиката с „ще ти изгоря усмивката“ ми се стори доста сурова дори за нея.

Сетне не изглеждаше особено притеснен. Извади от сакото си странен бял гребен — това там кости от човешки пръсти ли бяха? — и среса напомадената си коса.

— Клетата Зия — каза. — Дошло ти е до гуша от стареца, а? Имаш ли вече проблеми с контрола на температурата? Виждал съм как няколко души в твоето положение направо изгарят. Гледката не беше от най-красивите.

Зия се вбеси от думите му. Очите й пламнаха от омраза, тя обаче стисна юмрук и угаси пламъците.

— Ах, ти, презрян злодей…

— По-спокойно, кукло — спря я Сетне. — Просто изразявам загриженост. А колкото до това къде отиваме… на юг от Кайро, развалините на Мемфис.

Запитах се какво ли е имал предвид за Зия. Реших, че не е време да питам. Не исках в лицето си пламтящите й пръсти.

Опитах се да се сетя какво знам за Мемфис. Помнех, че това е една от древните столици на Египет, която обаче е била разрушена преди доста векове. Повечето развалини бяха погребани под днешен Кайро. Други бяха пръснати из пустинята на юг. Татко сигурно ме беше водил един-два пъти на разкопки там, но нямах ясен спомен. След няколко години всички разкопки започват да ти се струват еднакви.

— Къде точно? — попитах аз. — Мемфис е бил голям.

Сетне замърда вежди.

— Правилно си разбрал. Леле, само как съм се забавлявал на Улицата на комарджиите… но както и да е. Колкото по-малко знаеш, приятелю, толкова по-добре. Само това оставаше — онзи коварен Хаос да открадне информация от съзнанието ти! И понеже стана дума, наистина си е чудо, че още не е разчел намеренията ти и не е пратил някое гадно чудовище да те спре. Наистина трябва да поработиш, за да защитиш по-добре мислите си. Четат се прекалено лесно. Колкото до приятелката ти тук… — Той се наведе ухилен към мен. — Искаш ли да научиш какво си мисли тя?

Зия разбираше повече от мен от Лентите на Хатор. Ивицата плат около врата на Сетне в миг се пристегна и се превърна в красива розова яка с връв, промушена в нея. Сетне се задави и се хвана за гърлото. Зия сграбчи другия край на връвта.

— Ние с теб, Сетне, ще посетим кабината на щурвала — оповести тя. — Или ще кажеш на капитана къде точно отиваме, или няма да си поемеш и глътка въздух повече. Ясно ли е?

Не изчака отговор. Всъщност Сетне не можеше и да го даде. Зия го затегли по палубата и после по стълбите като много непослушно псе.

Веднага щом се скриха в капитанската кабина, до мен се изкикоти някой.

— Това ми напомни да не я ядосвам, за да не я виждам в лоша светлина.

Инстинктите на Хор се задействаха. Още преди да съм разбрал какво става, призовах от Дуат khopesh и опрях извитото острие до гръкляна на своя гост.

— Виж ти! — възкликна богът на Хаоса. — Така ли посрещаш стария си приятел?

Сет се облегна нехайно на перилата, беше в черен костюм с жилетка и с бомбе на главата в същия стил. На фона на кървавочервената му кожа дрехите изпъкваха изумително. Последния път, когато го бях видял, Сет беше гологлав. Сега беше с коса, която бе сплетена на плитки с рубини в тях. Черните му очи проблясваха зад малките кръгли очила. Изтръпнал, си дадох сметка, че Сет изглежда като Еймъс.

— Престани! — казах му и натиснах острието върху врата му. — Няма да се подиграваш на чичо.

Сет явно се обиди.

— Как така да се подигравам? Скъпо момче, подражанието е най-искрената разновидност на ласкателството! А сега не може ли, ако обичаш, да поговорим като възпитани полубогове?

Той избута с пръст khopesh от врата си. Аз свалих острието. Вече бях преодолял първоначалното стъписване и не можех да не призная, че ми е любопитно какво иска Сет.

— Защо си тук? — попитах.

— О, избери си причина. Утре настъпва краят на света. Може би съм искал да се сбогувам. — Той се ухили и ми махна с ръка. — Чао! Или може би съм искал да ти обясня. Или да те предупредя.

