Стъклени къщи

9

Събуди се, легнала на една страна и й бе топло и сънливо. До нея седеше някой. — Момче, тя примигна два пъти и осъзна, че това е Шейн. Шейн бе в спалнята й. Не, почакай, това не е спалнята й, някъде другаде е.

— Спешното отделение — каза той. Клеър изглеждаше объркана. — По дяволите, Клеър. Предупреждавай, когато следващия път решиш да падаш по очи на пода. Можех да се направя на герой и да те хвана, или нещо подобно.

Тя се усмихна. Гласът й прозвуча лениво и провлечено.

— Ти хвана Джина. — Звучеше забавно, затова го повтори. — Ти хвана Джииина.

— Да, ха-ха, знаеш ли, че си като надрусана от лекарствата? Обадиха се на родителите ти.

Мина известно време, преди да осъзнае какво й бе казал.

— Родители? — повтори тя и се опита да повдигне глава. — Ох, ау. Лошо.

— Точно така. Баща ти и майка ти се побъркаха, като чуха, че е станала злополука с теб на лабораторното. Полицаите пропуснаха да споменат, че Джина нарочно изля киселината на гърба ти. Май смятат, че това е просто някакъв идиотски нещастен случай.

— А злополука ли беше?

— Категорично не! Тя искаше да те нарани.

Клеър подръпна грозната синя болнична престилка, в която бе облечена.

— Съсипа тениската ми.

— Напълно. — Шейн бе блед и напрегнат. — Опитвам се да се свържа с Майкъл. Не знам къде е. Не ми се ще да те оставям тук сама, но…

— Той е добре — каза тя тихо и затвори очи, — Аз също.

Усети ръката му върху косата си — мигновено леко и приятно докосване.

— Да — каза Шейн. — Добре си. Ще съм тук, когато се събудиш.

Тя сънливо кимна и после всичко потъна в лимоненожълта мъгла, сякаш лежеше на слънце.

Оох!

Събуждането не бе приятно. Нямаше я мъглявата замайваща лимонена светлина, а на гърба, точно на лопатката, сякаш гореше факла. Клеър изплака и зарови лице във възглавницата, опитвайки да се скрие от болката, но тя я преследваше по петите. Успокоителните вече не действаха.

Примигна, изхлипа и бавно се надигна. Една сестра минаваше край стаята, спря се и се отби да провери как е Клеър.

— Е — каза тя. — Оправяш се. Изгореното ще боли известно време, но ако вземаш антибиотиците и почистваш раната, всичко ще е наред. Извадила си късмет, че е имало кой да отмие киселината и да неутрализира реакцията. Виждала съм изгаряния до кост от такава киселина.

Клеър кимна, не бе сигурна дали може да говори, без да повърне. Цялата й страна бе пламнала и натъртена.

— Искаш ли да се изправиш?

Тя пак кимна. Сестрата й помогна да се изправи и когато Клеър я помоли, й подаде остатъка от дрехите. Сутиенът бе срязан и бе напълно съсипан. Тениската също — от нея не бе останало кой знае какво. Сестрата донесе една голяма черна тениска от „загубени вещи“, помогна на Клеър да придобие що-годе приличен вид, а после лекарят дойде и я прегледа набързо. От бързия начин, по който се отърваха от нея, излезе, че изгарянето от сярна киселина едва ли си струва много грижите, или поне в Морганвил смятаха така.

— Много ли е зле? — попита тя Шейн, който я буташе в количката през коридорите към изхода. — Искам да кажа, много ли е ужасно?

— Невероятно ужасно — отговори той. — Като от филм на ужасите.

— О, боже!

Той се смили.

— Е, не чак толкова. Голямо е колкото монета от 25 цента. Преподавателят ти свърши хубава работа, като сряза дрехите и ги отстрани от кожата. Знам, че адски боли, но можеше да е много по-зле. В колбата, която Джина държеше, имаше още много киселина.

— Мислиш ли, че щеше…

— Да излее всичко върху теб ли? Ама разбира се. Просто не й стигна времето.

Лелее! Бе… неприятно. Беше й ту горещо, ту студено, ту й се гадеше и този път причината не се дължеше на шока.

— Мисля, че това е отмъщението на Моника.

— Част от него. Сега наистина ще се вбеси, като разбере, че не е минало, както го е замислила.

