Стъклени къщи

13

— Знаеш ли — каза Шейн двадесет минути по-късно, — бих се чувствал много по-спокоен за нас двамата, ако не смяташе, че трябва да молиш точно мен за помощ при влизане с взлом.

Стояха на задната веранда на професора и Клеър надничаше през тъмния прозорец в също толкова тъмната дневна. Обзе я внезапно чувство за вина, че се гласят да влязат с взлом, но тя бе позвънила на Шейн, преди сърцето й болезнено да се свие, и сега пак си спомни как той казва „за нас двамата“.

Не смееше да го погледне, сигурно нямаше точно това предвид. Сигурно означаваше по-скоро приятелство или нещо такова. Държеше се с нея като с дете. Като със сестра. Не искаше… не е възможно…

Ами ако беше възможно?

Не беше за вярване, че подобни мисли я занимават точно сега, пред прага на къщата на покойник.

Споменът за отпуснатото, безжизнено тяло на професор Уилсън я отрезви и тя най-после успя да се дръпне от прозореца и да погледне Шейн в очите, без да трепери като изплашено врабче.

— Е, нямаше как да помоля Ева — обясни тя логично. — На работа е.

— Разумно. Хей, какво е това? — посочи Шейн нещо зад гърба й. Тя се извърна и погледна. Чу се шум от счупено стъкло и когато отново се обърна, той вече отваряше задната врата. — Готово. Сега вече можеш да кажеш, че не си знаела, че ще го направя. Не могат да те обвинят в съучастничество.

Е, не съвсем. Тя все още носеше металния съд на рамо. Чудеше се дали вампирите са се съвзели вече и дали някой се е сетил да разпита асистента в лабораторията по химия. Надяваше се да не е така. Той беше мил и по свой начин смел. Клеър не хранеше илюзии, че няма да я предаде, ако положението стане напечено. В Морганвил не бяха останали много герои.

Един от последните герои се обърна на вратата и каза:

— Влизаш или не, хлапе, денят си отива.

Тя последва Шейн и прекрачи прага на къщата на професор Уилсън.

Бе много откачено… личеше си, че преди няколко часа е бил тук жив и къщата сякаш го чакаше. Може би не бе толкова откачено, а по-скоро тъжно. Влязоха през кухнята — купичка за корнфлейкс, стъклена чаша и чаша за кафе се отцеждаха на сешоара за чинии. Професорът поне бе закусил. Когато пипна кърпата под сешоара, тя бе още влажна.

— Хей — обади се Шейн. — Какво ще търсим тук?

— Рафтове с книги.

— Ето. Открих ги. — Шейн звучеше странно. Тя го последва в другата стая — бе дневната и стомахът й се сви. Защо не се бе сетила? Та той е професор. Разбира се, че имаше купища книги… и ето ги натъпкани от пода до тавана, по всички стени. Струпани тук-там на земята. Натрупани по масите. Тя бе помислила, че Стъклената къща е читателски рай, но това…

— Имаме два часа — каза Шейн. — После изчезваме. Не искам да рискуваме да си на улицата след здрач.

Тя кимна сковано и отиде до първите рафтове.

— Той каза, че книгата е с черна подвързия. Може би това ще е от помощ.

Но не позна. Започна да вади всички подвързани в черно книги и да ги трупа на масата. Шейн направи същото. Докато се срещнат по средата на рафтовете, бе изтекъл един час, а купчината бе огромна.

— Какво, по дяволите, търсим? — попита той като се взираше в купа. Тя предположи, че „не знам“ не е отговор, към който ще се отнесе с уважение.

— Виждал ли си татуировката на ръката на Ева?

Шейн реагира така, сякаш са забили вилица в задните му части.

— Търсим книгата? Тук?

— Аз… — Тя се предаде. — Не знам. Може би. Струва си да опитаме.

Той просто поклати глава, изражението му казваше нещо средно между „ти си луда“ и „ти си удивителна“. Но не в добрия смисъл. Тя придърпа един стол и започна да прелиства книгите една след друга. Нищо… нищо… нищо…

— Клеър. — Шейн звучеше странно. Подаде й книга с черна кожена подвързия. — Погледни.

