Стъклени къщи

7

Тя не можа да заспи.

Може би се дължеше на спомена за ужасната готическа стаичка, която, подозираше тя, Ева наистина много обича. Но изведнъж хубавата и удобна стая й се стори пълна със сенки и скърцането на старите дървета от вятъра отвън й звучеше потайно. Може би къщата се храни с хора, помисли си Клеър, докато лежеше сама в мрака и наблюдаваше тънките сенки на клоните да танцуват по отсрещната стена. Вятърът караше клончетата да почукват по прозореца, сякаш някой се опитваше да влезе в стаята. Ева бе казала, че вампирите не могат да влязат. Ами ако могат? Ами ако вече бяха вътре? Ами ако Майкъл…?

Чу мека, звънлива музика и разбра, че Майкъл сигурно свири на долния етаж. Това май помогна — прогони сенките и превърна шумовете в нещо нормално и успокоително. Това просто бе една къща, а те — деца, които живеят в нея, и ако нещо не бе наред, то бе навън.

Сигурно е заспала, без да усети. Някакъв шум я стресна и събуди, и когато Клеър погледна часовника до леглото си, видя, че наближава пет и половина. Небето още не бе просветляло, но не бе и съвсем тъмно; звездите избледняваха — меки проблясъци в небето, което постепенно ставаше тъмносиньо.

Китарата на Майкъл още се чуваше, много тихо. Никога ли не спеше? Клеър се измъкна от леглото, метна едно одеяло на раменете си върху тениската, с която спеше, и се измъкна навън във все още тъмния коридор. Като мина край скритата врата, я погледна и потръпна, после продължи към банята. Престана да мисли за нея и си среса косата, после тихичко слезе по стъпалата и седна, увита в одеялото, като се заслуша как Майкъл свири.

Той бе навел глава, погълнат от музиката. Тя гледаше как пръстите му се движат леко и бързо по струните, тялото му бавно се люлееше в ритъм и я обзе приятно усещане за… сигурност. В присъствието на Майкъл не може да се случи нищо лошо. Тя просто бе сигурна.

До него зазвъня будилник. Той погледна изненадано и го натисна да спре, после стана и остави китарата. Тя го наблюдаваше озадачено… дали трябваше да ходи някъде? Или пък си нагласяше часовника да звъни, за да си легне? Леле, на това му се вика мания!…

Майкъл се изправи, погледна часовника, сякаш му е личен враг, после се обърна и отиде до прозореца.

Небето беше с цвят на тъмен тюркоаз, бяха останали само най-ярките звезди. Майкъл, с бира в ръка, изпи остатъка от бутилката и я остави на масата, после скръсти ръце и зачака.

Клеър щеше да го попита какво чака, когато първият слънчев лъч проникна в стаята като ослепителен оранжев нож, а Майкъл ахна и се преви, като се хвана за корема.

Клеър скочи на крака, стресната и уплашена от голямата болка, изписана на лицето му. Движението й привлече вниманието му, той извърна глава към нея с широко отворени сини очи.

— Не — простена той и се придвижи напред, влачейки се на ръце и крака и дишайки тежко. — Недей.

Тя не му обърна внимание, изтича по стълбите и отиде до него, но не знаеше как да постъпи, нямаше представа как да му помогне. Майкъл дишаше на пресекулки, трудно и очевидно изпитваше ужасна болка.

Тя сложи ръката си на гърба му, почувства как трескавата му кожа гори през тънкия плат и го чу да издава звук, какъвто не бе чувала никога в живота си.

„Като на умиращ“, помисли си тя изплашена и отвори уста да извика Шейн, Ева, който и да е.

Изведнъж ръката й премина през него. Писъкът, кой знае защо, заседна в гърлото й, докато Майкъл — прозрачният Майкъл — я гледаше с отчаяние и безнадеждност в очите.

— О, боже, не им казвай. — Гласът му сякаш идваше от много далеч като шепот, който снопът слънчеви лъчи отнасяше.

Отнасяше и него.

Клеър, все още зяпнала и напълно неспособна да говори, помаха бавно с ръка през въздуха, където бе стоял Майкъл Глас. Бавно, после по-бързо. Въздухът около нея бе студен, сякаш стоеше под полъха на климатик, после хладината бавно изчезна.

Като Майкъл.

