Стъклени къщи

6

След жегата навън, студеният въздух във фоайето й се стори сух и неподвижен; Клеър потръпна и бързо примигна, за да привикнат очите й към полумрака. Във фоайето имаше няколко момичета с разтворени книги върху масите; телевизорът работеше, но никой не го гледаше.

Никой не я погледна, като мина край тях. Тя отиде до стъклената будка на портиера и дежурният студент, който седеше вътре, вдигна глава от списанието, видя синините й и зяпна от изненада.

— Здрасти — каза Клеър. Гласчето й прозвуча тънко и сухо и тя трябваше да преглътне два пъти. — Аз съм Клеър, от четвъртия етаж. Хм, вчера претърпях произшествие, но съм добре. Всичко е наред.

— Ти си… търсиха те, знаеш ли?

— Да. Просто кажи на всички, че съм добре. Трябва да вървя в час.

— Но…

— Извинявай, закъснявам! — Клеър хукна по стълбите и се заизкачва толкова бързо, колкото болният й глезен позволяваше. Мина край две момичета, които я изгледаха ококорени, но не казаха нищо.

Не видя Моника. Нито по стълбите, нито горе на етажа. Коридорът бе празен и всички врати бяха затворени. От няколко стаи гърмеше музика. Тя бързо стигна до дъното на коридора, където се намираше стаята й, и се опита да я отключи.

Топката се завъртя свободно в ръката й. Страхотно. Това показваше по-красноречиво от всякакви графити, че Моника е била там.

Разбира се, в стаята цареше хаос. Което не бе счупено, бе нахвърляно на купчини. Кориците на книгите бяха откъснати, от което наистина я заболя. Малкото й дрехи бяха измъкнати от килера и разхвърляни по пода. Някои от блузите бяха разкъсани, но това не я притесняваше особено. Тя ги разгледа, откри две-три, които бяха цели, и ги пъхна в торбата за боклук. Долнището на анцуга беше цяло и тя пъхна и него. Имаше късмет да открие два чифта износени бикини, които те не бяха забелязали, защото бяха в ъгъла на чекмеджето, и сложи и тях в торбата.

Другото, което взе, бе чифт обувки, книгите, които можеше да спаси, и малката чантичка с гримове и тоалетни принадлежности, които държеше на лавицата до леглото си. Липсваше айподът й. Нямаше ги и компактдисковете. Нямаше как да разбере дали е дело на Моника, или на някой друг негодник, който бе тършувал след нея.

Огледа се, смете останалите боклуци в ъгъла, грабна снимката на майка си и баща си от шкафчето и я взе със себе си.

После си тръгна, без да се опитва да заключи вратата.

Е, помисли си колебливо, до тук мина добре.

Бе изминала половината стъпала, когато чу гласове на площадката на втория етаж.

— … кълна се, че е тя! Трябва да й видиш насиненото око. Невероятно. Ти наистина си я подредила.

— Къде, по дяволите, е тя? — чу се ядосаният глас на Моника. — И как така никой не ме предупреди?

— Ние… ние ти казахме! — възрази някой. Някой, който звучеше толкова уплашен, колкото се чувстваше и Клеър. Тя бръкна в джоба си, взе телефона и го задържа в ръката си за кураж. Звезда и две. Просто натисни звезда и две, Шейн не е далеч, а Ева е долу…

— Тя беше в стаята си. Може би още е там?

По дяволите. В това общежитие няма на кого да се довериш, не и сега. Никой няма да я скрие или да се застъпи за нея. Клеър се върна по стълбите до площадката на третия етаж и се отправи към аварийните стълби, отвори вратата и много бързо слезе по циментовите стъпала, като се наведе, за да не я видят през прозореца на вратата на втория етаж. Успя да стигне до изхода на фоайето, изпотена и разтреперана. Раницата и найлоновата торба тежаха болезнено на натъртените й мускули. Осмели се набързо да погледне през прозореца към фоайето.

Дженифър, от тайфата на Моника, бе на пост и наблюдаваше стълбите. Изглеждаше напрегната и съсредоточена… и малко изплашена, помисли си Клеър. Играеше си с гривната на дясната ръка, като постоянно я въртеше. Едно бе сигурно — Дженифър щеше да я забележи, щом отвори вратата. Разбира се, това може би нямаше значение, може би щеше да мине край Джен и да излезе през вратата, а те няма да я нападнат пред всички, нали?

Като наблюдаваше лицето на Дженифър, изобщо не бе сигурна.

Вратата към аварийното стълбище два етажа по-нагоре се отвори с трясък. Клеър се дръпна и се огледа къде да се скрие. Единственото възможно местенце бе под стълбите. Там имаше някакъв килер, но когато пробва дръжката, се оказа заключено, а тя нямаше свръхсили да разбива ключалки като Моника.

