Стъклени къщи

12

Ева бе толкова настоятелна, че дори Шейн, на три бири, не можа да й откаже. Майкъл не каза нищо, просто наблюдаваше Миранда с поглед, доста ясен за човек, изпил същото количество бира като Шейн. Докато Ева разчисти масата и постави една черна свещ в средата, Клеър нервно кършеше ръце, като се опитваше да привлече вниманието на Майкъл. Когато успя, тя само с помръдване на устни попита: Какво ще правим?

Той сви рамене. Значи нищо, помисли тя. Е, все пак само Ева вярва на тези неща. Предполагаше, че това няма да им навреди.

— Добре — каза Ева и настани Миранда на един стол в края на масата. — Шейн, Майкъл, Клеър — сядайте.

— Това са глупости — каза Шейн.

— Моля те. Просто го направи. — Ева изглеждаше напрегната. И изплашена. Каквото и да са правили с Миранда с картите Таро в стаята й, то наистина я бе разтревожило. — Направете го заради мен.

Майкъл седна на стола в другия край на масата, колкото се може по-далеч от Миранда. Клеър седна до него, а Шейн се настани от другата му страна, като остави Ева и Клеър най-близко до Миранда, която така трепереше, сякаш щеше да получи припадък.

— Хванете се за ръце — нареди Ева и взе лявата ръка на Миранда, после хвана Шейн за дясната. Тя погледна Клеър, която я последва като хвана Миранда за другата ръка и взе ръката на Майкъл. Останаха само Шейн и Майкъл, които се спогледаха и свиха рамене.

— Какво пък толкова — каза Майкъл и хвана ръката на Шейн.

— О, боже, момчета, не проявявайте хомофобията си. Не става въпрос за вашата мъжественост, а за…

— Мъртъв е! Виждам го!

Клеър се стресна, когато Миранда направо изкрещя. Всички около масата замръзнаха. Дори Шейн. А после едва сдържаха налудничавото си желание да се изкикотят… Клеър го направи, а виждаше как се тресат и раменете на Шейн. Ева прехапа устни, в очите й се появиха сълзи.

— Някой е умрял в тази къща! Виждам го, виждам тялото му да лежи на пода… — Миранда изстена и се замята на стола си, като се въртеше насам-натам — Не е свършило. Никога не свършва. Тази къща няма да позволи да свърши.

Клеър не се сдържа и погледна Майкъл, който гледаше Миранда със студени и присвити очи. Стискаше здраво ръката на Клеър. Когато тя понечи да каже нещо, той я стисна още по-силно. Добре. Ще мълчи.

Миранда обаче не млъкваше.

— Има призрак в тази къща! Един тревожен дух!

— Тревожен дух? — шепнешком повтори Шейн. — Това да не е любезната фраза за вбесен? Нали знаеш, нещо като немъртвия американец?

Миранда отвори очи и намръщено го погледна.

— Някой вече е умрял — обяви тя. — Точно тук. Точно в тази стая. Духът му обитава това място и е силен.

Всички се спогледаха. Майкъл и Клеър избягваха да се погледнат в очите, но Клеър почувства как не й достига въздух и сърцето й бясно препуска. Тя говореше за Майкъл! Знаеше ли? Как е възможно?

— Опасно ли е? — попита Ева напрегнато.

Клеър едва не се задави.

— Не мога да кажа. Много е мрачно.

Шейн рече:

— Така! Мъртвец се разхожда, но не можеш да кажеш дали е опасен, защото е мрачно? Нещо друго?

Клеър отново трябваше да сподави напушилия я смях. Лицето на Миранда се изкриви в мъчителна и неприятна гримаса.

— Пожар — каза тя. — Виждам пожар. И някой, който пищи в пламъците.

Шейн дръпна ръцете си от Ева и Майкъл, блъсна стола си назад и каза:

— Добре, стига толкова. Аз напускам. Организирайте си екстрасенските забавления другаде.

— Не, чакай! — каза Ева и го сграбчи. — Шейн, чакай, тя видя същото и в картите…

Той се дръпна.

— Тя вижда, каквото ти искаш! А вниманието й доставя удоволствие, в случай че не си забелязала! И е гадже на вампир!

— Шейн, моля те! Поне я чуй!

— Чух достатъчно. Кажи ми кога искате да започнете с почукването по масата и със спиритическата дъска — те са много по-забавни. Можем да извикаме десетгодишни да ни покажат как става.

— Шейн, чакай! Къде отиваш?

— Лягам си — сопна се той и пое по стълбите. — Лека нощ.

Клеър още държеше ръката на Майкъл и тази на Миранда. Тя пусна и двамата, бутна стола си и тръгна след него. Чу вратата му да се затръшва, преди да стигне последното стъпало, затича се по коридора, после заудря с юмрук по вратата. Не последва отговор, отвътре не се чуваше никакво движение.

Тогава забеляза, че картината на стената в коридора бе накриво и я премести, за да погледне копчето под нея. Нима бе…?

Ами да!

