Стъклени къщи

10

Бе твърде напрегната, за да заспи, освен това я болеше гърбът и не понасяше мисълта да чака още една нощ, за да се захване за работа. Брандън не изглеждаше от онези, които чакат дълго, за да си отмъстят, а Шейн… Шейн не бе от хората, които не си държат на думата.

Ако е толкова глупав, че да иска да го ухапят, хубаво, но няма да позволя да ме използва за извинение.

Шейн не бе излизал от стаята си цяла нощ. Не бе чула нищо, когато внимателно подслушваше до вратата му. Ева с жест бе показала слушалки и пускане на невидима уредба. Клеър знаеше за какво говори, бе прекарала много часове в опити да си спука тъпанчетата на ушите, за да избяга от света.

Ева й зае един лаптоп — стара машина, голяма, черна и тежка, със стикер „опасно за околната среда“ на капака. Когато Клеър го включи в мрежата и го пусна, на екрана се появи Мрачният жътвар, а в ръцете си вместо коса държи пътен знак, на който пише Морганвил и стрелка, която сочи надолу.

Клеър гузно отвори няколко папки, любопитството й надделя и откри, че са пълни със стихове. Ева обичаше смъртта или поне обичаше да пише за нея. Цветисти романтични стихоплетства, в които се говори за гняв, за кръв и мрамор на лунна светлина… и тогава Клеър забеляза датите. Последното стихотворение бе писано преди три години. На колко ще да е била Ева тогава, на петнайсет? Тя още тогава се е вълнувала от вампирите, но нещо се бе променило. През последните три години не бе писала поезия…

Ева влезе през отворената врата.

— Върви ли работата? — попита тя. Клеър виновно подскочи и докато влизаше в интернет с вдигане на палец й посочи, че всичко е наред. — Добре, обадих се на братовчедка си в Илинойс. Тя ще ни позволи да използваме сметката й, но утре трябва да й изпратя пари. Ето сметката. — Тя й подаде листче хартия. — Няма да я убият заради нас, нали?

— Не. Аз няма да купувам по много неща от едно място. Много хора купуват кожа, хартия, инструменти и разни такива неща. Колко стара се предполага, че е тази книга?

— Много стара.

— На велен ли е писана?

— Това хартия ли е?

— Веленът е най-старата хартия, която е използвана за книги — обясни Клеър. — От овча кожа е.

— О! Предполагам, че е от това. Наистина е стара.

С велена ще е трудно. Може да се намери, но лесно се проследява. Но пък каква полза от това да си много умен, ако не можеш да се измъкнеш от положението — о, да, ще трябва да намери някой друг, който да направи проучването. Твърде опасно бе да оставят следи, които водят до Стъклената къща…

Клеър се залови за работа. Тя дори не забеляза, че Ева излезе и затвори вратата след себе си.

Клеър прави проучвания в продължение на четири дни. Цели четири дни. Ева й носеше супа, хляб и сандвичи, а Шейн се отби един-два пъти, за да й каже, че е луда и че не иска тя да се меси в тая работа. Клеър не му обърна внимание. Така се държеше винаги, когато напълно бе погълната от някаква работа. Чу го, отговори му нещо, но изобщо не го слушаше. Точно както правеше и с родителите си. И накрая Шейн се отказа и я остави на мира.

Майкъл влезе в стаята й малко преди зазоряване. Това толкова я изненада, че я извади от нейната вглъбеност за известно време.

— Как върви? — попита той.

— Мисията да спасим Шейн ли? Ами, върви — отвърна тя. — Трябва да разработя плана с много заобиколни действия, да не оставяме следи. Не се тревожи, дори и вампирите да се ядосат, няма да могат да докажат нищо, освен че сме им дали това, което смятаме, че търсят.

Майкъл изглеждаше доволен, но обезпокоен. Той много се тревожеше. Тя предположи, че понеже се намира в капан, единственото, което може да направи, е да се бори с всичко, което влезе в къщата с намерението да ги нарани, и да се тревожи за всичко останало. Колко отчайващо, помисли си.

— Хей — каза Клеър. — Ева кога отива на работа днес?

— В четири.