— О, боже — прошепна тя и закри уста с двете си ръце.

Така заглуши писъка, който трябваше да нададе, за да не се пръсне.

Сигурно за малко е загубила съзнание, защото, когато се свести, седеше на дивана, до китарата на Майкъл, и се чувстваше странно. Странно в лошия смисъл, сякаш умът й се бе втечнил и се плискаше в главата й.

Странно спокойна някак си. Тя се протегна и докосна кожения калъф на китарата. Бе истински. Когато отвори ключалката и прокара треперещи пръсти по струните, те издадоха тъжен шепот.

Той е призрак. Майкъл е призрак.

Не беше призрак. Как можеше да е призрак, като седя там, точно там, на масата и вечеря? Яде тако! Що за призрак яде тако? Що за…

Ръката й бе преминала през него. През него.

Но той бе истински. Тя го бе докоснала. Тя…

Ръката й мина през него.

— Не се паникьосвай — каза си на глас, вцепенено. — Само… не се паникьосвай. Сигурно има обяснение…

Да бе. Ще изтича в часа по физика на професор Уу и ще попита за обяснение. Можеше да си представи как ще го приемат. Ще й надянат усмирителна риза и ще я натъпчат с успокоителни.

Майкъл бе казал „О, боже, не им казвай.“ На кого да каже? Да каже…? Той изчезна ли? Мъртъв ли беше?

Отново я обзе непреодолима паника и нещо изведнъж я стресна. Нещо глупаво, всъщност.

Будилникът, който стоеше на масата до дивана. Същият, който бе иззвънял преди няколко минути.

Същият, който бе предупредил Майкъл, че изгревът настъпва.

Това се случва… всеки ден. На него не му се стори странно, а само болезнено.

И Шейн, и Ева казаха, че Майкъл спи денем. И двамата бяха нощни птици и сега спяха дълбоко и нямаше да станат още няколко часа. Майкъл можеше да… изчезва… през деня, без някой да обърне внимание.

Докато не дойде тя и не прояви любопитство.

Не им казвай. Защо не? Каква беше тайната?

Тя бе луда. Това бе единственото логично обяснение. Но ако беше луда, не би могла да разсъждава логично…

Клеър се сгуши разтреперана на дивана и почувства студен полъх около себе си. Леденостуден. Изправи се.

— Майкъл? — промълви тя и остана неподвижна. Хладният полъх отмина, после отново го усети. — Аз… аз мисля, че те усещам. Още ли си тук? — Изминаха секунда-две без леденото течение и после го усети по кожата си. — Значи… ти ни виждаш? — Да, прецени тя, тъй като цикълът студено — топло се повтори. — Ти не изчезваш през деня? Ъъъ… стой на място, ако отговорът е „не“, става ли? — Хладината остана неподвижна.

— Леле, това е… жестоко! — Сега отговорът бе „да“. Странно, тя се почувства ободрена. Е, добре, разговаряше с вятъра, но поне не се чувстваше сама. — Не искаш да казвам на Шейн и Ева? — Очевидно „не“. Стана по-студено. — Има ли нещо… което мога да направя за теб? — Пак „не“. — Майкъл… ще се върнеш ли? — „Да“. — Довечера ли? — „Да“, отново. — Тогава хубаво ще си поговорим.

Да.

Хладината напълно изчезна, тя се свлече на дивана, чувстваше се странно — замаяна и изтощена. До калъфа с китарата имаше овехтяло одеяло; внимателно премести инструмента на масата (и си представи как невидимият Майкъл я следва обезпокоен през цялото време), после се уви в одеялото и се унесе на фона на спомени за китарата на Майкъл и тиктакането на часовника.

Този ден Клеър отиде на лекции. Ева се опита да я разубеди, а Шейн — не. Не се случи нищо особено, макар че в студентския град Клеър видя Моника два пъти. Обкръжена беше от обожатели, и момчета и момичета, и нямаше време за разправии. Клеър вървеше с наведена глава и избягваше безлюдните места. Бе рано следобед, нямаше лабораторни занятия, и макар че искаше да се прибере вкъщи и да чака Майкъл да се появи (о, боже, искаше да види как се случва това!), знаеше, че ще се побърка от вълнение и ще събуди подозрението на Шейн.