Поколеба се за момент, после натисна копчето. Част от отсрещната стена на коридора се отвори и от там лъхна студен въздух. Тя бързо се вмъкна вътре, дръпна вратата след себе си и тръгна по стълбите.

Шейн лежеше на дивана, преметнал крака върху страничната дървена облегалка, и бе закрил очите си с ръка.

— Върви си — каза той. Клеър приседна на дивана до него, защото гласът му не звучеше добре. Той бе тих и малко задавен. Ръката му трепереше. — Сериозно говоря, Клеър, върви си!

— Когато ме видя за пръв път и аз плачех. Не трябва да се срамуваш.

— Не плача — каза той и отмести ръката си. Не плачеше. Очите му бяха искрящи, сухи и гневни. — Не мога да понасям да се преструва, че знае. Тя бе приятелка на Лиса. Ако наистина е знаела, трябваше да се постарае повече.

Клеър прехапа устни.

— Искаш да кажеш, че тя… — дори не можа да го изрече. Искаш да кажеш, че се е опитвала да ти каже? Но той не би могъл да си признае, ако наистина му бе казала. Ако я бе послушал… може би сестра му нямаше да е мъртва.

Не, Клеър не би могла да изрече това. И той не би искал да го чуе.

Вместо това тя просто се протегна и хвана ръката му. Той се загледа в сключените им пръсти, въздъхна и затвори очи.

— Пиян съм и съм ядосан. Точно сега не съм най-добрата компания. Боже, родителите ти ще убият всички ни, ако разберат нещо.

Тя не каза нищо, защото си беше абсолютно вярно. А и не искаше да мисли за това. Просто искаше да си седи тук в тихата спокойна стая, в която времето бе спряло, и да бъде с него.

— Клеър? — Гласът му бе по-тих и леко сънлив. — Не го прави пак.

— Какво да не правя?

— Не излизай навън, както тази вечер. Не и през нощта.

— Няма, ако и ти не го правиш.

Той се усмихна, но не отвори очи.

— Да не излизам на срещи? Какво е това, къщата на Биг Брадър? Все пак не се върнах в Морганвил да се крия.

Любопитството й изведнъж се събуди.

— Защо се върна?

— Майкъл. Казах ти. Той ме извика и аз дойдох. Заради това, което направи за мен. — Усмивката на Шейн изчезна. Вероятно в момента си спомняше как Майкъл не отговори на телефонните му обаждания и не дойде в болницата. Не го подкрепи.

— Не е само това — каза тя. — Иначе досега да си изчезнал нанякъде.

— Може би — въздъхна Шейн. — Зарежи това, Клеър. Не ти трябва да разследваш всички тайни тук. Не е безопасно.

Тя се сети за Майкъл. За погледа, който хвърли на Миранда по време на сеанса.

— Да — съгласи се тя. — Не ми трябва.

Говориха с часове, нищо съществено, — но със сигурност не за вампири, за умиращи в пожар сестри, или пък за виденията на Миранда. Шейн се потопи в теми, които Клеър определяше като класика за момчетата: спорове по въпроса дали Супермен може да победи Батман (класическия Батман или лошия Батман?), филми, които харесват, филми, които мразят. Клеър го пробва на тема книги. Бе пренебрегнал класиците, но кой ли ги чете? (Тя ги четеше, но си беше особнячка.) Падаше си по страшни истории. По това също си приличаха.

В малката стая времето сякаш беше спряло. Разговорът вървеше леко, непринудено, като постепенно замираше, а минутите и часовете се нижеха. Започна да й се доспива, стана й студено и тя придърпа едно вълнено одеяло от облегалката на стола до нея, зави раменете си и бързо заспа на пода, подпряла гръб на канапето, където лежеше Шейн.

Събуди се рязко, когато канапето изскърца, и осъзна, че Шейн става. Той примигна, прозя се, приглади косата си, (която придоби много забавна форма) и си погледна часовника.

— О, боже, рано е — изпъшка той. — По дяволите. Е, поне първи ще се пъхна в банята.

Клеър скочи на крака.

— Колко е часът?

— Девет — каза той и отново се прозя.

Тя се пресегна през Шейн, натисна скритото копче, втурна се край него към вратата, като по пътя се сети да хвърли одеялото.

— Хей! Пу първи в банята! Сериозно говоря!

Не се притесняваше толкова за банята, колкото за това да не я хванат. Все пак бе прекарала цялата нощ с момче. Момче, което бе пило. Сети се, че всичко това бе и нарушение на правилата в къщата и Майкъл ще откачи, ако разбере. Може би… може би Майкъл бе твърде погълнат от онова, което Миранда разказа, за да се тревожи за тях двамата, а трябваше да признае, че Миранда знаеше точно за какво говори.

Но не и точно за кого става въпрос.

Е, Майкъл отново бе станал безтелесен в светлината на настъпващия ден, така че поне можеше да не се тревожи, че ще налети на него. Но трябваше да реши какво ще прави със занятията. Това бе най-лошата учебна седмица през живота й и тя усещаше, че положението няма да се оправи, ако не вземе бързи мерки. Шейн бе сключил сделка с дявола, струваше си да се възползва от нея, докато не намери начин да я отмени. Моника и момичетата й нямаше да я преследват, не и със смъртоносна цел. Така че нямаше причина да не си замъкне задника на занятия.