— Но това е…

— Нощната смяна. Знам. Там тя е в безопасност и не мисля, че някой вампир е толкова глупав, че да се изпречи пред колата й. Все едно да те сгази хамър. Накарах я да обещае, че Оливър ще я изпрати до колата, а Шейн ще я посрещне на тротоара и ще я въведе вкъщи.

Клеър кимна.

— Аз отивам с нея.

— В кафенето ли? Защо?

— Защото е анонимно — каза тя. — Там всички студенти имат лаптоп и в кафенето има безплатен безжичен интернет. Ако внимавам, няма да могат да проследят кой търси информация как се фалшифицира възрастта на една книга.

Той й хвърли раздразнен поглед. Но пак изглеждаше сладък. Боже! Все още забелязва тия неща. Наистина трябва да престане, но… бе само на шестнайсет и не се бе целувала…

— Не ми харесва, че Ева ще е там през нощта. А ти определено няма да излизаш.

— Но ако работя тук, всички сме в опасност. Включително и Ева.

О, удар под кръста. Погледът му трепна, но се овладя.

— Значи според теб, ако те пусна да отидеш там, да рискуваш живота си и да седиш в кафенето с Брандън е по-безопасно? Клеър, това в никакъв случай не означава безопасност.

— Повече, отколкото ако вампирите решат, че всички в тая къща са се заловили нарочно да им вземат това, което искат най-много — обоснова се Клеър. — Това не е игра, нали? Искам да кажа, мога да спра, ако искаш, но нямаме какво друго да разменим за сделката на Шейн. Нищо достатъчно значимо. Бих позволила на Брандън… сещаш се… но някак си не мисля…

— Само през… — Майкъл спря и се засмя. — Щях да кажа само през трупа ми, но…

Клеър примигна.

— Няма да го кажа — довърши той.

— Не си ми баща — изтъкна тя и изведнъж… се сети.

В болницата Шейн й бе казал, че докато е била упоена са се обадили на родителите й. Също така ясно си спомни и думите „побъркаха се“.

О, по дяволите!

— Татко — каза тя на глас. — О, не… трябва да се обадя по телефона. Може ли?

— На родителите ти ли? Разбира се. Извънградски…

— Да, знам, ще платя. Благодаря.

Тя взе безжичния телефон и набра номера у дома. Звънна пет пъти, после се включи секретарят. „Здравейте, вие се свързахте с Лес и Катрин Денвърс и дъщеря им Клеър. Оставете съобщение!“ Записът бе направен от майка й с ведър и делови глас. Когато чу сигнала, Клеър изведнъж много се уплаши. Може би просто са излезли да пазаруват. Или…

— Здравейте, мамо, татко, Клеър е. Просто исках да ви… чуя. Предполагам трябваше да се обадя по-рано. Онази злополука в лабораторията не беше нищо сериозно. Не искам да се тревожите за мен, всичко е наред. Наистина.

Облегнат на рамката на вратата, Майкъл правеше смешни гримаси. Това някак си по прилягаше на Шейн. Тя му се изплези.

— Ами просто… просто исках да ви кажа всичко това… Обичам ви. Чао.

Тя затвори. Майкъл рече:

— Трябва да им кажеш да дойдат и да си те приберат вкъщи.

— И да ви зарежа в тая бъркотия? Тя е заради мен. Шейн се замеси заради мен. Сега, когато Моника знае, че се е върнал…

— О, повярвай ми, не подценявам опасността, в която се намираме, но ти все още можеш да си отидеш. И трябва. Ще опитам да убедя Шейн да замине също. Ева… Ева няма да си отиде, а би трябвало.

— Но… — Така ще останеш сам, помисли си тя. Съвсем сам. Майкъл не можеше да се измъкне. Никога.

Майкъл погледна през прозореца. Небето бавно променяше цвета си от среднощното синьо към бледосиния цвят на зората.

— Времето ми изтече — каза той. — Обещай ми, че няма да ходиш с Ева довечера.

— Не мога.

— Клеър.

— Не мога. Съжалявам.