Докато вървеше към къщи, видя малко кафене, сгушило се между магазин за скейтбордове и книжарница за книги втора употреба. „Комън Граундс“. Там работеше Ева, а тя я бе поканила да се отбие…

Звънче напевно иззвъня, когато Клеър отвори вратата и все едно, че влезе в дневната на Стъклената къща, само че с по-готически вид. Черни кожени дивани и столове, дебели пъстри килими, стените бяха боядисани в бежово и кървавочервено, имаше много отделни ниши. Няколко студенти бяха насядали около масите. Никой не вдигна поглед от книгата или лаптопа си. Мястото ухаеше на кафе и излъчваше равномерна топлина.

Клеър се спря нерешително за секунда, после се отправи към една свободна маса и остави раницата си, преди да отиде до бара. Зад него, скрити до кръста, стояха двама души. Едната, разбира се, беше Ева, която имаше наперен кукленски вид с боядисаната черна коса, вързана на две опашки, очите, очертани с очна линия и с екстравагантно черно червило на устните. Бе облечена с черна мрежеста блуза над червена риза и се ухили, когато забеляза Клеър.

Другият бе по-възрастен мъж, висок, слаб, с прошарена къдрава коса, която стигаше почти до раменете му. Имаше хубаво, широко лице, големи тъмни очи и рубинена обица на лявото ухо. Хипи до мозъка на костите си, помисли си Клеър. Той също се усмихна.

— Хей, Клеър дойде! — възкликна Ева, излезе иззад бара и прегърна Клеър през рамо. — Клеър, това е Оливър. Шефът ми.

Клеър кимна неуверено. Изглеждаше мил, но все пак шеф. Шефовете я притесняваха, като родителите.

— Здравейте, сър.

— Сър? — Оливър имаше плътен глас и още по-плътен смях. — Клеър, трябва да знаеш нещо за мен. Аз не съм сър. Повярвай ми.

— Вярно е — Ева кимна мъдро. — Той е пич. Ще ти хареса. Хей, искаш ли кафе? Аз черпя.

— Аз… ъъъ…

— Изобщо не пиеш кафе, нали? — Ева направи гримаса. — Една безкофеинова напитка тогава? Какво ще кажеш за горещо какао? Ами билков чай?

— Чай, струва ми се.

Ева отиде зад бара, започна да приготвя чая и след няколко минути пред Клеър се появи голяма бяла чаша върху чинийка и пакетче чай, потопено в горещата вода.

— От заведението. Е, всъщност от мен, защото… опа, шефът е тук.

Оливър, който ремонтираше някаква сложна машина, за която Клеър се досети, че прави капучино, поклати глава и се ухили. Наблюдаваше го с любопитство. Приличаше малко на един далечен братовчед от Франция — същия крив нос. Чудеше се дали не е бил преподавател в университета, или просто вечен студент. И двете предположения изглеждаха възможни.

— Чух, че имаш неприятности — каза Оливър, който продължаваше да развинтва някакви части от машината. — С момичета в общежитието.

— Да — призна тя и почувства, че бузите й пламнаха. — Но вече всичко е наред.

— Сигурно. Слушай, ако имаш такива неприятности, идваш тук и ми казваш. Аз ще се погрижа да спрат. — Каза го напълно убедено. Тя примигна и тъмните му очи се загледаха в нейните за кратко. — Тук имам известно влияние. Ева казва, че си много талантлива, не можем да допуснем някакви злоби да те прогонят.

— Хм… благодаря? — Тя не искаше това да прозвучи като въпрос, просто така излезе. — Благодаря. Ще ти кажа.

Оливър кимна и се върна към заниманието си да разглобява кафе-машината. Клеър намери свободно място наблизо. Ева се измъкна иззад бара, придърпа един стол до нея и се наведе напред, неспокойна и енергична.

— Нали е страхотен? — попита тя. — Той говори сериозно, да знаеш. Има някаква връзка с… — и тя с пръсти изписа буквата „В“, като вампир. — Слушат го. Хубаво е да е на твоя страна.

Клеър кимна, потопи пакетчето с чай и наблюдаваше как водата потъмнява.

— На всички ли разказа за мен?

Ева изглеждаше засегната.

— Не! Разбира се, че не! Аз просто… ами, тревожа се. Мислех, че може би Оливър знае нещо, което… Клеър, ти самата каза, че са се опитали да те убият. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Той ли?

