Стъклени къщи

15

Клеър дори не видя кога Майкъл се придвижи, толкова бе бърз. Дотогава го бе смятала за нормално момче, наистина, е, да… което изчезва в мъгла през деня. Но никой не се движи толкова бързо. Не и човек.

А и никой не е толкова силен. Майкъл сграбчи Оливър за раменете, повдигна го във въздуха и го запрати с главата напред по коридора, за да го блъсне в стената на другия край. Клеър се отмести от пътя. И Шейн и Ева постъпиха така, макар че Ева се спусна след Оливър, а не встрани. Шейн я хвана за глезена и я дръпна назад, а тя риташе и пищеше.

Майкъл последва Оливър. Докато вампирът се изправяше на крака, Майкъл се стовари отгоре му. Оливър бе силен и бърз, но в тази къща Майкъл бе неукротим, а и бе безкрайно вбесен.

— Глупак такъв! — изкрещя му Оливър. — Разбираш ли какво казах? Клеър е взела книгата.

— Не ме интересува!

— Трябва да те интересува! Ако не я предадете, ще ви разкъсат, за да си я получат! Опитвам се да ви спася.

Майкъл така светкавично му заби няколко юмручни удара в лицето, че Клеър дори не успя да примигне. Оливър пак падна, като се вкопчи с нокти в пода, после се претърколи и гневно се втренчи в тях през разрошената си прошарена коса. В крайна сметка вампирите също кървят, с тази разлика, че кръвта им не е толкова червена, обаче бе гъста. От ъгъла на устата му потече струйка, а той ръмжеше, озъбен, като се опитваше да се вкопчи в Майкъл и да го ухапе. Майкъл го удари толкова силно, че единият от зъбите му се счупи и се търкулна по пода като кинжал от слонова кост. Оливър извика от болка и изненада и се претърколи, опитвайки се да се защити.

— Ева! — извика Майкъл и го повлече за единия крак по коридора към вратата. — Отмени поканата си! Веднага! — Сега Оливър се съпротивляваше яростно, като оставяше дълги драскотини от ноктите си по пода, ръмжеше и се опитваше да се освободи. — ЕВА!

Шейн се спусна към Ева, изправи я на крака и здраво я разтърси. Това не подейства. Тя просто гледаше в пространството пред себе си с безизразно лице.

Клеър отмести Шейн и здраво зашлеви Ева.

Ева изпищя, хвана се за ударената буза и примигна.

— Хей, какво става, по дяволите? — После погледна към дъното на коридора, където се водеше ожесточената битка и зяпна от изумление.

— Ева! — извика пак Майкъл. — Поканата! Оттегли я веднага!

— Но аз не… — Ева мигом спря да възразява. — Ей, Оливър! Измитай се от къщата ни!

Оливър застина неподвижен, като мъртвец. Майкъл го хвана за ръката и крака, вдигна го и го изхвърли навън в мрака. Клеър чу как тялото му тупна на тротоара, чу го да ругае, докато се изправя на крака и се връща до вратата.

Силна вълна го отхвърли от нея.

— Не си добре дошъл — процеди Майкъл. Имаше рана на лицето, от която отстрани на врата му се стичаше гъста струйка, и дишаше тежко. — И между другото, Ева напуска.

Той затръшна вратата в изкривеното лице на Оливър и разтреперан се свлече на пода до вратата. Вече не изглеждаше толкова всемогъщ. Изглеждаше ужасен.

— Майкъл? — попита Ева задъхано. — Добре ли си?

— Превъзходно — каза той и се изправи. — Ева, стой далеч от вратата. Той успя да те омагьоса веднъж, може пак да го направи. Клеър! Ти също. Стой далеч от вратата. — Сграбчи я за ръката и я поведе по коридора, който бе в пълен хаос, подът надран, стените ожулени и също надрани — и я бутна да седне на дивана. — Клеър!

— Ъъъ… да? — Нещата се развиваха прекалено бързо. Не знаеше какво очаква да чуе той.

— Книгата!

— О, да. Ами… виж, на онзи етаж в библиотеката, където проверяват книгите, а професор Уилсън крадеше книги и…

Той вдигна ръка и я спря.

— У теб ли е книгата?

— Да.

— Моля те кажи, че не си я донесла тук.

Тя примигна.

— Всъщност, донесох я.

Майкъл седна на фотьойла, наведе се напред и зарови глава в ръцете си.

— Мили боже, Исусе Христе! Не ти ли прави впечатление какво се случва в този град? Наистина ли книгата е у теб?

— Така мисля.

Стана и тръгна да я донесе, но той вдигна глава и я хвана за китката, когато минаваше край него.

— Не! Да си стои, където е. Колкото по-малко знаем, толкова по-добре. Трябва да измислим какво да правим, защото Оливър не се шегува. Не би дошъл тук, ако не възнамеряваше да ни убие за тази книга. Всъщност пое голям риск. Той знае колко мощна е защитата на къщата.