Бе твърде нова. Търсеха стара книга, нали? Това беше… това беше Светото писание. С кръст на корицата.

— Виж вътре — настоя той.

Тя я отвори. Първите няколко позлатени страници бяха стандартни, същите познати думи, с които бе израснала и в които още вярваше. Ева бе казала, че в Морганвил има няколко църкви, нали? Може би се провеждат служби в църквите. Трябва да провери.

На средата на „Изход“ страниците бяха изрязани в средата и вътре в библията бе скрито малко томче. Старо. Много старо. Корицата бе от изцапана мръсна кожа и на нея бе гравиран символ.

Онзи символ.

Клеър извади томчето от Библията и го отвори.

— Е? — попита Шейн след няколко секунди. — Това ли е?

— Тя е… — преглътна трудно. — На латински е.

— И? Какво пише?

— Не знам латински!

— Шегуваш се. Смятах, че всички гении разбират латински. Това не е ли международният език на умниците?

Тя взе напосоки една книга и я запрати по него. Шейн се дръпна. Книгата пльосна на пода. Клеър прелисти няколко страници от малкото томче. Бе написано на ръка с избеляло червеникаво мастило, с онази красива и съвършена калиграфия отпреди стотици години.

Наистина държеше книгата в ръцете си.

А тя възнамеряваше да я фалшифицира.

— Трябва да тръгваме — обади се Шейн. — Сериозно. Не искам да съм тук, когато дойдат полицаите.

— Мислиш ли, че ще дойдат?

— Е, ако милият професор Уилсън е ритнал камбаната, след като тайничко е крал от вампирите, да, мисля, че ще изпратят няколко полицаи да опишат стоката. Така че е по-добре да изчезваме.

Тя върна малката книжка в Библията и опита да я сложи в раницата си, но се спря, обзета от истинско отчаяние. Твърде много неща имаше в раницата.

— Трябва ни друга чанта. Нещо малко — каза тя.

Шейн дойде с една найлонова торбичка от кухнята, пъхна Библията в нея и я изтика навън. Клеър огледа за последен път самотната дневна на професор Уилсън. На полицата над камината тиктакаше часовник, и всичко очакваше присъствието на един човек, чийто живот беше свършил.

Права бе. Наистина е тъжно.

— Първо бягай — каза Шейн, — после скърби.

Съвършеният девиз за Морганвил.

Успяха да стигнат до дома си около половин час преди да се стъмни, но като завиха на ъгъла на улица „Лот“, където готическата снага на Стъклената къща правеше другите по-нови къщи наоколо да изглеждат като джуджета, погледът на Клеър веднага бе привлечен от синята кола, спряна до бордюра. Изглеждаше й позната.

— О, боже — извика тя и замръзна на място.

— Да спреш да вървиш не е добра идея. Хайде, Клеър, да…

— Това е колата на родителите ми! — каза тя. — Родителите ми са тук! О, боже!

Последните думи прозвучаха доста пискливо и тя щеше да се обърне и да побегне, ако Шейн не я беше сграбчил за тениската и не я беше върнал обратно.

— По-добре да приключиш с тая работа — заяви той. — Ако са те издирили и са дошли чак дотук, няма да си отидат, без да те видят.

— О, боже. Пусни ме! — Шейн я пусна. Тя оправи тениската си на раменете, погледна го ядно, а той й направи дълбок поклон.

— След вас, моля — каза той. — Ще ти пазя гърба.

Поне за момента тя повече се тревожеше за това, което я очаква пред нея.

Когато открехна входната врата, чу разтревожения глас на Ева.

— Сигурна съм, че ще е тук всеки момент, знаете, тя е на лекции и…

— Млада госпожице, дъщеря ми не е в час. Ходих на лекциите й. Целия следобед не е влизала в час. А сега ще ми кажеш ли къде е, или да извикам полицията?

Баща й звучеше гневно. Клеър преглътна с мъка, устоя на желанието да отстъпи, да затвори вратата след себе си и да избяга, главно защото Шейн бе зад нея. За него ситуацията бе прекалено забавна, за да й позволи да избяга, и тя тръгна по коридора към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Там бяха само Ева и баща й, а къде…

— Клеър! — би разпознала този вик на облекчение навсякъде. Преди да успее да каже „Здравей, мамо“, потъна в прегръдката й и в облак от Л’Ореал. Парфюмът се задържа по-дълго от прегръдката, която се превърна в разтърсване на Клеър, сякаш бе парцалена кукла.