— А защо не? — Ева нервно поклащаше крак, а дебелият ток на черните й обувки потракваше. Чорапогащникът й бе на зелени и черни хоризонтални райета.

— Разбирам, че много държиш да си самостоятелна, но моля те. Малко помощ никога не вреди.

Права беше. Клеър въздъхна, извади пакетчето и отпи от горещата напитка. Не беше зле, въпреки жаркия ден.

— Остани — каза Ева. — Можеш да почетеш. Мястото е удобно за учене. После ще те закарам вкъщи, става ли?

Клеър кимна, изпълнена с благодарност. Имаше твърде много места, където можеше да изчезне на път към къщи, ако все пак Моника я бе забелязала. Не й харесваше, че трябва да измине три преки между студентския град, където животът бе оживен и весел, и потискащата тишина на останалата част от града, където се намираше Стъклената къща. Тя сложи настрана чая и извади учебниците си. Ева се върна да вземе поръчките от три момичета, облечени в тениски с логото на частно общежитие, които си бъбреха. Те се държаха грубо с нея и се изкикотиха зад гърба й. Ева се направи, че не забелязва, или ако бе забелязала, не й пукаше.

Но Оливър забеляза. Той остави инструментите, с които работеше, докато Ева се суетеше да приготви напитките, и се загледа втренчено в момичетата. Едно по едно, те млъкнаха. Не че направи нещо особено, просто втренченият му поглед свърши работа.

Когато Ева им взе парите, всяко от момичетата смирено й благодари и си взе рестото.

Не останаха дълго.

Оливър леко се усмихна, взе част от разглобената кафе-машина и я почисти, преди да я постави отново на място. Със сигурност усещаше, че Клеър го наблюдава, защото тихо каза:

— Не понасям грубостта. Не и тук.

Не бе сигурна дали говори за момичетата, или за това, че го е зяпнала, така че бързо се върна към учебниците.

Квадратните уравнения бяха чудесен начин да си прекара следобеда.

Смяната на Ева свършваше в девет, точно когато нощният живот в „Комън Граундс“ набираше скорост. Клеър, която не бе свикнала с глъчката, шума и музиката, не можа да се съсредоточи върху учебниците. Зарадва се, че намери извинение да прекъсне ученето, когато колегата на Ева — едно намусено, пъпчиво момче на възрастта на Шейн, я смени на бара. Ева отиде в задната стая, за да си вземе нещата, а Клеър си прибра учебниците в раницата.

— Клеър. — Тя вдигна поглед, изненадана, че някой друг си спомня името й, освен тези, които искаха да я убият, и видя Ким Валдез от общежитието.

— Здравей, Ким — каза тя. — Благодаря, че ми помогна…

Ким изглеждаше ядосана. Истински ядосана.

— Дори не се опитвай да ми благодариш! Заряза виолончелото ми захвърлено навън. Имаш ли представа колко много съм работила за това нещо? Голямо магаре си!

— Но… аз не съм…

— Не лъжи. Ти се изниза нанякъде. Надявам се, че си намерила торбите с боклуците си. Аз ги зарязах там, както ти заряза моите неща. — Ким пъхна ръце в джобовете си и я загледа втренчено. — Да не си ме помолила повече за услуга, разбра ли?

Не изчака отговор, а продължи към бара. Клеър въздъхна.

— Няма — рече тя и затвори ципа на раницата. Изчака няколко минути, тълпата се увеличаваше, а Ева не се виждаше никъде. Изправи се, отдръпна се да направи път на няколко момчета и се блъсна в една маса в тъмна ниша.

— Хей — чу се тих глас. Тя погледна и видя как чаша с кафе се преобръща и как бледа ръка с дълги пръсти я улавя, преди да се е обърнала. Ръката бе на младеж — не можеше да го нарече момче — с гъста тъмна коса и светли очи, който се бе настанил на масата, без тя да забележи.

— Извинявай — каза Клеър. Той й се усмихна и с блед език облиза няколко капки кафе от ръката си.

Почувства, че гореща вълна минава по гърба й и я побиха тръпки. Той се усмихна по-широко.

— Седни — каза той. — Аз съм Брандън. А ти?

— Клеър — се чу да казва тя и макар да нямаше такова намерение, седна и остави раницата си на пода до себе си. — Здрасти.