А и нямаше време. По стълбите се чуваха стъпки. Можеше да се надява, че или човекът няма да погледне към ъгъла, или тя ще успее да стигне до вратата. Клеър пак докосна телефона в джоба си. Само един телефонен разговор. Всичко е наред.

Тя пак не извади телефона от джоба си, пое дълбоко дъх и зачака.

Не бе Моника, а Ким Валдез, първокурсничка като Клеър. Член на банда, което я поставяше малко по-високо от положението на Клеър като обикновен обитател на общежитието. Ким движеше сама и не изглеждаше много изплашена от Моника и приятелките й. Не се страхуваше почти от нищо. Макар че не бе особено дружелюбна. Просто предпочиташе да е сама.

Ким я погледна, примигна веднъж-дваж и преди да отвори вратата да излезе, спря.

— Хей — каза тя. Като свали качулката на суичъра, се видя късата й, лъскава черна коса. — Търсят те.

— Да, знам.

Ким държеше калъфа на инструмента си. Клеър не бе сигурна какъв е инструментът, но изглеждаше голям и обемист в оръфания черен калъф. Ким го сложи на пода.

— Моника ли те подреди така? — Тя посочи синините на Клеър. Клеър кимна безмълвно. — Винаги съм знаела, че е кучка. Трябва да се измъкнеш от тук.

Клеър отново кимна и преглътна.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не. — Ким й се ухили дяволито. — Не официално. Няма да е много умно.

Измислиха го за отрицателно време: Клеър вдигна ципа на суичъра, придърпа качулката около лицето си и хвана калъфа за дръжката.

— По-високо — посъветва я Ким. — Наклони го така, че да скрива лицето ти. Да, точно така. Дръж главата си наведена.

— Ами торбите ми?

— Ще изчакам няколко минути, после ще изляза с тях. Чакай навън. И да не изчезнеш нанякъде с челото ми, сериозно говоря. Ще ти сритам задника.

— Няма — обеща тя. Ким й отвори вратата, тя пое дълбоко дъх и излезе с наведена глава, като се преструваше, че закъснява за репетиция.

Като мина край Дженифър, момичето я погледна бегло, после отново се вторачи към стълбите. Клеър почувства приток на адреналин, от което сякаш лицето й се подпали, и едва се сдържа да не хукне към вратата. Сякаш измина цяла вечност, докато прекоси фоайето и стигне до стъклената врата.

Тъкмо отваряше вратата, когато чу Моника да казва:

— Тая откачалка не може да излезе от тук. Провери мазето. Може би е слязла по шахтата за боклук, като тъпото й пране.

— Но… — Джен слабо възрази. — Не искам да слизам…

Щеше да слезе, обаче. Клеър сдържа една голяма усмивка — главно поради болката, която все още това й причиняваше, и излезе от общежитието.

На слънце бе удивително. Почувства се в… безопасност.

Клеър си пое дълбоко дъх в горещия следобед и се скри зад ъгъла да изчака Ким. До огряната от слънце стена жегата бе жестока — задушаваше се. Примижа на слънцето и видя в далечината да блести колата на Ева, паркирана в дъното на улицата. Сигурно в колата е още по-горещо, предположи тя и се запита дали Ева е свалила коженото палто, което допълваше небрежната й готическа външност.

И докато разсъждаваше така, видя една сянка отзад да пада върху нейната, опита да се обърне, но бе твърде късно. Нещо меко и тъмно замъгли зрението й и запуши устата и носа й, и натискът върху главата й я извади от равновесие. Тя изпищя, или поне опита, но някой я удари в стомаха, което й отне и писъка и дъха. Клеър видя слаба светлина през плата на превръзката върху лицето си и някакви сенки, после всичко потъна в мрак. Не че припадна или нещо такова, макар че много й се искаше.

Вече не усещаше жаркото слънце; завлякоха я на някакво тъмно и тихо място. После слязоха по някакви стълби.

Когато спряха да се движат, чу дишане и шепот, звуци от много хора, после силно я бутнаха назад и тя се претърколи на студения циментов под. Ударът я зашемети и когато успя да се измъкне от торбата, която й бяха нахлузили на главата — очевидно черна раница, — откри, че около нея стоят в кръг много момичета. Нямаше представа къде се намира тази стая. Някакъв склад, може би в мазето. Бе натъпкан с какво ли не — куфари, кашони с надписани имена, всякакви неща. Някои от кашоните се бяха разпаднали и стари дрехи се подаваха от тях като черва. Миришеше на мухлясала хартия и тя немощно кихна, когато учестеното й дишане напълни устата и носа й с прах.

Някои от момичетата се изкикотиха. Повечето не реагираха и не изглеждаха доволни, че са там. Примирени са, реши Клеър. Радваха се, че те не лежат на пода.

Моника пристъпи от ъгъла.

— Е — каза тя и сложи ръце на кръста. — Вижте какво е донесла котката.