— Ти затова ли успя да го победиш? — поинтересува се Шейн. — Защото, както знаеш, аз съм най-добрият ти приятел, но ти не си такъв звяр, човече.

— Благодаря, задник такъв. Да, аз съм част от къщата, което означава, че мога да ползвам всичко, което къщата предлага. Защитата е силна. Много силна.

— Полезна информация. Какъв е планът?

Майкъл пое дълбоко въздух, после издиша.

— Чакаме да настъпи денят — каза той. — Ева, виждала ли си някога Оливър навън през деня?

— Хм… — тя напрегнато се замисли. — Не. Повечето време прекарва в офиса или зад бара, но стои далеч от прозорците. Не мислех, че вампирите са будни през деня.

Клеър се сети за църквата, където се бе скрила, когато Моника я преследваше, и за елегантната древна старица, която седеше на пейката.

— Мисля, че могат да останат будни, ако са стари — каза тя. — Той сигурно е много стар.

— Това не ме интересува, няма да ни победи — отсече Шейн. — Чакаме да съмне и извеждаме от тук Клеър с книгата.

— Тя не може да се прибере вкъщи. Първо там ще я потърсят — каза Ева.

Клеър се втрещи.

— Ами родителите ми? Какво ще стане с родителите ми?

Секунда-две всички мълчаха, после Шейн отиде и седна до нея.

— Мислиш ли, че ще ни обърнат внимание, ако им кажем истината?

— Какво, за Морганвил? За вампирите? — Тя се засмя и смехът й прозвуча истерично. — Майтап ли си правите? Никога няма да повярват.

— Освен това — каза Ева, седна от другата й страна и я хвана за ръка, — дори да ги убедиш, те ще забравят всичко, щом напуснат града. Трудно е да си предпазлив, когато не си спомняш, че те преследват.

— О, да — съгласи се Шейн. — Добре тогава. Изключваме бягството, първо, защото не можем да хвърлим родителите на Клеър на вълците вампири, нали?

Майкъл и Ева кимнаха.

— Същото важи и за Клеър. Дори да я изведем от града, тя ще забрави защо бяга. Ще я хванат.

Майкъл кимна.

— Тогава какво правим?

— Разменяме книгата — отвърна Клеър. Всички я погледнаха. — Какво? И без това щях да го направя. В замяна на някои неща.

— Какви например? — запита удивен Майкъл.

— Например, Брандън да освободи Шейн от сделката. А Моника и откачалките й да ме оставят на мира. И… защита за общежитията в студентския град, така че студентите да са в безопасност. — Тя се изчерви, защото всички я бяха зяпнали, сякаш я виждат за пръв път. — Оливър така разбра за книгата. Аз издъних работата. Опитвах се да сключа сделка, но го смятах, нали разбирате, за свестен човек, който може да помогне. Не знаех, че е от вампирите.

— О, той не е един от тях — каза Майкъл. — Той е въплъщение на всички тях.

Шейн се намръщи.

— А ти откъде знаеш?

— Защото в известен смисъл и аз съм от тях — отговори Майкъл. — И нещо в мен ме кара да изпълнявам заповедите му.

— Но част от теб не го слуша, нали? — осмели се да каже Ева.

— Не, но той определено командва парада.

Шейн стана и отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна навън.

— Тия не се шегуват!

— Какво виждаш?

— Стълпотворение от вампири, човече. Ела да видиш.

Майкъл отиде до прозореца, после и Ева се приближи. Когато и Клеър се мушна между тях, ахна, защото навън се виждаха десетки силуети, всички прави или седнали, но вторачени в къщата. Неестествено тихи. Ева се втурна към друг прозорец.

— И тук е така — извика тя. — Чакайте!

— Шейн — каза Майкъл и посочи с глава към Ева. Шейн хукна след нея. — До тук с плана да се измъкнем тихомълком. Ще прекараме нощта тук. Повечето от тях ще трябва да се изпарят през деня. Тези, които останат, няма да могат да стоят на слънце, надявам се, така че може би ще имаме повече възможности.

— Майкъл… — На Клеър й се плачеше. — Не знаех. Мислех, че правя нещо добро. Наистина.

Той я прегърна.

— Знам. Не си виновна. Може би идеята е била глупава, но поне е мила. — Целуна я по бузата. — По-добре си почини. Ако чуеш гласове, опитай да не им обръщаш внимание. Ще ни подложат на изпитание.

Тя кимна.

— Какво ще правим?

— Не знам — каза той тихо. — Но ще измислим нещо.

Клеър се сви в единия край на дивана и се зави с одеялото, Ева зае другия. На никого не му се прибираше в стаята му. Шейн крачеше напред-назад, като разговаряше шепнешком с Майкъл, който нито веднъж не си взе китарата. И двамата изглеждаха напрегнати. Готови за всичко.