Той нямаше време да спори, макар че му се искаше. Отдалечи се по коридора; тя чу вратата на спалнята му да се затваря и се замисли за това, което бе видяла на долния етаж в дневната. Не бе сигурна как ще го преживее, ако й се налага всеки ден да го гледа — изглеждаше много болезнено. Предполагаше, че най-лошото бе да знае, че ако бе жив и можеше да се разхожда денем, щеше да попречи на Шейн да извърши онова.

„Нямаше да се наложи, ако се бе намесил и ми бе пазил гърба!“, му бе изкрещял Шейн и това сигурно го бе наранило повече от смъртта.

Клеър пак се захвана за работа. Очите й горяха, мускулите я боляха, но дълбоко в себе си се чувстваше щастлива, че най-после върши и нещо друго, освен да защитава само себе си — сега защитаваше и други хора.

В случай, че се справи успешно.

Странно, но бе убедена, че ще се справи. Просто знаеше.

Реши, че наистина е откачалка.

Клеър се събуди в три и половина, с мътен поглед, всичко я болеше, облече чиста тениска и чифт дънки, които отчаяно се нуждаеха от пране. Още един ден, реши тя, и после ще изпробва пералнята в мазето. Макар да бе спала едва три часа, косата й бе ужасно рошава и главата й изглеждаше огромна.

Трябваше да си пъхне главата под чешмата и с пръсти да заглади косата си назад, така че видът й да не е толкова противен.

Тя сложи лаптопа в куфарчето и хукна към долния етаж. Чу обувките на Ева да потропват в посока към входната врата.

— Чакай! — извика тя и се втурна по стълбите през дневната тъкмо когато предната врата се затръшна. — Мамка му…

Отвори я, преди Ева да успее да заключи. Ева имаше гузен вид.

— Щеше да ме оставиш — каза Клеър. — Казах ти, че искам да дойда!

— Да, ама… не бива.

— Майкъл е говорил с теб снощи.

Ева въздъхна и нервно потропа с крак, обут в черна лачена обувка.

— Да, за кратко. Преди да си легне.

— Не е нужно всички да ме защитават. Опитвам се да помогна!

— Разбирам — каза Ева. — Ако откажа и тръгна с колата, какво ще направиш?

— Ще отида пеш.

— От това се страхувах. — Ева сви рамене. — Влизай в колата.

Кафенето „Комън Граундс“ бе претъпкано със студенти, които четяха, бъбреха, пиеха чай, мока и кафе лате. Клеър остана доволна, като видя, че работят и на лаптопите си. Може би имаше около десетина включени. Тя вдигна одобрително палец към Ева, поръча си чай и се огледа за прилично местенце за работа. Някъде, където да е с гръб към стената.

Оливър лично й донесе чая. Тя му се усмихна плахо и минимизира прозореца на браузъра; четеше за известни фалшификати и методи на работа. Много издайнически неща. Не че не харесваше Оливър, но всеки, който можеше да наложи правила на вампирите, бе човек, на когото тя нямаше особено доверие.

— Здравей, Клеър — каза той. — Мога ли да седна?

— Разбира се — отзова се тя изненадана и притеснена. Беше достатъчно възрастен да й е баща, да не говорим за хипарския му вид. Макар че това не я впечатляваше толкова, понеже и тя бе особнячка. — Хм, как е?

— Днес е оживено — каза той и се настани на стола с въздишка на благодарност. — Исках да поговоря с теб за Ева.

— Добре — съгласи се тя колебливо.

— Тревожа се за нея — рече Оливър. Той се наведе напред, подпря се с лакти на масата. Тя бързо затвори капака на лаптопа и постави ръце върху него. — Ева изглежда разсеяна. Това е много опасно и съм сигурен, че вече знаеш защо.

— Заради…

— Шейн ли? — попита той. — Да. Предположих, че това е причината. Момчето се е забъркало в големи неприятности. Но смятам, че го е направил от добра душа.

Сърцето й биеше като лудо и устата й пресъхна. Боже, тя наистина не обичаше да разговаря с властни личности. Майкъл бе друго… Майкъл бе като по-голям брат. Но Оливър бе… различен.