Хвърлих един поглед към капитанската кабина. Не видях Зия. Никой не биеше тревога. Явно никой не бе забелязал, че на кораба ни току-що се е появил богът на злото.

Сет проследи погледа ми.

— Какво ще кажеш за Сетне, а? Много си го обичам.

— То оставаше да не го обичаш — промърморих аз. — Твоето име ли носи?

— Не. Сетне е само прякор. Истинското му име е Хемвасет, така че разбираш защо Сетне му харесва повече. Дано не те убие още сега. Много е забавен… докато не те убие.

— Това ли искаше да ми обясниш?

Сет си намести очилата.

— Не, не. Исках да ти обясня за Еймъс. Останал си с погрешна представа.

— Имаш предвид това, че се всели в него и се опита да го унищожиш ли? — попитах аз. — И за малко не унищожи разума му? И че сега искаш да го направиш още веднъж?

— За първите две неща си прав. За последното не. Еймъс ме повика сам, малкият. Проумей, че ако той не притежаваше някои от моите качества, изобщо нямаше да успея да нахлуя в съзнанието му. Еймъс ме разбира.

Стиснах меча.

— И аз те разбирам. Ти си зъл.

Сет се засмя.

— Сам ли се досети? Така значи, богът на злото е зъл? Такъв съм си, но не само. Не съм и чист Хаос. След като прекарах известно време в главата на Еймъс, той го разбра. Аз съм като импровизационния джаз, който той обича: хаос в реда. Ето какво ни свързва. И пак продължавам да съм бог, Картър. Аз съм… как ли му викате? Вярната опозиция.

— Вярна. Как ли не.

Сет ми се усмихна лукаво.

— Добре де, искам да владея света. Дали ще разруша всичко, изпречило ми се на пътя? Разбира се. Но змеят Апоп… той стигна прекалено далеч. Иска да превърне цялото творение в голяма рядка първична каша. Какво му е забавното? Ако трябва да избирам между Ра и Апоп, ще се сражавам на страната на Ра. Точно заради това ние с Еймъс се споразумяхме. Той ще усвои пътя на Сет. А аз ще му помогна.

Ръцете ми трепереха. Идеше ми да отсека главата на Сет, но не бях сигурен, че имам силата. Не бях сигурен и че ще го заболи. От Хор знаех, че такива дребни увреждания като обезглавяването са шега работа за боговете.

— Искаш да повярвам, че ще съдействаш на Еймъс? — попитах аз. — Без да се опитваш да надделееш над него?

— Ще се опитам, разбира се. Но не е зле да вярваш повече на чичо си. Той е по-силен, отколкото си мислиш. Кой според теб ме е пратил да се обяснявам тук?

През тялото ми премина ток. Искаше ми се да вярвам, че Еймъс владее изцяло положението, но с мен разговаряше не друг, а Сет. А той наистина ми приличаше много на магьосника призрак Сетне и това не беше хубаво.

— Вече обясни каквото имаше да обясняваш — заявих аз. — Сега можеш да си тръгваш.

Сет сви рамене.

— Добре, но май имаше още нещо… — Той се почука с пръст по брадичката. — А, да. Предупреждението.

— Какво предупреждение? — полюбопитствах аз.

— Когато ние с Хор се бием, обикновено аз нося отговорността за онова, което ще те погуби. Този път обаче не е така. Реших, че не е зле да знаеш. Апоп имитира движенията ми, но както вече казах… — След като свали бомбето, той се поклони и рубините в плитките му проблеснаха. — Подражанието е ласкателство.

— Какво?…

Речният кораб се люшна и простена, сякаш беше заседнал на плитчина. Този път камбаната в капитанската кабина заби тревога. Светещите клъбца — екипажът — се застрелкаха в паника по палубата.

— Какво става? — попитах и сграбчил перилата.

— О, сигурно е грамадният хипопотам — отвърна нехайно Сет. — Успех!

Той изчезна в облак червен пушек точно когато от Нил се надигна чудовищно туловище.

Сигурно си мислите, че един хипопотам не може да вдъхва ужас. Да извикаш „Хипопотам!“, не действа така, както ако креснеш „Акула!“. Но ви казвам — след като „Египетска царица“ климна на една страна и весленото колело излезе цялото от водата, аз видях как чудовището излиза от дълбокото и за малко да науча какви са йероглифите за произшествие в гащите ми.