— Клеър, какви си ги вършила? Какво правиш тук?

— Мамо…

— Толкова се разтревожихме за теб след ужасната злополука, но Лес не можеше да се освободи от работа до днес…

— Не беше кой знае какво, мамо…

— Трябваше да дойдем да те видим, но стаята ти в общежитието е празна, нямаше те в час… Клеър, какво става с теб? Не мога да повярвам, че си постъпила така!

— Как? — попита тя, като въздъхна. — Мамо, ще спреш ли да ме друсаш? Започва да ми се вие свят.

Майка й я пусна и скръсти ръце. Не беше много висока — само с около 4–5 см по-висока от Клеър, дори и на токчета, а баща й, който гледаше намръщено към Шейн в дъното, беше висок колкото него, но два пъти по-широкоплещест.

— Заради него ли? — запита баща й. — Да не те е забъркал в някоя каша?

— Не съм аз — каза Шейн. — Просто лицето ми е такова.

— Млъкни! — изсъска Клеър. Тя усещаше, че за разлика от нея той намира ситуацията за забавна. — Шейн е просто приятел, татко, като Ева.

— Ева? — Родителите й се спогледаха объркани. — Искаш да кажеш…

Двамата едновременно хвърлиха ужасени погледи към Ева, която стоеше със скръстени ръце и се опитваше да изглежда колкото се може по-скромна в дрехите, които й придаваха вид на готическа балерина по полата имаше черна мрежа, а по блузата червен атлаз. Тя мило се усмихваше, но обиците с черепи и червеното червило (от Миранда ли го бе взела?) разваляха впечатлението.

Майка й каза тихо:

— Клеър, ти имаше такива чудесни приятелки. Какво стана с Елизабет?

— Тя отиде в Тексаския университет, мамо.

— Това не е причина да не сте приятелки.

Логиката на мама. Клеър реши, че Шейн е бил прав — нямаше измъкване от тази ситуация. Защо да не скочи в басейна, акулите си кръжаха, каквото и да прави.

— Мамо, Ева и Шейн са двама от съквартирантите ми. Тук. В тази къща.

Последва тишина. Майка й и баща й онемяха.

— Лееес? — проточи майка й. — Да не би тя да каза, че живее тук?

— Млада госпожице, ти не живееш тук — каза баща й. — Ти живееш в общежитието.

— Не. Аз живея тук и решението си е мое.

— Това е незаконно! В правилника се казва, че трябва да живееш в студентския град, Клеър, не можеш просто…

Навън нощта настъпваше, неусетно и бързо като убиец.

— Мога — каза Клеър. — И го правя. Няма да се върна там.

— Е, няма да давам толкова пари, за да се настаниш в някаква стара къща с шайка… — Баща й се чудеше какви думи да употреби, за да изрази лошото си мнение за Ева и Шейн. — Приятели! А те учат ли?

— Завърших една специалност и ще започвам друга — подхвърли Шейн.

— Млъквай! — Клеър почти се разплака.

— Добре, стига толкова. Събирай си нещата, Клеър. Идваш с нас.

Веселото настроение се изпари от лицето на Шейн.

— Не, не идва — отсече той. — Не и през нощта. Съжалявам.

Лицето на баща й почервеня, вбеси се още повече и я заплаши с пръст:

— Затова ли си тук? По-големи момчета? Живеят под същия покрив?

— О, Клеър — въздъхна майка й. — Още си малка за това. Ти… — обърна се тя към Шейн.

— Шейн — подсказа й той.

— Шейн, сигурна съм, че си много добро момче… — не звучеше особено убедена — … но трябва да разбереш, че Клеър е много специално момиче и е много малка.

— Тя е дете! — намеси се баща й. — Тя е на шестнайсет! И ако си се възползвал от нея…

— Татко! — Клеър си помисли, че лицето й е червено като неговото, но по други причини. — Стига толкова! Шейн ми е приятел. Стига сте ме излагали!