— Може би мога да помогна — продължи Оливър, — ако имам какво да разменя. Проблемът е какво иска Брандън, което ти или Шейн можете да му дадете? Освен очевидното. — Оливър изглеждаше замислен и докосна устните си с пръст. — Ти си много умно момиче, Клеър, или поне Ева така казва. На Морганвил му трябват умни момичета. Може би бихме могли да заобиколим Брандън и да намерим начин да се споразумеем с някой… друг.

Точно това вече го бяха обсъдили, само че без участието на Оливър. Клеър се опита да не изглежда много гузна и прозрачна.

— Кой? — попита тя.

Логичен въпрос. Оливър се усмихна, но тъмните му очи бяха проницателни и студени.

— Клеър! Наистина ли очакваш да ти кажа? Колкото повече знаеш за този град, толкова по-опасно става за теб. Разбираш ли? Трябваше да си изградя свой свят и успях, защото знам точно какво правя и докъде мога да стигна. Ти… Опасявам се, че първата ти грешка може да се окаже и последна.

Устата й вече не бе пресъхнала, направо бе мумифицирана. Опита се да преглътне, но в гърлото й се чу само някакъв шум. Тя бързо си взе чая и отпи, но не усети вкуса, но бе благодарна за влагата.

— Нямаше да…

— Недей — прекъсна я той и гласът му вече не бе толкова мил. — Иначе защо ще си тук днес, след като знаеш, че когато мръкне, Брандън вероятно ще се появи? Искаш да сключиш сделка с него, за да спасиш Шейн. Това е очевидно.

Е, не бе тук за това, но се опита да изглежда гузна поради тази причина. За всеки случай. Сигурно е успяла, защото Оливър се облегна на стола поуспокоен.

— Умна си — каза той. — Шейн също. Но не се главозамайвайте. Нека ви помогна.

Тя само кимна, за да не й изневери гласът, като се разтрепери или пък… още по-лошо… да издаде облекчението й.

— Значи се разбрахме — отсече Оливър. — Нека говоря с Брандън и някои други и да видя какво мога да направя, за да отстраня този проблем.

— Благодаря — едва промълви тя.

Оливър стана и си тръгна с онзи вид на кльощаво хипи, което все още не е забравило доброто старо време. Безобиден. Безполезен, може би.

Тя не можеше да разчита на възрастните. Не и за това. Не и в Морганвил.

Отвори лаптопа, максимизира прозореца на браузъра и пак се захвана за работа.

Времето, както винаги, се изниза бързо и когато пак вдигна поглед, навън вече бе нощ и останалите в кафенето вече не учеха, а си бъбреха. Ева бе заета на бара, разговаряше, усмихваше се, най-общо казано бе доста весела за готическа мацка.

Обаче млъкна, когато Брандън се появи от задната стая и зае обичайното си място на масата в най-тъмния ъгъл. Оливър му сервира някакво питие… Боже, тя се надяваше, че не е кръв или нещо такова!… Седна и поведе напрегнат и тих разговор. Клеър се правеше, че я няма. С Ева си размениха няколко погледа, докато обслужваше клиенти на бара.

По време на дългия проучвателен маратон Клеър разбра, че да се направи такава книга, бе работа за специалисти, а не за шестнайсетгодишни (почти седемнайсет) аматьори. Би могла да сглоби нещо, но… за нейно огромно разочарование, всеки, който разбира от редки книги, лесно би забелязал фалшификата, освен ако наистина не е направен много майсторски. Подозираше, че умението й да работи с кожа и да подвързва книги се нуждае от усъвършенстване.

Това я върна на изходна позиция. Ухапване на Шейн. Не се приема.

Един абзац от многото прозорци, които бе отворила, привлече погледа й. „За киното може да се сътвори почти всичко, включително и копия на стари книги, защото копието трябва да заблуди само едно сетиво: зрението…“

Нямаше нито време, нито пари да прави поръчка за книга на някоя холивудска фирма за реквизити, но й хрумна една идея.

Наистина хубава идея.

Или пък много лоша, ако не свърши работа.

За киното може да се сътвори почти всичко.

Не й трябваше книгата. Трябваше й снимка.