Тя грабна дрехите си и се шмугна в банята точно когато Шейн, който все още се прозяваше, се измъкна от тайната стая.

— Аз първи заплюх да ползвам банята! — каза той и почука на вратата. — Първи! Мамка му, момичетата никога не спазват правилата…

— Извинявай, но трябва да отида на занятия! — Тя пусна душа и съблече старите си дрехи за отрицателно време. Наистина трябваше да си изпере джинсите, а и й бе останал само един последен чифт чисто бельо.

Клеър се мушна под душа и бързо излезе от там, като се надяваше водоустойчивата превръзка на гърба й да издържи (и тя наистина издържа). След по-малко от пет минути вече се опитваше да придаде обем на мократа си коса, мушна се край Шейн задъхана и забързана, грабна раницата си и натъпка книгите вътре.

— Къде, по дяволите, си тръгнала? — запита я той от вратата.

Сега не звучеше сънливо. Тя закопча ципа на раницата, метна я на рамото, което не я болеше, и се обърна към него, без да отговаря. Той се бе облегнал на рамката на вратата, с кръстосани ръце и наклонена глава.

— О, сигурно се шегуваш. Какво искаш, да умреш ли? Наистина ли искаш да те блъснат и пак да полетиш по стълбите?

— Ти сключи сделка. Те няма да ме преследват.

— Не бъди глупава. Остави това на специалистите. Наистина ли мислиш, че не могат да измислят нещо и да заобиколят сделката?

Тя тръгна към него, като го гледаше в лицето. Изглеждаше страшно висок. И едър, и й пречеше.

А на нея не й пукаше.

— Ти сключи сделка — каза тя — и аз отивам на занятия. Моля те, махни се от пътя ми.

— Моля те? По дяволите, момиче, трябва да се научиш как да се вбесяваш или…

Тя го блъсна. Беше глупаво и той бе достатъчно силен, за да не помръдне, но елементът на изненада бе в нейна полза и това го накара да отстъпи няколко крачки. Бе вече на вратата и излизаше с обувки в ръка. Нямаше намерение да спира и да му дава друга възможност да се грижи за нейната сигурност и удобство.

— Хей! — Той я хвана, сграбчи я за ръката и я завъртя. — Нали каза, че няма…

— През нощта — отвърна тя и се обърна, за да слезе по стълбите. Той я пусна… и тя се подхлъзна. За един ужасяващ миг загуби равновесие, залитна на ръба на стълбите, после топлите ръце на Шейн я хванаха през раменете и я спряха.

Той я задържа така за няколко секунди. Тя не се обърна, защото ако се бе обърнала, щеше…

Не знаеше какво щеше да стане.

— До скоро — тя преглътна и слезе по стълбите възможно най-бързо с разтреперани крака.

Сутрешната жега бе като пещ, само дето липсваше миризмата на вкусна храна. На улицата имаше няколко души. Една жена буташе бебешка количка и докато Клеър седеше на земята и обуваше изтърканите си маратонки, за момент с удивление осъзна този факт. Да гледаш деца в град като този! Къде им е умът на хората? Но си помисли, че деца се раждат навсякъде, независимо колко е ужасно. А около нежната малка китка на жената имаше гривна.

Бебето бе в безопасност, поне докато не навърши осемнайсет.

Клеър хвърли поглед към голата си китка, потръпна, и като тръгна към университета, прогони мислите от ума си.

Занятията не бяха интересни. Всъщност бяха ужасни. Лекциите бяха и по-дълги, и по-скучни, отколкото някога си бе представяла. Дори и преподавателите, от които бе очаквала да са забавни, се оказаха скучни и безинтересни. Само тъпчем на едно място, помисли си тя. Някои студенти напускат, други не. Не ги интересува дали ни учат на нещо, имат си свои проблеми.

Сега, когато вече се заглеждаше, откри, че всички носеха нещо на китките — жените гривни, а мъжете часовници. Не можеше да различи символите, но това нямаше значение. Трябваше да открие това подобие на азбука, може би някой е правил проучвания и е скрил резултатите на безопасно място, където вампирите няма да търсят.

Библиотеката е най-доброто място, реши тя. Отиде там след последното скучно занятие, като се оглеждаше за Моника, Джина, Дженифър или за някой, който проявява интерес към нея. Такъв нямаше.

Университетската библиотека бе огромна. И прашна. Дори библиотекарките на рецепцията сякаш бяха хванали паяжина. Това бе допълнително, макар и ненужно доказателство, че не следването, а преди всичко забавленията бяха основните занимания в ТПЮ.

Провери каталозите за книгите по рафтове и разбра, че книгите бяха подредени по десетичната система на Дюи, което си бе откачено, защото тя смяташе, че всички университети ползват системата за класификация на Конгресната библиотека. Провери списъците, като търсеше справочната литература и я откри в мазето.

Чудесно!