Тя отправи бляскава бяла усмивка на Клеър, сякаш другите не съществуваха.

— Ти избяга, мишчице. Точно когато бяхме започнали да се забавляваме.

Клеър се престори, че киха неколкократно и Моника се отдръпна с отвращение. Клеър откри, че да се преструваш, че кихаш, не бе толкова лесно. Бе болезнено. Но й осигуряваше време и прикритие да извади телефона от джоба си, да го скрие с тялото си и трескаво да натисне звезда и две.

Тя натисна „избери“ и пъхна телефона между два кашона, като се надяваше синята светлина на бутоните да не привлече вниманието на Моника. Надяваше се Шейн да не играе на конзолата и да не слуша музика, заради което да не чуе звъненето на телефона. Надяваше се…

Просто се надяваше.

— О, за бога. Вдигнете я! — заповяда Моника. Моникоподобните й приятелки се втурнаха напред, Джен я хвана за едната ръка, Джина за другата. Изправиха я на крака и я задържаха така.

Моника дръпна качулката от насиненото лице на Клеър и отново се усмихна, докато оглеждаше щетите.

— Проклета откачалке, изглеждаш ужасно. Боли ли?

— Какво съм ти направила? — смотолеви Клеър. Беше изплашена, но и ядосана. Бясна. Около нея стояха седем момичета и не правеха нищо, защото и те бяха изплашени, и от какво? От Моника? Какво, по дяволите, дава на Мониките право да управляват света?

— Отлично знаеш какво си направила. Опита се да ме направиш на глупачка — каза Моника.

— Само се опитах ли? — отвърна рязко Клеър, което бе тъпо, но не успя да се въздържи да не й се подиграе. Спечели си силен удар в лицето. Точно върху предишната синина, от което дъхът й спря и главата й започна да пулсира от гореща болка. Разтърсена от удара на Моника, всичко й се струваше странно. Клеър почувства, че й стискат ръцете, и осъзна, че Моникоподобните я държат. Опита се да застане здраво на краката си, отвори очи и се втренчи в Моника.

— Защо живееш в Хауърд? — попита тя.

Моника огледа кокалчетата на пръстите си за синини и вдигна поглед с искрена изненада.

— Какво?

— Семейството ти е богато, нали? Можеш да живееш в апартамент. Или в частно общежитие. Как така живееш в Хауърд Хол с откачалки като мен? — затаи дъх като видя блесналия студен пламък в очите на Моника. — Освен ако и ти не си откачалка. Откачалка, която се възбужда, като наранява по-слабите от нея. Откачалка, от която семейството се срамува и която са скрили тук, за да не им се налага да я гледат.

— Млъкни! — изсъска Дженифър тихичко в ухото й. — Не бъди глупачка! Тя ще те убие, не разбираш ли?

Клеър тръсна глава.

— Чух, че си заминала да учиш другаде — продължи Клеър. Стомахът й се бунтуваше, имаше чувството, че ще повърне и ще умре, но просто се бореше да спечели време. Шейн ще дойде. Ева ще дойде. Може би и Майкъл. Представяше си Майкъл, изправен на вратата, с ангелско лице и ледени очи, които пронизват Моника. Да, това би било разтърсващо. Тогава Моника нямаше да изглежда толкова велика. — Какво има? Не се справи ли? Не съм изненадана. Всеки, който смята, че Втората световна война е била в Китай, не може да впечатли…

Този път видя юмрука, насочен към нея, и се опита да го избегне, доколкото можа. Юмрукът на Моника се стовари в челото й, заболя я, но Моника сигурно я бе заболяло много повече, защото нададе остър писък и се отдръпна, като притисна дясната си ръка в лявата. Това облекчи ужасното главоболие на Клеър.

— Внимавай — пое си дъх Клеър и почти се изкикоти. Засъхналата рана на устната й се бе отворила и тя облиза кръвта от устните си. — Да не си счупиш нокът! Не си струва заради мен, нали?

— Правилно си схванала! — озъби се Моника. — Пуснете тая кучка. Какво чакате? Хайде! Мислите ли, че това мекотело може да ме нарани?

Моникоподобните се спогледаха, очевидно се чудеха дали тяхната пчела майка не се е побъркала, после пуснаха ръцете на Клеър и се отдръпнаха. Дженифър се блъсна във високата купчина кашони, разпиляха се стари хартии и във въздуха се разнесе прах, но когато Клеър погледна към нея, Дженифър се взираше в нещо между кашоните.

Там, където Клеър бе скрила телефона. Джен сигурно го бе видяла и Клеър ахна на глас, като изведнъж почувства, че е много по-изплашена, отколкото смяташе.