Представата за една истински вбесена Моника не бе най-добрият завършек на деня, а Клеър разбра, че е настъпил краят му, когато Шейн я закара до автоматичните стъклени врати.

Навън бе тъмно.

— О! — каза тя и сложи ръка на устата си. — О, не!

— Е, да, но поне имаме поръчан транспорт. Готови?

Тя кимна и Шейн изведнъж препусна с количката в луд бяг. Клеър извика и се хвана за дръжките, като много трудно пазеше равновесие, докато количката подскачаше по рампата и внезапно спря на сантиметри от лъскавата черна кола на Ева. Ева отвори вратата, Клеър се опита да се качи сама, но Шейн я грабна през кръста, вдигна я от количката и направо я сложи на седалката в колата. Всичко стана за секунди, после той изрита болничната количка към рампата, тя се блъсна в парапета и спря там, изоставена.

Шейн се мушна на задната седалка.

— Дай газ! — нареди той. Ева даде газ, докато Клеър се опитваше да постави предпазния колан така, че да не охка от болка толкова често. Накрая се наведе напред, като се хвана за голямото табло, а Ева се измъкна от паркинга и препусна с колата по тъмната улица. Уличните лампи изглеждаха зловещо и бяха твърде раздалечени — нарочно ли? И разстоянието между лампите ли се контролира от вампирите? Или тя просто бе абсолютно изперкала?

— Там ли е? — попита Шейн, като погледна назад. Ева му хвърли един поглед.

— Да — отвърна тя. — Там е. Но не ме замесвай, трябва да работя там, нали знаеш?

— Обещавам. Няма да дразня шефа ти.

Ева очевидно не му повярва, но на следващия светофар сви надясно вместо наляво и след около две минути спря до бордюра пред „Комън Граундс“, което бе ярко осветено. И претъпкано. Клеър се намръщи, но преди да успее да попита, Шейн слезе от колата и се запъти към кафенето.

— Какво прави? — запита тя.

— Нещо глупаво — рече Ева. — Как е изгореното? Боли, нали?

Клеър щеше да свие рамене, но само при мисълта за това си представи болката и потръпна.

— Не е толкова зле — заяви смело и се опита да се усмихне. — Можеше да е и много по-зле.

— Сигурно — съгласи се Ева. — Казах ти, че е опасно да ходиш на занятия. Трябва да се справим с положението. Не можеш да ходиш там, ако се случват такива неща.

— Не мога да напусна колежа.

— Разбира се, че можеш — каза Ева весело. — Хората постоянно го правят. Просто не такива като теб… о, по дяволите.

Ева прехапа устната си с черно червило и с широко отворени изпълнени с тревога очи, се загледа през прозореца в ярко осветената вътрешност на кафенето. Само след секунди Клеър видя защо се тревожи Ева — управителят с хипарски вид, Оливър, стоеше до прозореца и ги наблюдаваше, а зад него Шейн придърпваше стол до една маса в другия край, където седеше тъмна сянка.

— Кажи ми, че не разговаря с Брандън — каза Клеър.

— Ами… добре. Не разговаря с Брандън.

— Лъжеш.

— Да. Говори с Брандън. Виж, остави Шейн да си свърши работата, става ли? През повечето време не е чак толкова глупав.

— Но няма Защита, нали?

— Затова води разговора в „Комън Граундс“. Мястото е зона на примирие. Вампирите не ловуват тук или поне така се предполага. Тук се сключват всички сделки, договори и други такива. Тук Шейн е в безопасност.

Но тя продължаваше да хапе устни и да се тревожи. Освен ако… Освен ако Шейн не нападне пръв. Самозащитата е позволена — досети се Клеър.

Шейн се държеше добре, доколкото Клеър можеше да види… ръцете му бяха на масата и макар че се бе навел и казваше нещо, не биеше никого. Все пак беше нещо, нали? Макар и представа да нямаше за какво ли би могъл да говори с Брандън. Не той я заля с киселина.

Каквото и да каза Шейн, не се прие чак толкова зле. Накрая той просто отмести стола си и излезе, като пътьом кимна на Оливър междувременно. Брандън се измъкна иззад масата, дълъг и мазен, и последва Шейн до вратата. Следваше го отблизо, можеше да се протегне и да го сграбчи. Но това просто бе игра на въображението, осъзна Клеър тъкмо когато се опита да изкрещи някакво предупреждение. Брандън искаше да го вбеси, а не да го нарани.