— Здравей. — Очите му не бяха просто светли, а много светли — светъл оттенък на синьото, който бе почти сребрист. Страшно готини. — Сама ли си тук, Клеър?

— Аз… не, аз… ами… — тя бърбореше като глупачка и не знаеше какво й става. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства гола. Не по онзи готин „леле, мисля, че ме харесва“ начин, а по начин, от който й се искаше да се скрие. — Тук съм с приятелка.

— Приятелка — повтори той и се протегна, за да хване ръката й. Тя искаше да я издърпа, наистина, но някак си не можа да се овладее. Просто наблюдаваше как той обърна ръката й с дланта надолу, вдигна я към устните си и я целуна. Топлият влажен допир на устните му върху пръстите й я накара цялата да потрепери.

После прокара палец по китката й.

— Къде ти е гривната, малка Клеър? Послушните момичета си носят гривните. Ти нямаш ли?

— Аз… — В главата й ставаше нещо ужасно. Нещо, което я принуди да каже истината. — Не, нямам. — Защото тя знаеше какъв е Брандън и съжаляваше, че се е присмяла на Ева, съжаляваше, че се е усъмнила в думите й.

„Ще си получиш заслуженото“, й бе обещала Моника.

Е, ето го.

— Разбирам. — Очите на Брандън добиха още по-блед оттенък, докато станаха чисто бели, а зениците се превърнаха в малки, черни точици. Клеър не можеше да диша. Не можеше да изпищи. — Единственият въпрос е кой ще те получи. И тъй като аз първи бях тук…

Той освободи и ръката, и съзнанието й, и тя се облегна на стола с въздишка. Някой стоеше зад стола й, тя почувства силна топлина, а Брандън намръщено гледаше зад гърба й.

— Обиждаш гостоприемството ми — каза Оливър и сложи ръка на рамото на Клеър. — Ако пак притесниш приятелката ми Клеър тук, Брандън, ще се наложи да отнема привилегиите на всички. Разбираш ли? Не мисля, че искаш да даваш обяснение за това.

Брандън изглеждаше бесен. Очите му пак бяха станали сини и докато Клеър го наблюдаваше, той се озъби на Оливър и големите му кучешки зъби лъснаха. Съвсем истински, зъби като на змия, които изскачаха и после пак се прибираха, с бързината на ужилване от скорпион.

— Не на мен тия — спокойно каза Оливър. — Не се впечатлявам. Хайде изчезвай. Не ме карай да разговарям с Амели за теб.

Брандън се измъкна от стола си и тромаво се отправи през тълпата към изхода. Навън вече бе тъмно, забеляза Клеър. Той излезе и се загуби в мрака.

Оливър все още държеше рамото на Клеър и леко го стисна.

— Лош късмет — каза той. — Трябва да внимаваш, Клеър. Движи се с Ева. Грижете се една за друга. Ще ми е неприятно, ако ви се случи нещо.

Тя кимна и преглътна. Ева дойде забързана, коженото й палто се развяваше около глезените. Усмивката й застина като видя изражението на Клеър.

— Какво се е случило?

— Брандън дойде да зарибява — обясни Оливър. — Клеър просто попадна на него.

— Ооо — изрече Ева колебливо. — Добре ли си?

— Добре е. Забелязах го, преди да нанесе трайни щети. Отведи я вкъщи, Ева. И се оглеждай внимателно за него, той не се отказва лесно.

Ева кимна и помогна на Клеър да се изправи, взе раницата й и я изведе навън. Големият черен кадилак бе паркиран до бордюра. Ева отключи колата и внимателно огледа задните седалки и багажника, преди да разреши на Клеър да влезе.

Докато Клеър закопчаваше колана, забеляза две неща. Първо: Оливър стоеше на входа на „Комън Граундс“ и ги наблюдаваше. Второ: Брандън стоеше на ъгъла, в края на осветеното от уличната лампа място. И той ги наблюдаваше.

Ева също го забеляза.

— Кучи син — каза тя вбесена и му показа среден пръст. Което не бе чак толкова умно, но Клеър се почувства по-добре. Ева запали двигателя и изкара колата от паркинга със свистене на гумите. Караше сякаш искаше да счупи рекорда на ралито „Наскар“ и само след няколко минути рязко спря пред къщата.