— Какво, по дяволите, гледаш? — Моника се озъби на Джен, а Джен нарочно се обърна с гръб към издайническия телефон, кръстоса ръце и се изправи така, че скриваше телефона от поглед. Изобщо не погледна Клеър. Леле… Това пък какво беше? Не бе просто късмет. Лоялността на Дженифър се беше пропукала. Може би не бе толкова ревностен привърженик на Моника.

Може би и бе писнало Моника да я командва. Не че щеше да застане на страната на Клеър.

Клеър избърса кръвта от устната си и погледна другите момичета, които стояха притеснени и несигурни. Моника бе предизвикана и досега не бе нанесла съкрушителния удар, който всички, включително и Клеър, очакваха. Странно наистина. Май Клеър беше улучила друго болно място, освен кокалчетата на Моника.

Тя разтриваше ръката си и гледаше Клеър, сякаш я вижда за първи път. Преценяваше я. После каза:

— Не са ти обяснили нещата от живота, Клеър. Работата е там, че ако изведнъж изчезнеш… — кимна с красивата си остра брадичка към прашните купища кашони. — Само портиерът ще разбере или ще се поинтересува. Мислиш, че мама и тати ще се разстроят? Може би да, но само докато похарчат и последната стотинка за снимката ти по кутиите с мляко и проверявайки слуховете, че си избягала с някое гадже. Ще намразят и мисълта за теб. В Морганвил изчезването на хора е цяло изкуство. Защото никога не изчезват тук. Винаги някъде другаде.

Моника не я дразнеше. Това беше страшната част. Тя говореше спокойно, тихо, сякаш бяха равностойни и си разговаряха приятелски.

— Искаш да разбереш, защо живея в Хауърд? — продължи тя. — Защото в този град мога да живея, където си поискам. Както си поискам. А ти, ти си просто движещ се донор на органи. Така че, послушай съвета ми, Клеър. Не ми лази по нервите, че самата ти ще останеш без нерви. Ясно?

Клеър кимна бавно. Не посмя да отмести поглед. Моника й напомняше за свирепо куче, което би те хванало за гърлото в момента, в който проявиш слабост.

— Ясно — рече. — Ти си луда. Схванах.

— Възможно е — съгласи се Моника и я дари със странна усмивка. — Ти си умна откачалка. А сега бягай, умна откачалке, преди да съм променила мнението си и да съм те напъхала в един от тези стари куфари, където някой архитект ще те открие след стотина години.

Клеър примигна.

— Археолог.

Погледът на Моника се вледени.

— О, по-добре хуквай веднага.

Клеър отиде до Дженифър и се протегна зад нея, за да измъкне телефона измежду кашоните. Тя го вдигна към Моника.

— Говори по-ясно за микрофона. Искам да съм сигурна, че приятелите ми са чули всяка дума.

За секунда никой не помръдна, а после Моника се засмя.

— По дяволите, откачалке. Ти си забавна. — Отмести поглед от Клеър и погледна зад нея. — Не, докато аз не кажа.

Клеър погледна през рамо. Джина стоеше точно зад нея и държеше някакъв метален лост в ръката си.

О, боже. В погледа на Джина имаше нещо страховито и вледеняващо.

— Тя ще си го получи — каза Моника. — А ние ще гледаме. Но защо да бързаме? Не съм се забавлявала така от години.

Краката на Клеър изведнъж омекнаха като преварени спагети. Искаше й се да повърне, да заплаче, но не смееше да направи нищо, освен да се преструва на смела. Решат ли, че блъфира, ще я убият на място.

Тя мина покрай Джина между две момичета, които не смееха да я погледнат, и сложи ръка на топката на вратата. Тогава погледна към дисплея на телефона.

„НЯМА ОБХВАТ“.

Отвори вратата, излезе навън и видя нещата си хвърлени на тревата, откъдето я бяха отвлекли. Сложи телефона в джоба си, взе торбата си и прекоси паркинга до колата на Ева. Ева все още седеше зад волана, с блед и изплашен вид.

Клеър метна торбата на задната седалка, а Ева попита:

— Какво стана? Видяха ли те?

— Не — каза Клеър. — Няма проблеми. Имам час. Ще се видим по-късно. Благодаря, Ева. Хм… ето ти телефона — тя й го подаде. Ева го взе намръщена. — Ще се върна, преди да се стъмни.

— Гледай да се върнеш — каза Ева. — Сериозно, Клеър. Изглеждаш… странно.

Клеър се засмя.

— Аз? Я се погледни в огледалото.

Ева й показа среден пръст, но тя би постъпила по същия начин и с Шейн. Клеър грабна раницата си, затвори вратата и се загледа как голямата черна кола на Ева се отдалечава. Ева сигурно се връща на работа, помисли си Клеър.

Бе изминала половината път до лабораторията по химия, когато нервите й не издържаха, тя се свлече на една пейка и заплака тихо в шепи.