Шейн само погледна назад, сви рамене и излезе от кафенето. Когато Брандън понечи да го последва, Оливър се протегна и му препречи пътя с ръка. Докато Брандън му се озъби в отговор, Шейн вече бе в колата и Ева я отдалечаваше от бордюра.

— Трябва ли да се страхуваме сега? — запита тя. — Защото искам предизвестие, преди официално да се обяви тревога от насилие.

— Не. Свободни сме — каза Шейн. Звучеше изморено и малко особено. — Клеър има Разрешително. Никой няма да я преследва. Включително Моника и мацките от тайфата й.

— Но… какво? Защо? — запита Клеър.

На Ева очевидно й бе ясно. И беше ядосана и мрачна.

— Направихме размяна — отговори Шейн. — Вампирите много обичат да са в по-изгодна позиция.

— Голям идиот си! — изсъска Ева.

— Направих каквото трябва. Не можех да помоля Майкъл, не беше… — Шейн ядно преглътна каквото се бе наканил да каже и овладя гнева в гласа си. — Пак не беше вкъщи. Трябваше да взема мерки. Опасенията на Клеър не са шега. Те ще я убият или толкова лошо ще я наранят, че ще й се иска да са я довършили. Не мога да го позволя.

Клеър си помисли, че в края на думите му се подразбра едно „не и отново“, макар да не бе го казал. Искаше й се да се обърне и да го погледне, но твърде много я болеше, за да пробва. Опита се да срещне погледа му в огледалото.

— Шейн — каза тя. — Какво обеща?

— Нищо, което не мога да си позволя да загубя.

— Шейн!

Но Шейн не отговори. Ева също, макар че на няколко пъти отвори уста, обаче не пророни и звук. През останалата част от пътя мълчаха и щом спряха до бордюра, Ева излезе и забързано тръгна към къщата да отключи вратата. Клеър отвори вратата на колата и се опита да слезе, но Шейн отново я изпревари и й се притече на помощ. Боже, колко беше силен. А ръцете му бяха големи и топли. Тя потръпна и той веднага попита:

— Студено ли ти е?

Не трепереше от студ. Съвсем не.

— Шейн, какво обеща? — попита тя и го хвана за ръката. Не че той не можеше да се отскубне, но не го направи. Просто я погледна. Стояха много близо един до друг, толкова близо, че тя почувства как всичко в тялото й трепти.

— Шейн, нали не си направил нещо…

— Глупаво? — запита той.

Погледна ръката й и след секунда я докосна със своята. Само за секунда, после я дръпна, сякаш се е опарил от нейната. Бе права, Шейн можеше по всяко време да се отдръпне.

— Е, в глупостите ме бива. Сигурно така е по-добре, двама умници в къщата ще дойдат в повече. — Когато се опита да му каже нещо, той с жест й посочи да върви към къщата. — Тръгвай вече, освен ако не искаш да си окачиш на врата табелка „вена под наем“.

Тя се отправи към къщата. Предната врата бе отворена, Шейн я следваше по петите, докато не започна да изкачва стълбите.

Не чу стъпките му след себе си и се обърна да погледне. Той стоеше до стълбите и гледаше към улицата.

На ъгъла, под светлината на уличната лампа, стоеше вампир. Брандън. Просто си стоеше, със скръстени ръце, облегнат на електрическия стълб, сякаш разполагаше с всичкото време на света.

Той им изпрати въздушна целувка, обърна се и се отдалечи.

Шейн му показа среден пръст и почти изблъска Клеър през прага.

— Никога не спирай навън!

— Ти каза, че съм получила Разрешително!

— То не е придружено от писмена гаранция!

— Ти какво му обеща? — извика тя.

Шейн затръшна силно вратата, мина край нея и се отправи към коридора, но Майкъл му препречи пътя. И Майкъл изглеждаше вбесен.

— Отговори й — каза той. — Какво, по дяволите, си направил, Шейн?

— Ооо, сега ти пука? А къде беше, пич? Аз звънях! Дойдох да те търся, по дяволите, дори си позволих да отключа стаята ти!

Сините очи на Майкъл гледаха ту Шейн, ту Клеър.

— Имах работа за вършене.

— Имаше работа за вършене, така ли, пич? Все едно. Нямаше те, а аз трябваше да се оправям някак. И оправих нещата.