— Добре, тръгвай първа — каза тя. — Бягай до вратата и удряй по нея, докато я отваряш. Тичай, Клеър!

Клеър се измъкна, затаила дъх, затръшна портата, изтича по павираната алея и после по стълбите, докато търсеше ключа в джоба си. Ръцете й трепереха и тя не можа веднага да улучи ключалката. Ритна вратата и извика:

— Шейн! Майкъл! — докато опитваше отново.

Чу вратата на колата да се затръшва зад нея, обувките на Ева затропаха по тротоара и спряха.

— Е, — чу се тихият, хладен глас на Брандън, — да не бъдем груби, Ева.

Клеър се извърна и видя, че Ева стои абсолютно неподвижна на десет крачки от верандата, с гръб към къщата. Горещият вятър развяваше коженото й палто и краищата му плющяха зад нея.

Брандън стоеше пред нея, очите му бяха съвсем бели на бледата светлина на звездите.

— Коя е сладката ти малка приятелка? — попита той.

— Остави я на мира — гласът на Ева трепереше несигурно. — Тя е още дете.

— Вие всички сте деца — сви рамене той. — Никой не се интересува от възрастта на кравата, от която се прави хамбургера.

Клеър, вече съвсем ужасена, се напрегна, обърна се към вратата и пъхна ключа в ключалката… тъкмо, когато Шейн я отвори.

— Ева! — възкликна тя и Шейн я отмести от пътя си, хукна надолу по стълбите и застана между Ева и Брандън.

— Бързо вътре — каза Майкъл. Клеър не го бе видяла да идва, но той стоеше на вратата и й правеше знак да влиза. Щом прекрачи прага, я хвана за ръката и я скри зад себе си. Тя надзърна зад гърба му, за да види какво става.

Шейн говореше, но каквото и да казваше, не стигаше до нея. Ева отстъпваше бавно назад и когато токчетата й докоснаха стъпалата на верандата, тя се обърна и хукна, като се спусна през вратата в прегръдките на Майкъл.

— Шейн! — извика Майкъл.

Брандън се нахвърли върху Шейн. Шейн се дръпна, изкрещя и ритна вампира с всичка сила. Брандън залитна назад към оградата, потроши я и се търкулна на улицата.

Шейн падна на земята, с мъка се изправи на крака и хукна към вратата. Бе невъзможно Брандън да се придвижва толкова бързо, но вампирът като мълния се стрелна от улицата към гърба на Шейн и сграбчи тениската му, дръпна го здраво и го спря. Но Шейн протегна ръка към Майкъл и Майкъл го задърпа напред.

Тениската се скъса, Шейн се препъна през прага, а Брандън се опита да го последва. Отблъснат бе от невидима бариера и за втори път Клеър видя големите кучешки зъби да се показват, смъртоносно остри.

Майкъл не потрепна.

— Опитай пак и ще дойдем да те прободем с кол, докато спиш — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен в това. Предупреди и приятелите си.

Сетне затръшна вратата. Ева се свлече по стената, задъхана и разтреперана. И Клеър продължаваше да трепери. Шейн се бе зачервил, но се тревожеше повече за скъсаната си тениска.

Майкъл сграбчи Ева за раменете.

— Добре ли си?

— Да. Да, не… ужас. Размина се на косъм.

— Без майтап. Клеър?

Тя махна с ръка, и дума не можеше да обели.

— Откъде, по дяволите, се взе тоя? — попита Шейн.

— Надуши миризмата на Клеър в кафенето — отвърна Ева. — Не можах да му избягам. Съжалявам.

— По дяволите. Това не е добре.

— Знам.

Майкъл заключи предната врата.

— Проверете отзад. Уверете се, че сме заключили навсякъде. Шейн, на горния етаж също.

— Ще проверя. — Шейн се отдалечи. — По дяволите, това ми беше последната тениска на „Убийците“. Някой ще ми плати за това…

— Извинявай, Майкъл — каза Ева. — Опитах се наистина.

— Знам. Рано или късно щеше да се случи, щом тук сме четирима. Справи се добре. Не се тревожи.

— Радвам се, че ти и Шейн бяхте тук.

Майкъл понечи да каже нещо, после спря и погледна Клеър. Ева май не забеляза. Тя съблече коженото си палто, закачи го на закачалката до вратата и тръгна към дневната.