Клеър не искаше да заспива — мислеше, че е твърде изплашена да заспи, но накрая се унесе, а нощта се изтърколи към зазоряване. Чу да й шепнат гласове — Майкъл, помисли си тя, после Шейн. „Стани — казваха те, — стани и отвори вратата. Отвори прозореца. Пусни ни вътре. Можем да ви помогнем, ако ни пуснете.“

Хлипаше насън, изпотена и поболяна, и усети ръката на Шейн на челото си.

— Клеър. — Тя отвори очи и видя, че седи до нея. Изглеждаше уморен. — Сънуваш кошмари.

— Де да бяха само сън! — промърмори тя, опита се да преглътне и откри, че изгаря от жажда. Усещаше, че я тресе и е отмаляла. Тъкмо сега ли намери да хване грип!

— Майкъл! — Гласът на Оливър се дочу слабо от входната врата. — Трябва да видиш нещо, момчето ми. Погледни през прозорците!

— Това е капан — каза Шейн веднага и се протегна да сграбчи Майкъл за ръката, когато той мина край него. — Не отивай, човече.

— И какво ще направи? Ще ми се плези ли?

— Ако започнеш да изпълняваш, каквото ти каже, трудно ще спреш. Просто не го прави.

Майкъл се замисли за няколко секунди, после се отскубна и отиде до прозорците.

Погледна навън и се намръщи. Червени и сини светлини проблясваха по стъклата и се отразяваха върху кожата му.

— Какво става? — попита Клеър и стана.

— Сериозно, хора. Престанете да играете по свирката им!

— Полиция — каза Майкъл. Бе объркан и стреснат. — Отцепили са цялата улица. Евакуират хората.

— Какви хора? Вампирите? — Ева искаше да разбере. И тя се подреди на прозореца.

— Шшт — обади се Шейн сърдито. — Хубаво. Не ме слушайте. Ако някой вампир ви нареди да скочите от скала…

— Евакуират квартала — каза Майкъл. — Отървават се от свидетели.

— О, по дяволите! — изруга Шейн, скочи и протегна шия да погледне през рамото на Клеър. — Колко точно сме загазили?

— Ами, полицаите не са вампири. Защитата няма да им попречи да влязат.

Докато Клеър гледаше, към шестте полицейски коли с пуснати кървавочервени и сини светлини се присъединиха два дълги камиона на пожарната. По един от двете страни на улицата.

Майкъл и дума не пророни, но присви очи.

— О, по дяволите! — прошепна Шейн. — Няма да посмеят.

— О, напротив — каза Майкъл. — Ще го направят. Ако тази книга е толкова важна, ще направят всичко, за да я получат.

Лицето на Оливър изведнъж се появи на прозореца. Всички изпищяха, дори и Майкъл, и се дръпнаха. Шейн се опита да скрие Клеър зад себе си. Тя го плесна, за да я пусне.

Искаше да чуе какво има да казва Оливър.

— Почти пет часа е — каза Оливър. Стъклото на прозореца заглушаваше гласа му. — Времето ни изтича, Майкъл. Или ме поканете вътре и ми дайте книгата, или ще стане много неприятно.

— Чакай! — Клеър сви ръце в юмруци. — Искам нещо в замяна.

Оливър я огледа и отхвърли предложението й.

— Съжалявам, скъпа, но тази възможност бе пропиляна. Сега играта загрубя. Или дайте книгата, или ще дойдем да си я вземем. Уверявам те, че това е най-доброто предложение, което ще получите в този живот.

Майкъл рязко дръпна щорите.

— Шейн! Ти, Ева и Клеър вървете в стаята до килера. Бързо!

— Няма начин! — заяви Ева. — Няма да те оставя.

Той я хвана за ръка и вторачи поглед в нея така, че на Клеър й омекнаха краката, макар да бе на известно разстояние.

— Те не могат да ме наранят, освен ако не наранят самата къща. Не могат да ме убият, освен ако не разрушат къщата. Разбираш ли? Вие сте уязвимите. И аз искам да сте в безопасност.

Целуна ръката й, погледна срамежливо към Шейн и Клеър и после я целуна по устните.

— Хм — обади се Шейн. — Досещах се. — Той хвана Клеър за ръка. — Майкъл е прав. По-добре да ви заведа на сигурно място, момичета.

— Шейн, ти също.

— Няма начин.

— Сега не е време да доказваш каквото и да е, пич. Просто се погрижи за тях. Аз мога да се грижа за себе си.

Може би — помисли си Клеър. А може би просто искаше да не са там, в случай че не успее.

И в двата случая нямаше възможност да протестира. Шейн ги заведе с Ева в кухнята, натовари ги с вода и пакетирана храна като вафли и разни десертчета и им помогна да занесат нещата в тъмното мрачно скривалище, където Клеър бе прекарала първото си утро в Стъклената къща.

Клеър не бе сигурна дали Шейн следва съветите на Майкъл, сигурно бе така, но тъкмо внасяха и последните запаси през малката тясна врата, когато се чу силен трясък от счупено стъкло в дневната.