— Шейн. — Майкъл се протегна, хвана го за ръката и го спря. — Тя заслужава отговор. Ние заслужаваме отговор.

Зад него Ева се появи от ъгъла със скръстени ръце.

Шейн се изсмя, кратко и остро.

— Обединяваш се с момичетата срещу мен? Удар под кръста, пич. Удар под кръста. Какво стана с мъжкото приятелство?

— Ева казва, че си разговарял с Брандън.

Клеър видя, че желанието за борба напусна Шейн.

— Да. Говорих. Налагаше се. Виж, те я заляха с киселина и проклетите полицаи дори не… трябваше да стигна до източника. Ти си ме учил така.

— Сключил си сделка с Брандън — каза Майкъл и Клеър усети тревожно потрепване в гласа му. — О, по дяволите, Шейн. Нали не си го направил?

Шейн сви рамене. Не поглеждаше Майкъл в очите.

— Пич, договорено е. Спокойно. Само два пъти. И той не може да ме изсмуче…

— Мамка му! — Майкъл се обърна и силно удари с ръка по дървената рамка на вратата. — Ти дори не я познаваш, човече! Не можеш да го превръщаш в кръстоносен поход!

— Не го правя!

— Тя не е Алиса! — изкрещя Майкъл и това бе най-силният крясък, който бе чувала в живота си. Клеър трепна и отстъпи. Видя, че зад него Ева също отстъпва.

Шейн не помръдна. Сякаш не можеше. Просто стоеше там, с наведена глава.

После пое дълбоко дъх, вдигна глава и срещна вбесения поглед на Майкъл.

— Знам, че не е Алиса — рече и гласът му бе тих, спокоен и студен. — Не се меси, Майкъл, и престани да ме смяташ за онова объркано хлапе, което познаваше в миналото. Знам какво правя. Ти не си ми баща.

— Аз съм единственото ти семейство тук! — Майкъл вече не крещеше, но Клеър усещаше, че в гласа му кипи гняв. — И няма да ти позволя да се правиш на герой. Не и в този случай.

— Няма да се наложи, ако се включиш и ми пазиш гърба!

Този път Шейн мина край него, изтича по стълбите и затръшна вратата на стаята си. Майкъл остана, загледан след него, докато Клеър не пристъпи напред. Тя замръзна, когато той я погледна, страхуваше се, че може би й е по-ядосан, отколкото на Шейн. В края на краищата вината бе нейна.

— Ела, седни — каза Майкъл. — Ще ти приготвя нещо за хапване.

— Не съм…

— Напротив, си. Седни. Ева, дръж я, ако трябва. — Той взе ръката й за секунда, стисна я и й направи път да отиде до дивана. Тя се отпусна на него с въздишка на облекчение и подпря глава с ръце. Боже, колко злочест ден. Бе започнал така… и Шейн… но…

— Ти нали разбираш какво направи Шейн? — попита Ева, като се настани до нея. — Каква сделка сключи той.

— Не. — Чувстваше се нещастна, бе й горещо и определено не й се ядеше. Но Майкъл не бе в настроение да приеме отрицателен отговор. — Нямам представа какво се случва.

— Шейн се е спазарил за два сеанса с Брандън, за да те остави на мира.

— Той… какво? — Клеър вдигна поглед смутена до болка. Шейн гей ли е? Изобщо не бе допуснала възможността…

— Сеанси. Ухапвания. — Ева изимитира вампирско озъбване. — Споразумението е Брандън да го ухапе… два пъти. Той не може, разбираш ли, да го убие. Не става дума за храна, а за удоволствие. И за власт. — Ева оправи плисираната си пола и се загледа намръщено в късите си, черни нокти. — Майкъл е прав да се ядосва. Да не убиеш някого не означава, че не го нараняваш. Брандън има много опит в сделките, а Шейн няма.

Тя някак си го бе разбрала — от начина, по който Шейн бе действал, по това, как Брандън ги бе наблюдавал и как Майкъл се бе ядосал. Шейн не бе казал на Брандън да стои настрана и не бе му дал някакво тъпо обещание. Шейн бе предложил да размени своя живот срещу нейния… или поне се бе изложил на риск.

Клеър ахна и кожата й настръхна от страх, толкова силно сякаш я бодяха игли.