— Излагаме те? Клеър, помисли ли как се чувстваме ние? — изрева баща й.

В последвалата тишина Клеър чу Майкъл кротко да казва от стълбите:

— Смятам, че е по-добре всички да седнат.

Не всички седнаха. Шейн и Ева избягаха в кухнята, откъдето Клеър чу тракане на тенджери и яростен шепот. Тя неловко седеше на дивана между родителите си и гледаше печално към Майкъл, който седеше на фотьойла. Той имаше спокоен и хладнокръвен вид, но това бе напълно естествено. Мамо, тате, това е Майкъл, той е мъртъв… Сигурно щеше страшно да помогне.

— Казвам се Майкъл Глас — заговори той и протегна ръка към бащата на Клеър като към равен. Изненадан, баща й взе ръката му и се здрависа. — Вече се запознахте с другите двама съквартиранти, Ева Росър и Шейн Колинс. Сър, знам, че сте загрижен за Клеър. И така трябва. За пръв път живее сама и е по-малка от повечето студенти, които учат в колежа. Не ви виня, че се тревожите.

Баща й, обезоръжен, реши, че ще се прави на упорит.

— А кой, по дяволите, си ти, Майкъл Глас?

— Тази къща е моя — каза той. — Дадох стая под наем на дъщеря ви.

— На колко си години?

— Навърших осемнайсет. Ева и Шейн също. Ние се познаваме отдавна, и честно казано, не искахме да допускаме друг човек в къщата, но… — Майкъл сви рамене. — Имахме свободна стая, а да си поделяме разходите на четири е много по-добре. Дълго мислих, преди да позволя на Клеър да остане. Направихме събрание в къщата по този повод.

Клеър примигна. „Ама той наистина ли? Вярно ли е това?“

— Дъщеря ми е непълнолетна — каза баща й. — Не съм доволен. Изобщо.

— Разбирам, сър. И аз не бях доволен. Дори присъствието й тук представлява опасност за нас, нали разбирате. — Не бе нужно Майкъл да се задълбочава, баща й напълно разбираше. — Но тя имаше нужда от нас и не можехме да й откажем.

— Искаш да кажеш, не можехте да откажете парите й — каза баща й и се намръщи.

Вместо отговор Майкъл се изправи, отиде до една дървена кутия, оставена на рафта, и извади един плик. Подаде го на баща й.

— Ето какво ми е платила — рече той. — Цялата сума. Запазих я, в случай че реши да си тръгне. Не става въпрос за пари, господин Денвърс, а за безопасността на Клеър.

Майкъл я погледна и тя прехапа устни. Надяваше се да избегне това, отчаяно се надяваше, но вече не виждаше как. Кимна леко и се отпусна на възглавниците на дивана, като се опитваше да се смали.

— Общежитието на Клеър е само за момичета — вметна майката на Клеър. Тя се протегна и погали разсеяно косата на Клеър, както правеше, когато беше малка. Клеър го изтърпя. Всъщност тайничко малко й харесваше и едва се сдържа да не се отпусне на рамото на майка си и да се остави в прегръдките й. Да се почувства защитена. — Тя е в безопасност там, нали? Онова момиче, Моника, каза…

— Говорила си с Моника? — рязко каза Клеър и погледна майка си ококорено. Майка й се намръщи, в тъмните й очи се четеше загриженост.

— Да, разбира се. Опитвах се да открия къде си, а Моника много ми помогна.

— Сигурно — измърмори Клеър. Представи си как Моника стои и се усмихва на майка й с невинен и мил вид, и се отврати.

— Тя ми каза, че живееш тук — довърши майка й все така намръщена. — Клеър, мила, защо напусна общежитието? Знам, че не си безразсъдна. Не би го направила, ако няма причина.

Майкъл каза:

— Имаше. Тормозеха я.

— Тормозеха? — майка й повтори думата, сякаш не знаеше какво означава.

— От това, което Клеър ми разказа, започнало е безобидно — всички първокурснички са тормозени от по-големите момичета. Гадно, но не е опасно. Но тя си навлече враждебността, на когото не трябва и я нараниха.