— Бяхме нападнати — най-после успя да продума Клеър. — От вампир.

— Да, видях — каза Майкъл.

— Не, ти не разбираш. Бяхме нападнати. От вампир. Знаеш ли колко е невъзможно това?

Майкъл въздъхна.

— Честно ли? Не. Израснах тук, Ева и Шейн също. Ние сме свикнали.

— Това е откачено!

— Абсолютно.

Хрумна й, че има и още едно невъзможно нещо, за което почти бе забравила поради уплахата си, и реши да повдигне въпроса. Огледа се, за да се увери, че Шейн и Ева не са наоколо.

— Ами какво ще кажеш за… сещаш се? Ти? — тя посочи към него.

— Аз? — той повдигна вежди. — О! Добре. Хайде на горния етаж.

Тя очакваше да я заведе в тайната стая, която Шейн й бе показал, но той не го направи. Вместо това я заведе в своята стая, голямата ъглова. Тя бе два пъти по-просторна от нейната, но вътре нямаше много мебели. Имаше камина — неизползвана през това време на годината, два стола и нощна лампа. Майкъл се настани на единия. Клеър седна в другия, като изведнъж се почувства много дребна в големия кожен стол — два пъти по-голям от нея.

— Сега… — каза Майкъл, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. — Да поговорим за тази сутрин. — Но след като каза това, изглежда, не знаеше как да продължи. Размърда се неспокойно и се загледа в килима.

— Ти умря — каза Клеър. — Изчезна.

Зарадва се, че има на какво да отговори:

— Не съвсем, но… да. Почти. Знаеш ли, че бях музикант?

— Все още си!

— Музикантите свирят и другаде, освен в къщите си. Чу какво каза Шейн на вечеря. Той ме притиска да разбере защо не свиря навън. Истината е, че не мога. Не мога да изляза от тази къща.

Тя си го спомни как стои на вратата, блед, и наблюдаваше Шейн да се бие с Брандън. Това не бе предпазливост, той искаше да излезе и да помогне на приятеля си. Но не можеше.

— Какво се случи? — запита тихо тя. Разбра, че няма да е обикновена история.

— Вампир — отвърна той. — Повечето просто пият кръвта ти и накрая те убиват, когато са изпили достатъчно. На някои от тях това им харесва, но не на всички. Но… този беше различен. Той ме проследи от един концерт и се опита… опита се да ме накара…

Тя почувства как лицето й пламна и сведе поглед.

— О! О, боже!

— Не е това — каза той. — Не точно. Опита се да ме превърне във вампир. Но не успя. Мисля, че… ме уби. Или почти. Не можа да ме превърне в това, което е той, но се опита. Това за малко не уби и двама ни. Когато се събудих по-късно, беше светло, той бе изчезнал, а аз бях призрак. Чак през нощта осъзнах, че мога да бъда отново жив. Но само нощем. — Поклати бавно глава, потри ръце, сякаш се опитваше да отмие някакво петно. — Мисля, че къщата ме поддържа жив.

— Къщата? — повтори тя.

— Тя е стара. И има някаква… — той сви рамене — някаква сила. Не знам каква точно. Когато родителите ми я купиха, живяха тук само няколко месеца, после се преместиха в Ню Йорк. Не харесаха излъчването й. На мен обаче ми допадна. Мисля, че и къщата ме хареса. Във всеки случай не мога да я напусна. Опитах.

— Дори и през деня ли? Когато всъщност не си тук?

— Няма разлика — каза той. — Не мога да изляза през никоя врата, прозорец или пролука. Затворен съм тук.

Изглеждаше странно облекчен, че й разказа. Щом не бе казал на Шейн и Ева, вероятно не бе казал на никого. Да пазиш толкова голяма тайна, бе странно чувство. Нападнат от вампир, оставен мъртъв, превърнал се в призрак, затворен в къща? Колко тайни са това?

Хрумна й нещо.

— Ти каза… вампирът, той… изпи ли кръвта ти?

Майкъл кимна. Не я погледна в очите.

— И… ти умря?

Последва още едно мълчаливо кимване.

— Какво стана с… тялото ти?

— Аз донякъде все още го използвам. — Той посочи себе си. Клеър не можа да се въздържи, протегна ръка и го докосна. Бе истински, топъл и жив. — Не знам как действа, Клеър, наистина не знам. Освен дето мисля, че се дължи на къщата, а не на мен.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ти пиеш ли кръв?