Тварта беше почти колкото речния ни кораб. Кожата й проблясваше в мораво и сиво. След като се показа при носа, тя впери в мен очи, които ме загледаха безспорно на кръв, и раззина паст колкото самолетен хангар. Долните й зъби като куки бяха по-високи от мен. Докато гледах гръкляна на съществото, изпитах чувството, че виждам яркорозов тунел право за Подземния свят. Чудовището можеше да ме излапа веднага заедно с предната половина на парахода. Аз бях толкова вцепенен, че едва ли щях и да се помръдна.

Но вместо да ме изяде, хипопотамът ревна. Представете си, че някой подкарва с бясна скорост мотоциклет за мотокрос, а после надува тромпет. А сега си представете тези звуци, усилени десетократно и блъснали ви заедно с дъха на съществото, който вонеше на развалена риба и на тиня. Ето как звучеше бойният вик на един гигантски хипопотам.

Зия кресна някъде отзад:

— Хипопотам!

Помислих си, че е позакъсняла малко.

Тя тръгна с олюляване към мен по наклонената палуба, върхът на жезъла й пламтеше. Нашият приятел, призракът Сетне, се носеше след нея, радостно ухилен.

— Ето на! — Сетне тръсна диамантените пръстени по кутретата си. — Казвах ли ви аз, че Апоп ще прати чудовище, което да ви убие?

— Много си досетлив! — креснах аз. — А сега как да го спрем?

— БРРРР!

Хипопотамът завря муцуна в „Египетска царица“. Аз залитнах назад и се ударих в капитанската кабина.

С крайчеца на окото видях, че Зия запраща по муцуната на тварта огнен стълб. Пламъците влязоха право в лявата ноздра на хипопотама, от което той побесня. Блъвна пушек и бутна още по-силно кораба, а Зия се катапултира в реката.

— Не!

Аз залитнах. Опитах да призова аватара на Хор, но главата ми щеше да се пръсне. Не можех да се съсредоточа.

— Искаш ли съвет? — попита Сетне. Беше застанал до мен, клатенето на кораба изобщо не му влияеше. — Мога да ти дам една магия, да я използваш.

Злобната му усмивка не ме изпълни с увереност.

— Стой, не мърдай! — Посочих ръцете му и креснах: — Tas!

Лентите на Хатор омотаха китките му така, че те се долепиха една до друга.

— О, я стига! — започна да недоволства той. — Как сега ще се реша?

Хипопотамът надзърна над перилата — да ме види, окото му приличаше на мазна черна чиния, останала от вечеря. Окървавената секира биеше камбаната за тревога в капитанската кабина и крещеше на екипажа:

— Рязко наляво! Рязко наляво!

Чух някъде зад борда, че Зия се дави и плиска във водата, което ако не друго, поне значеше, че е жива, но аз трябваше да направя така, че хипопотамът да не се приближава до нея, и да спечеля време, през което „Египетска царица“ да се изплъзне на противника. Грабнах меча, засилих се по наклонената палуба и скочих право върху главата на чудовището.

Първото ми откритие: хипопотамите са хлъзгави. Затърсих къде да се хвана — което не е лесно, ако размахваш меч — и бях на косъм да се пързулна от другата страна на хипопотамската глава, добре че закачих като кука ръката си за ухото на звяра.

Той ревна и ме разтръска, все едно бях висяща обица. Зърнах една рибарска лодка, която си плаваше спокойно, сякаш не се е случило нищо. Светещите клъбца на екипажа на „Египетска царица“ се суетяха около голяма пукнатина в кърмата. Само за миг видях, че Зия се мята във водата, беше на двайсетина метра надолу по течението. После главата й се скри под повърхността. Събрах всичките си сили и забих меча в ухото на хипопотама.

— БРРРР! — замята чудовището глава.

Изпуснах се и полетях през реката като баскетболна топка, хвърлена от линията на трите точки.

Сигурно щях да се ударя силно във водата, ако в последната секунда не се бях превърнал в сокол.