О, боже. О, боже, искам да си отида вкъщи! Не бе сигурна дали имаше предвид къщата на Майкъл или къщата у дома, в нейната стая, при нейните родители, които да бдят над нея.

Не мога да се откажа. Наистина не можеше. Никога не го бе правила, дори когато това е било най-доброто.

Избърса подутите си очи и отиде в час.

Никой не я уби този следобед.

След първите няколко часа престана да очаква това да се случи и се съсредоточи върху занятията. Поредицата упражнения не бяха толкова трудни и се оказа, че знае отговорите по история. Бас държа, че Моника не ги знае, си помисли тя и се огледа виновно, за да види дали Моника или пък някой от тайфата й не е там. Курсът бе голям. Не забеляза никой от присъствалите в мазето днес.

След часовете се добра и до магазина, без да я убият. Никой не я нападна, докато избираше салата и домати и докато чакаше на опашката да плати. Обаче реши, че момчето на щанда за месо изглежда подозрително.

Върна се пеша в Стъклената къща, като се оглеждаше за вампири в превалящия следобед и се чувстваше глупаво, че дори си мисли за това. Не видя никого, освен студенти, които се разхождат с натъпкани раници. Повечето вървяха на групи. Извън студентското градче магазините бяха затворени, светлините изгасени и малкото хора не вървяха, а бързаха.

На ъгъла на улиците „Отнесени от вихъра“ и „Семейство Манстърс“ градинската порта бе отворена. Тя я затвори след себе си, отключи вратата с лъскавия нов ключ, който бе намерила на шкафчето си сутринта, и затръшна вратата след себе си.

В края на коридора се виждаше една сянка. Висока, едра сянка в мърлява жълта тениска и смъкнати избелели джинси, протрити отзад. Сянка с боси крака.

Шейн.

Той я погледна за миг и каза:

— Ева остави багажа ти в стаята.

— Благодаря.

— Какво носиш?

— Неща за вечеря.

Той леко наклони глава, но не откъсваше поглед от нея.

— За умно момиче правиш глупости, знаеш ли?

— Знам — тя тръгна към него. Той не помръдна.

— Ева казва, че не си видяла Моника.

— Така й казах.

— Знаеш ли, не ти вярвам.

— Знаеш ли — рязко отвърна тя, — не ми пука. Извинявай. — Промъкна се край него, отиде в кухнята и остави торбите. Ръцете й трепереха и тя ги сви в юмруци. После започна да подрежда продуктите на плота. Телешка кайма. Маруля. Домати. Лук. Пържен боб. Лютив сос, от този, който обича. Сирене. Сметана. Питки за тако.

— Нека позная — каза Шейн от вратата. — Ще готвиш китайско.

Тя не отговори. Все още бе много ядосана, а изведнъж се почувства и много изплашена. От какво, не знаеше. От всичко. От нищо. От себе си.

— Мога ли да помогна с нещо? — гласът му звучеше различно. По-тихо, по-внимателно, почти мило.

— Нарежи лука — каза тя, макар да знаеше, че не това има предвид. Въпреки това, той се приближи, взе лука и измъкна огромен страшен нож от шкафчето. — Първо трябва да го обелиш.

Хвърли й гаден поглед, както би погледнал Ева, и се залови за работа.

— Хм… може би трябва да се обадя на мама — каза Клеър. — Може ли да използвам телефона?

— За извънградски разговори се плаща.

— Разбира се.

Той сви рамене, протегна ръка и взе безжичния телефон, после й го хвърли. Тя едва не го изтърва, но се почувства горда, че го хвана. Извади голям железен тиган от шкафа и го остави на плота, включи котлона и намери олио. Докато то загряваше, прочете още веднъж рецептата в малката готварска книжка, която бе купила в магазина, после набра номера.

Майка й отговори на второто позвъняване:

— Да? — майка й никога не казваше „ало“.

— Мамо, Клеър е.

— Клеър! Мила, къде се губиш? Опитвам се да се свържа с теб от дни!

— На занятия — каза тя. — Извинявай, не се задържам много вкъщи.

— Спиш ли достатъчно? Ако не спиш достатъчно ще се разболееш, знаеш как си…

— Мамо, добре съм. — Клеър намръщено погледна рецептата на плота пред нея. Какво означава точно „sauté“? Пържено ли означава? Нарязано на кубчета, разбра тя. Това просто означаваше да се нареже на кубчета. — Честно. Всичко е наред.

— Клеър, знам, че е трудно. Ние наистина не искахме да се запишеш дори в ТПЮ, мила. Ако искаш да се прибереш вкъщи, баща ти и аз ще се радваме…!

— Не, мамо, не искам… добре съм. Всичко е наред. Занятията наистина са добри… — Това не отговаряше точно на истината. — И си намерих приятели тук. Те се грижат за мен.

— Сигурна ли си?

— Да, мамо.