— Какво, по дяволите, става? — изтърси Шейн и се измъкна навън да провери. Клеър тръгна след него, а когато се обърна, видя, че Ева ги следва.

Но не стигнаха далеч, защото прозорецът на кухнята се разби на парченца и Клеър и Ева се обърнаха да погледнат.

Там стоеше Оливър. Чуха, че се чупят още стъкла из цялата къща.

— Момичета — каза той. — Съжалявам, че се налага да правя това. Наистина. Но не ми оставяте избор. Последна възможност. Поканете ме да вляза и всичко ще завърши мирно.

— Ухапи ме! — подразни го Ева. — О, почакай… не можеш, нали? Не и от там.

Очите му блеснаха, а зъбите се показаха. Плашеше ги. Така плашат гърмящите змии, когато тракат с опашки, и кобрите, когато разперят кожата на главата си. Недвусмислено им показваше, че не са му забавни.

— Книгата или животът — каза той. — Това е единственото предложение, което ще получиш, Клеър. Предлагам бързо да вземеш решение.

— Няма страшно — каза Ева. — Не могат да влязат.

Оливър кимна, посивялата му чуплива коса се развяваше на топлия нощен вятър.

— Вярно е — каза той. — Но не съм сам.

И се дръпна, а един полицай в униформа счупи останалата част от прозореца с палка и скочи на перваза, за да влезе.

Ева и Клеър изпищяха и побягнаха.

Дневната бе осеяна със счупени мебели, разпилени хартии и боричкащи се тела — Шейн удари някакъв мъж в черно сако, който изхвръкна през прозореца и падна в ръцете на ръмжащи вампири. Майкъл се биеше с други двама, които сам вдигна и изхвърли. Когато Ева и Клеър се втурнаха в стаята и едната пое на ляво, а другата надясно, полицаят, който ги преследваше, се натъкна на Майкъл и също бе изхвърлен.

— Влизат! — Ева изпищя, затръшна вратата на кухнята и я залости като постави стол под дръжката. Майкъл грабна най-близкия библиотечен шкаф, не този с Библията, забеляза Клеър, и го издърпа, за да закрие прозореца, после го подпря и с дивана.

— На горния етаж! — извика той. — Вървете!

Шейн грабна Клеър за ръка и хукна по стълбите, почти я влачеше и тя пропусна едно стъпало, спъна се, като повлече и него, точно навреме обаче, защото бухалката, която бе насочена към главата му, не улучи, а се удари в стената и се чу трясък от дърво. Някой се криеше най-горе на стълбите. Бе висока жена. Шейн грабна бейзболната бухалка и я заплаши с нея, като я прогони по коридора. Клеър позна Лилиан, едно от момичетата в общежитието.

— Недей! — извика Лилиан и вдигна ръце да се защити, а Шейн свали бухалката.

— По дяволите — изплю се той с отвращение. — Не мога да ударя момиче. Ето, Клеър. Ти я удари.

Хвърли й бухалката. Клеър я хвана и тромаво зае позиция за батиране, като съжали, че не бе полагала особено старание в часовете по физическо. Лилиан пак изпищя и се втурна през отворената врата в стаята на Ева. Ева, която идваше по стълбите, също изпищя, но по различна причина.

— Ей! Това е моята стая, кучко! — И тя връхлетя в стаята, сграбчи Лилиан за косата, завъртя я, изхвърли я в коридора, после я изтика към стълбите. — Майкъл! Тази трябва да изхвърчи навън!

И отново я бутна. Лилиан, залитайки, слезе по стълбите, пак изпищя, после скоростно напусна къщата с ускорителния тласък от Майкъл.

— Проверете стаите — задъхано нареди Шейн. — Щом една се е промъкнала, сигурно има и още. Не рискувайте. Викайте за помощ!

Клеър кимна и забърза към стаята си. Там бе тихо, слава богу, прозорците бяха невредими, не се виждаше никой скрит в гардероба или под леглото. Същото важеше и за банята, макар че се поизплаши от завесата на душа. Чу трясък от другата стая. Шейн бе открил някого. Тя изтича в коридора да му се притече на помощ, после се поколеба като видя, че вратата на Ева е открехната. Преди малко тя я бе затворила.

Отвори я бавно, много тихо и се огледа зад вратата… До стената видя Ева и Миранда, която бе опряла нож в гърлото й. Клеър първо забеляза синините и белезите от ухапване по врата, после видя бледите сини очи, когато момичето обърна глава към нея.

— Недей! — каза Миранда. — Трябва да го направя. Чарлс така казва. За да спра виденията. Искам да спрат, Клеър. Разбираш, нали?

— Пусни я, Миранда. Моля те. — Клеър с мъка преглътна и влезе в стаята. От хола се чуваше борбата. Шейн и Майкъл бяха заети. — Ти не искаш да нараниш Ева, тя ти е приятелка.