Тъкмо когато си тръгваше, обърна глава и пак погледна списъка. В него имаше нещо странно. Не можеше точно да определи какво…

Нямаше четвърти етаж. Не и в списъка, а системата на Дюи прескачаше от третия на петия етаж. Може би са кабинети, помисли тя. Или склад. Или място за експедиране на стоки. Или ковчези.

Но определено беше странно.

Пое по стълбите към мазето, после спря и извърна глава. Стълбите бяха старовремски, с масивни дървени перила и се извиваха под прав ъгъл по цялото си протежение.

Какво толкова, помисли си тя. Това са просто стълби. Винаги може да се престори, че се е загубила.

Щом напусна първия етаж, вече не чуваше нищо и никого. Бе тихо — не й се искаше да го помисли — като в гроб. Опита се да изкачва стълбите тихо, дори спря да се опира на парапета, щом разбра, че оставя потни издайнически следи от пръстите си. Мина край дървената врата за втория етаж, после за третия. През обикновеното стъкло на прозореца не се виждаше никой.

На четвъртия етаж нямаше врата. Озадачена, Клеър спря и опипа стената. Нямаше врата, не се виждаха никакви тайнствени неща. Най-обикновена стена. Възможно ли бе да няма четвърти етаж?

Качи се до петия, мина между прашните стелажи до другите стълби и заслиза надолу. От тази страна имаше врата, но тя бе заключена, а прозорци нямаше.

Определено не бяха кабинети, реши тя.

Но не изключваше ковчези. По дяволите, противно бе да се страхуваш в библиотеката! Книгите не трябва да са страшни. Те трябва да помагат.

Ако бе някоя отракана мадама супер герой, щеше да отвори вратата с нокът или с нещо подобно. Но за беда не бе супер герой, а и си гризеше ноктите.

Не бе супер герой, но пък имаше други качества. Бе изобретателна.

Както си стоеше там, загледана в ключалката, изведнъж се усмихна.

— Приложни науки — каза тя и хукна по стълбите към първия етаж.

Трябваше да се отбие до лабораторията по химия.

— Е — каза асистентът, — ако наистина искаш да разбиеш брава, ти трябва нещо добро, като например течен хелий. Но той не се пренася лесно.

— Ами фреон? — попита Клеър.

— Не, не можеш да го получиш без разрешително. Това, което можеш да купиш, е с друг състав, не изстудява толкова, но пък не вреди на природата. По всяка вероятност пак няма да ти свърши работа.

— Течен азот?

— Същият проблем като при хелия. Труден за транспортиране.

— Жалко. Идеята бе страхотна — въздъхна Клеър.

Асистентът се усмихна.

— Да, така е. Знаеш ли, имам преносим съд с течен азот, който пазя за опити в час, но тези неща трудно се набавят. Много са скъпи. Не можеш да си ги купиш просто така. Съжалявам.

Той се отдалечи, замислен върху някакъв експеримент за докторантурата си, и бързо забрави за нея. Тя прехапа устни, загледа се след него и после бавно, много бавно се върна до вратата, която водеше към хранилището. По време на занятия тя стоеше отворена, за да може асистентът да влиза и излиза, когато му се наложи. Червени и жълти табелки предупреждаваха, че ще се разболееш от рак, ще се задушиш или ще умреш от нещо ужасно, ако отвориш вратата… но тя я отвори.

Вратата изскърца. Асистентът сигурно бе чул и тя замръзна като мишка пред дебнеща котка. Виновна.

Той не се обърна. Всъщност нарочно се отдалечи към редиците лабораторни маси и си остана с гръб към нея.

Тя тихичко въздъхна, промъкна се в стаята и се огледа. Мястото се поддържаше чисто, химикалите бяха с етикети с придружаващата информация за безопасност под всеки един. Бяха подредени по азбучен ред. Откри табелката за течния азот и видя един голям съд, който биеше на очи. До него имаше друг, като голям термос, с ремък за носене през рамо. Тя го взе, после прочете надписа, който гласеше: „Използвай защитни ръкавици“. Имаше и ръкавици. Пъхна един чифт в раницата, метна малкия съд на рамо и се измъкна от хранилището.

Библиотекарките даже не я погледнаха. Тя помаха, усмихна се и мина между рафтовете към задните стълби.

Вратата си бе, както я бе оставила. Тя нахлузи ръкавиците, отвори съда и откри някаква малка стоманена пипетка поставена на една дюза. Провери дали е на място, после отвори клапата, затаи дъх и започна да излива свръх охладена течност в ключалката. Не бе сигурна колко да използва, повечко бе за предпочитане пред недостатъчно, помисли тя и продължи да излива, докато външната страна на ключалката напълно замръзна. После затвори клапана и като си напомни да не сваля ръкавиците, дръпна рязко топката на вратата.

„Пук“! Прозвуча като изстрел от пистолет. Тя подскочи, огледа се и осъзна, че топката бе помръднала.

Бе отворила вратата.

Не й оставаше друго, освен да влезе, но сега, когато вече можеше да я осъществи, идеята не й се струваше толкова страхотна.

Защото… ако има ковчези? Или нещо по-ужасно?