— Нараниха? — възкликна баща й, който намери за какво да се хване.

— Когато тя дойде тук, цялата бе в синини — обясни Майкъл. — Честно казано, исках да извикам ченгетата. Тя не ми позволи. Но не можех да я пусна да се върне там. Не ставаше дума просто за малко бой… Мисля, че животът й бе в опасност.

Ръката на майка й бе застинала в косата на Клеър и тя леко изохка.

— Не беше чак толкова зле — подхвърли Клеър. — Искам да кажа, вижте, няма нищо счупено. Бях с навехнат глезен известно време и с насинено око, но…

— Насинено око?

— Мина ми, мамо, виж! — Тя примигна. Погледът на майка й изпитателно огледа лицето й с мъчително внимание. — Честно, мина ми. Вече всичко е наред.

— Не — каза Майкъл. — Не е. Но Клеър се оправя и ние я пазим. Особено Шейн. Той… той имаше сестричка и сега специално се грижи за безопасността на Клеър. Дори нещо повече, мисля, че Клеър се грижи за себе си. А тя трябва да се научи да го прави, не сте ли съгласни?

Майкъл се наведе напред, леко сключил ръце и подпрял лакти на коленете. В светлината на лампите косата му бе наситено златиста, а очите — ангелско сини. Никой не е изглеждал толкова надежден като Майкъл Глас.

Разбира се, той бе мъртъв. Клеър трябваше да си прехапе езика, за да не го изтърси от чиста уплаха в тази напрегната ситуация.

Майка й и баща й се замислиха. Знаеше, че трябва да каже нещо важно. Нещо, което да ги откаже да я приберат вкъщи насила.

— Не мога да си тръгна — каза тя. Думите й идваха от сърцето и тя говореше сериозно. Гласът й изобщо не трепна — за пръв път. — Мамо, татко, знам, че се страхувате за мен, и аз ви обичам. Но трябва да остана. Майкъл не ви каза, но те се изложиха на риск заради мен и съм длъжна да остана, докато нещата се уредят и се уверя, че няма да имат неприятности заради мен. Трябва да го направя, разбирате ли? И аз мога да го направя. Трябва.

— Клеър — каза майка й с тих задавен глас. — Ти си на шестнайсет! Още си дете!

— Не съм — отвърна тя простичко. — Аз съм на шестнайсет и половина и няма да се откажа. Никога не съм се отказвала, знаете това.

Наистина знаеха. През целия си живот Клеър се бе борила със съдбата и родителите й знаеха. Знаеха колко е упорита. Нещо повече, знаеха колко важно е това за нея.

— Не ми харесва — рече баща й, но сега звучеше по-скоро нещастен, а не ядосан. — Не ми харесва да живееш с по-големи момчета. Извън студентския град. И искам онези, които са те наранили, да спрат.

— Аз трябва да ги спра — обясни Клеър. — Мое задължение е. И други момичета стават жертви на тормоз в общежитието, не става въпрос само за мен. Трябва да го направя и заради тях.

Майкъл леко повдигна вежди, но не каза нищо. Майка й си избърса очите с кърпичка, но и тя не продума. Ева се появи на вратата, сложила голяма престилка с щамповани големи червени устни и надпис „Целуни готвача“, погледна ги колебливо и притеснено се усмихна на родителите на Клеър.

— Вечерята е готова! — съобщи тя.

— О, не можем — отвърна майката на Клеър.

— По дяволите, защо да не можем — възпротиви се баща й. — Умирам от глад. Това чили ли е?

По време на вечерята се чувстваха неловко. Баща й от време на време издаваше неопределени звуци по повод вкуса на чилито. През повечето време Шейн сякаш едва сдържаше смеха си. Ева бе толкова притеснена, че Клеър си мислеше, че ще подскочи от стола, а Майкъл… Майкъл бе спокоен. Майкъл се държеше като възрастен. През живота си Клеър никога не се бе чувствала такова дете на голямата маса с възрастните.

— Е, Майкъл — каза майката на Клеър, като внимателно хапваше чили от лъжицата си. — Ти с какво се занимаваш?

„Обитава къщата, в която е умрял“, помисли си Клеър и прехапа устни. Бързо отпи глътка кола.