— Много ми се насъбра — рече Миранда. — Толкова хора умират, а аз нищо не мога да направя. Чарлс каза, че това ще помогне да се отърва от виденията. Трябва само да…

— Какво? Да убиеш Ева? Стига, ти не искаш… не искаш да… — Изплашена погледна към Ева за помощ. Едно бе сигурно — бледият вид на Ева не се дължеше на грима.

— Да — каза тихо Ева. — Аз съм ти приятелка, Мира. Знаеш го.

Миранда толкова силно тръсна глава, че тъмната й коса се развя. Ножът потрепна до гърлото на Ева и тя силно стисна очи, прошепна нещо, което прозвуча като „Чарлс“, и когато отново отвори очи, изглеждаше различно. Не бе изплашена, бе съсредоточена.

Ще направи нещо. Трябва да…

Клеър нямаше време да довърши мисълта си, просто се задейства, когато Ева замахна и удари Миранда по лакътя. В момента, в който ножът се отдалечи от гърлото на Ева, Клеър сграбчи кичур от косата на Миранда и дръпна силно, като я повлече назад. Миранда изпищя и яростно замахна към тях. Вдигнатата ръка на Ева бе порязана и потече кръв, а Клеър се дръпна назад, ахна изненадана, но продължаваше да държи косата на Миранда, като се опитваше да стои далеч от ножа.

Миранда замахна с ножа и отряза кичура коса само на сантиметри от кокалчетата на пръстите на Клеър.

О, не…

Миранда се спусна към нея с вдигнат нож, а Клеър се блъсна в черното нощно шкафче, падна на черната атлазена завивка и видя насочения към нея нож.

— Хей! — извика Ева, завъртя Миранда и силно я зашлеви два пъти през лицето. Когато Миранда се опита да я наръга с ножа, тя удари ръката й в стената и изви китката й, докато Миранда не отвори юмрук и ножът тупна на дървения под.

Миранда се разплака. Издаваше безнадеждни и безпомощни звуци, и ако Клеър не бе така ядосана и изплашена, можеше и да я съжали.

— Не искам повече тези видения, не искам… той каза, че ще ги спре…

Ева я сграбчи за ръката, отвори вратата на дрешника, напъха Миранда вътре и подпря един дървен стол под дръжката, за да не се отваря. Бе вбесена и наистина наранена. От ръката й течеше кръв навсякъде — не шуртеше на струйка, но течеше доста обилно. Клеър грабна една черна хавлиена кърпа, която лежеше на бюрото, и я притисна към раната. Ева примигна, сякаш бе забравила за нея и я задържа.

— Може би той просто я е омагьосал. Като теб, когато… — Ох, може би не бе тактично да повдига въпроса, помисли Клеър.

— Затова я зашлевих — каза Ева. — Но не мисля, че е само това. Миранда винаги си е била малко луда. Само че си мислех… е, не я мислех за чак толкова луда.

Ева изглеждаше по-добре. Цветът на лицето й все пак се върна, но веднага след това Клеър помисли, че тя изглежда твърде добре.

Погледна към счупения прозорец. Навън, над хоризонта се прокрадваше тънка ивица слънчева светлина и небето бе станало тъмносиньо сивкаво.

— Майкъл! — изтърси тя. — О, боже!

Тя остави Ева и изтича в коридора. Шейн току-що излизаше от стаята си и тръскаше дясната си ръка. Кокалчетата му бяха покрити с кръв.

— Къде е Майкъл? — извика тя.

— На долния етаж — отговори той. — Какво, по дяволите, е това?

С ужас Клеър осъзна, че още държи кичур от отрязаната коса на Миранда. Направи гримаса и го хвърли, после изтръска ръката си, за да се отърве от полепналите косми.

— По-добре да не знаеш. О, между другото, Миранда е затворена в дрешника на Ева.

— Е, едно хубаво нещо да чуя. Съжалявам, но това хлапе не ми харесва.

— И аз не си падам по нея — призна Клеър. — Хайде, трябва да отидем при Майкъл.

— Повярвай, той се справя чудесно и без нас.

— Не е вярно — каза тя мрачно. — Слънцето изгрява.

За миг Шейн не схвана, но после се усети. Хукна преди тя да му извика да я изчака.

Стигна до основата на стълбите секунди след него и го видя да препуска към мястото, където Майкъл хващаше друг натрапник, вероятно човек, който бе проникнал в къщата през счупената предна врата.

— Не ми трябвате! — извика им той и запрати типа на огромно разстояние. — Качете се на горния етаж. Шейн, покажи й къде.

Шейн не му обърна внимание, втурна се край него и излезе в коридора. Пазеше предната врата. Майкъл го последва и бе облян от утринната светлина, която струеше през задния прозорец.

Извърна се и погледна към светлината, после безмълвно погледна Клеър. Тя видя откровения страх в очите му.

— Не! — извика той. — Не сега!

Бе й напълно ясно, че не може да каже или да направи нещо да помогне.

— Колко…?

Ужасеното изражение на лицето му почти отговори на въпроса й, но той все пак каза:

— Пет минути. Може и по-малко. По дяволите!