— Но ако го ухапят, той няма ли…

— Да се превърне във вампир? — Ева поклати глава. — Нещата не стават така, иначе досега Морганвил със сигурност да се е превърнал в Столица на немъртвите. През целия си живот не съм чула или видяла някой да се превърне във вампир от едно ухапване. Вампирите тук са наистина стари. Не че Шейн няма да изглежда секси с хубав комплект вампирски зъби, но… — Тя си играеше с плисетата на полата. — Мамка му! Тъпо е. Защо не аз? Искам да кажа, не че много искам… вече не… но… за момчетата е по-лошо.

— По-лошо? Защо?

Ева сви рамене, но Клеър видя, че избягва въпроса.

— Шейн определено няма да се справи. Той не може да остави последния хотдог на някой друг, а той дори не ги харесва особено. Умира да има последната дума. — Тя се повъртя няколко секунди, после тихо добави. — И се страхувам за него.

Когато Майкъл влезе в стаята, Ева скочи и започна да мести и подрежда разни неща, докато Майкъл не й направи категоричен знак да излезе. Тя излезе, като измърмори някакво извинение, което Клеър не чу, и се качи в стаята си на горния етаж.

Майкъл подаде на Клеър купичка.

— Чили. Извинявай, но само това имаме.

Тя кимна, хапна една лъжица, защото винаги правеше каквото й кажат… и в момента, в който вкуси чилито, осъзна, че умира от глад. Преглътна го, без да дъвче, и вече загребваше следващата хапка, преди да разбере какво прави. Шейн трябва да стартира бизнес с чили.

Майкъл се настани на кожения фотьойл отляво и взе китарата, която бе оставил. Започна да я настройва, сякаш цялата случка с Шейн не беше реалност. Тя се хранеше, като крадешком хвърляше погледи към него, а той се наведе над китарата и започна да изтръгва нежна, мелодична музика от струните.

— Не си ли ядосан? — най-после запита или по-скоро измърмори тя.

— Ядосан? — Той не повдигна къдравата си руса глава от китарата. — Ядосваш се, когато някой ти покаже среден пръст на магистралата, Клеър. Не. Изплашен съм. И се опитвам да измисля как да постъпя.

Тя спря да дъвче за малко, после разбра, че ако се задави с храната си, няма да оправи нещата.

— Шейн е луда глава — каза Майкъл. — Добро момче е, но не мисли. Трябваше да се сетя за това, преди да ти позволя да се настаниш.

Клеър преглътна. Храната изведнъж й загорча и тя остави лъжицата.

— Мен ли?

Пръстите на Майкъл замръзнаха върху струните на китарата.

— Знаеш за сестра му, нали?

Алиса. Това бе името, което Майкъл спомена. Името, което нарани Шейн.

— Тя е мъртва.

— Шейн е прямо момче. Ако харесва някого, се бори за него. Простичко. Лиса… Лиса бе сладурана. И той се бе вживял в ролята на големия батко. Животът си би дал за нея. — Майкъл бавно поклати глава. — И почти го направи. Всъщност Лиса щеше да бъде на твоите години сега, и ето че теб те нараниха същите кучки, които убиха сестра му, като се опитваха да се доберат до него. Така че той би направил всичко — всичко — само да не преживее отново същото. Ти може да не си Лиса, но той те харесва. Нещо повече, той мрази Моника Морел. Толкова много, че… — Майкъл не можеше да го изрече. Загледа се в пространството за няколко секунди, после продължи: — Сделките с вампири в този град те поддържат жив физически, но те изяждат отвътре. Гледах как това се случва с родителите ми, преди да се измъкнат от тук, и с родителите на Ева също. Със сестрите й. Ако Шейн изпълни сделката, това ще го убие.

Клеър се изправи.

— Той няма да изпълни сделката — каза тя. — Няма да му позволя.

— Как точно ще го спреш? По дяволите, аз не мога да го спра, а той ме слуша. Или поне през повечето време.

— Виж, Ева каза… Ева каза, че вампирите притежават този град. Вярно ли е?

— Да. Те са тук, откакто хората се помнят. Ако живееш тук, се научаваш да живееш с тях. Ако не можеш, си заминаваш.

— Но те нали не се мотаят наоколо, хапейки хората.

— Това би било грубо — отговори той сериозно. — Не им се налага. Всички в тоя град, всички жители… плащат данък. Кръвен данък. По литър на месец, в болницата.

Тя се облещи.

— Аз не съм давала.