— Аз съм музикант — отговори той.

— О, така ли? — тя се разведри. — На какъв инструмент свириш? Аз обичам класическа музика.

Сега дори Майкъл се почувства неловко. Шейн се изкашля в салфетката, после пресуши една кола на големи глътки, за да сподави напиращия смях.

— Пиано и китара — отвърна Майкъл. — Най-вече китара. Акустична и електрическа.

— Хм! Бива ли те? — попита бащата на Клеър.

Раменете на Шейн се тресяха.

— Не знам — отговори Майкъл. — Много се старая.

— Много е добър! — намеси се Ева с грейнал и искрящ поглед. — Честно, Майкъл, не бъди толкова скромен. Страхотен си! Въпрос на време е да направиш нещо голямо и ти го знаеш.

Майкъл изглеждаше… смутен и объркан. Това не можеше да скрие болката му, помисли си Клеър.

— Някой ден — каза той и сви рамене. — Хей, Шейн, благодаря за вечерята. Страхотна беше.

— Да — додаде Ева. — Не беше зле.

— Лютивичко — вметна баща й, сякаш това бе недостатък. Клеър със сигурност знаеше, че той добавя лютив сос на почти половината си ястия. — Може ли още малко?

Ева скочи, сякаш бе на пружини.

— Аз ще ви сипя!

Мястото на баща й бе в края на масата, най-близо до кухнята, и той вече бе станал и се бе отправил натам.

Майкъл и Шейн се спогледаха. Клеър се намръщи, като се опитваше да отгатне за какво толкова се безпокоят.

Седяха мълчаливи, когато хладилникът се отвори, задрънчаха бутилки и после се затвори. Баща й се върна, в едната ръка държеше ледена кола. В другата държеше бира. Той сложи бирата в средата на масата и загледа навъсено Майкъл.

— Би ли ми обяснил защо има бира в хладилника, когато в къщата живее шестнайсетгодишна? — запита той. — А да не говорим, че никой от вас не е толкова голям, че да му е позволено да пие бира.

Е, това беше! Има дни, в които просто не върви, помисли си Клеър.

Имаше на разположение два дни само защото баща й се съгласи да я пусне да отиде до „Учебен отдел“ и да подаде документи за прехвърляне. Майкъл направи всичко по силите си, но този път не бяха достатъчни нито ангелският му вид, нито пълната откровеност. По едно време и на Шейн вече не му бе забавно и започна да вика. Ева се бе прибрала в стаята си.

Разгневена, Клеър плака много.

Всъщност бе толкова бясна, че почти не я интересуваше, че баща й и майка й ще пътуват с колата през Морганвил по тъмно, без Защита и без да са предупредени. Обаче Майкъл се погрижи за това, като им каза, че в района има крадци на коли. Това бе най-доброто, което можеха да измислят, а и Клеър не можеше да очаква повече.

Баща й я изгледа така, сякаш ги е разочаровала.

Никога преди не ги бе разочаровала и това съвсем я вбеси, защото изобщо не го заслужаваше.

Майкъл и Шейн стояха на вратата и гледаха как родителите й бързат към колата си в тъмното. Видя, че Шейн държи голям, ръчно издялан кръст в дясната си ръка и бе готов да се притече на помощ, макар че и той бе бесен. Обаче не му се наложи. Майка й и баща й се качиха в колата и отпътуваха в притихналата над Морганвил нощ, а Майкъл затвори и заключи вратата, после се обърна към Клеър.

— Съжалявам — каза той. — Можеше да мине и по-добре.

— Мислиш ли? — рязко отвърна тя. Очите й пареха и се бяха подули, а тя чувстваше, че ще се разпадне, толкова бе ядосана. — Няма да си тръгна. Няма начин.

— Клеър — Майкъл сложи ръце на раменете й. — Докато не навършиш осемнайсет, нямаш право да казваш това, разбра ли? Знам, че си почти на седемнайсет, че си по-умна от деветдесет процента от хората по света…

— И сто процента по-умна от всички в тази къща — допълни Шейн.

