Сянката на змея

18. Как момчето на смъртта се притече на помощ

Добрата новина: Еймъс не беше съвсем сам.

Лошата: подкрепяше го богът на злото.

След като се изсипахме в Залата на епохите, опитът ни да спасим Еймъс беше преустановен. Не бяхме очаквали да видим смъртоносен въздушен балет със светкавици и ножове. Йероглифите, които обикновено се рееха из помещението, ги нямаше. Холографските завеси от двете страни трепкаха слабо. Някои направо бяха рухнали.

Както и подозирах, тук заедно с Еймъс се беше залостил отряд за бързо реагиране от противникови магьосници, но както личеше, те вече съжаляваха, че са взели такова решение.

Увиснал във въздуха насред залата, Еймъс бе обвит в най-странния аватар, който съм виждала някога. Около него се въртеше смътна човешка форма — отчасти пясъчна буря, отчасти огън като грамадния Апоп, който бяхме видели горе, само че много по-щастлив. Докато се сражаваше, червеният воин великан се смееше и въртеше небрежно, но силно, десетметров жезъл от черно желязо. Еймъс беше увиснал върху гърдите на великана и с плувнало в пот лице повтаряше движенията му. Не можех да кажа дали го направлява, или се опитва да го сдържа. Вероятно и двете.

Противниковите магьосници летяха в кръг около него. Куай веднага биеше на очи с голата глава, синьото наметало и движенията във въздуха като на монасите, асове в бойните изкуства, които сякаш бяха отменили земното притегляне. Той запращаше по аватара на Сет червени светкавици, те обаче явно не действаха особено.

С щръкналата клечеста черна коса и развятата бяла дреха Сара Джейкъби приличаше на Лошата вещица от запад15, болна от шизофрения, особено докато се носеше като с летящо килимче на един буреносен облак. Държеше два черни ножа с вид на бръсначи, които мяташе отново и отново, все едно жонглираше за ужас на всички нас, насочваше ги към аватара на Сет, после, след като те се върнеха в ръцете й, ги улавяше. И друг път бях виждала такива ножове с острие netjeri, изработено от метеоритно желязо. Използваха се главно в погребални обреди, но служеха доста добре и за оръжие. С всеки удар нараняваха все повече пясъчната плът на аватара и малко по малко я подкопаваха. Докато гледах как Сара Джейкъби хвърля ножовете, в мен като тежка буца заседна гняв. Някакъв инстинкт ми подсказваше, че именно тя е ранила с ножовете моя приятел, руснака, а после го е зарязала да издъхне.

Другите бунтовници нямаха такъв успех с атаките, но определено бяха упорити. Някои запращаха по Сет поривист вятър или вода. Други го замерваха с shabti във вид на различни твари, например великански скорпиони и грифони. Един дебелак хвърляше по Еймъс парчета сирене. Да ви призная, не съм сигурна, че съм щяла да включа в елитния си отряд за бързо реагиране някакъв си сиренар, но нищо чудно по време на битките Сара Джейкъби просто да огладняваше.

Сет като че ли се забавляваше. Червеният великан воин стовари железния жезъл върху гърдите на Куай и го запрати във въздуха, където той описа спирала. Изрита друг магьосник така, че клетникът се озова в холографската завеса на Римската епоха, после се свлече и от ушите му започна да излиза пушек — съзнанието му сигурно беше претоварено с видения за празненства, на които всички са в тоги.

Сет протегна свободната си ръка към Сиренаря. Шишкавият магьосник беше погълнат от пясъчна буря и се разпищя, но Сет отдръпна ръката си точно толкова бързо. Бурята утихна. Магьосникът се строполи на пода като парцалена кукла, беше в безсъзнание, но още беше жив.

— Ба! — ревна червеният воин. — Хайде, Еймъс, остави ме да се позабавлявам малко. Исках само да му смъкна месото от кокалите!

Лицето на Еймъс беше напрегнато и съсредоточено. Той явно правеше всичко по силите си да сдържа Сет, богът обаче имаше много други врагове, с които да си играе.