— Студентите не дават. Тях ги облагат с други данъци. — Той имаше мрачен вид и тя осъзна какво се кани да каже. Обзе я гадно, мъчително усещане за ужас точно преди той да го изрече. — Вампирите са сключили сделка с колежа. Те получават по два процента на година от най-доброто. Беше повече, но мисля, че се притесниха. Няколко пъти на косъм им се размина сблъсъкът с медиите. Телевизиите най-много си падат по случаите, когато някоя красива млада студентка изчезне. Защо? Какво замисляш, Клеър?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ако вампирите са планирали всичко това, значи те имат… организация. Нали така? Не може просто всеки да прави каквото си иска. Не и ако са толкова много. Някой от тях трябва да командва.

— Така е. Брандън си има шеф. И вероятно неговият шеф също има шеф.

— Значи трябва да сключим сделка с неговия началник — каза тя. — Да я заменим с нещо друго, вместо ухапване на Шейн.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно искат нещо. Нещо повече от това, което вече имат. Трябва само да разберем какво е то.

Откъм стълбите се чу скърцане. Майкъл се обърна, за да погледне, Клеър също. Бе Ева.

— Не те чух да идваш — каза той.

Тя сви рамене и тихо слезе по стълбите, беше си свалила обувките. Дори черно-белите й чорапи имаха малки черепи на пръстите.

— Знам какво искат — каза тя. — Не че ще успеем да го намерим.

Майкъл я изгледа продължително. Ева не отмести поглед, тя вървеше право към него и Клеър изведнъж почувства, че се е озовала насред нещо лично. Може би заради начина, по който гледаше Ева, или как тя му се усмихваше, но Клеър се притесни и се съсредоточи върху купчината книги в края на масата.

— Не искам да се замесваш в това — каза Майкъл. С периферното си зрение Клеър видя как той се протегна и хвана Ева за ръката.

— Шейн е замесен. Клеър е замесена. Хей, дори ти се намеси. — Ева сви рамене. — Знаеш колко мразя да ме изолират. Освен това, ако има как да си го върна на Брандън, аз съм изцяло „за“. Пичът има нужда от едно хубаво пробождане с остър кол.

Те все още се държаха за ръце. Клеър се прокашля и Майкъл пръв пусна Ева.

— Какво? Какво искат?

Ева се ухили.

— Ооо, ще ти хареса — каза тя. — Искат една книга. И не се сещам за друг, който би се справил по-добре с търсенето й от такава любителка на книгите като теб.

В Морганвил имаше доста правила, за които Клеър никога не би предположила. Едно от тях бе кръводаряването… и тя се чудеше как Майкъл се измъква, без да си плаща данъка. Не би могъл да го плати, нали? След като не можеше да напуска къщата…

Седна с кръстосани крака на пода и върху лист хартия, откъснат от някаква тетрадка дневник написа заглавие, което гласеше: Плюсове за вампирите. В тази колонка записа „кръводаряване“, „защита“, „услуги“, „сделки“.

— Ох, запиши и полицейския час — каза Ева.

— Има полицейски час?

— О, да, разбира се. С изключение на университета. Не ги интересува дали студентите скитосват по цяла нощ, защото, сещаш се… — Ева имитира забиване на кучешките зъби в шията. Клеър преглътна и кимна. — Но за местните? О, да.

— Как така за тях това е плюс?

— Не трябва да се замислят кого могат и кого не бива да хапят. Ако се мотаеш навън, значи си вечеря.

Тя записа „полицейски час“. После обърна страницата и написа: Минуси за вампирите.

— От какво се страхуват? — попита тя.

— Не мисля, че сме изчерпали плюсовете — каза Майкъл. Той седна на пода до двете момичета… е, по-близо до Ева, забеляза Клеър. — Вероятно доста неща не си записала.

— Ей, недей да я депресираш още повече — скастри го Ева. — Не всичко е толкова мрачно. Очевидно не харесват дневната светлина…

Клеър го записа.

— И чесън, сребро… ъъ, светена вода…

— Сигурна ли си в това? — попита Майкъл. — Винаги съм мислил, че се преструват за тези неща, просто за всеки случай.

— Защо да го правят?

Клеър отговори, без да вдига поглед:

— Защото така е по-лесно да скрият това, което наистина би могло да ги нарани. Записвам го все пак, но може да не е вярно.