Вампирите сякаш знаеха това, защото се чу тракане по прозореца зад етажерката, която го закриваше. Етажерката обезпокоително се клатеше напред-назад, после се наклони опасно напред. Майкъл се озова между нея и пода, хвана я и я върна на мястото й, после я подпря отново с дивана.

— Назад! — заповяда й Майкъл и тя се оттегли към стълбите. Чуваше, че Шейн пак се бие в коридора. — Клеър, ти и Ева трябва да намерите начин да залостите всичко. Да го запечатате! Не позволявайте на Шейн…

Не бе сигурна какво щеше да каже, защото тъкмо тогава изстена и се преви и тя разбра, че са го загубили. Изглеждаше все по-блед. Превърна се в мъгла. Изчезна със затихващ вик.

Ева тичешком спря до нея с широко отворени очи.

— Изчезна — прошепна тя, сякаш не можеше да повярва. — Напусна ни.

— Няма как да го избегне. — Клеър я хвана за ръка. — Хайде, Ева, да завлечем библиотечния шкаф до вратата. Трябва да го залостим там.

Ева вцепенено кимна. Сякаш цялата й борбеност я бе напуснала и Клеър знаеше защо. Каква надежда й оставаше сега? Майкъл се оправяше с нещата, но без него?

— Помогни ми — каза тя на Ева и имаше предвид с всичко, с което може.

Ева й се усмихна леко и стисна пръстите й:

— Да, разбира се.

Тримата успяха да залостят предната врата доста здраво, като сложиха библиотечния шкаф и го подсилиха с още два, поставени под ъгъл. Спогледаха се — изпотени, задъхани и изплашени.

Стана тихо. Неестествено тихо.

— Е? — Ева погледна зад ъгъла. — Не виждам нищо.

— Можеш ли да отидеш в тайния килер до кухнята? — попита Клеър. — Не чувам никого…

— Твърде рисковано е — каза Шейн. Той грабна телефона от струпаната в безпорядък купчина и започна да набира, после го пусна. — Прерязали са кабела.

Ева извади мобилния си телефон от калъфа на колана. Шейн го грабна, провери сигнала и вдигна ръка победоносно.

— Хайде — промърмори той, като крачеше и напрегнато слушаше. — Вдигни, вдигни, вдигни…

Спря внезапно.

— Татко? — О, по дяволите, телефонният секретар. — Татко, слушай, ако получиш това съобщение, Шейн е. Аз съм в къщата на Майкъл Глас в Морганвил и ми трябва операция страх и ужас, човече, ела веднага. Знаеш защо.

Затвори телефона и го хвърли на Ева.

— На горния етаж, и двете! Влезте в тайната стая. Майкъл? Тук ли си?

Клеър потръпна от внезапен хладен полъх.

— Тук е.

— Наглеждай ги — каза Шейн. — Аз… имам план. — Каза го така, сякаш и за него бе изненада. — Момичета. На горния етаж. Веднага!

— Но…

— Марш! — от Майкъл се бе научил да крещи заповеди и това вършеше работа, защото Клеър вече вървеше към стълбите без желание. Студеният полъх остана наоколо и тя видя и Ева да потръпва.

На горния етаж също бе тихо, освен тропането на Миранда по вратата, което се чуваше отдалеч.

— Това не ми харесва — отбеляза Клеър. — Оливър знае, че Майкъл нищо не може да направи след разсъмване, нали?

— Не знам — каза Ева и прехапа долната си устна. По-голямата част от грима и или се бе изтрил, или измил от потта, дори и устните й имаха нормален естествен цвят, май за пръв път, откакто Клеър я познаваше. — Права си. Откачено е. Защо точно сега да се откажат?

— Не са — чу се глас, който Клеър разпозна, преди да види лицето. Вратата на спалнята на Майкъл се отвори и от там се усмихна Моника Морел. Джина и Дженифър стояха зад нея.

Всички държаха ножове и това бе много по-страшно от Миранда, колкото и луда да бе тя.

Ева застана между Клеър и Моника и започна да я кара да отстъпва по коридора.

— Влез в стаята си — каза Ева. — Заключи вратата.

— Няма да ти свърши работа — каза Моника, като се надигна, за да погледне зад Ева. — Знаеш ли защо? Знаеш ли?

На Клеър не й се наложи да пита. Чу вратата зад нея да се отваря, завъртя се и видя мъж в полицейска униформа, който пристъпи в коридора с изваден пистолет.

— Запознай се с брат ми Ричард — изкикоти се тя. — Нали е сладур?

Може и да е, но Клеър виждаше само пистолета, който бе голям, лъскав и черен. Досега не бяха насочвали пистолет към нея, а това я плашеше много повече от ножовете.

— Млъквай, Моника — каза той и кимна към другия край на коридора. — Дами. Надолу, моля. Не искаме да се пролива кръв. — Звучеше по-скоро раздразнен, сякаш масовото нахлуване в нечия къща само бе забавило сутрешното му кафе.