Клеър пое дъх, за да се успокои, отвори вратата и внимателно се огледа наоколо.

Приличаше на склад. Картотека с папки. Купища кашони и дървени касети. Никой не се виждаше. Страхотно! помисли си тя. Май просто нахлух в архива. Би било разочароващо. Но за всеки случай пъхна ръкавиците в раницата си.

Кашоните изглеждаха нови, но съдържанието бе старо, откри тя, когато развърза връвта, с която бе затворен кашона. Разпадащи се стари книги, зле съхранявани. Стари писма и документи на езици, които не разбираше, някои от тях изглеждаха предци на английския. Провери следващия кашон. Същото. Стаята бе огромна и претъпкана с подобни книжа.

Книгата, помисли тя. Търсят книгата. Пращат тук за оглед всяка стара книга, която открият. Сега, докато ги разглеждаше, видя, че кутиите имат малки червени маркировки по тях „Х“ — това означаваше ли, че са прегледани? И инициали имаха. Следователно някой отговаря за тях.

Което пък означаваше, че някой работи тук.

Тъкмо мисълта се оформи в съзнанието й и от лабиринта с кашони пред нея изникнаха двама души. Не бързаха и не бяха разтревожени. Вампири.

Не разбра по какво ги позна — не бяха облечени като такива — но от начина, по който вървяха, отпуснато и уверено, крехкият й ум на жертва долови предупреждението „хищник“.

— Е — каза ниското русо момиче, — тук не идват много посетители. — Ако не бе бледото й лице и блеснали очи щеше да прилича на стотиците момичета от двора на университета. Бе облечена в розово. Не изглеждаше уместно вампирите да се обличат в розово.

— Грешен завой ли направи, скъпа? — Мъжът бе по-висок, по-мургав и наистина изглеждаше стар, много стар. Дължеше се на цвета на кожата му, досети се тя. Бе чернокож. На вампирите кожата изсветлява, не става съвсем бяла, а пепелява. Бе облечен с лилава тениска с емблемата на ТПЮ, сиво долнище на анцуг и маратонки. Ако бе човек, би го взела за много стар — достатъчно стар да е професор.

Разделиха се и тръгнаха към нея от различни страни.

— Ти чия си, малката? — измърка русокоската и преди Клеър да съобрази да побегне, момичето я хвана за лявата ръка и заразглежда китката й. После разгледа и дясната.

— О, боже, ти наистина си се загубила, мила. Джон, какво да правим?

— Е — каза Джон и приятелски прегърна Клеър през рамото. Ръката му бе по-студена от бутилката с течен азот, която бе метнала на гръб. — Можем да седнем и да изпием по едно хубаво кафе. И да ти разкажем какво правим тук. Ти нали това искаш да разбереш? Вие децата сте толкова любопитни. — Водеше я напред и Клеър просто знаеше, че всеки опит да се отскубне ще й донесе болка. И счупени кости, може би.

Розовелка все още я държеше за дясната ръка. Студените й пръсти лежаха върху мястото, където се усещаше пулсът.

Трябва да се измъкна. И то бързо.

— Знам какво правите тук — каза тя. — Търсите книгата. Но аз си мислех, че вампирите не могат да я прочетат.

Джон спря и погледна спътничката си, а тя повдигна вежди и отговори.

— Анджела? — запита той.

— Не можем — отговори тя. — Тук сме само като… наблюдатели. А за обикновено дете ти май си много добре осведомена. Нямаш осемнайсет, нали? Не трябва ли някой да те закриля? Семейството ти?

Изглеждаше истински притеснена. Бе откачено.

— Студентка съм — каза Клеър. — Предварителен прием.

— А — каза Анджела, като очевидно съжаляваше. — При това положение сигурно си самостоятелна. Твърде неприятно, наистина.

— Защото ще ме убиете ли? — Клеър се чу да изрича думите като в някакъв сън и си спомни какво й бе казала Ева. „Не ги поглеждай в очите!“ Твърде късно. Тези на Анджела бяха меки, тюркоазени и много красиви. Клеър почувства как я обзема сладостно и топло сънливо чувство.

— Вероятно — призна Анджела. — Но първо ще те почерпим с чай.

— Кафе — каза Джон. — Все още харесвам кофеина.

— Той разваля вкуса.

— Придава му наситеност — Джон млясна с устни.

— Защо не ме оставите да разгледам кашоните? — помоли Клеър, като отчаяно се опитваше да се измъкне от сънливото състояние. Вампирите я водеха през лабиринт от кашони и кутии, всички маркирани със знака „Х“ и с инициали. — Хора трябва да намерят книгата, нали? Щом не можете вие да я прочетете?

— Какво те кара да мислиш, че ти можеш да я прочетеш, малката? — попита Анджела. Акцентът й бе мазен, не от Калифорния, не точно и от Средния запад, не приличаше на нищо определено. Архаичен. Звучеше остаряло. — Ти филология ли следваш?

— Не, но знам какъв знак търсите. Мога да го разпозная.

Анджела се протегна и леко и замислено прокара нокти по кожата от вътрешната страна на ръката на Клеър.