— За огъня е сигурно — каза Майкъл. — Когато бях дете, веднъж видях вампир да умира. Беше при една от сделките за отмъщение.

Ева си пое дълбоко въздух.

— А, да. Спомням си, че съм чувала за това. Том Съливан.

Клеър попита с широко отворени очи:

— Вампирът си е имал име?

— Не вампирът — обясни Майкъл. — Човекът, който го уби. Томи Съливан. Той бе нещо като неудачник, пиеше много, което не е толкова необичайно по тия места. Имаше дъщеричка. Тя почина. Той обвини вампирите, затова заля единия с газ и го подпали, както си седеше в средата на ресторанта.

— И ти си видял това? — попита Клеър. — На колко години си бил?

— В Морганвил порастваш бързо. Въпросът е там, че следващата нощ имаше процес. Томи нямаше големи шансове. Бе мъртъв преди зазоряване. Но… огънят върши работа. Само да не те хванат.

Клеър записа „огън“.

— Ами коловете?

— Виждала си Брандън — каза Ева. — Нима искаш да опиташ да го приближиш достатъчно, за да го прободеш? Аз не бих искала.

— Но вършат ли работа?

— Предполагам, да. Вампирите дори не одобряват да имаме огради с колове или градински колове. Когато купуваш дърва, трябва да попълниш формуляр.

Клеър го записа.

— Кръстове?

— Определено.

— Защо?

— Защото те са зли, бездушни, кръвосмучещи демони!

— Като учителя ми по физическо в шести клас, но той не се страхуваше от кръстове.

— Много смешно — каза Ева по начин, който показваше точно обратното. — Защото почти не са останали църкви, и доколкото знам не можеш да си набавиш кръст, освен ако сам не си направиш. А и тези хора са израснали — не е ли странно, че и те са били деца, а после са пораснали? — когато религията е била нещо, с което не се занимаваш само в неделя, а е била част от самия теб, всяка минута, всеки ден, и Господ винаги е бил готов да накаже лошите.

— Недей — промърмори Майкъл. — Господ отсъства по тия места.

— Не искам да обидя Големия шеф горе на небето, Майкъл, но той се е изпарил — рязко отговори Ева. — Знаеш ли колко нощи се молих в леглото: Боже, премахни всички лоши хора. И какво? Никакъв резултат. — Майкъл понечи да каже нещо. — И моля те, не ми казвай, че Бог ме обича. Ако Бог ме обичаше, щеше да ми прати билет за автобуса за Остин, така че да зарежа тоя град веднъж завинаги.

Ева звучеше ядосано. Клеър потропваше с молива си по масата, без да ги поглежда.

— Как пречат на хората да напускат града? — попита тя.

— Не пречат. Някои хора заминават. Искам да кажа, Шейн замина — каза Майкъл. — Мисля, че въпросът е как пречат на хората да разкажат за тях. И това му е странното.

— Кое това? — Клеър промърмори, а Ева се засмя.

— Аз самият не съм го изпитвал, защото никога не излизам от града, но Шейн каза, че щом се отдалечиш на десетина мили от Морганвил, те заболява ужасно главата и после започваш… да забравяш. Първо, не можеш да си спомниш името на града, после не можеш да си спомниш как да стигнеш до него и после не си спомняш, че в града има вампири. Или пък правилата. Вече нищо не съществува. Спомняш си всичко, ако се върнеш, но когато си извън града, не можеш ей така да вървиш и да разправяш за Морганвил, защото просто нищо не си спомняш.

— Чух слухове — каза Ева. — Някои хора започват да си спомнят, но им пращат… — Тя направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Наемни убийци.

Клеър се опита да си представи какво причинява такава загуба на памет. Лекарства, може би? Или… някакво местно енергийно поле? Или… е, нямаше представа. Но звучеше като магия, а магията я тревожеше. Тя предполагаше, че самите вампири са някакъв вид магия, и това още повече я обезпокои. Магията не съществува. Не бива да съществува, не бе редно. Това оскърбяваше научните й знания.

— Докъде стигнахме? — попита Майкъл. Разумен въпрос.

Клеър обърна друга страница и написа: „Загуба на памет след отпътуване“ и каза:

— Не съм сигурна. Искам да кажа, ако ще съставяме някакъв план, трябва да знаем, колкото се може повече и да сме сигурни, че сме подходили правилно. Така че, говорете. Какво друго знаете?