— Дърпай! — Червеният бог запрати светкавица по един каменен сфинкс, който се пръсна на прах. Засмя се като обезумял и замахна с жезъла по Сара Джейкъби. — Много забавно, малки ми магьосници! Не знаете ли и други номера?

Не съм сигурна колко сме стояли на входа и сме наблюдавали битката. Вероятно не повече от няколко секунди, но на мен ми се стори цяла вечност.

Накрая Джаз се задави и изхлипа.

— Еймъс… пак е обсебен.

— Не — възразих аз. — Не, различно е. Той владее положението.

Учениците ме погледнаха невярващо. Разбирах паниката им. Помнех по-добре от всеки как Сет за малко да направи така, че чичо да изгуби разсъдъка си. Беше трудно да проумееш, че Еймъс се е решил по своя воля да насочва отново мощта на червения бог. А ето че той правеше невъзможното. Побеждаваше.

Но дори и Главният лектор не бе в състояние да направлява такава мощ за дълго.

— Вижте го! — примолих се аз. — Трябва да му помогнем! Еймъс не е обсебен. Той направлява Сет.

Уолт се свъси.

— Това, Сейди, е… невъзможно. Сет не може да бъде направляван.

Картър вдигна гегата и млатилото.

— Очевидно може, защото Еймъс го прави. А сега ще воюваме ли, или какво?

Спуснахме се напред, но се бяхме колебали твърде дълго. Сара Джейкъби беше забелязала, че сме тук. Кресна на последователите си:

— Хайде!

Може и да беше злодейка, но не бе глупачка. Дотук бяха нападали Еймъс колкото да отклонят вниманието му и да го омаломощят. Сега, след като Сара Джейкъби даде знак, започна истинското нападение. Куай запрати по лицето на Еймъс светкавици, а другите магьосници извадиха магически въжета и ги метнаха по аватара на Сет.

Червеният воин залитна, защото въжетата се затегнаха едновременно и се омотаха около краката и ръцете му. Сара Джейкъби прибра ножовете по ножниците и извади дълго черно ласо. Отиде с буреносния облак точно над аватара, после надяна ловко ласото около главата му и затегна примката.

Възмутен, Сет ревна, но аватарът започна да се свива. Още преди да сме скъсили разстоянието, Еймъс се свлече върху пода в Залата на епохите, заобиколен от съвсем изтънели светещи червени щитове. Сега вече бе завързан здраво с магически въжета. Сара Джейкъби застана зад него, стиснала като камшик черното ласо. Едно от нейните остриета netjeri беше допряно до врата на Еймъс.

— Спрете! — заповяда ни тя. — Всичко това приключва още сега!

Приятелите ми се подвоумиха. Разбунтувалите се магьосници се обърнаха и застанаха предпазливо с лице към нас.

Изида каза в съзнанието ми: „Колкото и да е жалко, се налага да го оставим да умре. В него се е вселил нашият отколешен враг Сет!“. „Той ми е чичо!“, възразих аз. „Вече е покварен — натърти Изида. — С него е свършено.“

— Не! — креснах.

Връзката ни изтъня. Не можеш да споделяш съзнанието си с бог и да имаш разногласия с него. Ако искаш да бъдеш Око, трябва да действаш в пълно съзвучие с бога.

Картър, изглежда, имаше същите трудности с Хор. Брат ми призова аватара на воина ястреб, но той се разпадна почти веднага и го пусна на пода.

— Хайде, Хор! — ревна Картър. — Длъжни сме да помогнем.

Смехът на Сара Джейкъби прозвуча като метал, който стърже по пясък.

— Видяхте ли? — Тя затегна още повече примката около врата на Еймъс. — Ето какво се получава, ако тръгнеш по пътя на боговете! Объркване. Хаос. Не друг, а Сет в Залата на епохите. Дори вие, заблудените глупаци, не можете да отречете, че не е редно!

Еймъс се стисна за врата. Изръмжа възмутено, но когато заговори, се чу гласът на Сет:

— Опитвам се да направя нещо хубаво, а ти така ли ми се отблагодаряваш? Трябваше да ме оставиш да ги убия, Еймъс!