— Защото се тревожа за теб. Знам, че си твърде зряла за възрастта си, но…

Шейн отвори уста да каже нещо. Клеър трескаво му направи знаци да замълчи, като посочи телефона.

— „МАМА Е!“ — каза тя само с устни.

Шейн се предаде, вдигна ръце и после продължи да реже. Майка й още говореше. Клеър бе изпуснала част от думите й, но не смяташе, че е нещо важно.

— … момчета, нали?

Леле! Радарът на мама работи дори от разстояние.

— Какво, мамо?

— В твоето общежитие не се разрешава момчета да влизат в стаите, нали? Има дежурен на портала да следи за тези неща, нали?

— Да, мамо. В Хауърд Хол денонощно има дежурен, който да държи гадните лоши момчета далеч от стаите ни. — Всъщност не бе излъгала, реши Клеър. Това си бе съвсем вярно. Фактът обаче, че всъщност не живее в Хауърд Хол… е, не беше нещо, което трябваше да казва.

— Важно е. Ти си водила затворен живот, Клеър, и аз не искам да…

— Мамо, трябва да тръгвам, трябва да вечерям и имам много за учене. Как е татко?

— Татко ти е добре, скъпа, праща ти поздрави. О, хайде, Лес, стани и се обади на умната си дъщеря, няма да се повредиш.

Шейн й подаде купичката с нарязания лук. Клеър подпря телефона до ухото си и изсипа шепа лук в тигана. Лукът веднага започна да цвърчи, тя се уплаши, вдигна тигана от котлона и почти изтърва телефона.

— Здрасти, хлапе. Как върви учението? — Такъв си беше баща й. Не попита „Как мина денят ти?“ или „Имаш ли нови приятели?“ Не, философията му винаги е била „Бори се за наградата, всичко друго само ти пречи.“

Но тя все пак го обичаше.

— Учението върви страхотно, тате.

— Нещо пържиш ли? Разрешават ли ви да имате котлони в общежитието? По мое време не разрешаваха…

— А… не, просто си отворих кола. — Това вече си беше опашата лъжа. Тя бързо остави тигана, отиде до хладилника и извади една студена кола, за да я отвори. Ето. Вече казваше истината. — Ти как си?

— Добре съм. Ще ми се всички да престанат да се тревожат за мен, не съм първият в историята, на който му е правена операция.

— Знам, татко.

— Докторите казват, че съм добре.

— Това е чудесно.

— Трябва да вървя, Клеър, започна мачът. Ти добре ли си там?

— Да, добре съм. Татко…

— Какво има, мила?

Клеър прехапа устни, отпи от колата и нерешително попита:

— Ъъъ… знаеш ли нещо за Морганвил? История на града или нещо такова?

— Проучване ли правиш? За някакъв доклад? Не, не знам много. Само, че университетът съществува от почти сто години. Знам, че бързаш да отидеш в по-големите университети, но мисля, че трябва да прекараш няколко години близко до дома. Говорили сме за това.

— Знам. Просто се чудех… интересен град е, това е всичко.

— Добре тогава. Ще ни кажеш какво си открила. Майка ти иска да ти каже довиждане. — Татко никога не казваше довиждане. Докато Клеър изрече „Чао, тате!“, той вече бе заминал и майка й бе отново на линия:

— Мила, обади ни се, ако се притесняваш за нещо, разбра ли? Обаждай ни се, каквото и да се случи. Обичаме те!

— И аз ви обичам, мамо. Чао.

Тя остави телефона и се загледа в пържещия се лук, после в рецептата. Когато лукът стана златист, тя прибави и каймата.

— Е, свърши ли с лъжите пред родителите ти? — запита Шейн и се протегна зад Клеър, за да си вземе малко настъргано сирене от купичката на плота. — Охо, тако. Великолепно. По дяволите, радвам се, че приех тук да живее някой, който може да готви.

— Чух това, Шейн! — извика Ева от дневната тъкмо когато се затръшна вратата. Шейн се сепна. — Сам си почисти банята през почивните дни!

Шейн примигна.

— Примирие!

— Така си и мислех.

Ева влезе, все още сгорещена от жегата навън. Бършейки потта си, бе избърсала и голяма част от грима, и без толкова грим изглеждаше изненадващо млада и сладка.

— О, боже, това май е истинска храна!

— Тако — гордо каза Шейн, сякаш бе негова идея. Клеър го сръга в ребрата или поне се опита. Ребрата му бяха доста по-твърди от лакътя й.

— Оу — извика той. Не че го болеше.

Клеър погледна през прозореца. Нощта настъпваше бързо, което бе типично за Тексас в края на деня — жаркото слънце изведнъж отстъпваше на топлия лепкав здрач.

— Майкъл тук ли е? — запита тя.

— Сигурно — Шейн сви рамене. — Той винаги е тук за вечеря.