Разговорът продължи с часове. Часовникът на стената тържествено отбеляза девет часа, после десет, после единайсет. Бе почти полунощ и Клеър бе изписала повечето листа от тетрадката, когато погледна към Майкъл и Ева и попита:

— Още нещо? — и в отговор получи отрицателно завъртане на глава. — Добре. Разкажете ми сега за книгата.

— Не знам много — каза Ева. — Преди десет години пуснаха съобщение, че я търсят. Чух, че имат хора из целия град, които търсят в библиотеките, в книжарниците, навсякъде, където може да е скрита. Но шантавото е, че всъщност вампирите не могат да я прочетат.

— Искаш да кажеш, че е на някакъв друг език?

Майкъл повдигна вежди.

— Не мисля, че обяснението е толкова просто. Тия гадове говорят поне по няколко езика.

— Мъртви езици — уточни Ева. Когато я погледнаха, тя се ухили. — Какво? Хайде де. Смешно е!

— Може би не могат да я прочетат поради същата причина, поради която хората не си спомнят нищо, когато напуснат града — каза бавно Клеър. — Може би защото нещо не им позволява.

— Това е добър скок и руският съдия ти дава девет точки и половина за стил, така че браво — каза Ева. — Важното е, че знаем как изглежда книгата.

— Как? — Клеър се приготви да записва.

— Книга с кафява кожена подвързия и някакъв символ на корицата.

— Какъв? — Защото кафява кожена подвързия не бе кой знае каква отличителна черта, като говорим за книги.

Ева запретна ръкава на тясната черна мрежеста блуза и протегна ръката си. Там, татуиран в синьо, се виждаше знак, който приличаше на омега, но с някои допълнителни извивки. Обикновен знак, но Клеър определено не го бе виждала преди.

— Този знак търсят. Те направиха тази татуировка на всички, които растат в защитени семейства, за да помним какво да търсим.

Клеър се взира няколко секунди, искаше й се да попита на колко години е била Ева, когато са й направили татуировката, но не посмя. Старателно нарисува символа в тетрадката.

— И никой не я е открил. Сигурни ли са, че е тук?

— Изглежда така смятат. Но се обзалагам, че техните хора я търсят по целия свят. Изглежда е много важна за тях.

— Имаш ли представа защо?

— Никой не знае — каза Майкъл. — През целия си живот съм питал, повярвай ми. Никой няма представа. Дори и вампирите.

— Как може да търсят нещо и да не знаят защо го търсят?

— Не казвам, че никой не знае защо. Вампирите си имат йерархия и тези, с които съм разговарял, не са от най-високопоставените. Въпросът е, че ние не можем да разберем и не бива да си губим времето с главоблъсканици.

— Хубаво е да го знам. — До символа на книгата Клеър записа: Съдържание — неизвестно, после — Ценно!!!!! с много удивителни под него и го подчерта с три дебели линии. — Така че, ако открием книгата, можем да я заменим срещу това да ни отърват от Моника и да отменят сделката на Шейн.

Майкъл и Ева се спогледаха.

— Ти пропусна ли онази част, където ти разказвахме, че вампирите обръщат Морганвил наопаки в опита си да намерят книгата? — запита Ева.

Клеър въздъхна, обърна една страница и посочи една от бележките, които бе записала. И Ева, и Майкъл се наведоха да я прочетат.

Вампирите не могат да я прочетат.

Те изглеждаха слисани.

— Налага се да прекарам известно време в библиотеката — каза Клеър. — И ми трябват някои неща.

— За какво? — Ева все още не загряваше, но Майкъл се бе досетил.

— Да фалшифицираме книгата ли? — запита той. — Наистина ли смяташ, че ще свърши работа? Какво според теб ще стане, когато открият, че сме ги измамили?

— Лоша идея — каза Ева. — Много лоша идея. Честно.

— Хора — каза Клеър спокойно. — Ако внимаваме, никога няма да заподозрат, че сме толкова умни, че да направим подобно нещо. Да не споменавам и смели. Така че ние им даваме фалшификата… това е повече, отколкото някой има. Може да се вбесят, но ще се вбесят, че някой я е фалшифицирал. Ние просто я открихме.

Двамата така я гледаха, сякаш я виждат за пръв път. Майкъл поклати глава.

— Лоша идея — отсече той.

Може би. Но щеше да я изпробва.