— Не, нямам татуировка. Но съм я виждала. — Тя цялата трепереше, ужасена по някакъв смътен, неясен начин, а умът й препускаше в търсене на изход. — Аз мога да го позная. Ти не можеш, нали? Дори не можеш да го нарисуваш.

Ноктите на Анджела се забиха леко като предупреждение.

— Не бъди толкова отворена, малката. Не бива да ни се присмиваш.

— Не се присмивам. Вие не можете да го видите. Затова не сте го намерили. Не само защото не можете да прочетете книгата, нали?

Анджела и Джон отново си размениха мълчаливи и многозначителни погледи. Клеър едва преглътна, опита да се сети за нещо, което да й послужи като добър аргумент, за да не я ухапят (може би ако не пия чай или кафе?), и за миг си помисли колко ли ще е вбесен Шейн, ако вземат да я убият. В университета. Посред бял ден.

След поредната купчина кашони вампирите свиха и там, на широкото, се намираше врата, която не водеше към стълби, а към асансьор. Имаше и овехтяло ученическо бюро, и стол и…

— Професор Уилсън? — изломоти тя.

Той вдигна поглед и примигна зад очилата. Професорът, който водеше курса й за класиците в английската литература, в понеделник, сряда и петък от два часа, и макар да бе скучен, си владееше материала. Имаше повехнал вид — оредяла прошарена коса, избледнели сиви очи и склонност да се облича в цветове, които го правеха още по-безличен. Днес бе облякъл бяла риза и сиво сако.

— А, ти си… — той щракна няколко пъти с пръсти, — в уводния или този за Шекспир…

— Класици в английската литература.

— Да, точно така. От време на време променят името на курса, за да заблудят студентите да се запишат пак в него. Нойберг, нали? — В очите му проблесна страх. — Да не би да са те изпратили да ми помагаш?

— Аз… — Светлина в тунела! Може би точно сега идеята да остави грешно впечатление бе чудесна. — Да, възложиха ми. Госпожица Самсън… — Госпожица Самсън бе жената дракон на английската катедра, това бе всеизвестно. Никой не се съмняваше в нея. Ако това бе извинение, то висеше на косъм, но нямаше по-добро за момента. — Търсех ви.

— И вратата беше отворена? — попита Джон, като я погледна. Тя упорито не отместваше поглед от професор Уилсън, който нямаше да я хипнотизира да каже истината.

— Да — твърдо отговори тя. — Отворена беше. — Хубавото на съда на гърба й бе, че прилича на термос, каквито студентите разнасяха из университета — пълни със супа, кафе или нещо друго. А не на нещо, с което се разбиват брави. Течният азот би трябвало да се е изпарил досега и доказателствата да са изчезнали.

Надяваше се да е така.

— Е, тогава — каза Уилсън и намръщено я погледна. — Сядай и се залавяй за работа, Нойберг. Много неща има за вършене. Нали знаеш какво търсиш?

— Да, сър. — Джон вдигна ръката си от рамото й. След миг на неохота и Анджела я пусна и Клеър отиде до бюрото, придърпа един дървен стол и внимателно остави раницата си и термоса на пода.

— Кафе? — с надежда предложи Джон.

— Не, благодаря — каза тя учтиво и придърпа първия том от купчината към себе си.

Стори й се странно, че работата бе интересна и колкото повече стоеше в компанията на вампирите, толкова по-малко се плашеше от тях. Анджела не можеше да стои на едно място, ту потропваше с крак, ту неспокойно си сплиташе косата или пък оправяше купчини с книги. Наистина бяха само наблюдатели, защото, когато професор Уилсън и Клеър довършеха някоя купчина с книги, те просто я отнасяха, слагаха ги в кашони и носеха нови томове за проверка.

— Откъде се вземат тия книги? — зачуди се Клеър на глас и кихна, докато отгръщаше корицата на книга със заглавие „Поземлен регистър на окръг Атакоса“. Книгата бе изписана със старинен хубав почерк. Имена, дати, размери. Нищо подобно на това, което търсеха.

— От къде ли не — отвърна професор Уилсън и затвори книгата, която бе прелистил. — Книжарници за книги втора употреба. Антикварни магазини. Търговци на книги. Те имат мрежа по целия свят и всичко идва тук за проверка. Ако не е това, което търсят, заминава отново. Дори, казват, че печелят от това. — Той се прокашля и повдигна книгата, която разглеждаше. — Джон? Тази е първо издание на Луис Карол. Мисля, че трябва да я отделиш.

Джон услужливо я взе и я сложи на един куп, където бяха сортирани книгите „редки и ценни“.

— От кога се занимавате с това, професоре? — запита Клеър. Изглеждаше уморен.

— От седем години. По четири часа на ден. Скоро някой ще дойде да ни смени.

„Ни“? Искаше да каже, че и тя ще може да излезе? Е, това бе добре. Клеър се надяваше, че поне ще може да пъхне някоя бележка на професора с думите: „Ако намерите тялото ми, значи ме е убила госпожица Розовелка в библиотеката“, но тези думи звучаха като взети от онази настолна игра, която родителите й толкова харесваха.