Излязох напред, като внимавах да не правя резки движения.

— Ти, Джейкъби, не разбираш. Еймъс насочва мощта на Сет, но и го сдържа. Можеше да ви убие, а не го направи. Сет е бил дясна ръка на Ра. Ако го направляваш както трябва, може да бъде полезен съюзник.

Сет изсумтя.

— Да бе, полезен! Не знам какво е това да направляваш както трябва. Пуснете ме, малки магьосници, за да ви размажа.

Изгледах чичо.

— Сет! Не помагаш!

Гневът върху лицето на Еймъс беше изместен от загриженост.

— Сейди! — каза той вече със своя глас. — Върви, сражавай се с Апоп! Остави ме тук!

— Не — казах аз. — Ти си Главен лектор. Ще се сражаваме за Дома на живота.

Не погледнах назад, но се надявах приятелите ми да са съгласни. В противен случай последният отпор, който щях да дам, щеше да трае много, много кратко.

Джейкъби се ухили.

— Чичо ти е слуга на Сет! Вие с брат ти сте осъдени на смърт. Останалите, хвърлете оръжието. Като нова Главна лекторка ще ви помилвам. После ще се сражаваме заедно срещу Апоп.

— Ти си се сдушила с него! — креснах аз.

Лицето й стана студено като камък.

— Предателство. — Тя замахна напред с жезъла. — Ha-di.

Вдигнах вълшебната пръчка, но този път Изида не ми помагаше. Аз бях всичко на всичко Сейди Кейн и защитните ми реакции бяха мудни. Взривът разкъса слабия щит и ме отхвърли назад върху завеса от светлина. Около мен запукаха образи от Епохата на боговете: от сътворяването на света, от ръкополагането на Озирис за цар, от битката между Сет и Хор, сякаш в мозъка ми бяха качени шейсет различни филма и в същото време ме екзекутираха с електрически ток. Светлината се взриви и аз се проснах на пода, замаяна и изтощена.

— Сейди! — извика Картър и се спусна към мен, но Куай го изтласка с червена светкавица.

Той се свлече на колене. Аз нямах сили дори да извикам.

Джаз се затича към него. Малката Шелби кресна:

— Престани! Престани!

Другите ни ученици стояха като вцепенени и не можеха да се помръднат.

— Предайте се — подкани Джейкъби. Дадох си сметка, че тя изрича думи на сила, точно както бе направил и призракът Сетне. Използваше магия, за да парализира приятелите ми. — Кланът Кейн не ви е донесло друго освен неприятности. Време е да се сложи край на това.

Тя махна острието netjeri от врата на Еймъс. Метна го светкавично към мен. Докато то летеше, мислите ми сякаш набраха скорост. За стотна от секундата разбрах, че Сара Джейкъби ще ме улучи. Че краят ми ще бъде мъчителен като на клетия Леонид, който издъхваше от загуба на кръв сам във външния тунел. И въпреки това не можех да направя нищо, за да се защитя.

Пред мен се мярна сянка. Във въздуха се протегна гола ръка, която сграбчи острието. Метеоритното желязо посивя и се разпадна.

Очите на Джейкъби се разшириха. Тя побърза да извади втория нож.

— Кой си ти? — попита настойчиво.

— Уолт Стоун — отговори той, — потомък на фараоните. И Анубис, бог на мъртвите.

Застана пред мен, за да ме предпази от враговете ми. Може би, след като си бях ударила главата, виждах двойно, но ги съгледах и двамата еднакво ясно: и двамата красиви и силни, и двамата доста ядосани.

— Говорим с един глас — обясни Уолт. — Особено по този въпрос. Само някой да е посмял да докосне и с пръст Сейди Кейн.

Той протегна ръка. Подът в краката на Сара Джейкъби се разтвори и душите на мъртвите изскочиха като бурени: ръце като на скелети, светещи лица, зъбати сенки и крилати ba с оголени остри нокти. Те обкръжиха Сара Джейкъби, омотаха я в призрачен ленен плат и колкото и да пищеше тя, я повлякоха в бездната. Подът зад нея се затвори и не остана и следа, че изобщо е съществувала някога.