Клеър отстъпи, докосна Ева и прошепна:

— Какво да правим? — тя питаше и Майкъл, колкото и безполезно да бе това.

— Предполагам трябва да слезем долу — рече Ева. Звучеше пораженчески.

Хладният полъх се усети по-силно.

— Това май е „не“? — повя топъл въздух. — Това „да“ ли е? — още топъл полъх. — Шегуваш се, Майкъл. Да останем тук? Хубаво, но вече си призрак, — а те двете как щяха да се бият с три момичета с ножове и полицай с пистолет?

Ева припадна. Направи го толкова убедително и така добре, че Клеър не бе напълно сигурна, че припадъкът не е истински. Моника, Джина и Дженифър я погледнаха, намръщиха се, а Клеър се наведе и започна да й вее в лицето.

— Поряза се — каза тя. — Изгубила е много кръв.

Надяваше се това да е преувеличено, но не бе сигурна, защото черната хавлия бе паднала от ръката на Ева и изглеждаше подгизнала.

— Остави я — каза братът на Моника. — И без това ни трябваш ти.

— Но тя кърви! Трябва й…

— Тръгвай. — Той я блъсна и тя едва не се набоде на ножа, който Джина държеше. — За бога, Моника, изчезвай! Мисля, че мога да се справя с едно момиче.

Моника му се намръщи.

— Оливър каза, че когато всичко свърши, е наша.

— Да, когато свърши. Но засега не е, затова не се меси!

Тя му показа среден пръст, после се отмести, за да мине Клеър. Тя мина много бавно, разтреперана, започна да ридае и веднъж започнала, нямаше спиране.

— Виждаш ли? — каза Моника през рамо на Дженифър. — Казах ти, че е страхливка.

Клеър се преви, застена и много целенасочено повърна върху обувките на Моника. Оказа се напълно достатъчно. Моника изпищя ужасена и я зашлеви, Джина я сграбчи, Дженифър се отдръпна, а Ричард, объркан от този момичешки бой, отстъпи няколко крачки, за да не застреля по погрешка не когото трябва.

— Хей — силно и ядосано извика Шейн. Той бе на стълбите и ги гледаше през парапета. — Стига толкова. Ще ви дам проклетата книга. Само ги оставете на мира.

— Не е честно — промърмори Моника, като го гледаше свирепо. И той отвърна на погледа й така, сякаш с удоволствие поне веднъж би престъпил правилото да не се удрят момичета… — Ричард, застреляй го!

— Не — каза Ричард отегчено. — Аз съм полицай. Стрелям само, по когото ми наредят, а ти не си шефът.

— Ще стана. Един ден.

— Значи ще го застрелям, когато станеш — каза той. — Шейн, нали? Ела тук.

— Първо ги пусни.

— Няма да стане, затова си докарай задника тук, преди да съм решил, че нито една не ми трябва. — Ричард сложи ръка на спусъка за убедителност. Шейн бавно се изкачи до най-горното стъпало и спря.

— Къде е? — попита Ричард.

— Книгата ли? На сигурно място. И то такова, че ако ме вбесиш, никога няма да я намериш, Дик.

Ричард стреля. Всички, дори и Моника, изпищяха, а Клеър се огледа шокирана. Не бе я улучил. Във вратата на стаята на Майкъл зееше голяма дупка.

О! Нарочно бе стрелял встрани.

— Приятел — каза Ричард уморено, — не съм в настроение. Не съм спал от трийсет и шест часа, сестра ми е луда…

— Хей! — изропта Моника.

— … и ти не си голямата ми любов от гимназията.

— Той не е голямата ми любов от гимназията, Ричард!

— Работата е там, че не ми пука нито за теб, нито за приятелите ти, нито за проблемите ти, защото за мен в това няма нищо лично. Моника ще те убие, защото е луда. Аз ще те убия, защото ме предизвикваш. Разбрахме ли се?

— Е, въпросът е малко личен — каза Шейн.

Ричард се прицели право в Клеър. Не беше много по-различно, но тя го усети, все едно бе в светлината на прожектора, а не в сянка, и чу Шейн да казва:

— Пич, шегувам се, разбра ли? Шегувам се.

Тя не смееше да мигне или да отмести поглед от пистолета. Мислеше, че ако продължи да се взира в него, това би му попречило да я застреля. Знаеше, че няма смисъл, но…

С периферното си зрение видя как Шейн се протяга зад гърба си и изважда книга от рафта. С черна кожена подвързия. О, не. Той наистина ще… но не бива. Не и след всичко, което преживяха. Макар и да нямаше отговор как би могъл да го избегне.

Шейн повдигна лявата си ръка да покаже, че не държи нищо в нея, и подаде черната Библия с дясната си ръка.

— Това ли е? — попита Ричард.

— Заклевам се!

— Моника, вземи я.

Тя я взе, като изгледа намръщено Шейн.

— Ти не си голямата ми любов от гимназията, идиот такъв.