— Без разговори в час — обади се Джон и се засмя.

Зъбите му се показаха. Бяха по-дълги от тези на Брандън и изглеждаха някак по-страшни. Клеър преглътна и се съсредоточи върху книгата пред нея. На корицата пишеше „Местни зърнени култури в Новия свят“. Цяла книга за зърнените култури. Леле! Чудеше се как професор Уилсън е запазил разсъдъка си през тези години. „Царевицата е от семейство житни и е местна култура за американските континенти.“ Тя продължи да прелиства страниците. Още за царевицата. Не знаеше, че може да се изпише толкова много за едно растение.

Чу как до нея професор Уилсън тихо изруга и изненадана вдигна поглед. Лицето му бе пребледняло, имаше само две червени петънца в горната част на скулите. Той пресилено се усмихна и показа пръста си, по който се виждаше червена ивица.

— Порязах се на хартията — каза той. Гласът му звучеше пискливо и напрегнато и Клеър видя Анджела и Джон да се приближават и оглеждат пръста на професора със зловеща съсредоточеност. — Дребна работа. Няма нищо. — Бръкна в джоба си, извади кърпичка и уви разкървавения пръст в нея. В опита си да се превърже, бутна книгата, която преглеждаше на пода. Клеър автоматично се наведе да я вземе, но Уилсън я подбутна с крак и я отмести, за да не я стигне. Той се наведе и в мрака под масата подмени книгите.

Клеър наблюдаваше зяпнала. Какво, по дяволите, прави той? Преди да направи нещо глупаво, с което да го издаде, от асансьора в другия край на стаята се чу звън и после вратите му се отвориха.

— Ах — каза Уилсън с очевидно облекчение. — Време е да си вървим, значи. — Протегна се под масата, взе скритата книга и я пъхна в чантата си толкова сръчно, та Клеър не бе сигурна, че правилно е видяла. — Хайде, Нойберг.

— Тя не. — Каза Джон, като се усмихваше весело. — Тя остава след училище.

— Но… — Клеър прехапа устни и отправи отчаян поглед към професора, който се намръщи и пристъпи от крак на крак. — Сър, не мога ли и аз да дойда с вас, моля?

— Да, разбира се — каза той. — Щом аз казвам. Г-н Харгроув, ако не ви харесва, отнесете въпроса до управата. Имам занятие.

Можеше да му мине номерът, ако Анджела не го наблюдаваше така зорко и подозрително. Тя го спря на средата на пътя до асансьора, отвори чантата му и извади книгата, която бе скрил. Прелисти я мълчаливо, после я подаде на Джон, който направи същото.

И двамата погледнаха професора със спокоен, хладен, странно доволен поглед.

— Е — каза Анджела, — не съм сигурна, но мисля, че това е нарушение на правилата, професоре. Да се изнасят книги от библиотеката, без да се регистрират. Какъв срам.

Тя нарочно отгърна първата страница и прочете: „Бяха хубави времена, бяха лоши времена…“ и после внимателно запрелиства страниците, като спираше на случайни места, за да прочете няколко реда от текста. На Клеър всичко й звучеше нормално. Тя се дръпна, когато Анджела й подаде книгата.

— Чети! — нареди вампирката.

— Ъъъ… къде?

— Където и да е.

Клеър прочете няколко реда от страница 229 с разтреперан глас.

— „Приказка за два града“ — отбеляза Джон. — Нека позная, професоре… първо издание?

— Изключително запазена — каза Анджела и изтръгна книгата от разтрепераните ръце на Клеър. — Мисля, че професорът си е измислил много хубав план за пенсиониране, който се състои в това да ни прецаква от приходи, които ни принадлежат.

— Ха! Не ми изглеждаше чак толкова тъп. При всички тези научни степени.

Това са просто книжни умници. Никога не знаеш какво им се върти в главите, докато не ги отвориш.

Двамата разговаряха, сякаш професорът не беше там.

Бледата кожа на професор Уилсън вече блестеше от пот.

— Момент на слабост — рече той. — Наистина се извинявам. Няма да се повтори, кълна се.

— Извинението се приема — отговори Анджела и се спусна напред, опря ръка в гърдите му и го блъсна на пода. — И, между другото, ти вярвам.

Тя го сграбчи за китката, вдигна я към устата си и спря, за да откачи златната верижка на часовника и да я хвърли на пода. Когато верижката падна, ужасените очи на Клеър зърнаха символа на циферблата на часовника. Триъгълник. Делта?

Шокът й премина, когато чу писъка на професора. Възрастните мъже не бива да крещят така. Не бе редно. Уплахата я ядоса и тя остави раницата си с книги, свали термоса от рамото си и отвъртя капака.

После заля с течен азот гърба на Анджела. Когато Джон се обърна към нея и изръмжа, тя плисна остатъка в лицето му, като се целеше в очите. Анджела се мяташе и пищеше на пода, а Уилсън се изправи на крака. Джон се протегна да го хване, но Клеър бе успяла да нарани и него и той го изпусна. Уилсън сграбчи чантата си, тя взе раницата си с книгите и хукнаха към асансьора. Там стоеше един много изненадан професор, зяпнал от изумление. Не го познаваше. Уилсън му извика да се дръпне, скочи в асансьора, натисна копчето за надолу така яростно, че Клеър се опасяваше, че ще се счупи или ще блокира.

Вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу. Клеър се опита да успокои дишането си, но не успя, стана й зле. Все пак бе по-добре от професора. Той изглеждаше ужасно, лицето му бе посивяло като косата и дишаше учестено и трудно.

— О, боже — едва каза той. — Това не е на добре.

И после бавно се свлече по стената на асансьора, докато се озова на пода, с разкрачени крака.

— Професоре? — Клеър се спусна напред и се наведе над него.

— Сърцето — задъхано каза той и издаде някакъв задавен звук. Тя разхлаби вратовръзката, но това не помогна. — Слушай. Моята къща. Рафтът с книги. Черна подвързия. Върви.

— Професоре, спокойно, всичко е наред…

— Не. Не мога да ги оставя да я вземат. Рафтът с книги. Черна…

Очите му се разшириха, той изви гръб, издаде ужасен звук и после…

После просто умря. Нищо вълнуващо, никакви речи, никаква тържествена музика, която да й подскаже какво се случва. Той просто си отиде и макар тя да сложи разтрепераните си пръсти на шията му, знаеше, че няма да усети пулс, защото той изглеждаше различно. Приличаше на гумена кукла, не на човек.

Вратите на асансьора се отвориха. Клеър грабна раницата си и празния термос и хукна към другия край на пустия тухлен коридор, където през аварийния изход излезе навън в яркия слънчев следобед.

Остана там няколко секунди, като трепереше, дишаше задъхано и плачеше, после се опита да измисли къде да отиде. Анджела и Джон смятаха, че се казва Нойберг, което бе добре. Не бе добре за самата Нойберг, ако имаше такава, но те накрая щяха да разберат коя е Клеър. Трябваше да се прибере вкъщи преди това.

Рафтът с книги. Черна подвързия.

Професор Уилсън бе прекарал в тази стая седем години и през цялото време се е ровил в книгите. Вероятно е вземал онези, които е смятал, че ще имат стойност на черния пазар.

Ами ако?…

Не. Не може да бъде.

Освен… освен ако можеше? Ако преди година или преди пет години професор Уилсън бе открил книгата, която вампирите толкова искат да притежават, и бе решил да я задържи за черни дни? В крайна сметка и тя планираше да направи същото, само че за нея бурните времена вече бяха настъпили.

Трябваше й адресът му.

Сградата по изкуства и комуникации не бе далеч и тя пробяга почти целия път, докато болката във все още натъртения й глезен и изгорения гръб не я принудиха да намали темпото. Няколко стъпала я изведоха пред кабинетите, тя мина край този на професор Уилсън, който бе затворен и заключен, и спря до отрупаното бюро в преддверието. На табелката пишеше Вивиан Самсън, но всички я наричаха жената — дракон, а жената, която седеше зад бюрото, си бе заслужила прякора. Беше стара, дебела и пословично сприхава. Пушенето бе забранено във всички сгради в университета, но жената дракон държеше препълнен пепелник в края на бюрото си и запалена цигара висеше от ъгъла на начервените й устни. Прическата й бе като кошер, сякаш бе излязла от стар филм. На бюрото имаше и компютър, но той не бе включен и доколкото Клеър можеше да се досети от дългите й, ярко лакирани в червено нокти, жената дракон не докосваше клавиатурата.

Тя не обърна внимание на Клеър и продължи да чете отвореното пред нея списание.

— Ъъъ… извинете? — обади се Клеър. Усещаше, че от бягането в жегата лепне от пот, и все още й бе зле от това, което се случи в библиотеката. Жената дракон обърна една страница от списанието. — Трябва ми…

— В почивка съм. — Ръката с червените нокти извади цигарата от начервените устни, за да изтръска пепелта в пепелника. — Дори не трябва да съм тук. Проклети докторанти. Ела след половин час.

— Но…

— Без но. В почивка съм. Къш.

— Но професор Уилсън ме изпрати да взема нещо от къщата му, обаче не ми даде адреса и закъснявам за час, и моля ви…

Жената дракон затвори списанието.

— О, за бога. Ще му извия врата, когато се върне. Ето. — Тя взе една визитка от картотеката и я даде на Клеър, като я гледаше мрачно. — Ако си някоя откачалка, не е мой проблем. Кажи на Негово величество, че ако иска да се натиска със студентки, да се сеща да им каже проклетия си адрес. Разбра ли?

— Разбрах — каза Клеър с тих глас. Да се натиска със… Няма да мисли за това сега. Не сега. — Благодаря.

Жената дракон издуха облак дим от ноздрите си и повдигна вежди, които така бяха оскубани, че бяха по-скоро намек за вежди, вместо истински.

— Добре си възпитана. Хайде, заминавай, преди да се сетя, че не трябва да съм на работа в момента.

Клеър побягна, като стискаше визитката с изпотени пръсти.