Този път той вдигна поглед изненадан, с отворена уста.

— Не. Разбира се, че не. Казах ти, той не можа… да ме превърне в това, което е той.

— Сигурен ли си?

— Нали ям чилито с чесън на Шейн. Как щях да мога да го ям, ако бях вампир?

Тя замислено сви рамене.

— До днес смятах, че знам какво е вампир, — с наметало и румънски акцент и други такива. Ами кръстовете? Те действат ли?

— Понякога. Но не разчитай на тях. По-старите вампири не се спират пред такива неща.

— Ами Брандън? — той бе главната й грижа сега.

Устните на Майкъл се извиха в усмивка.

— Брандън е боклук. Можеш да го разтопиш с воден пистолет, пълен с чешмяна вода, ако му кажеш, че е светена. Опасен е, но в света на вампирите се намира на дъното на хранителната верига. Трябва да се страхуваш от онези, които не се разхождат по улиците, опитвайки се да те сграбчат и показвайки зъбите си. И да, носи кръст, но го дръж под дрехите. Трябва сама да си направиш, ако още нямаш, в града никъде не ги продават. И ако можеш да намериш светена вода и нафора, дръж ги под ръка, но вампирите в този град затвориха повечето църкви още преди 50 години. Останали са няколко действащи нелегално. Внимавай обаче. Не вярвай на всичко, което чуеш, и никога, абсолютно никога не излизай сама.

Това бе най-дългото изказване, което бе чувала някога от Майкъл. Думите му се бяха излели наведнъж, наситени с напрежение и неудовлетвореност. Той не може да направи нищо. Не може да направи нищо, за да ни помогне, когато сме навън.

— Защо ни позволи да се настаним в къщата ти? — попита тя. — След… всичко, което ти се е случило?

Той се усмихна. Наистина не изглеждаше добре.

— Чувствах се самотен — отвърна той. — И тъй като не мога да напускам къщата, не мога да свърша сам много неща. Трябваше ми някой да ми помага с продуктите и разни други неща. А това, че си… призрак, не ти плаща сметките. Шейн… Шейн търсеше квартира и каза, че ще плаща наем. Стана чудесно. После Ева… бяхме приятели в гимназията. Просто не можех да я оставя да скита наоколо сама, след като родителите й я изгониха.

Клеър се опита да си спомни какво й бе разказала Ева. Всъщност нищо.

— Защо са постъпили така?

— Тя не искала да приеме Защитата от техния Покровител, когато станала на осемнайсет. Освен това започнала да се облича по този чудат готически начин, когато била на твоите години. Казала, че в никакъв случай няма да целува вампирски задник. — Майкъл безпомощно вдигна ръце. — Като станала на осемнайсет години я изхвърлили. Трябвало да го направят, иначе цялото семейство щяло да загуби Защитата си. Така че тя останала сама. Добре се справя — тук е в безопасност, и в кафенето е в безопасност. През останалото време обаче трябва да внимава.

На Клеър не й хрумна какво да каже. Отклони поглед от Майкъл и огледа стаята. Леглото му бе оправено. О, боже, това е леглото му. Тя се опита да си представи как Майкъл спи там, но не можа. Макар че можеше да си представи други неща, а не биваше, защото й стана горещо и неловко.

— Клеър — каза той тихо. Тя отново го погледна. — Брандън е твърде млад, за да може да излезе преди здрач, така че си в безопасност през деня, но не оставай навън по тъмно. Разбра ли?

Тя кимна.

— А за другото…

— Няма да кажа — каза. — Няма да кажа, Майкъл. Щом ти не искаш.

Той бавно и продължително въздъхна.

— Благодаря. Знам, че звучи глупаво, но… все още не искам те да знаят. Трябва сам да измисля как да им кажа.

— Твоя работа — рече Клеър. — И, Майкъл? Ако започнеш да копнееш за онова червеното…?

— Ти първа ще разбереш — отвърна той. Погледът му бе непоколебим и хладен. — И очаквам, че ще направиш необходимото, за да ме спреш.

Тя потръпна и обеща, че ще го промуши, ако се налага, но не смяташе да го направи.

Надяваше се да казва истината.