Знам… звучи налудничаво. „А, да, между другото, превърнах се в сокол.“ Но магията бе доста лесна за мен, защото соколът е свещеното животно на Хор. Вместо да падам, изведнъж се извисих над Нил. Зрението ми беше толкова остро, че виждах полските мишки из мочурищата. Виждах и как Зия се мъчи да се измъкне от водата, а също всяко косъмче по огромната муцуна на хипопотама.

Спуснах се към окото на чудовището и го издрах с нокти. За беда, то беше с тежък клепач и бе покрито с ципа. Раздразнен, хипопотамът примигна и ревна, аз обаче видях, че не съм го наранил кой знае колко.

Чудовището тракна със зъби срещу мен. Бях прекалено бърз. Отлетях на кораба и кацнах на капитанската кабина, където се опитах да си поема въздух. „Египетска царица“ беше успяла да завие. Отдалечаваше се бавно от чудовището, но корпусът беше пострадал не на шега. От пукнатините по кърмата излизаха валма дим. Бяхме климнали надясно и Окървавената секира продължаваше да бие тревога с камбаната, което си беше наистина дразнещо.

Зия едва успяваше да се задържи на повърхността, но течението я беше отнесло надолу и хипопотамът не я застрашаваше пряко. Тя се опита да измагьоса огън, което не е лесно, ако се бориш да не се удавиш в река.

Хипопотамът сновеше напред-назад, очевидно търсеше досадната птица, клъвнала го по окото, от което още течеше кръв, въпреки че меча ми вече го нямаше там; сигурно беше някъде на речното дъно. Накрая хипопотамът насочи вниманието си към кораба.

До мен изникна Сетне. Ръцете му и досега си бяха вързани, но той, изглежда, се забавляваше.

— Готов ли си вече за съвета, приятелю? Не мога да направя магията сам, защото съм мъртъв и така нататък, но мога да ти кажа заклинанието.

Хипопотамът нападна. Беше на, има-няма, петдесетина метра и се приближаваше бързо. Ако удареше с тази скорост „Египетска царица“, тя щеше да стане на трески.

Времето сякаш започна да тече по-бавно. Постарах се да се съсредоточа. Чувствата влияят зле на магията, а аз бях изпаднал в страшна паника. Знаех обаче, че разполагам само с един опит. Разперих криле и се спуснах право към хипопотама. Някъде по средата на пътя се превърнах отново в човек, западах като камък и призовах аватара на Хор.

Ако не се беше получило, щях да завърша живота си като незначително мазно петно върху гърдите на нападащ хипопотам.

За щастие, синята аура затрепка около мен. Приземих се в реката, обвит в светещото тяло на шестметров воин с ястребова глава. В сравнение с хипопотама си бях дребосък, но му забих юмрук в муцуната и с това привлякох вниманието му.

Получи се наистина добре — за около две секунди. Чудовището забрави съвсем за парахода. Отдръпнах се встрани и го накарах да се извърне към мен, ала бях твърде бавен. Да джапаш през реката във вид на аватар, е почти толкова лесно, както да тичаш в стая, пълна с подскачащи топки.

Чудовището се спусна напред. Изви глава и ме захапа през кръста. От опита да се отскубна залитнах, но челюстите му бяха като менгеме. Зъбите му се забиха във вълшебната обвивка. Мечът не беше в мен. Единственото, което можех да сторя, бе да удрям хипопотама със светещи сини юмруци, но силите ме напускаха бързо.

— Картър! — изписка Зия.

Оставаха ми десетина секунди живот. След това аватарът щеше да се разпадне и мен щяха да ме излапат или да ме прегризат надве.

— Сетне! — креснах аз. — Какво е заклинанието?

— А, сега вече искаш заклинанието — провикна се той от кораба. — Повтаряй след мен: Hapi, u-ha еу pwah.

Не знаех какво означава. Сетне може би се опитваше да ме изиграе и да ме тласне към самоунищожение или към това да се превърна в пита швейцарско сирене. Но нямах друг избор. Креснах:

— Hapi, u-ha ey pwah.

Около главата на хипопотама светнаха сини йероглифи, най-ярките, които някога бях призовавал:

След като ги видях написани, внезапно схванах смисъла: „Хапи, вдигни се и нападни!“. Но какво ли означаваше това?