Тримата приготвиха всичко и някъде на средата на поточната линия, която бяха спретнали — Клеър слагаше месо в питките, Ева добавяше сосовете, Шейн сипваше боба в чиниите, — към колектива се присъедини четвърти чифт ръце. Майкъл имаше вид, сякаш сега е станал и се е изкъпал… мокра коса, сънливи очи и капки вода, които се стичаха и попиваха в яката на черния суичър. И той като Шейн носеше джинси, но бе по-официален — носеше обувки.

— Здрасти — поздрави ги той. — Изглежда великолепно.

— Клеър го приготви — намеси се Ева, когато Шейн си отвори устата. — Не оставяй Шейн да си приписва заслугата.

— Нямаше да го направя! — Шейн изглеждаше обиден.

— Да, бе.

— Аз нарязах лука. Ти какво направи?

— Почистих след теб, както винаги.

Майкъл погледна Клеър и направи гримаса. Тя се засмя и си взе чинията. Майкъл взе своята и я последва в дневната.

Някой… Майкъл, предположи тя, бе почистил голямата дървена маса до шкафовете с книги и сложил четири стола около нея. Нещата, които бяха натрупани на масата преди това — видео игри, книги, партитури, — бяха преместени на други места, без особен усет за ред. (Може би, поправи се тя, идеята е била на Шейн). Остави чинията си на масата. Ева бързо постави своята до тази на Клеър и плъзна по масата една студена кола към нея заедно с вилица и салфетка. Майкъл и Шейн влязоха, също седнаха и започнаха лакомо да ядат… ами, като момчета. Ева отхапваше по малко. Клеър, която беше учудващо гладна, откри, че яде второ тако, преди Ева да е свършила първото си.

Шейн отиде за още храна.

— Хей, пич — каза той, като се върна с пълна чиния, — кога пак ще свириш?

Майкъл спря да дъвче, погледна Ева, после Клеър, после си довърши хапката, преди да отговори:

— Когато съм готов.

— Страхливец. Прекарал си лоша нощ, Майк. Я се заеми пак с работа. — Ева погледна намръщено Шейн и поклати глава. Шейн не й обърна внимание. — Сериозно говоря, човече. Не бива да ги оставиш да те откажат.

— Няма — каза Майкъл. — Но не може винаги с рогата напред.

— Но се налага — въздъхна Шейн. — Все едно. Когато решиш да спреш да живееш като отшелник, кажи.

— Не живея като отшелник. Репетирам.

— Сякаш не си достатъчно добър. Моля те!

— Не ме уважават — каза Майкъл. Шейн, който отхапваше голямо парче, го погледна иронично. — Да, да, знам, че тъжната ми история не те трогва. Да сменим темата. Как мина срещата ти с Лиза? Боулингът май те възбужда, а?

— Казва се Лора — натърти Шейн. — Ами, наистина е секси, но си мисля, че си пада по теб — постоянно разказваше как те видяла в Уотърхаус миналата година и си бил, лелеее… страхотен. Все едно бяхме тройка, само че теб те нямаше, слава богу.

Майкъл доби самодоволен вид.

— Млъквай и яж.

Шейн насочи към него пръст, като въображаем пистолет.

Най-общо казано, прекарваха си добре.

Майкъл и Ева измиха чиниите, понеже бяха загубили жребия с монета, а Клеър се мотаеше в дневната и не бе сигурна какво й се прави. Да учи, звучеше отегчително, което я изненада. Шейн се бе съсредоточил върху колекцията с видеоигри, като бе вдигнал босите си крака на масичката за кафе. Без да поглежда Клеър, я попита:

— Искаш ли да видиш нещо яко?

— Разбира се — каза тя. Очакваше, че ще зареди някоя игра, но той върна кутийката в купчината, стана от дивана и се заизкачва по стълбите. Тя остана долу, гледаше след него и се чудеше какво да прави. Шейн пак се появи най-горе на стълбите, махна й с ръка и тя го последва.

На втория етаж беше тихо и, разбира се, слабо осветено. Тя примигна и видя, че Шейн вече е на средата на коридора. Към нейната стая ли отиваше? Не че в главата й не се въртеше някаква щура фантазия как седи с него на леглото и… и понятие си нямаше защо това изникна в главата й, освен че… е, той просто бе… даа.

Шейн премести една картина, която висеше на общата стена между нейната стая и тази на Ева, и натисна едно копче под картината.

Открехна се врата на отсрещната стена. Вратата бе вградена в ламперията и Клеър никога не би се сетила, че съществува. Тя ахна, а Шейн се ухили, сякаш е открил топлата вода.

— Яко, а? Тая проклета къща е пълна с такива щуротии. Повярвай ми, в Морганвил си струва да имаш скривалища. — Отвори вратата, откриха се други стълби и той се изкачи по тях. Тя очакваше стълбите да са прашни, но не бяха. Дървените части бяха чисти и лакирани.