Черната примка около врата на Еймъс се разхлаби и гласът на Сет се засмя радостно.

— Браво, момчето ми!

— Млъквай, татко — каза Анубис.

В Дуат той изглеждаше както обикновено, пак беше с разрошена коса и красиви кафяви очи, но никога не го бях виждала толкова изпълнен с ярост. Разбрах, че ако някой дръзне да ме нарани, върху него ще се стовари целият му гняв и Уолт няма да го спре.

Джаз помогна на Картър да стане. Тениската му беше изгоряла, но той си изглеждаше добре. Според мен блесналата пред него светкавица не бе най-страшното, което му се беше случвало напоследък.

— Магьосници! — Картър успя да се изправи в цял ръст и да се обърне самоуверено и към учениците ни, и към бунтовниците. — Губим време. Апоп е горе и се кани да унищожи света. Неколцина храбри богове го възпират заради нас, заради Египет и света на простосмъртните, но не могат да го направят сами. Джейкъби и Куай са ви отклонили от пътя. Развържете Главния лектор. Длъжни сме да се сработим.

Куай се озъби. Между пръстите му блесна червено електричество.

— И дума да не става. Не се кланяме на богове.

Аз успях да се изправя.

— Послушайте брат ми — подканих. — Не се доверявате на боговете? Те вече ни помагат. А Апоп иска да се бием помежду си. Защо според вас нападението ви е било насрочено за днес сутринта, точно когато Апоп се въздига? Куай и Джейкъби са ви продали. Врагът е точно пред вас!

Дори разбунтувалите се магьосници се обърнаха и изгледаха Куай. Останалите въжета паднаха от Еймъс.

Куай се захили.

— Закъснели сте. — Гласът му беше зареден със сила. От синьо наметалото му стана кървавочервено. Очите му блеснаха, а зениците му се превърнаха с цепки като на влечуго. — Дори в този миг моят господар избива старите богове и руши основите на вашия свят. Той ще погълне Слънцето. Всички ще умрете.

Еймъс стана на крака. Около него на вихрушка се понесе червен пясък, аз обаче не се и съмнявах кой е надделял. Бялата му дреха потрепваше от могъществото му. Върху раменете му сияеше наметалото от леопардова кожа на Главен лектор. Той вдигна жезъла си и въздухът се изпълни с пъстроцветни йероглифи.

— Дом на живота! — призова. — На война!

Куай не се предаде лесно.

Сигурно се случва точно това, когато Змеят на Хаоса нахлуе в мислите ти и те изпълни с безгранична ярост и магия.

Куай запрати из стаята няколко червени светкавици, които повалиха повечето магьосници, включително последователите му. Изида явно ме е защитила, защото електричеството мина през мен, без да ми подейства. Еймъс не изглеждаше притеснен във вихрушката на червения смерч. Уолт залитна, но бързо се окопити. Дори Картър, колкото и да бе омаломощен, успя да отбие с фараонската гега светкавицата.

Другите не извадиха такъв късмет. Джаз се строполи. После и Джулиан. След това и Феликс, и взводът му пингвини. Всичките ни ученици и бунтовниците, с които те се бяха сражавали, се свлякоха в безсъзнание на пода. Толкова за масираната офанзива.

Аз призовах мощта на Изида. Започнах да правя магия за привързване, но Куай не беше приключил с номерата. Вдигна ръце и също измагьоса своя си пясъчна буря. Из помещението се понесоха десетки смерчове, които станаха по-плътни и образуваха пясъчни твари: сфинксове, крокодили, вълци и лъвове. Те нападнаха във всички посоки и се нахвърлиха дори върху беззащитните ни приятели.

— Сейди! — извика Еймъс, за да ме предупреди. — Защити ги.

Бързо смених заклинанията и веднага измагьосах щитове над нашите изпаднали в безсъзнание ученици. Еймъс се зае да унищожава едно по едно чудовищата, ала те веднага изникваха отново.