Ако не друго, йероглифите поне отклониха вниманието на хипопотама. Той престана да се занимава с мен и щракна със зъби към йероглифите. Аватарът ми се разпадна. Магията ми се беше изтощила, защитните ми сили бяха свършили и аз се свлякох във водата — отново мъничкият Картър Кейн в сянката на хипопотама с тегло шестнайсет тона.

Чудовището изгълта йероглифите и изсумтя. Тръсна глава, сякаш току-що беше изяло люта чушка.

„Прекрасно — помислих си. — Страхотната магия на Сетне не донесе друго освен малка закуска за този дявол, хипопотама.“

Точно тогава Сетне викна от корабчето:

— Чакай сега! Три, две, едно…

Нил кипна около мен. Отдолу като лава изригна огромна буца кафяви водорасли, които ме запратиха към небето. Хванах се инстинктивно и малко по малко си дадох сметка, че водораслите не са никакви водорасли, а коса върху грамадно главище. От Нил се изправи великан, който ставаше все по-висок и по-висок, докато накрая хипопотамът приличаше до него на паленце. Нали бях върху главата му, не видях много от него, но кожата му бе по-тъмносиня, отколкото на татко. Кестенявата му проскубана коса беше пълна с боклуци от реката. Коремът му беше страшно издут и великанът май не бе облечен в друго освен в препаска, изработена от люспи на риба.

— БРРР!

Хипопотамът се метна напред, но силният великан го сграбчи за долните зъби и го закова на място. От ускорението за малко да падна от главата му.

— Я! — ревна синият великан. — Хипопотамът се дърпа. Обичам я тази игра!

Замахна, все едно ще удря топка за голф, и запрати чудовището към брега.

Малко неща са по-странни от грамаден летящ хипопотам. Той се носеше шеметно над мочурищата, като подритваше с къси дебели крачка. Накрая се блъсна в една варовикова скала в далечината и причини лавина от огромни камъни. Те се стовариха отгоре му. Когато прахта се слегна, от чудовището нямаше и следа. По крайречния път продължаваха да се движат коли. Рибарските лодки си вършеха работата, сякаш сините великани, влезли в схватка с хипопотами, са нещо обичайно по поречието на Нил.

— Забавно! — викна весело синият великан. — И така, кой ме вика?

— Тук, горе съм! — креснах аз.

Великанът застина. Потупа внимателно главата си и накрая ме намери. После ме вдигна с два пръста, изгази от реката и ме сложи внимателно на брега.

Посочи Зия, която се мъчеше да излезе от водата, и „Египетска царица“, носеща се надолу по течението, както бе климнала на една страна, с виещ се откъм кърмата пушек.

— Тези тук твои приятели ли са?

— Да — потвърдих аз. — Можеш ли да им помогнеш?

Великанът се ухили.

— Връщам се ей сега!

След няколко минути „Египетска царица“ бе изтеглена на сигурния бряг. Зия седеше до мен и изстискваше водата на Нил от косата си.

До нас се носеше Сетне, който се подсмихваше самодоволно, въпреки че ръцете му още бяха вързани.

— Може би следващия път ще ми се довериш, Картър Кейн! — Той кимна към великана, който се беше надвесил над нас и се хилеше, сякаш наистина се вълнуваше, че е тук. — Разрешете да ви представя стария си приятел — Хапи!

Синият великан ни махна с ръка.

— Здрасти!

Очите му бяха невероятно разширени. Зъбите му бяха ослепително бели. По раменете му се спускаше гъста клечеста кестенява коса, а кожата му сякаш се гънеше във всички оттенъци на воднистосиньото. Търбухът му бе прекалено голям за тялото. Беше увиснал над поличката му от люспи на риба, сякаш Хапи или беше бременен, или бе глътнал дирижабъл. Безспорно беше най-високият, най-дебелият, най-синият, най-веселият хипи великан, когото бях срещал.

Опитах се да си спомня дали знам името му, но не успях.

— Хапи ли? — попитах.

— Ами да, само че не хапя, защото съм щастлив — грейна Хапи. — Ти щастлив ли си?

Погледнах Сетне, който очевидно се забавляваше ужасно.