Стълбите бяха тесни и се състояха само от осем стъпала, половин етаж всъщност. В края на стълбището имаше още една врата. Шейн я отвори и натисна ключа за осветлението.

— Когато видях тази стая за пръв път и стаята на гърба на килера, си помислих „Да, къща на вампири“. Ти какво мислиш?

Ако тя вярваше във вампири, той щеше да е прав. Стаята бе малка, без прозорци и беше… стара. Не се дължеше само на вещите, които бяха стари и мрачни, усещаше се нещо… древно, нещо, което не бе наред. И беше студено. Студено, насред най-горещата част на лятото в Тексас.

Тя потръпна.

— Всички ли знаят за тази стая?

— О, да. Ева казва, че е обитавана от духове. Не я виня. И мен ужасно ме плаши. Но е яко, нали? Тук щяхме да те скрием, когато дойдоха ченгетата, само че щяха да те видят през прозорците, ако бяхме излезли от кухнята. Любопитни са копелетата. — Шейн прекоси стаята по дебелия персийски килим и се просна на червения диван във викториански стил. Вдигна се облак прах, той го разсея с ръка и се закашля. — Какво мислиш? Мислиш си, че Майкъл проспива лошите си немъртви дни тук?

Тя примигна.

— Какво?

— О, я стига. Мислиш, че той е един от тях, нали? Защото не излиза през деня?

— Аз… аз нищо не мисля!

Шейн кимна със сведен поглед.

— Добре. Не си изпратена тук.

— Изпратена… изпратена тук от кого?

— Мислех си… ченгетата те търсиха, но може би те търсят, за да ни накарат да те задържим тук и да не те изхвърлим. И така, кое от двете? За тях ли работиш?

— За тях? — повтори тя тихо. — Кои са тези те? — Шейн внезапно я погледна и тя потръпна отново. Той не приличаше на Моника, в никакъв случай, но не се и шегуваше. — Шейн, не знам за какво говориш. Дойдох в Морганвил да уча, пребиха ме и дойдох тук, защото съм уплашена. Ако не ми вярваш, — е, тогава мисля, че трябва да си отида. Надявам се такото, което приготвих, да ти е харесало.

Тя отиде до вратата и спря объркана.

Нямаше дръжка.

Зад нея Шейн каза тихо:

— Причината, поради която смятам, че това е стая на вампири, е, че не можеш да излезеш, ако не знаеш тайната. Удобно е, ако искаш да докараш жертви тук, за да си похапнеш малко.

Тя се завъртя, като очакваше да го види изправен, с онзи огромен нож, който бе използвал за лука. Бе нарушила първото правило на филмите на ужасите — или пък беше второто, — бе се доверила някому, а не биваше…

Но той още седеше на дивана, удобно отпуснат, с ръце, преметнати през облегалката.

Дори не я поглеждаше.

— Пусни ме да изляза — каза тя. Сърцето й биеше лудо.

— След минутка. Първо ми кажи истината.

— Казах ти я. — Изпита гняв и унижение, че се разплака. За кой ли път! По дяволите! — Мислиш, че се опитвам да ви нараня ли? Да нараня Майкъл? Как бих могла? Аз съм тази, която всички нараняват!

Той я погледна и тя забеляза, че суровото му изражение се стопи. Гласът му звучеше по-меко, когато заговори:

— Ако исках да убия Майкъл, щях да използвам някой като теб да го свърши. За теб би било много лесно да убиеш някого, Клеър. Да му отровиш храната, да му забиеш нож в гърба… а аз трябва да се грижа за Майкъл.

— Мислех, че той се грижи за теб. — Тя гневно си избърса очите. — Защо смяташ, че някой иска да го убие?

Шейн повдигна вежди.

— Винаги има някой, който иска да убие вампир.

— Но… той не е. Ева каза…

— Да, знам, че не е вампир. Но не става през деня, не излиза от къщата, не мога да го накарам да ми каже какво става, така че може и да е. Освен това рано или късно някой ще реши, че е такъв. Повечето хора в Морганвил са или защитени, или непросветени — нещо като да отглеждаш зайци или за домашни любимци, или за храна. Но някои се съпротивляват.

Тя примигна, за да отпъди и последните сълзи.

— Като теб?

Той наведе глава.

— Може би. Ами ти? Ти борец ли си, Клеър?

— Не работя за никого. И не бих убила Майкъл дори да е вампир.

Шейн се засмя.

— Защо не? Той би те прекършил като клонче, ако беше вампир.

— Защото… защото… — Тя не можеше точно да го изрази с думи. — Защото го харесвам.

Шейн я наблюдава още няколко дълги секунди, после натисна една издатина на главата на гравирания лъв върху страничната облегалка на дивана.

Вратата щракна и се открехна.

— Това обяснение ми стига — каза той. — И така, десерт?