Картър призова аватара си. Спусна се към Куай, ала червеният магьосник го изтика назад с нова вълна от светкавици. Клетият ми брат се блъсна в една каменна колона, която падна върху него. Можех само да се надявам, че аватарът му е поел върху себе си силата на удара.

Уолт пусна наведнъж десетина от магическите си същества: сфинкса, камилите, ибиса, дори Филип Македонски. Те се нахвърлиха на пясъчните твари, за да не им разрешат да се доближат до повалените магьосници.

След това Уолт се извърна с лице към Куай.

— Анубис — изсъска той. — Трябваше да си стоиш в погребалния дом, момче. Численото преимущество не е на твоя страна.

Вместо да отговори, Уолт разпери ръце. Подът от двете му страни се пропука и се разтвори. От цепнатините изскочиха два огромни чакала с оголени зъби. Очертанията на Уолт затрепкаха. Най-неочаквано той се появи в египетски бойни доспехи и завъртя в ръцете си жезъл was, който приличаше на смъртоносна перка на вентилатор.

Куай ревна. Засипа чакалите с талази пясък. Хвърли по Уолт мълнии и вълшебни думи, той обаче ги отби с жезъла и ги превърна в сива пепел.

Чакалите сграбчиха Куай от двете страни и забиха зъби в краката му, а Уолт се приближи и замахна с жезъла като със стик за голф. Удари Куай много силно и на мен ми се стори, че е отекнало из целия Дуат. Магьосникът се строполи. Пясъчните му твари изчезнаха.

Уолт отпрати чакалите. Еймъс свали жезъла. Картър се изправи от отломъците, изглеждаше зашеметен, но не беше пострадал. Струпахме се около покосените магьосници.

Куай би трябвало да е мъртъв. От устата му на вадичка се стичаше кръв. Очите му бяха изцъклени. Но докато се взирах в лицето му, той си пое ненадейно въздух и се засмя тихо.

— Малоумници — простена. — Sa-hei.

Върху гърдите му припламна кървавочервен йероглиф:

Дрехата му лумна. Направо пред очите ни Куай се разпадна на пясък и през Залата на епохите премина студена вълна: мощта на Хаоса. Колоните се разтресоха. От тавана западаха цели парчета камък. Върху стъпалата на подиума се свлече плоча с размерите на фурна, която за малко да размаже престола на фараона.

— Срути! — казах, след като си спомних какво означава йероглифът. Дори Изида като че ли се ужаси от заклинанието. — Sa-hei означава „срутвам“.

Еймъс изруга на древноегипетски — нещо за някакви магарета, тъпчещи призрака на Куай.

— Той използва жизнената си сила, за да отправи проклятието. Залата вече е разклатена. Трябва да се изнесем, докато не ни е погребала живи.

Погледнах нападалите магьосници. Някои от учениците ни вече се бяха размърдали, но беше изключено да ги изведем навреме на безопасно разстояние.

— Трябва да спрем това! — настоях аз. — Тук присъстват четирима богове. Толкова ли не можем да спасим залата?

Еймъс сбърчи чело.

— Силата на Сет няма да ми помогне. Той може само да руши, а не да възстановява.

Още една колона се преобърна. Натроши се върху пода, на хвърлей от един от бунтовниците, който сега лежеше в безсъзнание.

Уолт, който между другото изглеждаше много добре в доспехи, поклати глава.

— Това не е по силите на Анубис. Съжалявам.

Подът изтътна. Оставаха ни броени секунди живот. След това щяхме да се превърнем в поредните египтяни, затворени в гробница.

— Картър! — извиках аз.

Той ме изгледа безпомощно. Още беше немощен и аз си дадох сметка, че при тези обстоятелства бойната му магия едва ли ще помогне особено.

Въздъхнах.

— Е, както винаги, трябва да се намеся. Вие тримата прикривайте възможно най-добре другите. Ако не се получи, каквото съм намислила, се изнасяйте бързо оттук.

— Какво ако не се получи? — попита Еймъс точно когато върху нас заваля дъжд от още отломъци. — Какво си намислила, Сейди?

— Ще кажа само една дума, скъпи чичо.