— Хапи е богът на Нил — обясни призракът. — Наред с другите си задължения носи богата реколта и всички хубави неща, затова винаги е…

— Щастлив и не хапе — досетих се аз.

Свъсена, Зия вдигна поглед нагоре към великана.

— Толкова ли е наложително да е такъв голям?

Богът се засмя. Тутакси се сви до човешки размери, макар че налудничавото весело изражение върху лицето му пак си беше доста дразнещо.

— И така! — Хапи потърка ръце в радостно очакване. — Какво друго мога да направя за вас, малките? Никой не ме е призовавал от векове. Откакто построиха тъпия Асуански язовир, Нил вече не приижда както едно време всяка година. Вече никой не зависи от мен. Направо ми иде да ги изтребя тия простосмъртни!

Каза го с усмивка, сякаш предлагаше да донесе на простосмъртните малко домашни курабийки.

Постарах се да мисля бързо. Не всеки ден бог ти предлага да ти направи услуга, нищо че нашият май бе попрекалил с кофеина и се държеше като психар.

— Всъщност да — потвърдих аз. — Виж какво, Сетне предложи да те призова, за да разкараш хипопотама, но…

— О, Сетне! — Хапи се изкиска и побутна закачливо призрака. — Как само го мразя този тип! Направо го ненавиждам! Той е единственият магьосник, научил тайното ми име. Ха!

Сетне сви рамене.

— Всъщност не е кой знае какво. Пък и съм длъжен да призная, че едно време ми вършеше добра работа.

— Ха-ха! — Усмивката на Хапи стана болезнено широка. — С удоволствие бих ти откъснал ръцете и краката, Сетне. Ще бъде изумително!

Ако се съди от лицето на Сетне, той запази спокойствие, но се поотдалечи от ухиления бог.

— Хм, както и да е — намесих се аз. — Тръгнали сме да търсим нещо. Трябва да намерим вълшебната книга, за да победим Апоп. Сетне ни беше повел към развалините на Мемфис, но сега вече параходът ни е извън строя. Как мислиш, дали…

— О! — плесна развълнуван с ръце Хапи. — Утре е краят на света. А аз да забравя!

Ние със Зия се спогледахме.

— Точно така — заявих. — Ако Сетне ти обясни къде отиваме, можеш ли да ни заведеш там? А ако не ти каже, му откъсни крайниците. Нямам нищо против.

— Я! — викна Хапи.

Сетне ме прониза с убийствен поглед.

— Да, разбира се. Отиваме в serapeum, храма на бика Алис.

Хапи се шляпна по коляното.

— Как не се сетих досега! Страхотно място да скриеш нещо. Доста навътре в сушата е, но, разбира се, щом искате, мога да ви пренеса там. И все пак знайте, че Апоп е пратил зли духове да търсят по бреговете на реката. Без моя помощ няма да се доберете никога до Мемфис. Ще ви разкъсат на милион парчета!

Личеше, че искрено се радва, задето е споделил с нас тази новина.

Зия се прокашля.

— Добре тогава. Бихме искали да ни помогнеш.

Извърнах се към „Египетска царица“, където Окървавената секира стоеше при перилата и чакаше по-нататъшни заповеди.

— Капитане — провикнах се, — чакай тук и продължавай да ремонтираш кораба. Ние ще…

— О, и корабът може да дойде с вас — прекъсна ме Хапи. — Няма проблем.

Аз се свъсих. Нямах представа как точно богът на реката ще премести парахода, особено пък след като ни бе обяснил, че Мемфис е навътре в сушата, но реших да не питам.

— Заповедта е отменена! — викнах на капитана. — Корабът идва с нас. Щом пристигнем в Мемфис, ще продължиш ремонта и ще чакаш по-нататъшни заповеди.

Капитанът се поколеба. После кимна с главата си във вид на секира.

— Тъй вярно, господарю.

— Страхотно! — каза Хапи.

Протегна длан, върху която имаше две слузести черни топчета като зрънца хайвер.

— Глътнете ги. По едно за всеки.

Зия сбърчи нос.

— Какво е това?

— Ще ви отведе накъдето сте се запътили! — обеща богът. — Хапове на Хапи.

Аз примигах.

— А сега какво?

Призракът Сетне се прокашля. Явно едва се сдържаше да не се изкикоти.