— Но това няма значение. Някога ще има, но не сега. Трябва да постъпиш, както ти казват. Ако решиш да им се опълчиш, ще стане лошо, а не можем да си го позволим. Аз не мога да си го позволя. Разбираш ли? — Той я погледна в очите и тя кимна. — Съжалявам. Повярвай, не исках да става така, но поне ще напуснеш Морганвил. Ще си в безопасност.

Той я прегърна. За миг Клеър остана без дъх, а после мигът отмина и Майкъл отиде в дневната.

Погледна Шейн.

— Е, аз няма да те прегръщам — каза той.

Стоеше близо до нея, толкова близо, че трябваше доста да отметне назад глава, за да го погледне в очите. За няколко дълги мига не си казаха нищо, той просто я наблюдаваше. Тя чу, че в дневната Ева разговаря с Майкъл, но тук в коридора бе съвсем тихо. Чуваше учестеното биене на сърцето си и се чудеше дали и той го чува.

— Клеър — най-после промълви той.

— Знам — каза тя. — На шестнайсет съм. Вече съм го чувала.

Той я прегърна. Не точно като Майкъл, не знаеше на какво се дължи, но бе различно. Това не бе обикновена прегръдка, бе… чувстваше я по-интимна.

Той не стоеше на разстояние, това може би бе разликата. И тя се отпусна в прегръдките му с напрегната въздишка, опряла лице на гърдите му и почти мъркаше от облекчение. Шейн опря брадичка върху главата й.

Почувства се много дребна до него, но това не я притесняваше. Не я правеше слаба.

— Ще ми липсваш — прошепна той и тя пак отметна назад глава, за да го погледне.

— Така ли?

— Даа. — Тя наистина си помисли, че ще я целуне, но тъкмо тогава Ева извика:

— Шейн! — той трепна, отдръпна се и се превърна в стария нахакан Шейн.

— Ти внесе вълнуваща атмосфера — довърши той и се отдалечи с големи крачки по коридора, а в нея напираше истинска ярост.

Момчета! Защо са толкова задръстени?

Нощта настъпи с обичайните си номера — зловещо скърцане на горния етаж, свистене на вятъра през прозорците, потрепване на клоните на дърветата. Клеър не можа да заспи. Не можеше да се примири с мисълта, че тази хубава стая щеше да е нейна само още две нощи и после ще я отведат в къщи, унизена и победена. Сега вече родителите й няма да я пуснат да отиде никъде. Ще трябва да чака още година и половина, което означаваше, че трябва отново да пише есета, за да кандидатства, да започва всичко отначало.

Поне вече нямаше значение, че изпуска занятията, помисли си тя и удари няколко пъти възглавницата, за да й придаде по-удобна форма.

Ако бе заспала дори и съвсем леко, нямаше да чуе почукването на вратата, толкова тихичко бе то, но тя бе напрегната и неспокойна, измъкна се от леглото, отиде до вратата, отключи и отвори.

Шейн. Стоеше до вратата, очевидно искаше да влезе, но не се осмеляваше, не бе го виждала толкова несигурен. Бе облечен с широка тениска и долнище на анцуг, с боси крака, и тя почувства, че я залива гореща вълна на… нещо непознато. Сигурно с тия дрехи спеше. Или с по-малко.

Е, трябваше да престане да мисли за това.

Само след миг осъзна, че тя самата стои облечена в огромна тениска, една от старите тениски на Майкъл, която покриваше бедрата й наполовина. Полугола, нямаше да е пресилено описание.

— Здравей — каза тя.

— Здрасти — отговори Шейн. — Събудих ли те?

— Не. Не можах да заспя. — Бе й неловко от разхвърляното легло зад нея. — Ъъ, искаш ли да влезеш?

— По-добре да не влизам — тихо рече той. — Клеър, аз… — Поклати глава, а кестенявата му коса се полюшна до лицето му. — Дори не е редно да съм тук.

Но не си тръгна.

— Е — каза тя, — аз ще седна. Ако искаш да стоиш прав, твоя работа.

Тя се върна до леглото и седна, като внимаваше за позата. Седна с прибрани крака, културно и благоприлично. Пръстите й едва достигаха килима. Чувстваше се пламнала от вълнение.

Погледна ръцете си с неподдържани нокти и притеснено ги зачопли.

Шейн пристъпи в стаята.