Вдигнах жезъла и призовах могъществото на Изида.

Тя веднага разбра какво ми е необходимо. Опитахме се заедно да намерим в Хаоса спокойствие. Съсредоточих се върху най-ведрите, подредени мигове в живота ми, а те не бяха много. Върнах се към шестия си рожден ден, който бях посрещнала заедно с Картър, татко и мама в Лос Анджелис — последния ясен спомен за нас като семейство. Представих си как слушам в стаята си в Бруклинската къща музика, а Хуфу яде върху тоалетката ми „Чирио“. Представих си и че седя с приятелите си на терасата и закусвам спокойно, а Филип Македонски се плацика в басейна. Спомних си неделните следобеди в жилището на баба и дядо с Кифличка върху коленете ми, срещите по ръгби на дядо по телевизора и ужасните сладки и слабия чай на баба върху масата. Какви прекрасни времена!

И най-важното, изправих се лице в лице със собствения си хаос. Приех обърканите си чувства за това къде всъщност ми е мястото, дали в Лондон, или в Ню Йорк, каква съм, дали магьосница, или ученичка. Бях Сейди Кейн и ако днес доживеех до вечерта, щях да намеря някакво равновесие. Приемах и Уолт, и Анубис… Отказвах се от гнева и страха. Представих си, че с мен са и двамата и какво от това, че беше странно — вписваше се точно в останалия ми живот. Примирих се с тази мисъл. Уолт беше жив. Анубис беше от плът и кръв. Усмирих тревогите си и се отърсих от съмненията.

— Маат — казах.

Изпитах чувството, че съм ударила с камертон устоите на земята. През всички равнища на Дуат се просмука дълбока хармония.

Залата на епохите престана да се клати. Колоните се вдигнаха и сами се поправиха. Пукнатините по тавана и пода се запълниха. От двете страни на залата отново заблестяха холографски завеси от светлина и въздухът се изпълни с йероглифи.

Свлякох се в ръцете на Уолт. Пред очите ми беше мъгла, но все пак видях, че той ми се усмихва. Анубис също. Виждах ги и двамата и разбрах, че не ми се налага да избирам.

— Успя, Сейди — каза той. — Изумителна си.

— Ъхъ — промърморих аз. — Лека нощ.

Казват, че съм била в безсъзнание само няколко секунди, но на мен ми се сториха векове. Когато дойдох на себе си, другите магьосници вече се бяха изправили. Еймъс ми се усмихна.

— Ставай, момичето ми.

Помогна ми да се изправя. Картър ме прегърна прекалено въодушевено, сякаш, както никога, е на път да ме оцени по достойнство.

— Още не е приключило — предупреди. — Трябва да се доберем до повърхността. Готова ли си?

Аз кимнах, макар че и двамата не бяхме в добра форма. Бяхме хвърлили прекалено много енергия в битката за Залата на епохите. Дори с помощта на боговете не бяхме в състояние да се изправим лице в лице с Апоп. Но нямахме голям избор.

— Картър — подхвана Еймъс, като показа празния престол. — Ти си потомък на фараоните, Окото на Хор. Носиш гегата и млатилото, връчени ти от Ра. Царската власт е твоя. Ще поведеш ли и боговете, и простосмъртните срещу противника?

Картър изправи гръб. Долових, че се съмнява и страхува, но може би просто защото го познавах. Бях изричала тайното му име. За страничен човек той изглеждаше самоуверен, силен, зрял… дори царствен.

/_Да, казах го. Само не ми се дуй, скъпи братко. Пак си си голям тъпанар._/

— Ще ви поведа — заяви той. — Но се налага престолът да почака. В този момент Ра има нужда от нас. Трябва да се доберем до повърхността. Можеш ли да ни покажеш най-бързия път?

Еймъс кимна.

— А вие, останалите?

Другите магьосници — дори бунтовниците — изкрещяха, за да покажат, че са съгласни.

— Не сме много — отбеляза Уолт. — Какво ще заповядаш, Картър?

— Първо трябва да получим подкрепления — отвърна той. — Време е да свикам боговете на война.