Някъде около полунощ кафенето „Комън Граундс“ изпрати и последния пристрастен към кофеина посетител, а Клеър бе почти сигурна, че ще може да извърти номера, но и да не можеше, бе твърде изморена да се безпокои. Прибра си лаптопа, подпря глава с ръка и се загледа как Ева мие чашите, зарежда съдомиялната, бъбри си с Оливър и съзнателно пренебрегва тъмната сянка, която седеше в ъгъла.

Брандън не тръгна след живата си закуска. Остана си в кафенето с нова чаша от същото питие, като даряваше с жестоката си, зловеща усмивчица ту Ева, ту Клеър, после пак Ева.

Докато подсушаваше керамичните чаши, Оливър го наблюдаваше.

— Брандън — каза той, метна кърпата на рамо и започна да подрежда чашите по местата им. — Затваряме.

— Но ти дори не обяви последни поръчки — възнегодува Брандън и отправи същата усмивка към Оливър.

Този път обаче тя бързо се стопи. След минутка мълчание Брандън стана и си тръгна.

— Чакай — каза Оливър много тихо. — Чашата.

Брандън го погледна, невярващ на ушите си, после взе чашата, която бе за еднократна употреба, и я изхвърли в кошчето. За пръв път от десетина години си разчиства масата, предположи Клеър. Ако изобщо някога го е правил. Прикри притеснената си усмивка, защото той не бе от тези хора… още по-малко от тези вампири… които биха оценили чувството й за хумор.

— Нещо друго? — попита Брандън язвително. Не че му пукаше.

— Всъщност, да. Ако нямаш нищо против, бих искал дамите да си тръгнат първи.

Дори в сянката Клеър видя да проблясват остри кучешки зъби, когато Брандън безмълвно отвори уста и ги показа. Фука се. Оливър не се впечатли.

— Ако нямаш нищо против — повтори той.

Брандън сви рамене и се облегна на стената със скръстени ръце. Носеше черно, кожено яке, което попиваше светлината, черна трикотажна риза и тъмни джинси. Облеклото му е убийствено, помисли си Клеър и мигом съжали за мислите си.

— Ще изчакам — каза той. — Но те не бива да се страхуват от мен, човече. Момчето сключи сделка и аз ще я спазя.

— Точно затова се тревожа — отвърна Оливър. — Ева, Клеър, прибирайте се вкъщи. Вървете.

Ева затвори вратичката на съдомиялната и я включи; взе си чантата иззад бара, хвана Клеър за ръка и я поведе към вратата. Обърна надписа от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО и отключи вратата, за да излезе Клеър. Заключи я след тях с ключа и бързо поведе Клеър към колата, която бе паркирана на осветеното от уличната лампа място. Улицата изглеждаше безлюдна; вятърът носеше боклуци и прах, а червената светлина на примигващите стопове танцуваше в мрака. Ева за отрицателно време отключи колата и щом седнаха вътре, двете заключиха вратите си. Ева запали двигателя и плавно потегли, едва тогава въздъхна с облекчение.

Но после ахна, защото друга кола сви зад ъгъла, профуча край тях с черни неясни очертания, после спря до бордюра, където те бяха паркирали преди това.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори Ева и намали. Клеър се обърна да погледне.

— Лимузина — каза тя. Дори не подозираше, че в Морганвил има лимузини, но после се сети за погребални агенции и погребения и я побиха тръпки. Знае ли човек, може би в Морганвил има повече лимузини от всеки друг град в Тексас…

Но тази кола не бе част от шествие. Голяма, черна и лъскава като гръб на хлебарка, и докато кадилакът продължаваше напред, Клеър видя, че от колата слиза униформен шофьор и отива до задната врата.

— Кой е? — попита Ева. — Можеш ли да видиш?

Шофьорът помогна на една жена да слезе. Дребна, не по-висока от Клеър, прецени тя. Бледа, с бяла или руса коса, която блестеше на уличното осветление. Бяха твърде далеч, за да може Клеър да ги огледа добре, но си помисли, че жената изглежда… тъжна. Тъжна и безучастна.

— Не е много висока, с бяла коса и някак елегантна.

Ева сви рамене.

— Не съм я виждала, но повечето вампири не общуват с обикновените хора. Както гостите на „Хилтън“ не пазаруват в „Уол-Март“.