— През следващите два дни не искам да напускаш къщата — каза той. Тя изобщо не очакваше да чуе точно това. — Баща ти вече си мисли, че те напиваме и правим оргии в къщата. Съвсем не ми се иска да те изпратим вкъщи с белези от ухапване по врата. Или в ковчег. — Гласът му стана по-тих. — Не бих го понесъл. Наистина. Знаеш това, нали?

Тя не вдигна поглед. Той пристъпи една крачка и тя видя босите му крака и анцуга.

— Клеър! Трябва да ми обещаеш.

— Не мога — каза тя. — Не съм малко момиченце. И не съм сестра ти.

Той гърлено се засмя.

— О, да. Това го знам. Но не искам пак да те наранят.

С топла шепа хвана брадичката й и повдигна лицето й.

Светът замря в съвършен покой. Клеър дори си помисли, че сърцето й е спряло.

Устните му бяха топли, меки и сладки и чувството я заслепи, почувства се неловко и се изплаши. Никога не съм… никой… не го правя, както трябва… Мразеше се, яд я бе, че не знае как да го целуне, знаеше, че я сравнява с другите момичета, с по-хубавите момичета, които бе целувал.

Целувката свърши. В гърдите сърцето й биеше бързо като малко пърхащо птиче. Бе пламнала и толкова сгорещена…

Шейн допря челото си до нейното и въздъхна. Дъхът му стопли лицето й и този път тя го целуна, изправи се на крака и се остави на инстинкта си.

Ръцете им бяха сключени, пръстите преплетени и тялото й пулсираше от вълнение.

Когато откъснаха устни, за да си поемат въздух, той се отдръпна. Лицето му бе пламнало, а очите му искряха. Клеър чувстваше устните си подути, топли и сладостно влажни. Помисли си: О, трябваше да използвам и езика. Да приложи теорията на практика бе трудно, когато умът й напълно отказа.

— Слушай — каза Шейн. — Това… не биваше да се случва.

— Вероятно не — призна тя. — Но след два дни си заминавам. Щях да съм пълна глупачка, ако не те бях целунала.

Този път изобщо не бе сигурна кой кого целуна. Земното притегляне ли се промени, звездите ли избухнаха? Усещането бе такова. Този път ръцете му бяха свободни, те обгърнаха лицето й, галеха косата й, шията й, раменете й…

Тя издиша в отворената му уста и той изстена. Изстена! И представа си нямаше, че това чувство може така да те разтърси, да премине като светкавица по кожата и нервите ти.

Ръцете му спряха на кръста й.

Когато докоснаха езици, нежно и предпазливо, краката й омекнаха. Гръбнакът й изпука, като че ли костите й бяха изсъхнали. Шейн обгърна кръста й с дясната си ръка, държеше я близо, а лявата ръка постави отзад на главата й.

Е, това вече си бе целувка! Истинска целувка. А не целувка при сбогуване, това си беше Здравей, хубавице! и леле, не бе и подозирала, че човек се чувства така.

Когато я пусна, тя седна на леглото отмаляла и си помисли, че ако я последва, тя ще се поддаде и…

Шейн направи две големи крачки назад, после се обърна и излезе в коридора. Отдалечи се от нея. В мечтателен унес тя наблюдаваше как силните големи мускули на гърба му се движат под тениската, когато той дълбоко си поемаше дъх.

— Хубаво — каза той най-после и се обърна. Но си остана там, в коридора. — Но това наистина не биваше да се случва. И няма да го обсъждаме, нали? Никога.

— Добре — съгласи се тя. Сякаш от пръстите й струеше светлина. Пръстите на краката й излъчваха светлина. Цялата бе изпълнена с топла слънчева светлина. Никога не се е случвало.

Той отвори уста, затвори я, после затвори очи.

— Клеър…

— Знам.

— Заключи вратата — каза той.

Тя стана и я притвори. Хвърли му последен поглед през пролуката, после плътно я затвори и пусна резето.

Зад вратата се чу тупване. Шейн се бе свлякъл на пода, досети се тя.

— Мъртъв съм — измърмори той.

Тя се върна на леглото и лежа до сутринта, изпълнена със светлина.