— Страхотно. Значи мога да умра щастлив.

— Ще застрелям следващия, който проговори, освен сестра ми — каза Ричард. — Моника?

Тя отвори Библията.

— Има дупка в нея. И друга книга. — Спря и започна да я разглежда. — О, боже! Това наистина е книгата. Убедена бях, че ни будалка.

— Не е толкова глупава. Дай да видя.

Моника наклони отворената Библия към него и у Клеър изчезна и последната надежда, защото това бе корицата с издраскания гравиран символ.

Шейн го бе направил. Предаде книгата. Някак си очакваше по-добър развой на нещата.

— И така. Квит сме, нали? — напрегнато запита Шейн. — Няма да стреляш?

Ричард се пресегна, взе Библията от Моника, затвори я и я сложи под мишница.

— Без стрелба — съгласи се той. — Не се шегувах. Ще те убия, ако ме предизвикаш. Така че, благодаря, не ми трябва да пиша обяснения.

Той мина край Шейн, отправи се към стълбите и заслиза.

— Хей, чакай! — каза Шейн. — Няма ли да си вземеш и откачената сестра?

Ричард спря и въздъхна.

— Добре. Моника, хайде тръгвай.

— Не искам — заинати се тя. — Оливър ми каза, че са мои.

— Оливър го няма, а аз съм тук и ти казвам, че трябва да вървим. Веднага. — Когато тя не помръдна, той се обърна. — Веднага. Върви, ако не искаш да се пържиш.

Тя подигравателно изпрати въздушна целувка на Клеър и Шейн.

— Даа. Приятно барбекю!

Моника последва брат си по стълбите. Джина тръгна след нея, само Дженифър остана и имаше странно безпомощен вид дори с нож в ръка. Наведе се и го остави на пода, повдигна ръце и каза:

— Моника подпали пожар. Трябва да се измъкнете, докато е време, и бягайте, колкото сили имате. Вероятно няма да ви помогне, но… съжалявам.

След което си отиде. Шейн гледа вцепенен след тях за миг, после коленичи до Ева.

— Хей. Добре ли си?

— Подремвам си — рече Ева. — Помислих, че ако остана на пода, за вас ще е по-лесно. — Но беше изплашена. — Помогни ми да стана.

Шейн и Клеър я хванаха от двете страни и я изправиха. Тя замаяно се олюля.

— Правилно ли разбрах? Ти всъщност предаде книгата.

— Можеш ли да си представиш, направих го! И затова останахте живи! Мрази ме, ако искаш!

Щеше да каже и още нещо, но спря, намръщи се и кимна към коридора.

Тънка струйка дим се виеше изпод вратата на спалнята на Клеър.

— О, боже! — възкликна тя и хукна към стаята. Дръжката бе гореща. Тя веднага я пусна и се отдръпна. — Трябва да се махнем от тук.

— Вярваш ли, че ще ни оставят да се измъкнем? — попита Шейн. — Няма начин да оставя тази къща да изгори. Ами Майкъл? Той не може да я напусне.

Дори не се бе сетила за това. Бе потресена. Майкъл е в капан. Ще умре ли, ако къщата изгори? Възможно ли е?

— Пожарни! — извика тя. — Навън има пожарни коли…

— Да, за да пазят от пожар всичко наоколо — каза Ева. — Бъди сигурна. Това е удобното решение за тях. Стъклената къща лумва в пламъци заедно с проблемните й обитатели. Никой няма да ни се притече на помощ.

— Тогава ние ще трябва да си помогнем — каза Шейн. — Хей, Майкъл! Тук ли си?

— Тук е — каза Ева. — Студено ми е.

— Можеш ли да направиш нещо?

Ева изглеждаше объркана.

— Да? Не? О, може би. Казва, може би.

— „Може би“ не ни устройва. — Шейн отвори вратата към стаята на Ева и грабна черното одеяло от леглото. — Одеяла, кърпи, каквото и да е, вкарайте ги в банята и ги намокрете обилно. А, и освободете Миранда. После можем да я мразим.

Клеър изрита стола изпод дръжката на вратата. Тя се отвори и Миранда се показа задавена от кашлица. Само ги погледна и хукна към стълбите.

— Дрехите ми! — извика Ева и грабна много закачалки с дрехи, после хукна към стаята на Майкъл и ги струпа на куп.

— Не се разсейвай, Ева! — извика Шейн. Бе пуснал водата да тече във ваната и след секунди се върна, като влачеше подгизналия вързоп. — Дръпни се.

Отвори с ритник вратата и Клеър видя пламъците да поглъщат завесите и да се издигат към тавана. Леглото й също бе в пламъци. Изглежда точно там Моника бе подпалила пожара.

— Внимавай! — извика тя и се поколеба, докато наблюдаваше как Шейн смъкна завесите, метна мокрото одеяло върху леглото й и започна да гаси пламъците.

— Не стой там! — каза той. — Одеяла, кърпи, вода! Давай!

Тя хукна.