Клеър изсумтя. Когато Ева зави на ъгъла, видя жената да стои пред вратата на кафенето и Оливър да й отваря. Брандън не се виждаше. Клеър се зачуди дали Оливър вече го е изпратил, или го е задържал, за да им даде преднина.

— Как го прави Оливър? — попита тя. — Искам да кажа, защо просто не го…?

— Убият? Де да знаех. Преди всичко е голям куражлия — каза Ева и когато минаваше под уличните лампи, светлината осветяваше лицето й. — Видя ли как скастри Брандън одеве? Колко презрително се отнесе. Невероятно. Всеки друг би бил мъртъв преди зазоряване. Но на Оливър му се разминава.

Което още повече изостри любопитството на Клеър за причината. Или поне за начина, по който го правеше. Ако на Оливър му се разминава, може би и на други би могло. Може би и други хора са опитвали, но са свършвали като донори на органи.

Клеър се обърна напред и потъна в мисли, а Ева караше през тихите улици към вкъщи. Една полицейска кола патрулираше в странична улица и на нея й мина през ума, че в Морганвил търсят не толкова престъпници, колкото потенциални жертви.

Първо си помисли, че е толкова уморена, та си въобразява разни неща — случва се, когато не си доспиваш, виждаш призраци в огледалата и призрачни лица по прозорците, — но тогава забеляза нещо, което се движеше бързо в светлината на уличната лампа. Нещо бледо.

— Следят ни — промълви Ева мрачно. — По дяволите.

— Брандън? — Клеър се опита да огледа улицата от двете страни, но Ева натисна газта и продължи по-бързо.

— Не е Брандън, а и той няма да си изцапа зъбите лично…

Изведнъж на десетина метра пред тях изскочи някой.

И двете изпищяха, а Ева натисна спирачките. Клеър залитна напред, но коланът се стегна и така я спря, че когато раната от изгореното място на гърба й се удари в седалката, тя за малко не припадна от болка. Но болката отстъпи, изместена от страха, защото колата бе спряла в тъмна улица и подпрял ръце на капака, там стоеше вампир.

Хилеше се и показваше много, много зъби.

— Клеър! — Ева изкрещя. — Не го гледай! Недей!

Твърде късно. Клеър го бе погледнала и нещо в главата й омекна. Страхът изчезна. Както и здравият й разум. Тя се протегна към ключалката на вратата, но Ева се хвърли към нея и я сграбчи за ръката.

— Не! — изпищя тя и продължи да я държи, като в същото време даде на заден ход и замириса на изгоряла гума. Не стигна далеч. Друг вампир излезе и препречи улицата. Този беше висок, грозен и стар. Същото изобилие от лъскави зъби. — О, боже…

Клеър продължаваше да се мъчи с ключалката на вратата. Ева изломоти нещо, за което определено родителите на Клеър биха я наказали вкъщи, отново натисна спирачките и каза:

— Клеър, мила, ще боли… — после бутна Клеър напред и я удари по изгореното място.

Клеър изпищя толкова силно, че можеше да заглуши воя на кучетата през три щата, и почти припадна, но спря да се опитва да излезе от колата. Дори двамата вампири, които изведнъж се бяха озовали до вратата на колата, трепнаха и се отдръпнаха.

Ева даде газ. В полунесвяст от горещата пулсираща болка в гърба, Клеър чу шум, сякаш железни нокти стържат по черна дъска. После шумът спря и те се понесоха с бясна скорост в нощта.

— Клеър? Клеър? — Ева я буташе по другото рамо, по онова, което не бе залято с киселина. — О, боже, съжалявам! Аз просто… той искаше да те накара да отвориш вратата, а аз не можех… Извинявай!

Уплахата още я изгаряше, но Клеър успя да кимне и леко да се усмихне. Беше разбрала. Винаги се бе чудила как, по дяволите, във филмите някой може да е толкова глупав, че да отвори врата на страховитите лоши вампири, но сега знаеше. Наистина знаеше.

Понякога просто нямаш избор.

Ева се задъхваше и плачеше неудържимо.

— Мразя това — изхлипа тя и удари няколко пъти с ръка по волана. — Мразя този град! Мразя и тях!

Клеър разбра. Тя също започваше да ги мрази истински.